Люк Бесон
Артур и забранения град (12)

Глава 12

За хиляден път бащата на Артур стъпва върху ръба на лопатата и силно натиска с крак. Без желание се залавя за шейсет и седмата дупка.

Жена му се държи на разстояние, за да не предизвика нови неприятности и да усложни още повече обстановката. Въпреки това детският вик, долетял незнайно откъде, я кара да наостри слух. Но викът бързо се стапя във въздуха. Майката се ослушва още няколко мига, после решава, че въображението й отново й е изиграло някакъв номер. И се залавя пак за работа, което ще рече — да бели портокали за мъжа си.

Но друг шум се надига във въздуха. Глух и клокочещ тътен. Майката отново наостря слух — този път е по-ясно.

— Скъпи, чуваш ли този странен шум?

Съпругът, позадрямал върху лопатата, се изправя.

— А? Какво? — пита той, буден като мечка след зимен сън.

— Тук, под купчината пръст. Като че ли под земята шурти вода.

Жената коленичи и се навежда напред, за да може по-точно да определи откъде иде това къркорене в търбуха на земята.

Бащата се изсмива.

— Сега пък гласове ли взе да чуваш? Като Жана д’Арк^[1]? — шегува се той, подпрян на лопатата. — Още малко и сигурно навсякъде ще започнат да ти се привиждат ангелчета и призраци!

Добре го каза…! Странни сенки се промъкват зад ухиления баща. Майката ги забелязва. Усмивката й замръзва, сякаш вижда ангелите от апокалипсиса.

— Призраци и малки чудовища, както в старите книги на баща ти! — добавя той развеселен. — Съвсем малки, страшно грозни косматковци, с братята си, ей такива големи черни магьосници!

Той започва глупаво да се смее, после изиграва нещо като африкански танц. Жена му го гледа с изкривено от уплаха лице. Тя посочва с пръст по посока на съпруга си и припада сред пръснатите портокали.

Съпругът също се изненадва и се пита каква ли щуротия е могла да направи, за да се докара до това състояние. Той се оглежда неразбиращо встрани и най-накрая решава да се обърне.

Сблъсква се лице в лице или по-скоро лице в пъп с петима бонго-матасалаи. Както винаги само с една препаска и всеки държи остро копие в ръка.

Бащата в миг се парализира от страх. Започва да трака със зъби, сякаш пишеща машина трака собственото му завещание.

Вождът на бонго-матасалаите се навежда към него, което отнема известно време, защото между двамата мъже има около метър разлика в ръста.

— Знаете ли колко е часът? — учтиво пита гигантският африканец.

Бащата клати утвърдително глава, като кукла на конци. Поглежда китката си. Толкова го е страх, че не вижда стрелките. Което е нормално, защото няма часовник.

— Часът е… часът е…

Може да се удря по китката колкото си ще, тя няма да му даде отговор.

— Имам друг часовник в кухнята. По-точен е — смотолевя той, вперил поглед във върха на копието.

Матасалаят не продумва, само се усмихва. Бащата решава, че му дават разрешение да изтича до кухнята.

— Аз… ей сега се връщам — заеква той, преди да хукне към къщата, като заек към спасителната си дупка.

Даркос преглежда доволен малката бележка в ръката си.

— Според моите изчисления водата трябва да стигне до градчето за по-малко от трийсет секунди! — съобщава той на баща си, явно доволен от новината.

— Чудесно! Чудесно!… За по-малко от минута ще бъда пълновластен и безспорен господар на Седемте земи, а минимойският народ ще е вече само спомен, бегло споменат в книгите по история!

Малтазар потрива самодоволно ръце.

 

 

В същото време крал Сифрат дьо Мантрадой снове напред-назад пред тежката главна порта на градчето си. Знае, че този час е решаващ и че шансовете да запази кралството си са нищожни. Но загубата на кралството е нищо пред загубата на децата му. Селения и Бетамеш все още не са се завърнали и точно това най-много го безпокои.

— Колко е часът, добри ми Миро? — пита той предания си кърт — негов довереник.

Миро не е по-весел от него. С въздишка измъква часовника от джобчето на жилетката си.

— Дванайсет без пет, кралю — отвръща той, взирайки се в часовника.

И няма начин да се удължи времето, както прави Малтазар със своя хронометър от сухи листа. В страната на минимоите секундите се отмерват точно и неизбежно водят към един край, който ще е трагичен. Добрият крал въздъхва и плясва с ръце.

— Остават само пет минути, а все още нямаме никаква вест — заключава пообъркан владетелят.

Миро се приближава до него и съчувствено слага ръка на рамото му.

— Имайте им доверие, скъпи ми кралю! Дъщеря ви е изключително смела. А младият Артур ми изглежда много разумен и находчив. Убеден съм, че двамата заедно ще успеят!

Кралят леко се усмихва, поуспокоен от тези хубави думи. Той потупва по рамото приятеля си, за да му благодари и на свой ред да му засвидетелства приятелството си.

— Дано Господ те чуе, добри ми Миро! Дано те чуе!

 

 

Въпреки умората Артур продължава да стиска волана. Вече е свикнал със скоростта и погледът му не се отделя от пътя.

Болидът успява да се измъкне ловко от вълната, която ги следваше и искаше да ги задмине.

— Благодаря ти, бабче! — мисли си Артур, който за нищо на света нямаше да успее без този чудесен подарък. Баба му изобщо не би могла да си представи, че една играчка ще е толкова полезна някой ден. А още по-малко, че ще спаси живота на много скъпи за нея същества.

Бетамеш рязко извръща глава. Въпреки бясната скорост, като че ли разпознава местността.

— Мисля, че пристигаме. Това е междата пред поляната с глухарчетата.

Селения се взира в дъното на тунела и наистина забелязва нещо.

— Там! Портата! Това е градската порта! — вика радостно тя.

Тази новина се посреща с вълнение и всички в колата се поздравяват, целуват и прегръщат един друг. Но тази радост не трае дълго, понеже болидът забавя ход.

— О, не! — прошепва Артур, за да не разтревожи останалите. Колата още повече намалява скорост и поради липса на тяга спира окончателно. Вътре пътниците се вцепеняват.

— Да не би да ми играеш номер, уж че моторът се е повредил? — пита Селения, която не би се изсмяла на шегата.

Артур, объркан, няма време да отговори, защото Бетамеш го изпреварва:

— Бързо! Трябва да навием пак пружината, преди водата да ни е настигнала!

— Невъзможно! Иска време. А и ръцете ми са на пихтия! — отвръща момчето.

— А краката? — пита Селения.

За секунди групата изскача от колата и хуква по тунела в посока към вратата. Дотам остават само стотина метра, но въпреки лудия бяг, пак им се струва, че е накрай света. Болидът би глътнал разстоянието само за няколко секунди, също и вълната, чието бучене се долавя отново.

— Бързайте! Водата ни настига! — вика Артур на дядо си и на Бетамеш, които, смазани от умора, влачат крака.

Във вътрешността на укрепеното градче шумът на водата също започва да се чува. Кралят наостря слух.

— Какво е това бучене? — пита той верния си Миро.

— Нямам представа — честно отговаря къртът, — но усещам под краката си отрицателни трептения. Тези вибрации не ми говорят нищо хубаво!

 

 

На групичката й остават само още двадесетина метра. Артур се връща назад и хваща дядо си под мишница.

— Последно усилие! — моли го момчето, помагайки му да върви напред. Дребният Артур напряга мишци и показва невероятна и неподозирана енергия. По-рано, в училище или в къщи, той гледаше да се измъкне от домакинските задължения под претекст, че има домашни, които не пишеше, а ето че сега става неузнаваем, превръща се в момче, което се раздава, без да мисли, смело като боец, упорито като бик.

Селения първа пристига пред голямата порта, която защитава градчето, и започва да удря по нея с все сила.

— Отворете вратата! — вика тя, останала почти без глас.

Кралят би различил това тъничко гласче сред хиляди други. Това е любимата му дъщеря, неговата принцеса, неговата героиня, която се завръща от възложената й мисия.

Пазачът отваря малкото прозорче, което гледа към тунела. Макар вълната още да не се вижда, дъхът й се усеща, и силен вятър блъсва пазача в лицето.

— Кой е? — пита той със страшен глас, за да покаже, че не се бои.

Селения пъхва ръка в отвора, после се надига на пръсти, за да видят личицето й. Бетамеш пристига тичешката, избутва сестра си и също се показва.

Пазачът ги гледа секунда с напълно безизразен поглед и затръшва вратата под носа им.

Селения моментално кипва и заблъсква с юмручета по вратата. Артур и Арчибалд ги настигат и четиримата започват да думкат ли, думкат.

Кралят пристига при входа на градчето и се учудва, че пазачът не реагира на тази шумотевица.

— Какво правите? Защо не отваряте тази врата?

— Пак е измама — обяснява пазачът, сигурен, че не греши. — Но на мен тия не ми минават! Този път са изрисували Селения и Бетамеш, просто като живи. Образът на принцесата е много сполучлив, но на Бетамеш нещо е сбъркан, от пръв поглед си личи, че е нескопосано копие.

Групичката продължава да удря с все сила, а дъхът на пороя все повече се усилва. Арчибалд поглежда назад, за да прецени колко време им остава. С ужас разбира, че вълната вече се вижда. Разбеснялата се водна маса настъпва към тях със скоростта на ракета.

— Отворете тази врата, дявол да го вземе! — внезапно изкрещява Арчибалд, чийто инстинкт за самосъхранение му възвръща силите.

Кралят чува този настойчив вик — ако паметта не му изневерява, това е гласът на Арчибалд! Владетелят се доближава до тежката порта. Иска да е наясно. Той открехва прозорчето и пред него изникват лицата на Селения и Бетамеш.

— Помощ! — викат те вкупом, с изкривени от страх черти.

Кралят, бесен от гняв, в миг се обръща към пазача.

— Отваряй веднага вратата! — крещи той както никога.

Пазачът се спуска към портата и с помощта на другарите си изтеглят огромните резета.

— Побързайте! — потропва нетърпеливо с крак Бетамеш, виждайки как чудовищната вълна поглъща болида за по-малко от секунда. А въздушната вълна е толкова мощна, че залепва нашите герои на вратата.

И последното резе пада. Пазачите поотварят портата, но въздушната вълна изненадва всички и двете крила изведнъж широко се отварят. Приятелите ни се втурват вътре и веднага застават от другата им страна.

— Бързо! Вълната иде! Трябва да затворим! — вика Артур, без да губи време за поздрав.

Пазачът се ядосва.

— Отвори, затвори, не знаят какво искат! — мърмори той.

Но забелязва вълната — разпенена, готова да помете всичко. Поведението му в миг се променя и той се спуска към портата.

— Помощ! — вика пазачът на другите стражи, които веднага се спускат да му помогнат.

Десет души бутат вратата, като съжаляват, че е толкова тежка, а напорът на вятъра толкова силен.

Вълната не се оплаква, тъкмо обратното. Изглежда предоволна, че най-сетне стига до целта си и че ще погълне всичко наоколо.

Миро дава пример и на свой ред се хвърля към вратата. На кърта по му иде отръки да изравя тунели, отколкото да бута врати, но в критични ситуации като тази всяка помощ е добре дошла.

Кралят, въпреки ранга си, решава да се присъедини към усилията на останалите.

— Хайде, добри ми Патуф, свали ме на земята — моли кралят животното, което го носи.

С мощните си ръце Патуф хваща наместилия се върху главата му крал и внимателно го слага на земята.

— Хайде, Патуф, затвори тази врата!

Патуф го гледа две секунди с глупаво, но все пак мило изражение. Винаги му трябват две секунди, преди да разбере какво му казват. Минимойският език не му е роден. Някои забравят този факт и смятат, че Патуф е малко простоват, но я се опитайте да говорите на патуфски и ще видите, че и вас ще ви сметнат за глупак.

Животното подпира с огромните си длани вратата и я избутва с дългите си мускулести ръце. С помощта на Патуф става много по-бързо, но вълната вече е съвсем близо — само на няколко метра.

Артур скача върху резето, готов да го спусне. Патуф продължава да бута — дори и той е принуден да напряга сили, за да се пребори с въздушното течение.

Вълната е вече пред вратата, но с неимоверно усилие Патуф успява да я затръшне. Артур веднага спуска резето. Вълната с огромна сила се разбива във вратата. От невероятния удар тя цялата се разтриса и нашите приятели отхвръкват на земята. Артур достига до второто резе и се опитва да го спусне.

 

 

От другата страна водата залива целия тунел и не остава нито мехурче въздух.

Втората греда най-после се плъзга по жлеба си и здраво залоства вратата. Но всички продължават да подпират отвътре, докато тя се поуспокои. Необходимо е, защото налягането на водата от другата страна е огромно. Стихията е мощна, но също и коварна — използва и най-малката пролука, за да се промъкне вътре.

Кралят забелязва, че портата му тече отвсякъде.

— Дано да издържи! — разтревожено си казва той.

 

 

Даркос е втренчен в сметалото си. Последното топче бавно се плъзва по жицата, върху която е закрепено, и то се присъединява към останалите топчета, обозначавайки по този начин края на един цикъл.

— Това е всичко! — казва той със задоволство, като се обръща към баща си. — От този момент нататък, Ваше Величество, вие сте единственият владетел и ще управлявате като пълновластен господар Седемте земи, взети заедно!

Даркос се навежда в поклон, по-дълбок от обикновено.

Малтазар се наслаждава на успеха си. Издува бавно гърди, като че ли поема дъх за първи път, после въздъхва с удоволствие.

— Макар да не съм чувствителен към почестите, трябва да призная, че все пак е приятно да усетиш, че си господар на света — скромно признава той. — Но онова, което най-вече ме радва, е да знам, че всички те са мъртви — добавя Малтазар, чиито жестокост и коварство победата ни най-малко не е смекчила.

 

 

Ако нашите малки герои са още живи, това не означава, че са се измъкнали от опасността.

— Дали ще издържи вратата? — пита кралят, защото му се иска да е така.

— Ще издържи! — отговаря Миро.

Тези думи, казани от такъв изтъкнат инженер, успокояват всички.

Селения и Бетамеш постепенно се отдръпват от вратата и си позволяват да изтичат в прегръдките на баща си.

— Дечицата ми, каква радост да ви видя живи и здрави! — възкликва кралят, преливащ от щастие. Той ги притиска силно до гърдите си, развълнуван, че може пак да ги милва. После повдига пълни със сълзи очи към небето:

— Благодаря ти, Господи, че чу молитвите ми! — смирено прошепва той.