Люк Бесон
Артур и забранения град (17)

Глава 17

Цяла седмица е изминала от тези невероятни приключения. Градината горе-долу вече е наред, ситните камъчета на паркинга са изравнени с гребло, на прозореца в салона е сложено ново стъкло. Единствената разлика е в мириса. Един наситен аромат се носи откъм прозореца на кухнята.

Бабчето повдига капака на тенджерата и вдъхва парата, която се издига. Гозбата къкри от часове и ухае божествено. Навярно затова Алфред седи кротко край печката.

Бабата потапя дървената лъжица в яденето и после го опитва с върха на устните си. Според доволната усмивка, която грейва на лицето й, няма никакво съмнение — готово е!

Тя повдига тенджерата с две ръкохватки и се запътва към салона.

Изгладнелите я посрещат с бурен възторг.

— Ааа! — шуми масата, за да изрази задоволството си.

Арчибалд отмества бутилките, за да направи място на тази хубава нова тенджера.

— О, врат на жираф! Любимото ми ядене! — възкликва Арчибалд.

Дъщеря му веднага подбелва очи, но мъжът й я подхваща в движение. Тя напълно се е възстановила, но още е малко слаба.

— Шегувам се! — прихва да се смее дядото, грабвайки бутилката бяло вино. — Вземи, дъще. Пийни една глътка, няма да ти навреди — майтапи се той, пълнейки чашата й.

Понечва да налее и на петимата матасалаи, които учтиво отказват. Не и двамата полицаи.

— Винаги сме готови да помогнем, особено когато трябва да се изпразни някоя бутилка — шегува се единият от тях.

Шегата разсмива всички, най-вече бащата, който се задавя от смях. Жена му го тупа по гърба и му подава чашата с бяло вино. Мъжът й я гаврътва наведнъж, без да му мигне окото. Веднага му става по-добре и прави знак на жена си да спре да го удря по гърба. Хваща бутилката и поглежда етикета: Домашно бяло вино, произведено от Арчибалд. Градусите са десетици. Това е такъв алкохол, че отпушва всякакви задръствания. Сега вече ни става ясно кой е научил минимоите да правят огнен сок.

Бабата сипва яденето и великолепната миризма на телешко задушено се разнася из стаята. Чиниите са препълнени и всички учтиво чакат домакинята да завърши обиколката на масата. И последната чиния вече е пълна, но един стол е празен.

— Къде е Артур? — изведнъж пита бабата, която нищо не бе забелязала, всецяло погълната от новата си тенджера.

— Отиде да си измие ръцете. Ей сега ще се върне — отговаря Арчибалд.

Това мирише явно на прикриване.

— Добър апетит! — казва той, за да отклони разговора.

— Добър апетит! — отвръщат му хорово всички на масата, преди да се захванат със задушеното.

 

 

Артур не си мие ръцете. Той е на първия етаж. Излиза от стаята на баба си с прословутия ключ в ръка. Върви на пръсти по коридора, като се оглежда да не би Алфред да го следва. Никаква опасност! В дните, когато се готви задушено, той не се отдалечава и на метър от тенджерата.

Артур застава пред таванската врата на Арчибалд и въпреки надписа, който забранява да се влиза вътре, момчето пъхва ключа в ключалката.

Стаята пак е пълна. Бюрото е заело мястото си. Всяко украшение, всяка маска е закачена на пирона си и обгражда отново стаята. Също и книгите с удоволствие се притискат една до друга.

Артур бавно пристъпва, сякаш още по-силно да се наслади на обстановката. Той погалва бюрото от черешово дърво, големия куфар от биволска кожа и всички маски, с които толкова обичаше да си играе, преди да се случи тази история. Но цялото това щастие, в което отново се потапя, само засилва чувството му на тъга, на празнота. Нещо липсва.

Той отваря прозореца и лятото нахлува в стаята. Опира лакти на перваза и въздъхва, гледайки големия дъб, все така пазен от градинското джудже. Горе, в лазурното небе, един лунен сърп стеснително гледа към слънцето.

— Още девет луни, Селения… само девет… — най-после прошепва момчето, като по този начин се издава защо тъгува. Не е нито от щастие, нито от носталгия, нито дори от скука. Чисто и просто от любов. Истинска. Тази любов, която ви прави слаб, когато сте далеч. Любов, която се измерва с луни и милиметри.

— Ти ми даде правата си, а никога не съм се чувствал толкова безсилен. Сигурно те важат само ако съм близо до теб — пита Артур, без никой да може да му отговори. За малко се умълчава, с надеждата, че нежното ехо ще му прати отговор. Но нищо не се чува. Само повеят на ветреца в клоните на големия дъб. Тогава Артур запечатва целувка върху дланта си и я духва, насочвайки я накъде да полети.

Целувката литва към големия дъб, с лекота преминава през гъстите клони и кацва върху бузата на Селения. Принцесата е седнала върху едно листо и наблюдава Артур на прозореца. Една сълза, готова да се отрони, се търкулва по бузата й.

— Скоро ще бъда при теб… — шепне замечтано Артур.

— Чакам те… — отвръща търпеливо Селения.

След мъдростта, търпението е второто нещо, на което я научи това приключение.