Люк Бесон
Артур и забранения град (1)

Глава 1

Слънцето постепенно се спуска към хоризонта, за да ни освободи от топлината си. То знае, че никой не би могъл да издържи палещите му лъчи през целия ден.

Кучето Алфред отваря едното си око. Лек ветрец му подсказва, че температурата най-сетне е поносима. То бавно се надига, изпъва лапи, измъква се от сенчестото място, което си беше намерило, и тръгва да търси свежа тревичка, където да очертае територията си. Прави се, че избира един ъгъл на къщата, но той отдавна е пожълтял от бележенето му.

Един млад ястреб, кацнал на високия комин, наблюдава околността. Изглежда, не се бои нито от топлината, нито от когото и да било. Дори не и от кучето, което вижда да прекосява двора, с все още вдървени от дрямката лапи.

Грабливата птица го следи с пронизващия си поглед. Само няколко секунди. Толкова, колкото да разбере, че плячката е много едра. Извръща небрежно глава, за да потърси друга жертва.

През целия ден къщата също търпя набезите на лятото и сега дървените врати, а също и керемидите, попукват отвсякъде. Слабо, глухо изпращяване, на равни интервали, като музикални ноти, изсвирени от слънцето.

Днес то досади на всички, време е да върви да спи.

Сякаш да му го напомни, ястребът надава силен крясък, дрезгав и неприятен, от който възрастната жена се събужда.

Тя беше заспала върху канапето в средата на салона. Истина е, че сред прохладата на стаята и хипнотизиращото тиктакане на стенния часовник, е невъзможно да се устои на зова на следобедната дрямка. Добавете към това и двете щурчета, които си говорят, и ето ви потънали в сън чак до вечерта.

Но ястребът събуди бабата почти стряскащо. Тя се замотава в кретонения набор на покривката върху канапето, навярно придърпана в просъница, за да се покрие с нея.

Бабинка постепенно идва на себе си и оправя покривката, сякаш не иска да остави никаква следа от тази непредвидена почивка. Като че ли да се унесеш в сън при подобни обстоятелства, е престъпление.

Обстоятелствата постепенно изплуват в съзнанието й. Артур, нейният единствен и обожаван внук, изчезна, също като мъжа й преди четири години. Също като него — в градината. Също като него — търсейки някакво съкровище.

Колкото и да кръстосва от край до край градината, колкото и да претърсва къщата и да оглася с вика си всички околни хълмове, тя не намери никаква следа от милия си Артур.

Вече няма друго обяснение, освен извънземните. Високи зелени човечета, дошли от небето с летяща чиния, са отвлекли внука й. Почти сигурно е, че са го отвлекли. Как да не пожелаеш такова мило същество, което ти се иска да прегръщаш по цял ден! Тази руса рошава главица и тези големи, винаги учудени кестеняви очи. Това детско гласче, тънко и нежно като сапунен мехур. Артур е най-прекрасното, най-голямото съкровище и баба му се чувства ограбена. Едва удържа сълзата, която все пак се стича по бузата й. Пред такава непосилна мъка дори сдържаността се стапя.

Бабата поглежда небето през прозореца — то е гладко синьо и отчайващо пусто. Никаква следа от извънземни. Тя въздъхва дълбоко и като че ли постепенно се примирява. Оглежда се — тази смълчана къща е неспособна да й даде някакво обяснение.

— Как можах да заспя? — пита се възрастната жена, търкайки очи.

Добре, че ястребът я събуди. Но целта на грабливата птица не бе само да изтръгне бабата от съня й: ето че пак надава крясък.

Бабинка наостря ухо, готова да приеме всяко нещо като знак на съдбата, като знак на надеждата. Ястребът, с острото си зрение и с чудесния си слух, навярно е доловил някакъв сигнал. Убедена е в това и не е далеч от истината. Птицата действително подава знаци, предупреждава неизвестно кого. Видяла е и е чула нещо, преди още то да се покаже на хоризонта.

Нещото е една кола. Придружава я облак прах, а слънцето се забавлява да го превръща в блестящ ореол. Звукът още не достига до нас.

Ястребът, все така кацнал на комина, изучава колата, като че ли притежава радар.

Бабата бавно се надига от канапето. Колкото и да се ослушва, пак не дочува нищо. Или съвсем слабо. Може би някакво далечно бръмчене.

Ястребът изкряква два пъти, сякаш да се осведоми за броя на пътниците в колата.

Дрезгавият звук на износения мотор сега се чува, въпреки лекия бриз, който го отнася.

Ястребът решава да се махне, което не е добър знак. Той вижда и чува преди всички останали. Да не би да е усетил и бедствието да настъпва неумолимо към къщата?

За миг колата изчезва зад едно възвишение, твърде малко, за да го наречем хълм, и доста голямо, за да го сметнем за издатина.

Бабата се прокашля, за да наруши тягостната тишина. Бръмченето, което й се стори, че долавя, пак изчезва. Тя бавно извръща глава, както се завърта антена, за да улови сигнал.

Колата отново се показва иззад възвишението, като първо се подава хромираната метална обвивка на радиатора — стар модел.

Шумът на мотора в миг залива градината и дърветата си препращат като ехо отвратителния пукот.

Бабинка подскача от изненада и веднага се изправя на крака. Няма съмнение — ястребът наистина й бе пратил сигнал. Тя се оправя, приглажда роклята си, изпъва покривката и се притеснява, че не намира пантофите си.

Шумът на колата изпълва салона, а ситните камъчета от настилката в двора се удрят силно едно в друго, все едно че пред къщата се е приземила ракета.

Бабата се отказва да търси втория пантоф и се запътва към вратата само по един, от което вървежът й наподобява походката на стар пират с дървен крак.

Моторът спира за всеобщо облекчение.

Вратата на колата изписква като стара невестулка и две изтъркани кожени обувки потъват в камъчетата от настилката. Нищо хубаво не се очертава, ястребът направи добре, че отлетя. Бабинка стига до входа и започва да се бори с ключа.

— Но защо, дявол да го вземе, съм заключила тази врата? — пита се тя, мърморейки, навела глава, без дори да забелязва двата силуета, които слънцето очертава зад вратата.

Ключът малко се инати, но накрая се превърта в ключалката и освобождава вратата.

Бабата е толкова изненадана от това, което вижда, че не съумява да сдържи кратък вик, сигурно на ужас. Макар в усмихнатото семейство, застанало на прага, да няма нищо страшно. Като изключим лошия им вкус. Госпожата е облечена в рокля на пембени цветя, а господинът е с карирано сако в жълто-зеленикави тонове. Цветовете режат очите, но това не е повод да се вика.

Бабинка се овладява и се опитва да превърне вика в гостоприемен възглас.

— Изненада! — изпява семейството в пълен синхрон.

Бабата разтваря обятия и прави всичко възможно да се усмихне най-естествено. Устата изрича „добър ден“, а очите викат за помощ.

— … Настана… голяма изненада! — най-после се обръща тя към родителите на Артур, застанали тук, пред нея, същински кошмар. Бабата продължава да се усмихва, препречила входа като футболен вратар. Понеже не помръдва, не казва нищо, а само глупаво се усмихва, бащата най-после задава въпроса, от който тя най-много се страхува:

— Артур тук ли е? — пита той радостно, без дори за миг да се съмнява, че отговорът ще е положителен.

Бабата още по-широко се усмихва, сякаш се надява да му внуши, че всичко е наред, за да не е принудена да лъже. Но бащата не може да долови тази тънкост и продължава да стои в очакване. Тогава тя поема дълбоко дъх и пита:

— Добре ли пътувахте?

Бащата не е очаквал да чуе точно това, но като голям спец на пътя, се впуска в обяснения:

— Пресякохме напреко откъм запад! Вярно, пътищата са по-тесни, но според моите изчисления икономисахме четирийсет и три километра. При цената на литър бензин това прави…

— Прави по един завой на всеки три секунди, два часа поред! — оплаква се майката. — Пътуването беше ужасно и благодаря на Бога, че Артур не беше подложен на подобно наказание! — завършва тя, преди да добави: — Впрочем той къде е?

— Кой къде е? — пита бабата, като да й се счуват гласове.

— Артур, синът ми — отвръща майката поразтревожена. Не за своя син, а за умственото състояние на майка си. Може да е от жегата…

— Ааа! Така ще се зарадва, като ви види! — подхвърля Бабинка вместо отговор.

Родителите се споглеждат, като се питат дали възрастната жена не е напълно оглушала.

— Къде е Артур? — отчетливо и спокойно изрича бащата, сякаш пита за пътя някой тибетски селянин.

Бабата още по-широко се усмихва и кимва положително с глава. Такъв отговор не удовлетворява никого и тя е принудена най-сетне да каже нещо по-определено.

— Той е… с кучето — смотолевя тя на ръба на лъжата, но обяснението изглежда задоволително за младото семейство, което изпада в умиление.

Алфред обаче избира тъкмо този момент, за да се появи, махайки с опашка, от което превъзходното алиби рухва в миг.

— Къде е Артур? — пита майката с подчертано строг тон. Бабата с удоволствие би удушила Алфред за това, че я издаде, но се задоволява с гневни погледи. Опашката на кучето постепенно престава да маха. То усеща, че е направило глупост, и се чувства виновно.

— Играете на криеница, нали? — пита Бабинка кучето, а то се прави, че я разбира. — Двамата умират да играят на криеница! — обяснява тя. — Могат да играят по цели дни. Артур се скрива и…

— И кучето брои, така ли? — оборва я бащата, който започва да се пита дали малко не му се подиграват.

— Ами, да! Алфред брои до сто и после търси Артур.

Такива безсмислици, на всичкото отгоре казани толкова убедително. Родителите се споглеждат, наистина разтревожени за бабата. Намирисва на старчески дом.

— А имате ли представа къде може да се крие Артур? — пита любезно бащата, за да не я смути още повече.

Бабинка клати енергично глава, сякаш да подчертае своето твърдо и неоспоримо „да“.

— В градината!

Никога лъжа не бе я отвеждала толкова близо до истината.