Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur et lacite interdite, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2010)

Издание:

Люк Бесон. Артур и забранения град

Редактор: Юлия Юрукова

Рецензент: Огняна Иванова

Оформление: на корица „Ин Дриймс“

Издателство: „Слънце“, 2003

Предпечат: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978–954–742–110–3

История

  1. —Добавяне

Глава 14

По същото време на големия площад в Некрополис се готвят за война. Сеидската армия се строява под формата на огромна буква М. Това са хиляди възседнали комарите си войници, готови да превземат новите земи.

Малтазар бавно пристъпва по балкона, надвесен в единия край на огромния площад, където е строена безупречната му армия. За случая е с нова пелерина — абсолютно черна, обсипана със стотици блестящи звезди, една от друга по-ярки.

Викът на войската посреща могъщия си господар, а той вдига ръка за поздрав към народа, както папата от балкона си.

„Принцът на мрака се опива от победата си — блестяща, смазваща, дори гнусна“ — мисли си Мино, все така застанал встрани от пирамидата, чудейки се какво да прави. Дали Артур е успял да оживее при такъв прилив? Практически е невъзможно, но не думата „невъзможно“ го смущава, а думата „практически“. Макар и да е едно на хиляда, все пак има малък шанс, който витае във въздуха, и Мино не смее да го провали. Той поглежда към новия си часовник. Артур е забравил само една подробност — къртичето е способно да се справи с цифрите и стрелките, стига само да успее да ги види.

Мино изпада в ужас. Колкото и да изпъва ръката си, за да я отдалечи от себе си, нищо не помага. Той не вижда ясно. Като къртица. Като баща си.

 

 

Артур кръстосва градината във всички посоки. Невъзможно е да се разпознае каквото и да било в този мащаб. Като се изключи ручейчето, което премина върху ореховата черупка. Той следва водното течение, минава край стеничката, висока само няколко тухли, и стига до огромната цистерна, пълна с вода. Някъде тук наоколо би трябвало да има съвсем мъничка решетка, скрита сред тревата, но колкото и да търси, Артур нищо не намира. Но затова пък Алфред намира топката си. Той я слага в краката на господаря си, който, според него, я търси навсякъде.

— Сега не е време за игра, Алфред — казва момчето, наистина напрегнато. То грабва топката и я запокитва надалеч, което не е най-добрият начин да се обясни на едно куче, че това слага край на играта.

През това време Мино се доближава до единия от пазачите на съкровището, прокашля се и много учтиво се обръща към него:

— Извинете ме, че ви безпокоя. Бихте ли ми казали колко е часът, моля? Не виждам много добре.

Сеидът има свирепа физиономия. Цяло чудо е, че не го пресича насред дума. Пазачът се навежда и се взира в часовника:

— Н’знам да ч’та! — изревава той като великан.

Свиреп и тъп.

— А, нищо, не е важно — казва със съжаление къртичето.

 

 

— Хайде, Мино, побързай! — насърчава го Артур отдалече, макар молбите му да не достигат до животинчето.

Алфред донася топката, махайки с опашка. Кучето наистина не разбира трагедията, която се разиграва пред него. Вижда само топката и игрите, които я съпътстват.

Артур хваща топката уморено и я запраща в другия край на градината. Или поне там иска да я запрати. Но за беда уморената ръка и лекият вятър решават друго — топката променя траекторията си и преминава през стъклото на прозореца в салона.

Давидо подскача и разлива кафето върху хубавия си кремавобял костюм. Понеже в кафето няма мляко, нищо не може да се направи — петното се вижда и туй то. Давидо изрича неразбираемо няколко обиди, които болката превръща в звукоподражателни думи.

Бабата се притичва с кърпа в ръка, а дядото прави съкрушена физиономия.

— Ох, наистина съжалявам! Знаете какви са децата.

Давидо дръпва кърпата от ръцете на бабата и се избърсва сам.

— Не, слава Богу! Все още нямам удоволствието да разбера какви са — изсъсква той през зъби.

— О, децата! — възхищава се Арчибалд. — Едно дете е душичка малка, изпълва живота ти, а в моя случай — просто ми го спаси! — признава възрастният човек, загатвайки за нещо, което само той може да разбере.

— Хайде да оставим душичката на мира и да си дойдем на думата! — подхвърля Давидо, побутвайки отново документите за подпис под носа на Арчибалд.

— Разбира се! — отвръща му дядото, загледан в книжата. Трябва на всяка цена да измисли нещо, за да спечели още малко време. — Нека първо ви направя друго кафе — казва той, като се надига от стола.

— Няма нужда! — отговаря Давидо, но дядото си прави оглушки и се запътва към кухнята.

— Получих това кафе от Африка. Първо го опитайте, после ще ми кажете дали ви е харесало.

Малтазар продължава да стои, изпънал ръце към ликуващата тълпа.

— Мои верни войници!

С тези думи той започва речта си и постепенно площадът стихва. Възцарява се страхопочтителна тишина и множеството поглъща жадно всяка негова дума, като дар свише.

— Часът на победата настъпи! — крещи владетелят с глас, от който те побиват тръпки, а ехото се заема да го повтори за онзи, който иска да го чуе.

Сеидският народ кряска от радост при всеки негов израз. Да се пита човек дали го разбират, или само глупаво се подчиняват на Даркос, който редовно им показва табела с надпис: „Ръкопляскания“. Но понеже повечето от тях не знаят да четат, задоволяват се само с крясъци.

Малтазар изчаква всичко да утихне и продължава речта си:

— Обещавам ви богатство и власт, величие и безсмъртие!

Сеидите отново викат, без да разбират напълно какво им обещава вождът, а и никога няма да го получат. Това са само думи на господар, но едва ли той ще сподели с някого богатство и слава, а още по-малко величие и безсмъртие.

— Сега ще завладеем и ще покорим всички онези земи, които ни принадлежат по право! — добавя той, предизвиквайки неудържим възторг сред насъбралите се.

Това вече го разбират и комари, и сеиди, тъпчейки нетърпеливо на място, възбудени от размаха на мисията, която им е поверена.

А мисията на Мино съвсем не е толкова амбициозна. Къртичето трябва само да види колко часа показва часовникът, който му подари Артур. То се затичва и прави повторен опит.

— Извинете ме, пак съм аз — учтиво казва то на сеида. — Подарявам ви го! — добавя то, подавайки му радостно часовника си.

Какъвто е тъпак, сеидът едва ли знае смисъла на думата „подарявам“. Мино не му оставя време да мисли много-много — рискува да загуби часове, — и закопчава каишката около китката му.

— Ето! Много ви отива — казва му къртичето, преди да си тръгне.

Известно време сеидът гледа часовника си, както чукундур би се пулил пред телевизор.

— Хей! — подвиква му сеидът пообъркан.

Мино вече се е отдалечил десетина крачки. Спира и се обръща.

— Какво да го правя? Не разбирам от часовници — мърмори сеидът, приветлив като мраморна плоча.

— Няма страшно! Ако искате да разберете колко е часът, просто протегнете ръка към някого, който е наясно, и той ще ви каже. Ето, като мен например. Вдигнете ръка, ще видите, няма нищо сложно.

Сеидът, по-глупав от риба, никога не виждала кукичка, се вслушва в съвета на Мино и протяга и двете си ръце. Къртичето най-сетне може да различи цифрите и стрелките от подходящ ъгъл.

— Господи! Дванайсет и пет! — ужасено изкрещява то.

Мино се затичва към ръчките си, оставяйки сеида да стърчи като плашило.

 

 

На повърхността Артур продължава да чака къртичето да му даде знак. Но нищо не се случва и момчето започва да се отчайва. Сега обаче не е време за отчаяние — Мино се старае с всички сили. Животинчето прави светкавично изчисленията си. Нямате представа колко бързо може да смята едно къртиче! То издърпва няколко ръчки и повечето рубини веднага се разместват. Изведнъж светлината, която озарява пирамидата, постепенно изчезва, без никой да забележи. Всички са заслушани в гласа на Малтазар, който завършва речта си с думите:

— … И нека празникът да започне!!!

Войниците реват от радост, както никога. Всички едновременно подхвърлят оръжия над главите си и за няколко секунди зрелището е величествено. Но завършекът не е чак толкова сполучлив. Оръжията се сипят отвисоко, забивайки се кое, където падне и най-вече, в когото попадне. Ранените наброяват стотици, още начаса.

Малтазар повдига очи към небето, смаян от глупостта на войниците си. А Мино се възползва от временната суматоха, за да задейства последната ръчка.

Изведнъж светлината блясва отново и се превръща във великолепен червен сноп, който запалва върха на пирамидата и се издига право нагоре, към повърхността. Чува се всеобщо и възторжено „Аууу!“. Явно присъстващите си мислят, че тази нова светлинна игра е част от представлението.

— О, какво красиво червено! — чува се тук и там.

Мино върти ръчката и снопът светлина става още по-ярък. Той е изключително мощен и прорязва като светкавица небето на Некрополис.

— Великолепно, божествени господарю! — радва се Даркос, ръкопляскайки тихичко, за да не заглуши възгласите, превъзнасящи баща му.

Малтазар, естествено, няма нищо общо с всичко това, но не се сеща как да го признае.

 

 

Насред градината един великолепен лъч червена светлина избива от земята и се издига почти до небето. Артур надава радостен вик и се хвърля по корем, за да погледне през дупката.

Алфред е намерил топката и на свой ред се приближава, привлечен от тази апетитна светлина, която прилича на огромна близалка.

Артур бръква в дупката, но за беда ръката му не е достатъчно дълга.

 

 

Мино забелязва горе в небето сянката на Артур, която се очертава в отвора. Малтазар също е видял тези сенки и макар още да не е разбрал какво се готви, чувства, че наоколо витае заплаха.

— Този глупак ще ни издаде! Спрете го! Веднага!! — крещи той към пазачите, които са застанали около купола.

 

 

Артур се почесва по главата. Челото му отново лъщи от пот.

— Трябва да измислим нещо, Алфред. Сега! Веднага! Незабавно! — повтаря момчето на кучето си.

Алфред леко наостря уши, сякаш иска да му повторят въпроса. Артур въздъхва. Няма какво да изкопчи от това глупаво куче, което знае само да пуска лиги, захапало топката. Момчето се заглежда в нея. Малка подробност. Частичката от пъзела! Сеща се!

— Топката! Разбира се! — радостно вика то, протягайки ръка към приятеля си. — Ти ми спаси живота, Алфред! Дай ми топката!

И с най-голямо удоволствие кучето хуква пак към дъното на градината, уверено, че усмивката на момчето означава подновяване на играта. Артур, бесен от гняв, се спуска след него, но четири лапи са по-бързи от две и той не успява да го настигне.

 

 

През това време пазачите са се скупчили и настъпват към Мино с копията напред. Къртичето трепери от страх и отчаяно търси някакво оръжие, за да се брани.

— Спри се! — крещи Артур, както никога през живота си. Чак дробовете го заболяват. Този вик не е убийствен, но все пак е парализиращ — Алфред се заковава на място, вцепенен от този чудовищен рев, изтръгнат сякаш от утробата на господаря му. Като че ли вътре в него се е вселил великан.

Алфред разтваря паст, топката това и чака — бърза да се претърколи в тревата и Артур се възползва, за да я сграбчи.

— Мерси — казва му момчето, станало отново ласкаво, като гали кучето по главата.

Ето един фокуснически номер, който Алфред няма скоро да забрави.