Люк Бесон
Артур и забранения град (10)

Глава 10

Нужни са най-малко десет сеида, за да отворят всяко от двете крила на портата към голямата кралска зала.

Малката група на новодошлите остава скупчена и гледа с любопитство тези две огромни метални плочи, които скърцат злокобно и освобождават пътя.

Залата е огромна, впечатляваща. Прилича на катедрала.

На тавана са окачени две огромни цистерни, като два тежки облака, затиснати между планински скали. Всъщност това са два резервоара за подземни води, навярно снабдяващи целия дворец, който, ако се съди по тях, изглежда, е необхватен. Резервоарите са надупчени на десетки места и в отвърстията са втъкнати сламките, откраднати от Артур. Шарените тръбички са свързани една с друга и се събират в центъра, като огромна канализация.

Сега вече става ясно какво е намерението на Малтазар: сламките ще послужат, за да се насочи водата към канализацията, която води право в градчето на минимоите, и така да ги залее. Наводнението бързо ще доведе до пълно изтребване, защото, както е всеизвестно, минимоите не умеят да плуват.

— Като си помисля, че аз ги научих да пренасят водата и че сега ще си послужат с моите идеи против нас — възкликва Арчибалд, минавайки пред съоръжението.

— А пък като си помисля, че аз им доставих сламките! — добавя Артур, който също се чувства отговорен.

Групичката прекосява тази монументална зала, подобна на безкраен площад. От всяка страна се е разгънала мощна стража от сеиди, застанали мирно.

В края на този площад се издига пирамида, почти прозрачна, оцветена в червено. Като се гледа по-отблизо, се забелязва, че в действителност това са многобройни късове полупрозрачен камък, натрупани един връз друг. В основата на тази стъклена грамада е сложен злокобен трон, с прекалено тежка украса, за да принадлежи на добър крал. Малтазар е положил длани върху страничните облегалки, с резбовани в краищата огромни черепи. Владетелят е изпънат като струна на трона си, но не, за да подчертае високомерието си, а защото това е единствената възможна поза за болното му тяло.

— Нали търсеше съкровището? Ето го! — прошепва Арчибалд на внука си.

Артур не го разбира. Той се оглежда наоколо, после се взира в странната пирамида. Тогава му става ясно, че това са куп скъпоценни камъни, стотина рубини, един от друг по-съвършени, натрупани толкова умело, че да образуват идеална пирамида.

Артур зяпва в почуда. Възхищава се на това изделие с неоценима стойност, на това съкровище, което смяташе, че никога не ще може да открие.

— Намерих го! — изплъзва се от устните му в изблик на гордост.

— Лесно е да се намери. Да те видим как ще го пренесеш! — обажда се Бетамеш, който, както изглежда, е възвърнал способността си да разсъждава трезво.

Наистина, съкровището лежи върху огромна купа и всеки камък сигурно тежи няколко тона.

Артур се замисля. Ако беше в нормалното си тяло, с предишните размери, да носи тази чинийка, пълна с рубини, би било от лесно по-лесно. Идеалното би било да запомни точно мястото на съкровището, за да го вземе, след като възвърне нормалния си ръст. Но за беда, в света на минимоите всичко изглежда огромно и знаците стават неузнаваеми. Нито едно от нещата, които са пред очите му, не му напомня за нещо познато.

Даркос го блъсва силно в гърба и го изтръгва от унеса му.

— Върви напред! Господарят няма да те чака! — излайва той, като предано куче пазач.

— Кротко, добри ми и верни Даркос — намесва се Малтазар, като добър господар. — Простете му. Той малко нервничи в момента. Имаше за задача да изтреби народа ви и за беда неведнъж и дваж се проваляше. Затова се държи малко… гадно. Но сега всичко ще си дойде на място. Татко е насреща.

Малтазар съзнава своето смазващо превъзходство и се наслаждава на създалото се положение, все едно че бавно-бавно близва сметаната върху сладкиш.

— А сега… нека празникът да започне! — възкликва той възбудено, като ударил джакпота. Щраква с пръсти и музиката гръмва. Оглушителна. Тържествена. Непоносима. Арчибалд си запушва ушите.

— Ако някога ме върнат в затвора, обещавам да им преподавам солфеж! — казва старецът, принуден да крещи, за да го чуят.

 

 

Малтазар махва с ръка. Вероятно знак за пуск.

Отстрани на рубинената пирамида се вижда пулт и командно табло с десетина грубо одялани дървени ръчки. Едно тъжно къртиче стои изправено пред пулта, готово да задвижи ръчките.

— Мино! — възкликва Бетамеш, разпознал малкия си приятел. — Това е Мино, синът на Миро! Смятахме, че е загубен завинаги. А ето че е жив!

Тази новина веднага развеселява групичката, най-вече Селения и братчето й, които като деца по цели дни си играеха с къртичето. Нескончаеми игри на криеница. Мино, разбира се, винаги печелеше, защото лесно изкопаваше подземни проходи и се скриваше. Прекарваха цели нощи изтегнати върху листенцата на цветето селения и оприличаваха съзвездията на различни герои и предмети. Тримата бяха неразделни до деня, в който Мино се хвана в капана на Даркос.

Бетамеш незабелязано му праща знак, но къртичето, както всички членове от неговото семейство, не вижда добре. Мино съзира един неясен силует, който сякаш му прави знаци, привидно — дружелюбни. Зрението му не е добро, но с обонянието му не е така и нежният аромат на Селения достига до ноздрите му. Лицето му постепенно светва и лека усмивка го озарява. Приятелите му са тук, дошли са да го спасят! Сърцето му пърха, а дробовете му се изпълват с въздуха на свободата.

— Хей, Мино, събуди ли се? Цял час ти давам знак — крещи му Малтазар, търпелив като изгладняла акула.

Мино изпада в ужас.

— О, да, господарю! Ей сегичка, господарю! — отвръща той, превивайки се о две.

Даркос се навежда към баща си:

— Мино не вижда много добре, в семейството му всички са такива — обяснява той на баща си, който го пронизва с поглед.

На Малтазар не се обяснява! Даркос го беше забравил за миг. Той отстъпва крачка назад и навежда глава, вместо извинение.

— Няма нещо, което Малтазар да не знае! Аз съм самото знание! И противно на теб, паметта ми е безгранична и без празнини! — казва властно баща му.

— Простете ми, татко, за този момент на разсеяност — отговаря синът му, обхванат от срам.

— Пускай! — крещи Малтазар в посока на Мино.

Къртичето се стряска, колебае се коя ръчка да хване, накрая дърпа онази, която бе подготвило. Тогава някакъв механизъм се задвижва, сложна система, функционираща с помощта на зъбчати колела, въжета и макари.

— Толкова се радвам, че е жив! — прошепва Бетамеш, ухилен до уши.

— Когато работиш за Малтазар, ти не си жив, само ти е дадена отсрочка на смъртната присъда — отговаря му Арчибалд, който знае какво говори.

Механизмът действа и горе в галерията зейва малък отвор. През него се излиза право навън. Слънчев лъч веднага прониква в залата и излива водопад от светлина. В миг върхът на пирамидата — един рубин, по-едър от останалите — пламва. Гладките повърхности, умело насочени, предават обагрената в червено светлина от рубин на рубин. Сякаш пирамидата постепенно се разпалва, от върха към основата. Виненочервена светлина, като полупрозрачна кръв, изпълваща кристални вени.

Гледката е великолепна и нашите приятели, въпреки че животът им виси на косъм, й се възхищават.

Лъчът спира своя бяг, разпалвайки последния рубин, този, в който Малтазар е имал лошата идея да издяла трона си. Цялото му тяло се осветява, като божествено видение.

Над армията се издига ропот. Някои от войниците дори падат на колене. Този магически трик винаги смайва най-слабите души и Малтазар, като прозорлив диктатор, знае как да дърпа конците.

Само Арчибалд, мъдър учен, не се изненадва. По-скоро му е забавно.

— Е, Арчибалд, гордеете ли се как оползотворяваме вашите знания? — пита Малтазар, който очаква само един отговор.

— Много е красиво. Няма голяма полза, освен че бузите ви добиха руменина… но е много красиво — отговаря дядото.

Принцът на мрака се вцепенява, но решава да не се обижда.

— Навярно предпочитате новата ми напоителна система? — подхвърля той с ирония.

— Наистина, това, което виждам, е много хитро и добре направено — признава Арчибалд. — Жалко, че първоначалният замисъл е видоизменен.

— Как така? Целта не е ли да се пренася водата от едно място на друго? — пита Малтазар, престорено наивно.

— Вярно, да се пренася водата, за да се напояват растенията и да се освежават хората, а не да се заливат — уточнява ученият.

— Не само да се заливат, драги ми Арчибалд. Ние ще ги издавим, ще ги унищожим, ще ги размажем, ще ги натъпчем в земята, ще ги ликвидираме веднъж завинаги — изброява Малтазар, крайно възбуден.

— Вие сте чудовище, Малтазар! — казва му спокойно старецът.

— Знам, снаха ви вече ми го каза. А вие какъв сте? С какво право отклонявате природата от пътя, който си е избрала? Кой сте вие, за да твърдите, че природата се нуждае от вашите изобретения, за да стане по-хубава?

Арчибалд онемява. Малтазар печели една точка.

— Ето, виждате ли, такъв е проблемът с вас, учените. Измисляте неща, без дори да проучите какви ще са последствията! — оплаква се Малтазар. — Природата с години взема някакво решение. Тя кара някое цвете да поникне, а после милиони години проверява дали то е на мястото си в големия кръговрат на живота. А вие измисляте нещо и веднага се обявявате за гении, а после записвате имената си върху камъка в пантеона на науката!

Малтазар се изсмива подигравателно. Даркос, за да имитира баща си, също се изсмива, макар да не е разбрал нито дума от казаното.

— Това е толкова нескромно! — с презрение добавя диктаторът.

— Липсата на скромност е опасна, но не и смъртоносна, драги ми Малтазар. За щастие, защото иначе щяхте да умирате хиляди пъти на ден — подхвърля Арчибалд.

Властникът отново се овладява. Но двусмислените обиди започват да му тежат.

— Приемам го за комплимент, защото върховният владетел не може да е скромен! — отвръща Малтазар.

— Да си върховен владетел, е само една титла. Трябва да умееш и да се държиш като такъв, да си добър, справедлив и великодушен — казва Арчибалд.

— Какъв портрет! Точно копие на мен! Просто съм като излят! — шегува се Малтазар.

Даркос се хили. Един път и той да разбере шегата!

— И ще ви докажа, че мога да бъда добър и великодушен… Вие сте свободни! — заявява той с театрален жест.

Няколко сеида повдигат решетката, която прегражда главния канал, който води право в градчето на минимоите и към който са насочени всички сламки.

Арчибалд пръв разбира, че това е клопка.

— Вие ни дарявате свободата, а заедно с нея и смъртта, нали? — пита Арчибалд, съзнаващ опасността.

— Да се подаряват две неща наведнъж, не е ли признак на великодушие? — отвръща Малтазар все така садистично.

— Няма да сме стигнали и средата на пътя и ти ще изсипеш върху нас тонове вода! — възкликва принцесата, която също се досеща.

— Трябва по-малко да мислиш, Селения, и по-бързо да тичаш! — оборва я господарят на положението.

— За какво да тичаме, щом шансът да се спасим е едно на хиляда? — добавя принцесата.

— Шанс едно на хиляда? Намирам, че си оптимистка. Аз бих казал едно на сто хиляди! — уточнява той с ирония. — Но е по-добре от никакъв шанс, нали? Хайде… На добър път!

Малтазар отново вдига ръка, доколкото може, и прави знак на подчинените си да избутат затворниците в тръбата.

Докато Бетамеш трепери като лист, на Артур най-сетне му хрумва какво да направи.

— Бих ли могъл да поискам от Ваше Кралско Величество да изпълни моето последно желание, преди да умра. Една съвсем мъничка милост, която само ще изтъкне изключителната доброта на Ваше Величество — тържествено изрича той, покланяйки се ниско като роб.

— Този, малкият, ми харесва — признава Малтазар, винаги чувствителен към ласкателствата. — И какво е това желание?

— Бих искал да предам единствената си ценност — този часовник — на моя тук присъстващ приятел Мино.

Къртичето е силно изненадано от внезапния интерес, който всички проявяват към него и най-вече това съвсем непознато момче.

Малтазар поглежда часовничето, което Артур тиква под носа му. Колкото и да души, господарят не долавя уловка.

— Добре! — най-после отсича той.

Сеидите започват да ръкопляскат на безспорното великодушие на своя господар.

Докато Малтазар се опива от овациите и хвалбите на приближените си, Артур изтичва при Мино.

— Баща ти ме праща — шепне той на ухото му. Сваля часовника си и го слага на китката на къртичето. — Когато бъда вече навън, трябва да намериш начин да ми пратиш сигнал, за да знам къде се намира съкровището. Ще изпратиш сигнала точно в дванайсет по обед! Ясно ли е? — пита Артур, притеснен, че разполага с много малко време.

Мино е уплашен.

— Ама как искаш да го направя?

— С огледалата, Мино. С твоите огледала! — настоява момчето, което изиграва последния си коз. — Разбра ли ме?

Мино, напълно объркан, кимва с глава, повече, за да зарадва Артур, отколкото, че му е ясно.

— Стига толкова! Милосърдието ми има граници! Отведете го! — ревва Малтазар.

Преситил се е от ласкателствата на двора си. Сега му трябва малко действие.

Сеидите сграбчват Артур и го хвърлят при групата му, скупчена пред огромната тръба.

Мино гледа как новият му приятел се отдалечава, без да знае какво да прави.

— На обед! — прошепва Артур, наблягайки на думите.

Пазачите избутват групата вътре в тръбата. Решетката веднага пада зад тях, като ги отделя от залата и им оставя един-единствен изход.

Пред тях се точи тази дълга тръба, която води към свободата. Но свобода, недостижима за тях. Тази тръба ще бъде и тяхна гробница.

При мисълта за тази неминуема смърт, групичката изпада в униние. Никой няма желание да тича. Има ли смисъл? За да отложат страданието с няколко секунди? По-добре е да свършат веднага. И малката група остава на място, смазана пред решетката.

Гледката не е много весела и Малтазар въздъхва.

— Давам ви минута преднина. Ще стане по-интересно — казва той, готов да промени правилата на играта, за да се позабавлява.

Даркос е крайно възбуден от тази новина.

— Донесете масата на времето — изкрещява той.

Двама сеиди донасят един огромен плот. В центъра му е забит пирон, върху който са нанизани сухи листа. Върху първото листо се чете: „Шестдесет“.

Селения, впила пръсти в решетката, гледа Малтазар. В очите й има толкова много отрова, че се надява една капка да стигне до него.

— Ще свършиш в ада! — процежда тя през зъби.

— Той вече е там — отговаря й Артур, като я хваща за ръка. — А сега да побързаме!

— Има ли смисъл да тичаме? — противи се принцесата, дърпайки ръката си. — За да умрем малко по-късно. Предпочитам да остана тук и да умра достойно, като гледам смъртта в очите!

Артур силно стиска ръката й.

— По-добре минута, отколкото нищо! За толкова време може да измислим нещо! — крещи той убедително.

За пръв път Артур налага волята си на Селения и тя е силно изненадана. Нима нейният малко несръчен млад принц съзрява и се превръща в малък мъж?

Артур я дръпва за ръката и я принуждава да тича. Селения се оставя да я води, запленена от решителността и смелостта на малкия си приятел.

Малтазар се радва, че изчезват от погледа му тичешката.

— Най-сетне малко гимнастика! Започнете броенето отзад напред — заповядва той с удоволствие.

Сеидът изнизва първото листо, върху което пише „шестдесет“, и се показва следващото, върху което се мъдри едно великолепно „петдесет и девет“.

Часовникът е елементарен, на швейцарец би му призляло, ако го зърне, но Малтазар много се забавлява. Той дори поклаща глава, в такт с изнизваните листа.

— Пригответе шлюзовете! — командва той между две поклащания.

Даркос тръгва да застане на място, потрепвайки като риба, а сеидът часовникар изнизва ново листо с надпис „петдесет и две“.