Тери Пратчет
Интересни времена (9)

В кухните цареше бъркотия. Половината дворец се бе изсипал там. Повечето сановници за пръв път припарваха на презряното място. Тъпканицата беше като на уличен пазар, но слугите упорито се опитваха да си вършат работата.

В хаоса никой не забеляза, че един от тях май не е ориентиран добре какво да върши.

— Помирисахте ли го? — възмутено питаше госпожа Прасковен Цвят. — Каква воня!

— Като свинарниците в горещ ден! — съгласи се госпожа Две Ручейчета.

— Трябва да отбележа, че никога не съм познавала миризмата на свинарниците — надменно отвърна Прасковен Цвят.

А госпожа Нефритова Нощ, значително по-млада от двете, бе харесала аромата на неизкъпан лъв, разнасящ се около Коен, затова си замълча.

Главният готвач мънкаше смаян:

— Само това ли? Големи парчета месо? Ами защо не изяде направо цялото теле!

— Още не си чул за дяволската им измислица — поклати глава новият Лорд-камерхер. — Наричат я наденички.

— Мръвки… — Готвачът щеше да се облее в сълзи всеки миг. — Какво изкуство мога да вложа в тях? Нима дори не иска сос? Предпочитам да умра, вместо просто да препичам грамадни мръвки!

— О, на твое място — доброжелателно изрече Лорд-камерхерът — щях да внимавам с думите. Новият Император, дано кисне в банята десет хиляди години, може да ги сметне за молба…

Гълчавата секна изведнъж. Причината беше в един тих звук — ваденето на коркова тапа от гърлото на бутилка.

Нямаше съмнение, че Лорд Хонг притежаваше един от задължителните таланти на Велик везир — да изниква сякаш от въздуха. Огледа внимателно кухнята.

И пристъпи напред. Бе извадил малко шише от ръкава на халата си.

— Донесете ми месото. Аз ще се погрижа за соса.

Околните наблюдаваха с ужас и любопитство. Наистина отровата беше част от придворния етикет в Хунхун, но обикновено хората си служеха с нея потайно, за да не проявяват лош вкус.

Чу се сърдита заповед и шум като от удар с пръчка. Един селянин неохотно избута голяма количка с огромен покрит съд на нея. Щом зърна Лорд Хонг, той падна по лице.

— Извръщам поглед от вашия… благоприятно разположен дом… по дяволите!… лик, господарю.

Предводителят побутна с крак проснатата на земята фигура.

— Радвам се, че някой още упражнява изкуството на почитта. Свали капака.

Мъжът се надигна, но остана прегърбен. Лорд Хонг обърна шишето над съда и не го отмести, докато и последната капка не изсъска върху месото.

— А сега го отнесете на варварите.

— Незабавно, ваше небесно… мастилено петно… ох, височество!

— Селяко, откъде си родом?

— От Бес Пеларгик, господарю.

— Личи си.

Голямата врата се отвори. Влезе новият Лорд-камерхер, следван от цял парад колички.

— Закуската, о, хилядолетен Повелителю. Големи мръвки от прасе, големи мръвки от козел, големи мръвки от теле.

Един слуга вдигна капака на съда върху своята количка.

— Съветвам ви все пак да не опитвате от свинското. Отровено е.

Лорд-камерхерът се извъртя на пети.

— Нагла твар! Ще бъдеш екзекутиран за това.

— Я, ама това е Ринсуинд! — учуди се Коен. — Поне на него прилича…

— Шапката ми е тук някъде. Май я пъхнах в крачола на панталона.

— Отровено, значи? Сигурен ли си?

— Е, шишенцето беше черно, имаше етикет с череп и кости, а когато течността се изля, от нея излизаше дим — обясни Ринсуинд. — Не вярвам соевият сос да има подобни свойства.

— Отрова, а? Мразя отровителите. Гадняри. Навъртат се скришом, развалят на човек кльопачката… — Коен се вторачи в Лорд-камерхера. — Ти ли беше?

— Не — намеси се Ринсуинд. — Направи го един, дето го наричат Лорд Хонг. Но всички го гледаха в ръцете и никой не възрази.

От гърлото на Лорд-камерхера се изтръгна тих писък. Запълзя напред и щеше да целуне крака на Коен, но се усети навреме, че резултатът едва ли щеше да е по-добър, отколкото ако хапнеше от свинското.

— Милост, небесен властителю! Всички сме пионки в ръцете на Лорд Хонг!

— Кво му е толкоз специалното?

— Той е… чудесен човек! — избърбори нещастникът. — И думичка няма да кажа против него! Не знам да вярвам ли, но имал шпиони навсякъде! Дълъг живот на Лорд Хонг, само това ще кажа!

Осмели се да извие очи нагоре и откри пред себе си меча на Коен.

— Туй го схванах, ама сега от кого се боиш повече — от мен или от него?

— Ъ-ъ… от него!

Едната вежда на варварина се изви.

— Бре, сериозен човек ще да е тоя. Имал шпиони навсякъде, а?

Незабавно огледа огромната зала и спря вниманието си на много широка ваза. Отиде при нея и надигна капака.

— Добре ли ти е вътре?

— Ами… Да — разнесе се глух глас.

— Всичко ли си имаш, питам? Бележниче, четчица, шишенце с мастилце?

— Ъ-ъ… Да.

— Кво ще кажеш да ти сипем и двеста-триста литра вряла водичка?

— Ъ-ъ… Не.

— Предпочиташ ли да умреш, вместо да предадеш Лорд Хонг?

— Ъ-ъ… Може ли да си помисля малко?

— Нямаш проблеми. И без това водата няма да кипне веднага.

Коен остави капака на мястото му.

— Ей, Един Широк Поток!

Стражът се размърда.

— Да, господарю?

— Гледай тая ваза и ако оня вътре шукне, направи му квото аз сторих на Зеления нощен некромант.

— Не знам какво сте му сторил, господарю.

Коен му обясни. Един Широк Поток грейна. А от вазата се чуваха усилено потискани напъни за повръщане.

Варваринът пак се разположи на трона.

— Я ми разкажи още нещо за тоя Лорд Хонг.

— Той е Великият везир — обясни Лорд-камерхерът.

Коен и Ринсуинд се спогледаха.

— Вярно е. И всички знаят, че Великите везири до един са…

— …най-гнусните копелета — довърши Коен. — Не знам кво им става. Трепя ги, като ги видя. Да си нямам грижи после.

— Виж, едни мои приятели са в тъмницата. Ти нали сега си… Император?

— Горе-долу — съгласи варваринът.

— Засега — натърти сърдито Тръкъл.

— Поне изпълнява длъжността — уточни господин Сейвлой.

— Добре де, това означава ли, че можеш да намериш по-сигурно местенце за приятелите ми? Мисля си, че Лорд Хонг е очистил стария Император и иска да обвини тях. Дано изобщо не му хрумне, че още се крият в килиите.

— Ама защо в килиите? — ухили се Коен.

— Защото дадат ли ми нищожен шанс да избягам по-далеч от тъмниците на Лорд Хонг, ще го направя! — разпалено обясни Ринсуинд. — Никой с капка мозък в главата няма да остане, като му отключат.

— Ясно. Момко Уили, Един Широк Поток, доведете ми ония хора.

— Тук?! Но аз те помолих да ги преместиш на безопасно място…

— И ние сме тук — любезно напомни Коен. — Все ще ги опазим някак.

— А теб кой ще опази?

Коен се престори, че не го е чул.

— Моля да ми простите, о, повелителю — намеси се накрая и Шест Благоприятни Ветрове, който пърхаше край трона. — Изучавал съм историята на Империята. Правилният метод за смяна на владетелите е да крачиш към трона в море от кръв до колене. Или да се покатериш по планина от черепи. Точно такива са намеренията на Лорд Хонг.

— Глей ти. Море от кръв?

— Или планина от черепи. Въпрос на избор.

— Ти ми разправяше, че покачим ли се върху пирамидата, всички ще ни слушат — укори Коен господин Сейвлой. — Ама никак не ми допадат тия мръсни номера и угодничене. Май не съм замесен от императорско тесто.

— И ти ли, Коен? Всички сте толкова… тесногръди! — избухна бившият учител. — Не знам защо ли се старая заради вас! Я се погледнете! Знаете ли какви сте? Легенди!

Ордата предпазливо образува по-широк кръг около него. За пръв път виждаха Даскала да се разпени.

— А думата означава „нещо записано“! — продължи той. — Книги, нали се сещате? Четене и писане. Ама вие не четете, нали? Защо ли ви е да се учите! Само дето сте си загубили нахалост половината живот. Бихте могли да събирате бисерите на мъдростта вместо някакви си лъскави скъпоценни камъчета. Добре, че хората четат за вас, вместо да ви срещат на живо, защото вие, господа, сте едно огромно разочарование!

Ринсуинд наблюдаваше сценката запленен и пресмяташе още колко секунди живот му остават на господин Сейвлой. Но нищо непоправимо не го сполетяваше. Май беше прекалено разярен, за да хрумне някому да му отсече главата.

— Е, какво сте постигнали в живота си, господа? Само не започвайте пак за откраднатите съкровища и погубените демони. Направили ли сте нещо истинско?

Тръкъл смирено вдигна ръка.

— Ами аз веднъж утрепах и четиримата…

— Да, да, да! — изкряска нетърпеливо господин Сейвлой. — Убили сте тогова, обрали сте оногова! Всичко това е… пълнеж! Тапет на стената! Нищо не се е променило! И никого не интересува! В Анкх-Морпорк съм преподавал на хлапета, които ви смятат за митологични фигури. Ето какво сте постигнали. Те дори не вярват, че сте живели в истинския свят. Според тях някой ви е измислил. Вие сте предания, господа. И когато все някога умрете, никой няма да научи, защото повечето хора са уверени, че отдавна сте мъртъвци. — Поспря да си поеме дъх и продължи по-бавно. — Тук можехте да сте истински, а не само да си играете с живота си. Бихте могли да върнете тази древна и малко прогнила Империя в света, където й е мястото. Поне… — Гласът му секна за миг. — На това се надявах. Искрено си мислех, че ще постигнем нещо…

Млъкна и седна на подиума до трона.

Ордата си гледаше краката или колелата.

— Позволете отново да ви обезпокоя — изрече плахо Шест Благоприятни Ветрове. — Всички предводители на родове ще бъдат срещу вас. Обикновено се бият помежду си, но срещу вас ще се обединят веднага.

— И кво, предпочитат някакъв си отровител Хонг пред мен? — недоверчиво попита Коен. — Ама той е гадно копеле!

— Е, да… но го познават. И те са същите.

— Колко войници имат?

— Мисля, че… около шестстотин или седемстотин хиляди.

— Да ме прощавате, ама ми е време да си поприказвам с Ордата.

Старците се скупчиха. Дрезгавият шепот се нарушаваше само от по някое „Кво?“. По някое време Коен се озърна.

— Море от кръв, тъй ли беше?

— Ъ-ъ, да.

Поспориха още малко и този път се озърна Тръкъл.

— Или цяла планина от черепи, а?

— Точно това казах.

Бирникът погледна неспокойно Ринсуинд и господин Сейвлой, които едновременно вдигнаха рамене.

Шепот, шепот, „Кво?“…

— Ей, извинявай…

— Слушам ви.

— И колко голямка ще да е тая планина? Черепите не се трупат добре, щото се търкалят настрани.

— Не знам! От много черепи!

— Само питам.

След малко Ордата изглежда стигна до единодушно решение. Обърнаха се с лице към залата.

— Ще се бием! — оповести Коен.

— Да ни бяхте казали по-раничко за кръвта и черепите! — обвинително изрече Тръкъл.

— Ще видите вие мъртви ли сме! — изкикоти се Хамиш.

Господин Сейвлой поклати глава.

— Май не сте чули добре. Съотношението на силите е сто хиляди към едно във ваша вреда!

— Ей тъй само хората ще си набият в тъпите тикви, че още сме живички! — ухили се Калеб.

— Ако се сражавате със стотици хиляди воини, ще умрете. — За своя огромна изненада бившият учител се чу да добавя: — Вероятно…

Старците от Ордата се подсмиваха.

— Многото врагове не ни плашат — обясни Тръкъл.

— Тъй повече ни харесва — добави Калеб.

— Даскале — поучително подхвана Коен, — хиляди към едно не е по-зле от десет към едно. Чуй сега защо. — Започна да свива пръсти. — Първо, войскарчето, дето се бие за пари, а не за живота си, хич не иска да си рискува кожата. Що да не побутне напред другарчетата си, а? Та значи през цялото време ще се бутат и дърпат. Второ, няма как да стигат до нас мнозина наведнъж…

Той се взря сумрачно в ръката си.

— Трето — подсказа господин Сейвлой, замаян от логиката му.

— Вярно, бе. Трето, почти с всеки удар ще повалят някого от своите, доста работа ще ни спестят.

— Добре, отначало ще имате преимущество — съгласи се неохотно господин Сейвлой. — Но дори да убиете двеста-триста от тях, ще се уморите, а другите ще ви нападат със свежи сили.

— И те ще се уморят — възрази весело Коен.

— Защо?

— Много трупове ще трябва да катерят, за да ни докопат.

— Ей на туй му викам аз логика — доволен завърши Тръкъл.

Коен тупна потресения бивш учител по рамото.

— Нямай си грижи! Турихме ръка на Империята по твоему, сега ще я задържим по нашему. Ти ни показа що е то цивилизация, ние пък ще ти покажем що е то варварство. — Направи няколко крачки и се извъртя на пети, очите му блеснаха зло. — Варварство ли? Ха! Като трепем хората, гледаме ги отблизо, а на оня свят ще се черпим, никакви сръдни. Аз не съм чувал за варварин, дето реже хората на парченца в подземия, измъчва жените, та да станат по-хубавки, или пък сипва мръсотии в кльопачката. Ако туй ви е цивилизацията, да си я заврете, където слънцето не свети!

Вратата пак се отвори. Ордата се обърна натам със скърцащи стави и насочени оръжия.

Новодошлите бяха по-високи и по-богато облечени от селяните. Личеше, че са свикнали никой да не им застава на пътя. Пред тях обаче пристъпяше треперещ селянин с червен флаг. Побутваха го с меч.

— Що пък червено? — прошепна Коен.

— Означава, че искат да преговарят — обясни Шест Благоприятни Ветрове.

— Като белия флаг при нас — подсказа господин Сейвлой.

— И него не го знам за кво служи.

— Щом го видиш, не бива да нападаш, докато не са готови.

Двама от предводителите застанаха в средата на залата. Коен и господин Сейвлой тръгнаха към тях.

— И ти идваш! — Варваринът хвана навреме за яката Ринсуинд, който се канеше да се покрие. — Като те притиснат в ъгъла, много те бива да приказваш.

Лорд Хонг ги удостои с погледа на човек, чието потекло го издига над останалия свят.

— Аз съм Великият везир на Императора. Заповядвам ви веднага да напуснете тази сграда и да се предадете на правосъдието.

Господин Сейвлой се обърна към Коен само за да чуе:

— Няма да стане.

— Хм, как точно да се изразя? „Чингис Коен, вожд на Сребърната орда, поднася почитанията си на Лорд Хонг, но…“

— Кажи му да скочи от някоя висока скала.

— Лорд Хонг, май не е нужно да превеждам. Струва ми се, че доловихте общото настроение.

— А къде са ви останалите варвари? — позасмя се предводителят.

На Ринсуинд ужасно му се искаше да избяга. Но колкото и да звучеше налудничаво, май наистина беше в относителна безопасност до Коен. Иначе рано или късно щеше да се озове в гибелна близост до Лорд Хонг.

Който обаче вярваше, че някъде наоколо има и други варвари…

— Повече няма да повтарям — изрече заповеднически Великият везир. — Ако веднага излезете от Забранения град, поне смъртта ви ще бъде лека и бърза. После вашите глави и други части от телата ви ще бъдат разнесени по градовете на Империята, за да научат хората как сте били наказани за ужасното си злодеяние.

— Злодеяние ли? — невинно повтори господин Сейвлой.

— Убихте Императора.

— Никакъв Император не сме убивали — възрази Коен. — Не че имаме нещо против, ама тоя път не бяхме ние.

— Убит е в постелята си само преди час.

— Не от нас — натърти търпеливо бившият учител.

— А от теб! — изригна Ринсуинд. — Но нали уж не е прието да се прави така, затова искаше да натопиш Червената армия!

Лорд Хонг сякаш го видя едва сега и никак не му се зарадва.

— При настоящите обстоятелства едва ли някой ще повярва на тези клевети.

— Е, кво ще правим? — намеси се Коен. — Тупаници по улиците? Превземане на къща по къща? Голямо меле?

— В единствено истинския свят на Империята — пренебрежително го осведоми друг от предводителите — ние водим битки. Не се унижаваме до жалките схватки на варварите. Армиите ни ще се срещнат на полето пред града.

— Ясно. Пак тая пуста цивилизация… Кога?

— Утре на разсъмване!

— Добре, тъкмо ще ни се отвори апетит на закуска. Още нещо искате ли?

— А колко войници наброява армията ти, варварино?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — съвсем правдиво отбеляза Коен. — Стъпквали сме в калта цели държави. Изтрихме огромни древни градове от картата на света. Където мине моята армия, трева не никне.

— Вярно е — уверено потвърди господин Сейвлой.

— Никога не сме чували за теб! — презрително се засмя предводителят.

— Ъхъ. Няма от кого. Светна ли ти колко ни бива?

— Всъщност армията му има още една отличителна особеност — прозвуча друг глас.

Всички се обърнаха към Ринсуинд, който също изглеждаше учуден, че се е обадил. Но влакът на мисълта му вече бе пристигнал на гарата…

— Слушаме те.

— Може би сте изненадани, че виждате тук само пълководците — продължи той бавно. — Разбирате ли, войниците са… невидими. Ъ-ъ… Призраци. Всеизвестно е, нали? — На Коен му увисна ченето. — Всъщност са призраци-кръвопийци — уточни Ринсуинд. — В края на краищата тук никой не се съмнява, че отвъд Стената друго няма, прав ли съм?

Лорд Хонг прихна. Останалите предводители на родове обаче впиха в досадника погледи на хора, които сериозно подозират, че и онези отвъд Стената са си от плът и кръв, но разчитат милионите им поданици да не разкрият истината.

— Това е нелепо! Та самите вие изобщо не сте невидими призраци-кръвопийци!

Коен си отвори устата по-широко, за да заблещукат диамантите.

— Позна. Ние сме от видимите.

— Жалък опит за заблуда! — надменно промълви Лорд Хонг. — Все едно е дали сте призраци — ще ви смажем!

— Мина по-добре, отколкото се надявах — отдъхна си господин Сейвлой, когато предводителите се изнизаха тържествено от тронната зала. — Господин Ринсуинд, вие да не използвахте похвати от психологическата война?

— Брей, тъй ли се нарича? — намеси се Коен. — Аха! Все едно блъскаш по щита цяла нощ, та враговете да не мигнат, нали?

— Подобно е — дипломатично извъртя господин Сейвлой. — Но се опасявам, че не постигнахме желания резултат. Лорд Хонг и другите предводители изглежда са хора с широк кръгозор. Колко жалко, че не можем да приложим същата хитрост спрямо обикновените войници!

Зад тях тихо изписука плюшено зайче. Всички се озърнаха към невръстната организация на Червената армия. Водеше ги Пеперудата. Тя дори се усмихна тъничко на Ринсуинд.

Той открай време разчиташе само на тактиката „плюй си на петите“. Но май имаше и мигове, когато се изправяш срещу противника и се биеш… просто защото няма къде да бягаш.

Да, де, но не го биваше с оръжията.

Поне с нормалните.

— Хм, ако сега излезем от двореца, ще ни изколят, нали?

— Съмнявам се — възрази господин Сейвлой. — Вече всичко се свежда да правилата в Изкуството на войната. Човек като Хонг би ни прерязал безшумно гърлата, но щом войната е обявена, обичаите трябва да се спазват.

Ринсуинд дълбоко си пое дъх.

— Шансът е едно на милион, но може и да ни излезе късметът…

 

 

Четиримата мрачни конници, чиято поява възвестява края на света, са известни като Смърт, Война, Глад и Чума. Но и по-незначителните събития си имат своите предвестници. Например четиримата конници на Хремата са Подсмърчане, Кашлица, Кихавица и Липса на кърпички.

А сред армиите, събрали се на алувиалната равнина около Хунхун, невидимите ездачи, познати като Дезинформация, Слух и Мълва, оседлаваха конете си…

Многобройната войска в своя полеви лагер има всички тягостни проблеми на големия град, но без нито едно от удобствата му. И скоро стражевите постове стават твърде пропускливи за цивилни, особено ако имат какво да продадат и още повече ако са жени, в чиято добродетел се е прокраднал и търговски елемент. Не е за изтърване и разнообразието в храната.

— Прасешки топки! Прасешки топки на клечка! Ей, шогун, ще си вземете ли… Ама вие приличате на…

— Млъкмлъкмлък!!!

Ринсуинд придърпа Дибала в сянката на една палатка. Търговецът се взря в напрегнатото лице между дрехи на евнух и широкопола сламена шапка.

— Ти си магьосникът, нали? Как си попаднал?…

— Спомняш ли си още желанието си да забогатееш бързо от международна търговия?

— О, да! Можем ли вече да започваме?

— И това ще стане. Скоро! Но първо се налага да ми направиш една услуга. Чули вече слуха за армията от невидими призраци-кръвопийци, настъпваща насам?

Очите на Дибала се завъртяха нервно. Но част от успеха си в търговията на дребно дължеше и на свойството никога да не издава невежеството си.

— Е, и? — промърмори лаконично.

— Онази, която наброява милиони? — неумолимо продължи Ринсуинд. — И всички са прегладнели, защото нищичко не са хапвали по пътя. А Най-големият магьосник им е вдъхнал изключителна свирепост.

— Ъ-ъ… и какво?

— Ами не е вярно.

— Наистина ли?

— И на мен ли не вярваш? Не би ли трябвало аз най-добре да знам дали е така?

— Сериозен довод.

— И не бива да допускаме хората да се паникьосват, нали?

— О, паниката много вреди на бизнеса — притеснен закима Дибала.

— Тогава постарай се да внушиш на хората, че в слуховете няма и следа от истина. Успокой ги.

— Добра идея. А-а… тези невидими призраци носят ли някакви пари?

— Не. Защото не съществуват.

— Да, бе. Все забравям.

— И изобщо не наброяват 2 300 009, разбра ли?

Много се гордееше с този дребен детайл.

— Значи не са 2 300 009… — повтори Дибала, вече с леко изцъклен поглед.

— В никакъв случай, каквото и да разправят някои. И е направо смешна мълвата, че Най-големият магьосник ги е направил двойно по-големи. Приятно ми беше да си побъбрим. Време е да си тръгвам…

Търговецът постоя унесен в размисъл. За миг му хрумна, че е постигнал приличен оборот за днес и би могъл да се прибере вкъщи, да слезе в мазето, да се свре в някое буре и да се покрие за всеки случай със стар чувал.

Пътят му към дома обаче минаваше през доста голяма част от лагера. Постара се войниците да проумеят, че в слуховете няма нищо вярно, но за целта се налагаше първо да им обясни що за слухове се носят.

Плюшеното зайче изписка неспокойно.

— Много ме е стлах от големите невидими плизлаци, дето смучат клъв! — изхленчи Любимият Бисер.

Войниците около огъня се опитваха да я утешат, но не успяваха, защото нямаше кой да утеши тях.

— И чух, че вече изяли някакви хола!

Един-двама се заозъртаха през рамо. Нищо не се виждаше в мрака. Уви, това не ги окуражи.

Червената армия се примъкваше от един лагерен огън към друг. Ринсуинд им даде много точни наставления: „Не им казвайте нищо. Питайте ги дали е вярно. Умолявайте ги да ви уверят, че не е вярно. Или пък споделете, че някой ви е пратил да ги разубедите. Така ще е най-добре.“

Защото Ринсуинд знаеше — когато четиримата дребни и противни конници на Паниката яхнат конете си, Дезинформацията, Слухът и Мълвата си вършат добре работата, но нищо не може да се сравни с опустошението, причинено от четвъртия им събрат — Отрицанието.

След около час Ринсуинд се почувства излишен.

Навсякъде цареше гълчава от смутени гласове, особено по краищата на лагера, където нощта изглеждаше твърде безкрайна и непрогледна… също и привидно безлюдна.

— И как тъй разправят, че не били 2 300 009? Щом хич ги няма, кво е туй число?

— Чуй, бе, човек, изобщо няма невидими призраци-кръвопийци.

— Как пък не! Ти откъде знаеш? Виждал ли си ги?

— Ама аз отидох да питам капитана и той ми каза, че бил сигурен — нямало никакви невидими призраци наоколо.

— И той откъде знае, като не се виждат? А още от малък дядо ми разказваше, че били милиони отвъд…

— Я постой… Онуй там кво е?…

— Няма нищо май…

— А бе, чух нещо, да знаеш!

— Ама не се вижда!

— Ей туй е лошото…

Изглежда катастрофата с бойния дух най-сетне стигна до висшето командване, защото към полунощ из лагера зареваха дълги рогове и вестоносците прочетоха специална прокламация.

В нея се потвърждаваше съществуването на призраци-кръвопийци в най-общ смисъл, но се отхвърляше напълно възможността те да са тук и сега. Съчинението на военачалниците беше по своему шедьовър — просвети за положението и онези войници, до които подривната дейност на Червената армия не бе стигнала.

Само час по-късно назряваше истинска криза. Ринсуинд чуваше и неща, които не бе измислял, освен това не му се и искаше да ги слуша.

Тъкмо се заприказва с двама войници за несъществуващата призрачна армия и единият възрази:

— Не, бе, има седмина старци.

— Само седмина ли?

— Ужасно стари хора. Толкоз одъртели, че и смърт вече не ги лови. Един познат от слугите в двореца ми подшушна, че минавали през стени и ставали невидими.

— О, я стига! — прихна недоверчиво Ринсуинд. — Седмина старци да се бият с цялата тази армия?!

— Има защо да си поблъскаш главата, нали? Ефрейтор Тоши пък е сигурен, че и Най-големият магьосник им помага. Връзва се. Кой ще се изпречи на цяла армия, ако не изравнява силите с магия?

— Хм, ъ-ъ… А някой от вас знае ли как изглежда онзи Най-голям магьосник?

— Казват, че бил по-грамаден от къща и имал три глави на раменете.

Ринсуинд кимаше насърчително.

— И друга мълва се носи — сниши глас войникът. — Червената армия също щяла да се бие на тяхна страна.

— И кво? Ефрейторът ги е виждал. Сбирщина хлапета.

— Не, бе. Чух, че… такова… истинската Червена армия…

— Червената армия няма да се съюзи с някакви си варварски нашественици! Пък и тя си е легенда.

— Именно, също като невидимите призраци-кръвопийци — потвърди Ринсуинд.

— Ъ-ъ… да, прав си.

Остави ги да спорят уплашени.

Никой не дезертираше. По-лошо би било да бродиш сам в нощта, изпълнена с незнайни опасности. Това много допадаше на Ринсуинд. Вледенените от уплаха хора търсеха подкрепа един от друг. Чудесно се отразяваше на бойния дух…

Промъкваше се обратно към града. Заобиколи една палатка и в плътните сенки се сблъска с кон, който не пропусна да го настъпи по крака.

— Жена ти е голям хипопотам!

— ИЗВИНЯВАЙ.

Ринсуинд се смръзна, както стискаше пострадалото си стъпало. Само едно същество в света имаше глас като гробище в средзимна нощ.

Опита се да отстъпи крадешком и се натъкна на друг кон.

— РИНСУИНД, НАЛИ? — учтиво се осведоми Смърт. — ДА, ТИ СИ. ДОБРА НОЩ. СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ НЕ ПОЗНАВАШ ВОЙНАТА. ДА ТИ Я ПРЕДСТАВЯ…

Войната докосна шлема си.

— За мен е удоволствие. — Посочи другите трима конници. — Да ти представя и синовете си — Ужас и Страх. И дъщеря си Кланси.

Децата поздравиха в хор. Кланси се зъбеше свирепо, но не беше на повече от седем години, носеше бейзболна шапка с дълга козирка и имаше някаква значка на дрехата.

— РИНСУИНД, НЕ ОЧАКВАХ И ТЕБ ДА СРЕЩНА ТУК.

— О, много се радвам.

Смърт извади пясъчен часовник изпод наметалото си, вдигна го към луната и въздъхна. Ринсуинд се изви целият в усилие да види колко пясък остава в горното стъклено кълбо на часовника.

— ВЪПРЕКИ ТОВА БИХ МОГЪЛ…

— А, не си нарушавай програмата само заради мен — припряно махна с ръка Ринсуинд. — Вие… вие всички сте тук заради битката, нали?

— ДА. КАКТО ИЗГЛЕЖДА, ЩЕ БЪДЕ ИЗВЪНРЕДНО… КРАТКА.

— И кой ще победи?

— ЯСНО ТИ Е, ЧЕ НЕ БИХ ТИ КАЗАЛ, ДОРИ ДА ЗНАЕХ.

— Дори да знаеше ли?! От теб не се ли очаква да знаеш всичко?

Смърт протегна показалец напред. Някаква твар отпърха в нощта. На Ринсуинд му се стори, че беше крилато насекомо със странни шарки по крилцата.

— В ТАКАВА НОЩ ЕДИНСТВЕНОТО НЕСЪМНЕНО НЕЩО Е НЕСИГУРНОСТТА. ЗНАМ, ЧЕ ЗВУЧИ БАНАЛНО, НО СИ ОСТАВА ВЯРНО.

Откъм хоризонта долетя тътен.

— Ами… аз ще си тръгвам — смънка Ринсуинд.

— ЗАЩО? ТУК СИ СРЕД СВОИ.

— Чудновато човече — отбеляза Войната след малко.

— С НЕГО И НЕИЗВЕСТНОСТТА Е АБСОЛЮТНО НЕОПРЕДЕЛЕНА. НО И В ТОВА НЕ СЪМ УВЕРЕН.

 

 

Ридкъли се бе борил дълго със себе си и бе надвил.

— Ще го приберем — съобщи той решението си. — Минаха четири дни. Тъкмо ще им върнем тази проклетия с отвора в средата. Тръпки ме побиват от нея.

Старшите магьосници се спогледаха. Никой не гореше от желание Ринсуинд отново да се навърта из Университета, но и тях ги побиваха тръпки от странното устройство. Не смееха да го доближат. Бяха струпали няколко маси около него и се преструваха, че не го виждат.

— Добре — промърмори Деканът. — Но Стибънс се инати, че разменените неща трябвало да имат равно тегло. Ако пратим това тежко метално чудо, няма ли Ринсуинд да се прибере прекалено бързо?

— Господин Стибънс работи упорито по усъвършенстването на заклинанието. А може и да подредим купчина дюшеци до отсрещната стена.

Ковчежникът вдигна ръка.

— Ей, кръчмарю, халба от най-хубавата ти бира!

— Добре, добре — успокои го Архиканцлерът. — Значи решихме. Вече заръчах на господин Стибънс да започне издирването…

— С онази негова демонска измислица ли?

— Да.

— В такъв случай е немислимо нещо да се обърка — кисело подметка Деканът.

— И чиния варени раци, ако обичаш.

— Ето, и Ковчежникът е съгласен.

 

 

Предводителите се събраха в покоите на Лорд Хонг. Внимаваха да стоят на разстояние един от друг, както подобава на врагове, сключили твърде крехък съюз. Щом се справеха с варварите, ежбите помежду им можеха да продължат. В момента обаче искаха да си вдъхнат увереност по един особен въпрос.

— Не! — отсече домакинът. — Нека е абсолютно ясно! Няма никаква армия от невидими призраци! Хората отвъд Стената са същите като нас… е, да, по-низши във всяко отношение.

Един-двама от предводителите не изглеждаха особено насърчени.

— Ами всички тези приказки за Червената армия?

— Червената армия, Лорд Танг, е недисциплинирана сган, която ще смажем решително!

— Много добре знаете за коя Червена армия дърдорят селяндурите! — озъби се Лорд Танг. — Същата, която преди хиляди години…

— Предания! Пак съчинени от тогавашните селяндури. Те просто не са разбрали смисъла на събитията. Армията на Едно Слънчево Огледало… — Лорд Хонг махна небрежно с ръка — …е имала по-добра броня и е била по-дисциплинирана, това е всичко. Не се боя от призраци и изобщо не ме е страх от легенда, която може и да е изцяло измислена. Е, гадателю?

Мъжът, към когото се обърна, трепна видимо.

— Да, господарю?

— Какво показват тези вътрешности?

Гадателят беше много разтревожен. Укоряваше се, че май е подбрал неподходящата порода птица. Засега виждаше във вътрешностите й само хипотезата, че ако има късмета да доживее края на деня, може да вечеря пилешко. Но нетърпението на Лорд Хонг доближаваше опасния предел.

— Ъ-ъ… бъдещето е… Бъдещето е…

За пръв път виждаше такива пилешки карантии. За миг дори му се стори, че помръднаха.

— Ъ-ъ… несигурно — рискува той.

— Постарай се да кажеш нещо по-определено — настоятелно го посъветва Великият везир. — Кой ще победи сутринта?

По масата заиграха сенки.

Нещо пърхаше около единия светилник.

Беше обикновено мътножълто насекомо, но с черни шарки по крилцата.

Предсказателските дарби на гадателя, които най-ненадейно се оказаха доста по-мощни, отколкото смяташе, го убедиха, че моментът не е подходящ, от друга страна, всеки момент беше неподходящ за екзекуция, предшествана от ужасни изтезания, затова…

— Няма никакво съмнение, че врагът ще бъде окончателно разгромен.

— Ето, Провидението ни се усмихва — натърти Лорд Хонг.

— И все пак… — подвоуми се Лорд Танг. — Хората ни са малко разколебани.

— Ами кажете им… — Лорд Хонг изведнъж се засмя. — Кажете им, че има огромна армия от невидими призраци-кръвопийци.

— Какво?!

— Точно така! — Великият везир закрачи бодро, от време на време щракаше с пръсти. — Да, заплашва ни страховита войска от чуждестранни призраци. И това толкова е разгневило собствените ни призраци, че… Да, хиляда поколения наши праотци се носят с вятъра, за да отблъснат вражеското нашествие! Дори демоните на нашите земи са разярени! Ще се спуснат като облак от остри нокти и зъби, за да… Кажи, Лорд Сунг.

— Държиш ли на тази идея, Лорд Хонг?

Очите на Великия везир блеснаха зад малките кръгли стъкла.

— Прочетете прокламацията на войниците.

— Но нали само преди няколко часа обяснихме на хората си…

— Сега ще чуят друго.

— Ще повярват ли, че…

— Каквото им кажем, на това ще вярват! — кресна Лорд Хонг. — Щом врагът разчита на измамата, ще обърнем това оръжие срещу него! Кажете на армията, че с нас ще бъдат всички призраци на Империята!

Другите отбягваха погледа му. Нямаха желание да му напомнят, че обикновеният войник не ще се зарадва, ако изникнат призраци и пред него, и зад гърба му, особено като се знае колко са капризни.

— Ти още ли си тук? — сопна се Лорд Хонг на гадателя.

— Разчиствах, господарю!

Мъжът си прибра злополучното пиле и се изниза на бегом.

„В края на краищата не излъгах, нали? Не казах чий враг ще бъде разгромен.“

Скоро Лорд Хонг остана сам. И се усети, че трепери. Освен това дишаше тежко. Влезе в тайния си кабинет и заключи. После отвори скъпоценната кутия.

В настъпилата тишина се чу само шумолене на плат.

Лорд Хонг застана пред огледалото.

Агентите му бяха изпълнили задачата, без да разбират смисъла й. А майсторите от Анкх-Морпорк си бяха свършили добре работата. Бродираното копринено наметало и велурената шапка с перо превръщаха носещия ги в истински анкх-морпоркски джентълмен.

В първия ден на сбъдването на великия замисъл Лорд Хонг щеше да се разходи из града и хората щяха да гледат смълчани пратения им от Провидението владетел.

Изобщо не му хрумваше, че някой би казал веднага: „Глей го тоя паун, бе! Я го прасни с тухлата да му приберем кесията!“

 

 

Мравките щъкаха. Нещото, което винаги правеше „пър“, усърдно издаваше вече познатия звук.

Магьосниците чакаха. Нямаше какво друго да правят, докато Хексът работи с пълно натоварване, освен да зяпат рибките в аквариума и да смазват колелцата от време на време. Стъклените тръбички и епруветки понякога проблясваха в магически октаринов цвят.

Хексът успяваше да обработи по няколкостотин заклинания в минута. Човек би трябвало да отдели изпълнен с напрежение час дори за едничко. И в момента, така да се каже, Хексът хвърляше мрежи из цялото окултно море, за да улови една извънредно хлъзгава риба.

След деветдесет и три минути постигна онова, с което старшите преподаватели биха се мъчили няколко месеца.

— Видяхте ли? — с треперещ глас промълви Пондър, докато внимателно вдигаше подредените кубчета от подноса за изходящи данни. — Той се справи.

— Той ли? — косо го изгледа Архиканцлерът.

— Хексът.

— Искаше да кажеш то, нали?

— Ами… да.