Робърт Сойер
Четвъртото измерение (21)

20.

Промяна на налягането; звездички пред очите й.

После стените на конструкцията отново се отдръпнаха в нищото и Хедър почувства, че се носи, без да вижда тялото си.

Странната извита основа под нея беше далече, като че ли наблюдаваше непозната част на Земята от голяма височина.

Отгоре, небето се извиваше в другата посока — но не, това не беше небе. По-скоро един друг свят, свят с ясно изразена география. Беше все едно две планети се движеха много близо една до друга, в разрез с небесната механика, а Хедър се носеше по двустранно извития коридор между тях. В далечината, на голямо разстояние пред нея, имаше завихряне в златно и зелено, сребърно и червено.

Сърцето й биеше лудо. Беше невероятно, беше завладяващо.

Тя се бореше да отрезвее, вкопчвайки се в разума, като се опитваше да разтълкува всичко това.

Раят — отгоре, а отдолу — адът?

Или може би двете полукълба на мозъка?

Или навярно се плъзгаше в пукнатината на някаква колосална Майка Земя…?

Ин и янг, разделени, като единият от тях бе обърнат обратно?

Нищо от това не изглеждаше вярно. Тя опита да подходи по-научно. Бяха ли сферите с еднакъв диаметър? Не можеше да се каже; когато се съсредоточеше върху едната, другата избледняваше — не само в периферното й зрение, но и като че ли фактическото съществуване на сферата изискваше вниманието на Хедър.

Тя буквално трепереше от вълнение. Това не можеше да се сравни с нищо, което бе преживяла досега. За първи път разбираше какво всъщност означава изразът „умопомрачаващо“.

Почуди се дали не вижда системата на Кентавър. Тя се състоеше от три слънца, все пак — яркото и жълто А; по-бледото, оранжево Б; и малкото ягодовочервено Проксима. Кой знаеше какви планети биха могли да съществуват в такава система?

Но не; сферите не бяха планети. Нито пък бяха слънца-близнаци. По-скоро, тя чувстваше някаква увереност, те бяха светове — специфични пространства, но не твърди в действителност. Това, което бе взела в началото за езера, по чиято повърхност се отразяваше слънцето, всъщност бяха прави тунели, през които се виждаше многоцветната вихрушка.

Хедър усети, че гърлото й е пресъхнало. Тя преглътна с усилие, като се опитваше да се успокои. Опитваше се да мисли.

Ако конструкцията наистина се бе сгънала в един хиперкуб, тогава тя вероятно се намираше в четириизмерна вселена. Това би могло да обясни защо обектите изчезваха, ако не гледаше право в тях — те се изплъзваха не само вляво и вдясно на нейното зрително поле, но също ана и ката.

Хедър беше объркана, стъписана, несигурна какво да прави по-нататък. Да се опита да лети към горната сфера? Надолу към другата, или може би да предприеме пътуване през един от тунелите, които преминаваха през сферата? Или да се придвижи напред към вихрушката?

Съвсем скоро обаче изборът бе направен вместо нея. Без никакво усилие тя като че ли се понесе към горната сфера — или може би сферата идваше към нея. Не можеше да каже дали бризът, който усещаше, беше причинен от собственото й движение или бе просто от циркулиращата въздушна система вътре в конструкцията.

Докато се носеше нагоре стреснато видя как една дълга дъгоцветна змия изскача от нещо като отворена уста върху горната сфера и пропада край нея към сферата отдолу, където беше погълната от друга такава уста. Докато тя продължаваше да се издига, още две змии паднаха отгоре, а една скочи нагоре от долната сфера.

Въпреки че те не приличаха на нищо, което бе виждала досега, тя беше сигурна, че сферите и змиите бяха органични — те носеха белега на биологията, лепкавата влажност на живота, неравномерността на нещо, по-скоро израснало, отколкото произведено. Но дали бяха отделни форми на живот или органи в едно по-голямо същество, нямаше как да се каже. Завихреният фон може би представляваше далечните предели на пространството или някаква обгръщаща мембрана.

Сърцето й все още блъскаше силно; мисълта, че една част или всичко от това беше живо, я плашеше. И когато се приближи към повърхността на горната сфера, Хедър видя, че тя леко се разширява и свива — или пулсираше, или дишаше. Размерите бяха фантастични; ако приемеше, че все още е 164 сантиметра висока, сферата трябваше да се простира на десетки, ако не и на стотици километри. Но може би тя се бе свила до малка частица от първоначалния си ръст и сега беше на някакво фантастично пътешествие из анатомията на един кентавъриец.

Наистина, нима това беше целта! Много ПТИР изследователи бяха предположили, че действителното, физическо пътуване между звездите винаги би било непрактично. Може би кентавърийците просто им бяха изпратили подробен запис на това, което те представляват отвътре, така че хората да могат да създадат един от тях от местни материали.

Тя продължаваше да се издига все по-нависоко, което я накара да се замисли за гравитацията. Имаше усещане за горе и долу и чувстваше, че се издига на по-голяма височина. Но ако беше наистина безтегловна, тогава такива усещания нямаха действителен смисъл.

Нагоре или надолу? Издигане или падане?

Перспектива. Възприятие.

В един час по психология на възприятието преди години Хедър се запозна с куба на Некер: дванадесет линии, които образуваха скелета на един куб, гледан под ъгъл:

Ако достатъчно дълго се взираш в него, започва да ти се струва, че се променя от куб, на който се виждат горната и лявата страна, в такъв, на който се виждат долната и дясната страна.

Тя затвори очи и…

… и след секунди видя вътрешността на конструкцията. Този метод нямаше да й помогне да се преориентира. Отвори очи, но изглежда същата сфера беше отгоре. Така че вместо отново да затваря очи, тя се фокусира върху въображаем обект, само на сантиметри от носа си. Фонът се замъгли. След няколко секунди тя остави очите си да се отпуснат, връщайки поглед към безкрайността.

И наистина перспективата й вече беше променена. Сега по-близката сфера се оказа тази, под краката й. Тя дори подозираше, че с усилие на волята би могла да я накара да се появи отдясно или отляво, отпред или отзад, или…

Или ката, или ана?

Ако нейният ум можеше да борави само с три чифта посоки едновременно и ако наистина можеше да избира от четири тука, тогава тя просто не успяваше да види един от чифтовете. Но определено нямаше абсолютна йерархия, нямаше смисъл, в който дължината да има по-големи претенции пред височината или дълбочината.

Тя отново разфокусира погледа си и се опита да изтрие предишния образ от ума си.

Когато пак погледна ясно, всичко си беше същото.

Тя опита още веднъж, като този път затвори очи, но не толкова дълго, че да се върне към интериора на конструкцията.

И тогава мъгливият фон като че ли наистина се премести…

Тя пак проясни погледа си.

Невероятно, но всичко беше различно. Хедър се задъха.

Сферите сега бяха два огромни купола, свързани по ръба си — все едно беше във вътрешността на гигантска топка, като всичко бе обърнато наопаки.

Вътрешната повърхност на топката сега изглеждаше зърнеста, почти като повърхността на една звезда — отново си помисли, че вероятно по някакъв начин наблюдава гледка от системата на Кентавър, въпреки пулсиращия биологичен ритъм, който се усещаше навсякъде.

Сега изглежда се носеше назад — още една промяна в перспективата. Тя се завъртя, плувайки в пространството, така че да бъде с лице по посока на привидното движение. Когато се доближи до повърхността, тя видя, че гранулите всъщност бяха милиони шестоъгълници, плътно прилепени един до друг.

Докато тя гледаше, един от шестоъгълниците започна да се отдалечава, образувайки дълъг, дълбок тунел. Докато той се удължаваше, Хедър видя, че стените му станаха мазни, после многоцветни и тя осъзна, че от своята нова перспектива, тя наблюдаваше една от змиите откъм вътрешната страна. Накрая тунелът се затвори, навярно при откъсването на змията от повърхността.

Най-после беше на няколкостотин метра от обширната извита стена.

Виеше й се свят, беше дезориентирана — като че ли многократно се бе въртяла на пети, така че да й се замае главата. Умираше от желание да изследва още нещо, но по дяволите, каква нещастна намеса на реалността! Трябваше да уринира. Надяваше се, че когато се върне всичко щеше да си е тук, на този етап, а не там, откъдето беше започнала. Щеше да е мъчително да напредне в изследванията си, ако винаги влизаше в този чуден свят от едно и също място.

Тя затвори очи, изчака представата за конструкцията да се появи в ума й, докосна стоп бутона и олюлявайки се излезе в странно ъгловатия свят, който наричаше свой дом.