Люк Бесон
Артур и забранения град (4)

Глава 4

Как така изчезна? — възкликна майката на Артур, като се строполява върху канапето в салона.

Бащата сяда до нея и обгръща с ръка раменете й. Бабата сплита пръсти като ученичка, която показва лошата си бележка.

— Не знам от къде да започна — запъва се възрастната жена вече с чувство за осъзната вина.

— Най-добре да започнете от началото — подхвърля бащата без насмешка.

Бабата се прокашля, изпитвайки известно неудобство пред малобройната публика.

— Значи така, през първия ден времето беше много хубаво. Впрочем всеки ден беше слънчево. Водата в реката беше невероятно топла и Артур реши да отидем за риба. Двамата взехме въдиците на дядо му и тръгнахме към приключението, всъщност към дъното на градината.

Двойката зрители не помръдва и има само две обяснения за това: или са запленени от риболовното приключение на Артур, или са поразени, виждайки как бабата толкова отчаяно печели време.

— Не може да си представите колко риба налови това малко човече за един час! Хайде, кажете ми една цифра! — пита ентусиазирано бабата, но семейството никак не е предразположено за игра.

Родителите се споглеждат, питайки се не колко ли риби е успял да улови техният чудесен син, а по-скоро колко време още бабата ще ги баламосва.

— Бихте ли ни спестили риболова и различните занимания и да преминете направо към деня, в който синът ни изчезна? — отсича бащата, чието търпение има граници.

Възрастната жена въздъхва, уморена от тези опити да печели време, а всъщност има чувството, че го губи. Внукът й изчезна. Трябва да приеме този болезнен факт. Тя присяда на крайчеца на креслото, сякаш да не го безпокои, и дълбоко въздъхва.

— Всяка вечер му разправях за Африка, по книгите и пътните бележки на дядо му. Те са богати на информация, от която може много да се научи. Но Арчибалд беше и поет и неговите разкази са пълни с приказки и легенди — за племето бонго-матасалаи и техните малки приятели минимоите — обяснява бабата с треперещ глас.

Да говори за изчезналия си съпруг, е винаги изпитание за нея. Времето е безсилно. Четири години, откакто и той изчезна, а й се струва съвсем наскоро.

— Каква е връзката с изчезването на Артур? — сухо пита бащата, за да изтръгне бабата от унеса й.

— Ами… Арчибалд и Артур си имаха особено любима тема — за живота на минимоите и… Артур беше убеден, че те не само съществуват, но и че живеят в градината — завършва бабата.

Родителите я гледат като две кокошки, застанали пред детска играчка.

— В градината ли? — пита бащата, който има нужда да му потвърдят тази безсмислица.

Съкрушена, бабата кимва утвърдително с глава.

Бащата започва да разсъждава, но това му отнема известно време.

— Добре. Нека си представим… че в градината има минимои. Защо не? Но какво общо може да има това с изчезването на Артур? — пита бащата пообъркан от тези кратки обяснения.

— За беда господин Давидо дойде тъкмо когато щяхме да разрежем тортата за рождения му ден, а нали знаете колко бързо Артур схваща нещата? — подчертава бабата, винаги готова да похвали внука си.

— Кой е този Давидо? И каква връзка има с тортата? — пита бащата, който започва да се побърква.

— Давидо е собственикът. Иска да си вземе къщата, освен ако не я купим. Артур веднага разбра, че имаме парични проблеми. И си втълпи да намери съкровището, което дядо му беше скрил — обяснява възрастната жена.

— Какво съкровище? — изведнъж проявява интерес бащата.

— Мисля, че рубини, подарък от бонго-матасалаите, които Арчибалд скри някъде в градината.

— В градината ли? — пита бащата, който като че ли запомня само онова, което го интересува.

— Да, но градината е голяма и затова Артур искаше да се срещне с минимоите, за да го отведат при съкровището — завършва бабата, съвсем логично според нея.

Бащата застива на място, в стойка на сетер пред заешка дупка.

— Имате ли лопата? — пита той, с хищна усмивка и блеснал поглед.

 

 

Нощта почти се е спуснала. Великолепни тъмносини ивици браздят небето, както в платно на художника Магрит.

Моторът на колата на родителите тихо и равномерно работи на място и запалените фарове очертават два снопа жълта светлина, която озарява градината. От време на време от една дупка изскача лопата и мята съдържанието си навън. Друга лопата, не толкова сръчна и не толкова пълна, също се появява, като се редува с първата.

Бабата въздъхва и присяда на ръба на стъпалата, на стълбищната площадка, срещу градината, която вече не прилича на градина. Би казал човек, че е бойно поле. Навсякъде има дупки, сякаш е щуряла огромна къртица. Ето я, подава глава, крещейки. Току-що е счупила лопатата.

Всъщност става дума за бащата на Артур, когото едвам разпознаваме с това омацано с пръст лице.

— Как искаш да се справим с такъв боклук! — възкликва той, захвърляйки ядно дръжката на лопатата.

Жена му изскача от съседната дупка — истинска дребна къртица.

— Скъпи, успокой се. Нервите с нищо не помагат — намесва се майката, която се старае да говори прилично, но по-добре би било да се погледне на какво прилича. Роклята й е цялата измачкана и разкъсана на рамото.

— Дай твоята лопата! — тросва се бащата. Той изтръгва инструмента от ръцете й, хлътва в дупката си и се залавя да копае с удвоено усърдие.

 

 

Бабата е разбита, също както и нейната градина. И тя се чувства опустошена, цялата на дупки, грозна и безполезна. И въпреки присъщия й ведър дух, сега усеща как депресията се надига, винаги скрита в сянка, готова да се възползва от най-малката слабост или от лошия поврат, като дяволче, дебнещо буреносните облаци.

— За какво ни е съкровище, щом Артур не е тук, за да му се радва? — пита бабата, с малкото останали й сили.

Бащата отново се показва, правейки се на бащински загрижен.

— Не се тревожете, бабче. Най-многото да се е позаблудил. Но аз познавам сина си. Той е оправен. Сигурен съм, че ще намери пътя. А и какъвто е лакомник, бас държа, че ще се върне за вечеря — добавя бащата, за да прозвучи успокоително.

— Все пак е десет часът вечерта — уточнява бабата, поглеждайки часовника си.

Бащата повдига очи и забелязва, че нощта е напреднала.

— А, да, вярно! — подхвърля той, изненадан колко бързо минава времето, когато търсиш съкровище. — Няма страшно. Ще отиде направо да си легне, така ще икономиса едно ядене — шегува се той. Наполовина.

— Франсоа! — възмущава се майката.

— О, не драматизирай нещата, пошегувах се! — защитава се бащата. — Нали се казва, че сънят е храна.

Жена му мърмори още малко, така, по принцип.

— Но като стана дума… понеже не ми се спи, стомахът ми се бунтува — почти открито намеква бащата.

— Останало ми е парче от тортата на детето — предлага бабата.

— Чудесно! — радва се мъжът. — И понеже ни нямаше, за да я опитаме, сега ще си наваксаме!

— Франсоа! — пак роптае майката, чийто речник, изглежда, се свежда до тази дума, която тя винаги изрича с лек упрек в гласа.