Тери Пратчет
Ерик (2)

* * *

Досега — влажните, задушаващи джунгли на Клетч, сега…

— Помислих, че ще се върнем в стаята ми — оплака се Ерик.

— И аз си го помислих — изкрещя Ринсуинд, за да надвика грохота.

— Щракни отново с пръсти, демоне.

— За нищо на света! Има предостатъчно по-лоши места от това!

— Ама тука е горещо и тъмно.

Ринсуинд трябваше да признае факта. Освен това се тресеше и беше шумно. Когато очите му свикнаха с тъмнината, можа да различи тук-там няколко точици светлина, чисто неясно излъчване подсказваше, че са във вътрешността на нещо като лодка. Отвсякъде определено се напипваха дърводелски изделия и миришеше на стърготини и лепило. Ако това беше лодка, то тя претърпяваше ужасно болезнено спускане на вода по улей, смазан със скали.

Внезапно раздрусване го отхвърли срещу някаква преграда.

— Трябва да отбележа — оплака се Ерик, — че ако това е мястото, където живее най-голямата красавица на света, нямам особено високо мнение за нейния избор на „будоа“. Човек би си помислил, че е могла да сложи няколко възглавнички или нещо подобно наоколо.

— „Будоа“? — попита Ринсуинд.

— Би трябвало да си има „будоа“ — самодоволно отбеляза Ерик. — Чел съм книжки. Изляга се на него.

— Кажи ми — каза Ринсуинд, — усещал ли си някога необходимост да си вземеш студена вана и да потичаш по игрището?

— Никога.

— Заслужава си да опиташ.

Чу се далечно дрънчене, сякаш се затваряха две големи порти. На Ринсуинд му се стори, че чува гласове, заглъхващи в далечината и кискане. Не беше особено приятно кискане, по-скоро беше подигравателно хихикане и не вещаеше нищо добро за някой. Ринсуинд имаше твърде добра представа за кого.

Беше спрял да се чуди как се е озовал тук, където и да беше това „тук“. Поне нищо особено ужасяващо не му се случваше в момента. Вероятно беше само въпрос на време.

Поопипа наоколо и пръстите му попаднаха на нещо, което след огледа в светлината на най-близката дупка от чеп, се оказа въжена стълба. По-нататъшното опипване на корпуса, или каквото и да беше това, го доведе до контакт с малък, кръгъл люк. Залостен от вътрешната страна.

Изпълзя обратно до Ерик.

— Има врата — прошепна му.

— Накъде води?

— Стои си, където е, според мене — каза Ринсуинд.

— Открий къде извежда, демоне!

— Може да се окаже неудачна идея — предпазливо каза Ринсуинд.

— Действай!

Ринсуинд мрачно отпълзя към люка и сграбчи резето.

Люкът се отвори със скърцане.

Там долу — доста там долу — се виждаше влажен чакъл, по който бризът влачеше няколко парцалчета утринна мъгла. С малка въздишка Ринсуинд разви стълбата.

Две минути по-късно стояха в здрача на онова, което имаше вид на просторен площад. През мъглата прозираха няколко сгради.

— Къде сме? — попита Ерик.

— Откъде да знам.

— Не знаеш ли?

— И представа си нямам — отвърна Ринсуинд. Ерик хвърли кръвнишки поглед към обвитата в мъгла архитектурата.

— Никакъв шанс да открием най-красивата жена на света в дупка като тая — отбеляза.

На Ринсуинд му хрумна да провери от какво бяха слезли току-що. Погледна нагоре.

Над тях — много над тях — подкрепян от четири масивни крака, които стояха на огромна платформа на колела, несъмнено стърчеше огромен дървен кон. По-точно, задникът на огромен дървен кон.

Строителят би могъл да постави люка за излизане на по-достойно място, но поради причини, свързани със собственото му чувство за хумор, очевидно се бе отказал да го направи.

— Ъ-ъ — каза Ринсуинд.

Някой се изкашля.

Ринсуинд погледна надолу.

Разнасящите се мъгли сега разкриха широк кръг въоръжени мъже, много от които се хилеха, а всички носеха бездушни, но най-вече остри дълги копия, масово производство.

— А-ха — каза Ринсуинд.

Отново погледна нагоре към люка. Сега наистина му стана ясно.

* * *

Единственото нещо, което не разбирам — каза началникът на стражата — е: защо сте двама? Очаквахме около стотина.

Изтегна се назад на столчето, с големия си шлем с пера в скута и мила усмивка на лицето.

— Честно казано, ефебианци! — каза. — Май ни взимате нещо на подбив! Сигурно ни имате за вчерашни! Цяла нощ само се кове и реже с триони, после се явява проклет грамадански дървен кон пред портите. Затова пък си мисля — чудно, дяволски грамадански кон с отдушници. Аз забелязвам такъв вид малки подробности, ясно. Отдушници. Зат’ва събирам момчетата, притичваме навън рано-рано и го довличаме тук зад портите, както си е според очакванията. После се спотаяваме, така, около него и чакаме да видим к’во ще изкиха. Тъй да се каже. Тъй — завря небръснатата си физиономия близо до Ринсуинд — имате избор, ясно? Място горе или място долу — както искате. Само трябва да си отворя устата. Ако играете на диск с мене и аз ще играя с вас^[1].

— Какво място? — попита Ринсуинд, като се пазеше от миризмата на чесън.

— На бойните триреми — ободрително поясни началникът. — Три места, ясно, едно върху друго? Триреми. С години те оковават към греблата, ясно, и всичко зависи от това дали си на горното място, на чист въздух или долу, където — ухили се той — не си. Ваша си работа, момчета. Помогнете ни и единственото ви притеснение ще са чайките. Тъй. Защо сте само двама.

Отново се изтегна назад.

— Извинете — каза Ерик — това да не е случайно Тсорт?

— Я не се опитвай да ме занасящ, момко! Има и такова нещо като квинквиреми, ясно? Въобще няма да ви се харесат.

— Не, сър — каза Ерик. — Ако обичате, сър, аз съм само едно малко момче, подведено от лоши хора.

— О, благодаря ти — горчиво отрони Ринсуинд. — Просто съвсем случайно си рисуваше множество окултни кръгове, нали така и …

— С’ржант! С’ржант! — В помещението на стражите нахлу войник. Сержантът вдигна поглед.

— Има още един от тия, с’ржант! Този път е точно пред портите!

Сержантът триумфално се ухили на Ринсуинд.

— А-а, това било, така ли? — каза. — Вие сте само авангардът и сте дошли да отворите вратите или нещо такова. Добре. Само отиваме да наредим приятелите ви и веднага се връщаме. — Посочи към пленниците. — Стойте тук. Ако мръднат, направи им нещо ужасно.

Ринсуинд и Ерик останаха насаме със стражата.

— Знаеш какво си направил, нали? — започна Ерик. — Просто си ни върнал чак до Тсортейските войни. Преди хиляди години. Учихме го в училище, дървеният кон и т.н. Как красивата Еленор била открадната от царството на Ефебианците, или май била отвлечена от самите Ефебианци, после за… обсадата на града, за да си я върнат и т.н. — Замълча. — Хей, това значи, че ще я срещна. — Замълча отново. — Уоу! — каза.

Ринсуинд огледа стаята. Нямаше вид на древна, но и не би могла да бъде древна, защото още не беше станала такава. Във времето всичко е сега, щом си тук, или е тогава. Опита се да си спомни малкото, което знаеше от класическата история, но то представляваше само бъркотия от битки, еднооки гиганти и женски ликове, заради които хиляди кораби се отправят на път.

— Не разбираш ли? — изсъска Ерик, а очилата му пламнаха. — Сигурно са вкарали вътре коня, преди войниците да се скрият в него! А ние знаем какво ще стане! Можем да направим цяло състояние.

— Как по-точно?

— Ами… — поколеба се момчето. — Можем да залагаме на коне, или нещо такова.

— Страхотна идея — каза Ринсуинд.

— Да, и…

— Това, което само трябва да направим е да избягаме, да проверим дали имат конни надбягвания и после здравата да се напънем да си спомним имената на конете, печелили надбягванията в Тсорт преди хиляди години.

Отново забиха начумерен поглед в пода. Така става, когато пътешествуваш из времето. Никога не си подготвен. Единствената му надежда е, реши Ринсуинд, да открие Извора на младостта на да Куърм и да се постарае да поживее още няколко хиляди годинки, за да бъде в състояние да пречука собствения си дядо — единственият аспект от пътешествието във времето, който изобщо някога смътно му се е нравил. Все му се струваше, че неговите прадеди си го просеха.

Имаше нещо странно, обаче. Спомняше си за прочутия дървен кон, използуван, за да се влезе с хитрост в укрепения град. Но не си спомняше да се споменава нещо за тях двамата. Следващата мисъл, която му хрумна, имаше някакъв фаталистичен привкус.

— Извинете — обърна се към стража. — Този, ъ-ъ, вторият дървен обект пред портите… може пък да не е кон, а?

— Е, ама, разбира се, че знаеш какво е, нали? — отвърна стражът. — Нали сте шпиони.

— Обзалагам се, че е по-продълговат и някак си по-малък? — упорстваше Ринсуинд с лице, изразяващо невинно любопитство.

— Обзалагаш се, а. Не сте ли доста лишени от въображение, негодяи такива?

— Ясно — Ринсуинд скръсти ръце на скута си.

— Пробвайте само да офейкате — каза стражът. — Хайде, само пробвайте. Пробвайте и ще видите какво ще стане.

— Вероятно колегите ти ще го вкарат в града — продължи Ринсуинд.

— Може би — допусна стражът.

Ерик се разкиска.

Стражът взе да осъзнава, че се чуват много викове от далечината. Някой се опита да надуе рог, но след няколко ноти звуците преминаха в бълбукане, а после настъпи тишина.

— Май там нещо се потупват, ако може да се съди по шума — каза Ринсуинд. — Хората там си създават име, извършват героични подвизи на храброст, забелязват ги висшите офицери, такива ми ти работи. А ти се мотаеш тук с нас.

— Трябва да стоя на поста си — отговори стражът.

— Похвално отношение — каза Ринсуинд. — Няма значение, че всички останали са там навън и храбро се бият, за да защитят града и женското население от врага. Стой си тук и ни охранявай. Това е то храброст. Сигурно ще ти издигнат статуя на градския площад, ако изобщо остане такъв. „Той изпълни дълга си“, ще пише на нея.

Изглежда войникът се замисли над думите му, а междувременно откъм главните порти се чу ужасно скърцане от разцепващо се дърво.

— Слушай — отчаяно каза той, — какво ще кажеш, ако само за миг се подам навън.

— Не се тревожи за нас — окуражи го Ринсуинд. — Дори не сме въоръжени.

Войникът тревожно се усмихна на Ринсуинд и се забърза по посока на шума. Ерик погледна Ринсуинд с нещо като възхищение.

— Наистина го направи страхотно — отбеляза.

— Далеч ще стигне това момче — каза Ринсуинд. Сериозен военен съветник, ако изобщо съм виждал такъв. Хайде. Давай да бягаме оттук.

— Накъде ли?

Ринсуинд въздъхна. Все се опитваше да изясни основната си философска идея, а хората все не я проумяваха.

— Не се тревожи относно частта „накъде“ — отговори. — Моят опит показва, че тя се нарежда от само себе си. Важното е бягането „от“.

* * *

Капитанът предпазливо надигна глава над барикадата и се озъби:

— Това е само една кутийка, сержант — отсече. — Дори не би могла да побере и един-двама души.

— Моля да ме прощавате, сър — каза сержантът с лице на човек, чийто свят доста се бе променил само за няколко кратки минути. — Поне четирима е побрала, сър. Ефрейтор Непотребников и неговото отделение, сър. Изпратих ги да я отворят, сър.

— Пиян ли си, сержант?

— Още не, сър — с чувство отвърна сержантът.

— Кутийките не ядат хора, сержант.

— После тя се ядоса, сър. Вижте какво направи с портите.

Капитанът отново надникна над изпотрошените греди.

— Предполагам, че са й пораснали крачета и е дошла до портите, нали? — беше саркастичен.

Сержантът се ухили с облекчение. Изглежда най-сетне се оказаха на една и съща дължина на вълната.

— Познахте от раз, сър — каза. — Крачета. Стотици, дребни и противни, сър.

Капитанът кръвнишки го изгледа. Сержантът придоби онова безизразно изражение, което се предаваше от един военнослужещ от сержантския състав на друг още от времето, когато един протоземноводен казал на друг, по-нискостоящ протоземноводен да събере взвод от тритони и да Превземе Оня Бряг. Капитанът беше осемнадесетгодишен и току-що излязъл от академията, където бе завършил с отличие предмети като Класически тактики, Прощални оди и Военна граматика. Сержантът беше петдесет и пет годишен и вместо образование около четирийсет години бе прекарал във водене или отбиване на атаките на харпии, човеци, циклопи, фурии и ужасяващи предмети на крака. Почувствува се измамен.

— Е, ще я огледам, сержант…

— … не е добър план, сър, ако мога да…

— … и след като я огледам, сержант, ще последват неприятности.

Сержантът му отдаде чест.

— Тъй вярно, сър — думите му бяха пророчески.

Капитанът изсумтя, изкатери се над барикадата и пое към Кутията. Тя си седеше тихо и кротко сред опустошението, което бе сътворила. Междувременно сержантът се шмугна зад най-яката дъска, която успя да открие и с абсолютна непоколебимост нахлупи шлема си надолу, плътно над ушите.

* * *

Ринсуинд се прокрадваше по улиците на града, а Ерик се мъкнеше подир него.

— Ще намерим ли Еленор? — попита момчето.

— Не — Ринсуинд беше непоколебим. — Това, което ще направим, е да намерим друг изход. И ще излезем през него,

— Не е честно!

— Тя е с хиляди години по-стара от тебе! Разбирам, привлича те зрялата жена, това е хубаво, но нищо добро няма да излезе от това.

— Настоявам да ме отведеш при нея — заяви Ерик. — Повелявам ти да ми се подчиниш!

Ринсуинд така внезапно спря, че Ерик се блъсна в него.

— Слушай — каза. — Намираме се в разгара на най-именито идиотската война, водена някога, всеки миг хиляди войни ще се вкопчат в смъртна схватка, а ти искаш да тръгна да ти търся това надценено лице от женски пол и да й кажа, приятелят ми иска да знае дали ще излизаш с него. Е, няма да го направя.

Ринсуинд стигна дебнешком до друга порта в градската стена. Тя беше по-малка от главната, не се охраняваше и в нея беше вградена малка вратичка. Ринсуинд дръпна резетата.

— Всичко това няма нищо общо с нас — каза той. — Ние дори не сме се родили още, не сме достатъчно пораснали, за да се бием, не е наша работа и няма да предприемаме никакви действия повече, за да нарушаваме хода на историята, ясно ли е?

Отвори вратичката — действие, което спести някое и друго усилие на цялата ефебианска армия. Точно се канеха да почукат.

* * *

През целия ден се носеше тътена от битката. По-късно тя бе документирана от историците, които се впуснаха да пишат надълго и нашироко за отвлечени красавици, за съставяне на флотилии, за строеж на дървени животни, за двубои между герои, а изобщо пропуснаха да отразят ролята, изиграна от Ринсуинд, Ерик и Багажа. Ефебианците забелязали, обаче, че тсортейските войници тичали доста ентусиазирано към тях… не толкова разгорещени да влизат в битка, колкото разпалени да бягат от нещо друго.

Историците пропуснаха да отбележат и още един интересен факт относно древното военно дело, а именно че по онова време то е било твърде примитивно и военните действия са се водели само между войниците и не са ставали достояние на широката общественост. Общо взето, всеки е знаел, че ще спечели едната или другата страна, че на няколко генерала без късмет ще им отрежат главите, че на победителите ще бъдат изплатени огромни суми, че всички ще се приберат у дома за жътвата и че проклетницата ще трябва да си реши на коя страна е, нахалницата му с нахалница.

Тъй че тсортейсксият живот си течеше общо взето както обикновено, а гражданите заобикаляха тук-таме воюващите групички или пробваха да им продадат кебапчета. Някои от по-предприемчиво настроените взеха да разглобяват дървения кон и да го продават за сувенири.

Ринсуинд не се и опитваше да ги разбира. Седеше си в някакво улично кафене и наблюдаваше развитието на разпалена битка между тезгяхите на пазара, така че между виковете „Пресни маслини, моля!“ се чуваха писъците на ранените и крясъци от рода на „Варди се, моля, сега ще стане меле“.

Най-трудни за разбиране бяха сцените, когато войниците се извиняваха на клиентите, които случайно бяха блъснали. Още по-трудно беше да убеди собственика на кафенето да приема монета с лика на някои, чийто пра-пра-пра-дядо още не се беше родил. За щастие Ринсуинд успя да го убеди, че бъдещето, всъщност, е просто една друга държава.

— И една лимонада за момчето — добави той.

— Родителите ми позволяват да пия вино — възпротиви се Ерик. — По една чаша.

— Обзалагам се, че е така — съгласи се Ринсуинд. Собственикът усърдно избърса масата, като замаза разлетите утайки и остатъци от ароматно вино.

— За битката, нали? — каза той.

— В известен смисъл — предпазливо отвърна Ринсуинд.

— Не бих се скитал твърде много наоколо — продължи собственикът. — Казват, че някакъв цивилен пуснал ефебианците да влязат — не че имам нещо срещу ефебианците, те са си екстра хора — прибързано добави, докато групичка воюващи мина на бегом край тях. — Казват, че не бил оттук. Непочтено е да използваш цивилни. Издирват го, за да даде после обяснение. — С ръката си замахна така, сякаш кълцаше нещо.

Ринсуинд проследи ръката му с втрещен, хипнотизиран поглед.

Ерик отвори уста. После Ерик изпищя и се сграбчи за пищялите.

— Има ли описание за тях? — попита Ринсуинд.

— Май че не.

— Е, желая им късмет — заяви значително по-бодро Ринсуинд.

— Какво му стана на момчето?

— Получи спазъм.

След като мъжът се върна зад тезгяха си, Ерик изсъска:

— Не е задължително да ме риташ!

— Абсолютно прав си. Това беше мое напълно доброволно деяние.

Някаква тежка ръка се стовари на рамото на Ринсуинд. Той се огледа и вдигна поглед към лицето на ефебиански стотник. Войник, застанал до него, каза:

— Това е той, с’ржант. Обзалагам се на годишната си порция сол.

— Кой ли би помислил? — изрече сержантът. Злостно се нахили на Ринсуинд. — Тръгваме, друже. Шефът иска да си побъбрите.

* * *

Някои споменават Александър, а други Херкулес, Хектор и Лизандър, и прочие подобни велики имена. Всъщност, с течение на историята на мултивселената, хората са изричали добри слова относно всеки сабленосец с клепнали уши — поне за онези, живущи наблизо, въз основа на факта, че така е много по-безопасно. Забавно е как винаги се уважава командирът, който излиза с ей такива тактически съображения: „Искам 50 000 от вас, приятелчета, да се втурнете към врага“. Докато за по-разсъдливите командири, които казват: „Защо пък да не построим един дяволски огромен дървен кон и да се вмъкнем през задната врата, докато всички са се струпали около коня и ни чакат да излезем от него“, се счита, че заемат само едно стъпало по-горе от простосмъртните и определено не са от хората, на които бихте дали пари назаем.

Това е така, защото повечето командири от първия вид са смелчаци, докато страхливците са много по-добри стратези.

Завлякоха Ринсуинд пред ефебианските водачи, които бяха организирали своя команден пункт на главния площад, за да са в състояние да наблюдават щурмуването на централната цитадела, издигаща се над града от шеметен хълм. Стояха си надалеч, обаче, защото защитниците хвърляха камъни.

Обсъждаха тактиката, когато пристигна Ринсуинд. Постигнатият консенсус гласеше: ако голямо число хора се изпратят да щурмуват планината, то може би от падащите камъни ще оцелеят достатъчно, за да превземат цитаделата. Това, всъщност, е основата на военното мислене.

Няколко от по-внушително облечените главатари вдигнаха за малко глава, когато Ринсуинд и Ерик се приближиха, а погледът им сякаш казваше, че да гледаш личинки би било по-интересно. После се извърнаха. Единствен зарадва се да ги види този…

… който въобще не приличаше на войник. Имаше си доспехи, които бяха потъмнели, имаше си шлем, чиито пера изглеждаха като че ли са били използувани вместо бояджийска четка, беше мършав и притежаваше целия войнствен вид на една невестулка. В лицето му, обаче, имаше нещо смътно познато. Ринсуинд си помисли, че изглежда доста красиво.

„Зарадва се да ги види“ е само сравнително описание. Беше единственият, който отбеляза съществуването им.

Изтегнал се беше на един стол и хранеше Багажа със сандвичи.

— О, здравейте — каза мрачно. — Това сте вие.

Забележително е колко много информация може да бъде събрана в няколко думи. За да постигне същия ефект, би могъл да каже: Дълга бе нощта, трябва да организирам всичко — от строежа на дървен кон до реда за пералнята. Тези идиоти вършат работа колкото един гумен чук. Във всеки случай никога не съм искал да съм тука, а на всичкото отгоре — ето ви и вас. Здравейте.

Посочи Багажа, който очаквателно отвори капак.

— Твое ли е? — запита.

— В известен смисъл — Ринсуинд беше нащрек. — Не мога да си позволя да плащам за делата му, да знаеш.

— Забавно малко предметче, нали? — каза войникът. — Намерихме го, подкарало петдесетина тсортейци към един ъгъл. Как мислиш, защо го правеше?

Ринсуинд мислеше бързо:

— Притежава забележителна способност да разбира кога хората замислят да ми навредят — каза. Кръвнишки изгледа Багажа, така както кръвнишки бихте гледали лукавото, злонравно и общо взето осъдително домашно животно, което, след като години наред хапало гостите, се е търколило по покрития си със струпеи гръб и се прави на любвеобилно животинче, за да впечатли съдията-изпълнител.

— Е? — каза мъжът без особена изненада. — Магия, а?

— Да.

— Нещо в дървото?

— Да.

— В такъв случай, добре че не построихме скапания кон от него.

— Да.

— Влезе в него с магия, а?

— Да.

— Така си и знаех. — Хвърли още един сандвич в Багажа. — Откъде сте?

Ринсуинд реши да си бъде чист:

— От бъдещето — каза. Но не получи очаквания ефект. Мъжът само кимна с глава.

— А-ха — каза, а после каза. — Победихме ли?

— Да.

— О! Предполагам, че не можеш да си спомниш резултатите от някое конно надбягване? — попита, без особена надежда.

— Не.

— Така си и знаех. Защо ни отвори вратата?

На Ринсуинд му хрумна. че ако каже, че го е направил понеже винаги е бил непоколебим почитател на ефебианската политическа позиция, няма да извърши, колкото и да е чудно, правилната постъпка. Реши отново да пробва с истината. Беше нов подход и си заслужаваше да се изпробва.

— Търсех изход — заяви.

— За да избягаш.

— Да.

— Добър човек. Единствената разумна постъпка при тези обстоятелства. — Забеляза Ерик, който втрещено гледаше към другите капитани, струпани около масата си и потънали в спор.

— Хей, момче — обърна се към него. — Искаш ли да станеш войник, когато пораснеш?

— Не, сър.

Човекът се ободри.

— Това е То — каза.

— Искам да стана евнух, сър — добави Ерик.

Главата на Ринсуинд така се извъртя, сякаш някой я дръпна.

— Защо? — попита и после изрече очевидния отговор едновременно с Ерик. — Защото си стои в харема през целия ден — бавно казаха в хор.

Капитанът се изкашля.

— Не си учителят на това момче, нали? — попита.

— Не.

— Мислиш ли, че някой му е обяснявал как става?…

— Не.

— Може би ще е добра идея да накарам някой от стотниците да му продума? Ще се шашнеш, като чуеш какви езикови дарби притежават тези момчета.

— Ще му направят добро, нали? — запита Ринсуинд. Войникът вдигна шлема си, въздъхна, кимна на сержанта и заглади гънките на плаща си. Плащът беше мърляв.

— Струва ми се, че от мене се очаква да те нахокам или нещо подобно — каза.

— За какво?

— Очевидно за това, че развали войната.

— Развалих войната?

Войникът въздъхна.

— Хайде. Да идем да се поразтъпчем. Сержант, ти и няколко момчета, моля ви.

Един камък изсвистя, хвърлен от крепостта високо там горе, и се разби.

— Могат да се държат проклети седмици наред, там горе, — мрачно отбеляза войникът докато се отдалечаваха, а Багажът търпеливо трамбоваше зад тях.

— Аз съм Лавеол. Ти кой си?

— Моят демон — отвърна Ерик.

Лавеол повдигна вежда — изражение, най-близко до изненадата.

— Така ли? Предполагам, това включва всичко. Добър ли е в промъкването на разни места, а?

— По-скоро е от измъкващите се типове — каза Ерик.

— Правилно — каза Лавеол.

Спря до някаква сграда и повървя нагоре-надолу покрай нея известно време, с ръце в джобовете, като почукваше по плочника с върха на сандала си.

— Точно тук, струва ми се, сержант — след малко каза.

— Тъй вярно, сър.

— Виж ги ония! — каза Лавеол, докато сержантът и момчетата му заизваждаха камъните. — Тайфата край масата. Смелчаци, уверявам ви, ама само ги виж. Прекалено заети са да позират за статуи на победата и да се натягат на историците, за да запишат точно имената им. Проклети години, откак сме обсадили това място. Давайте го по-милитаристично, казваха ни. Знаеш ли, те наистина се забавляват. Когато всичко е изприказвано и приключено — кой го е грижа? Хайде да свършваме и да си ходим, така казвам аз.

— Намерихме го, сър — каза сержантът.

— Добре — Лавеол не се огледа. — О’кей — Разтри ръцете си. — Хайде да свършваме и ще си легнем рано тази вечер. Бихте ли си направили труда да ме придружите? Домашното ви животно може да ни потрябва.

— Какво ще правим? — подозрително запита Ринсуинд.

— Само ще се срещнем с едни хора.

— Опасно ли е?

Камък проби с трясък покрива на някаква сграда наблизо.

— Не, всъщност, не е — отговори Лавеол. — Имам предвид, в сравнение с това да останем тук, отвън. А ако ония опитат да щурмуват това място, знаеш ли, по чисто военен начин…

Дупката водеше към тунел. Тунелът, след известен брой извивки, доведе до стълби. Лавеол нехайно тръгна по него, от време на време стриваше парченца нападала мазилка, като че ли им имаше зъб.

— Ъ-ъ — обади се Ринсуинд — накъде води тунелът?

— А-а, това е само един таен проход към центъра на цитаделата.

— Ами, и аз си помислих, че е нещо такова — каза Ринсуинд. — Инстинктивно ги усещам аз тези неща. И предполагам, че всички висши тсортейци ще са там, нали?

— Надявам се — каза Лавеол, пъхтейки нагоре по стълбите.

— С купища стражи?

— Десетки стражи, предполагам.

— Отлично подготвени, при това?

Лавеол кимна.

— Най-добрите.

— А ние отиваме там — запита Ринсуинд, решен да изпита целия ужас от предстоящото, така както човек опипва разлагащ се зъб.

— Точно така.

— Ние шестимата.

— И кутийката ти, естествено.

— А, да — каза Ринсуинд и направи гримаса в тъмницата.

Сержантът го потупа лекичко по рамото и се наведе напред.

— Не се тревожете за капитана, сър — каза. — Той притежава най-добрия военен мозък на континента.

— Откъде знаеш? Някой виждал ли го е? — запита Ринсуинд.

— Вижте, сър, каква е работата. Предпочита да я свършва без никой на пострада, сър, особено той самият. Ето защо измисля работи като коня, сър. Или подкупва разни хора, или нещо подобно. Снощи се облякохме цивилно, отидохме и се напихме в някаква кръчма с един от чистачите на двореца, разбираш ли, и научихме за тунела.

— Да, но това са тайни проходи! — възпротиви се Ринсуинд. — От другата страна ще има стража и какво ли не още!

— Не, сър. Използват го, да прибират нещата за чистене. От тъмнината пред тях долетя силен тропот. Лавеол се бе спънал в подочистачка.

— Сержант?

— Сър?

— Моля само да отворите вратата.

Ерик подръпваше плаща на Ринсуинд.

— Какво има? — Ринсуинд го запита сприхаво.

— Знаеш кой е Лавеол, нали? — прошепна Ерик.

— Ами…

— Той е Лавеол!

— Да бягаме ли?

— Не познаваш ли Класиците?

— Не става дума за някое от ония конни надбягвания, които се очаква да помним, нали?

Ерик опули очи.

— На Лавеол се дължи падането на Тсорт, защото бил много хитър — каза. — А после му трябвали десет години, за да стигне вкъщи. Преживял всякакви приключения със съблазнителки, и сирени, и чувствени вещици.

— А-а, разбирам защо си го изучавал. Десет години, а? Къде е живял?

— На около стотина мили оттук — добросъвестно отговори Ерик.

— Непрекъснато се е губил, така ли?

— А когато се върнал вкъщи, намерил прелъстителите на жена си и какво ли не още, а скъпото му старо куче го разпознало и умряло.

— О, боже.

— Причината за смъртта му бил фактът, че носило в устата си неговите пантофи в продължение на 15 години.

— Жалко.

— И знаеш ли какво, демоне? Всичко това още не е станало. Можем да му спестим това главоболие. Ринсуинд се замисли над това:

— Бихме могли, като начало, да му намерим по-добър навигатор.

Чу се изскърцване. Войниците бяха отворили вратата.

— Всички — строй се! или каквато там е проклетата тъпа команда — каза Лавеол. — Магическата кутийка отпред, моля. Без убийства, освен ако наистина не са наложителни. Опитайте се да не рушите нищо. Така. Напред.

Вратата водеше към коридор с колони от двете страни. Чуваше се далечен шум от разговор.

Войсковата част запълзя натам, докато стигна до тежка завеса. Лавеол пое дълбоко въздух, бутна я настрани, пристъпи и се впусна в предварително подготвена реч.

— А сега, искам да съм съвсем ясен — каза той. — Не искам да създавам каквито и да било неприятности, нито пък да викате стражата и прочие. Нито пък въобще да викате. Просто ще вземем младата дама и ще се разотидем по домовете — място, където всеки човек, надарен макар и с мъничко разум, би трябвало да си стои. В противен случай ще трябва всички да извадим саби, а мразя подобни действия.

Публиката, изслушала това заявление, не изглеждаше впечатлена. Тъй като се състоеше от малко дете, седнало на гърне.

Лавеол превключи мозъчната си скорост и спокойно продължи:

— От друга страна, ако не ми кажеш къде са всички, ще накарам този сержант наистина здравичката да те напляска.

Детето измъкна палчето от устата си:

— Мама гледка Каси — каза то, — Ти господин Бийкъл ли си?

— Мисля, че не съм — отговори Лавеол.

— Господин Бийкъл е глупак, — Детето сви палчето си и с вид на човек, предприел изтощителна научноизследователска работа, добави. — Господин Бийкъл е Пльо.

— Сержант?

— Сър?

— Охранявай детето.

— Слуш’м, сър. Ефрейтор!

— С’ржант?

— Погрижи се за малчугана.

— Слуш’м, с’ржант. Редник Аркейос!

— Да, ефри — каза войникът с далновидно мрачен глас.

— Погрижи се за хлапака.

Редник Аркейос се огледа. Бяха останали Ринсуинд и Ерик, а въпреки че във всяко отношение цивилният е с най-нисък възможен чин и се нарежда някъде след магарето на полка, израженията на лицата им говореха, че не са склонни да изпълняват каквито и да са заповеди.

Лавеол бавно прекоси стаята и взе да подслушва зад друга завеса.

— Можем да му разкажем най-различни неща за неговото бъдеще — изсъска Ерик. — Случили… тоест… ще му се случат най-различни неща. Корабокрушения и магии, а целият му екипаж се превръща в животни и тем подобни.

— Да. Можем да кажем: „Тръгни си пеша“ — предложи Ринсуинд.

Завесата бе рязко дръпната настрани.

Зад нея имаше жена — закръгленичка, добре изглеждаща по леко повяхнал начин, с черна рокля и наченки на мустачки. Няколко деца от различен калибър се опитваха да се скрият зад нея. Ринсуинд изброи поне седем.

— Коя е тая? — попита Ерик.

— Хъм — отговори Ринсуинд. — Склонен съм да мисля, че е Еленор от Тсорт.

— Я не ставай глупав — прошушна Ерик. — Та тя прилича на майка ми. Еленор е била много по-млада и е била цялата… — Гласът му изневери. Направи няколко движения с ръката си и очерта формите на жена, която едва ли би могла да пази равновесие.

Ринсуинд се постара да не среща погледа на сержанта.

— Да — каза и лекичко почервеня. — Ами, виж. Ъ-ъ. Съвсем прав си, но ами, обсадата е била продължителна, нали? И се е случвало туй-онуй.

— Не разбирам какво общо има това с другото — твърдо заяви Ерик. — Класиците никога не споменават нещо за деца, казват, че през цялото време тя все бленувала из кулите на Тсорт и тъгувала по изгубената любов.

— Е, да, предполагам наистина е тъгувала по мъничко — каза Ринсуинд. — Само, че видиш ли, само ти можеш така силно да бленуваш, а на нея сигурно й е било мразовитичко из тези кули.

— Можеш да си пукнеш от такова бленуване — утвърдително кимна сержантът.

Лавеол умислено наблюдаваше жената. После се поклони.

— Предполагам, знаете защо съм тук, госпожо — каза.

— Ако докоснеш някое от децата, ще пищя — категорично заяви Еленор.

Лавеол за сетен път доказа, че заедно с партизанските си качества проявява и забележително нежелание да пропилява предварително подготвена реч, щом веднъж си я беше подредил в главата.

— Прекрасна девойко — започна. — Сблъскахме се с много неволи, за да те спасим и отведем обратно при твоя… — поколеба се, — … твоите любими, ъ-ъ. Всичко обърках, нали?

— Не можех нищо да направя — промълви Еленор. — Обсадата сякаш продължи толкова дълго, а крал Мавзолей беше много мил, а при все това аз пък никога не харесвах особено живота си в Ефеб.

— Къде са всички сега? Имам предвид Тсортейците. Освен тебе.

— Всички са горе на бойниците и хвърлят камъни, ако искаш да знаеш.

Лавеол вдигна ръце нагоре в отчаяние.

— Не можа ли, видиш ли, да ни пуснеш бележка или нещо такова? Или да ни поканиш на някое кръщене.

— Всички вие така се забавлявахте — каза тя.

Лавеол се обърна и мрачно сви рамене.

— Добре — каза. — Чудесно. QЕD^[2], т.е. знаех си. Няма проблеми. Искал съм да напусна дома си и да клеча десет години в някакво блато с тайфа мекоглави кретени. Не че имах някаква важна работа у дома, имах само да управлявам малко кралство, такова нещо. О’кей. Добре тогава. Можем да си тръгваме. Убеден съм, че и понятие си нямам как ще кажа на останалите — горчиво отбеляза, — така се забавляваха. Сигурно ще си направят дяволски голям банкет и ще има да се смеят и ще се напият — в техен стил е.

Погледна към Ринсуинд и Ерик.

— Бихте могли, също така, да ми кажете какво става после — каза. — Сигурен съм, че знаете.

— Хм — каза Ринсуинд.

— Градът изгаря до основи — каза Ерик. — Особено безвръхните реещи се във висините кули. Не успях да ги видя — добави намусено.

— На кой се пада да го подпали? На тях или на нас? — попита Лавеол.

— Струва ми се, на вас — отвърна Ерик. Лавеол въздъхна.

— Падат си по такива работи — каза и се обърна към Еленор. — Нашата участ е, тоест, моята участ е да изгорим града до основи. Звучи като много героично дело. Тия неща много им харесват. Може би е добре да дойдеш с нас. Вземи и децата. Що не направи един пикник на открито за цялото семейство, а?

Ерик придърпа ухото на Ринсуинд към устата си.

— Това е майтап, нали? — каза. — Тя всъщност не е хубавата Еленор, нали, и вие само ме будалкате, а?

— Винаги става така при жените с гореща кръв — отговори Ринсуинд. — Определено се състаряват след тридесет и петте.

— Виновни са тестените изделия — намеси се сержантът.

— Но четох там, където пише, че е била най-красивата…

— Уф, де — каза сержантът. — Ако ще тръгнеше да обикаляш, четейки…

— Причината е — каза Ринсуинд бързо, — в онова, което наричат драматична необходимост. Никой не би се интересувал от война, водена заради някаква приятна дама, умерено привлекателна в подходяща светлина. Нали така?

Ерик щеше да избухне в сълзи всеки момент.

— Но там пишеше, че заради нейния лик хиляди кораби потеглили на път…

— Това се нарича метафора — каза Ринсуинд.

— Лъжа — поясни сержантът любезно.

— Във всеки случай, не би трябвало да вярваш на всичко, което четеш от Класиците — добави Ринсуинд. — Никога не проверяват фактите си. Интересуват се само от продажбата на легендите си.

Междувременно Лавеол разпалено спореше с Еленор.

— Добре де, добре — каза. — Стой си тук като искаш. Защо пък да ме е грижа? Хайде, дружинка. Тръгваме си. Какво правиш, редник Аркейос?

— Правя се на кон, сър — обясни войникът.

— Той е господин Пльо — каза детето, нахлузило шлема на редник Аркейос.

— Ами, като престанеш да се правиш на кон, намери ни газова лампа. В тоя тунел си пребих колената.

* * *

Над Тсорт бушуваха пламъци. Целият небесен пъп беше почервенял.

Ринсуинд и Ерик наблюдаваха от една скала долу до пясъчната ивица.

— Във всеки случай кулите не са безвърхи реещи се във висината — отрони Ерик след известно време. — Виждам върховете им.

— Струва ми се, че са имали предвид нерушими кули — осмели се да рискува Ринсуинд, но върху развалините на града рухна още една, нагорещена до червено кула. — А това също е погрешно.

Погледаха още известно време безмълвно и после Ерик каза:

— Ама че смешно беше. Как само се спъна в Багажа, изпусна лампата, и после всичко останало.

— Да — Ринсуинд беше лаконичен.

— Всичко това те кара да мислиш, че ходът на историята все ще си намери вратичка, за да си прокара своето.

— Да.

— Добре че Багажът ти успя да спаси всички ни.

— Да.

— Колко смешно беше, когато всичките онези хлапета го яхнаха.

— Да.

— Всички изглеждаха твърде доволни накрая.

Във всеки случай противниковите армии бяха доволни. Никой не си даваше труд да пита цивилните, чиито възгледи за военното дело никога не са били особено надеждни. Военните, поне военните с определен чин дълго си потупваха гърбовете, много вицове си разказаха, дружески си разменяха щитовете и постигнаха всеобщ консенсус, че с пожарищата, обсадите, армадите, дървените коне и всичко останало се бе получила страхотно хубава война. Песните отекваха над тъмното като вино море.

— А ги чуйте к’во приказват — изникна Лавеол измежду изтеглените на брега ефебиански кораби. — Ще последва „Филодефския бал“, изпълнен от петнайсетина хорови групи — едновременно, помнете ми думата. Тези тук са купища идиоти, а мозъците им се намират в бандажите.

Седна на скалата.

— Копелета — с чувство изрече той.

— Мислиш ли, че Еленор ще успее да обясни всичко това на приятеля си? — запита Ерик.

— Предполагам — отвърна Лавеол. — Обикновено успяват.

— Омъжила се е. И има много деца — продължи Ерик.

Лавеол сви рамене.

— Момент на дива страст — заключи. Зорко изгледа Ринсуинд.

— Хей, демоне — каза му. — Бих искал да поговоря с тебе насаме, ако може,

Поведе Ринсуинд към корабите, като стъпваше тежко по влажния пясък, сякаш нещо много му тежеше на душата.

— Довечера с отлива си тръгвам за вкъщи — каза. — Няма смисъл да се мотая тук повече, щом войната свърши и всичко такова…

— Добра идея.

— Ако съществува нещо, което да мразя, то това са морски пътешествия — продължи Лавеол. Ритна най-близкия кораб. — Разни идиоти само крачат наоколо и крещят, разбираш ли? Дръпни това, смъкни онова, спри трето. А освен това страдам и от морска болест.

— При мене е страшна — съчувствено отбеляза Ринсуинд.

Лавеол отново ритна кораба, очевидно в двубой с някакъв голям емоционален проблем.

— Работа е там — започна окаяно. — Не знаеш ли съвсем случайно дали благополучно ще си стигна у дома, а?

— Какво?

— Само на няколко стотици мили оттука е, не би трябвало да трае прекалено дълго, нали? — Лавеол излъчваше мъчително безпокойство като морски фар.

— А-а — Ринсуинд погледна човека в лицето. Десет годинки, помисли си. И всякакви странни случки с крилати кажжгоде-та и морски чудовища, От друга страна, какво ли пък би му помогнало, ако научи всичко това?

— Успешно си стигаш у дома — отвърна. — Прочуваш се с това връщане, всъщност. Съществуват цели легенди за това как се връщаш у дома.

— Пфу — Лавеол се облегна на един корпус, свали шлема си и избърса чело. — Камък падна от душата ми, да знаеш. Опасявах се, че боговете могат да ми имат зъб.

Ринсуинд нищо не отговори.

— Поразядосват се, ако си вървиш и измисляш дървени коне, тунели и други подобни — продължи Лавеол. — Традиционалисти са, да знаеш, Предпочитат хората просто да се секирят един друг. Струваше ми се, разбираш ли, че ако покажа на хората как да постигнат онова което искат по-лесно, ще престанат да бъдат така кретенски тъпи.

От крайбрежната ивица по-нататък долетяха мъжки гласове, захванали песен:

— …весталки, слязоха от Хелиоделифилоделфибоскромен, а когато балът завърши, появиха се…

— Не става никога — каза Ринсуинд.

— Но си струва да се опита. Нали?

— О, да.

Лавеол го потупа по гърба.

— Горе главата. Всичко ще стане по-хубаво.

Тръгнаха по тъмния пристан, на който стоеше на котва корабът на Лавеол. Ринсуинд проследи с поглед как той доплува до него и как после се изкатери на палубата. След малко прикрепиха греблата, или ги открепиха или каквото там му казват, когато ги провират през дупките отстрани, а корабът бавно се понесе навън в залива.

С плясъка на морските вълни долетяха гласове:

— Насочи острия край натам, сержант.

— Йест, острият край натам, сър!

— И не реви. Не съм ли ти казвал да не ревеш? Защо трябва всички да ревете така? А сега слизам долу да си полегна.

Ринсуинд пое с тромава стъпка обратно по пясъчната ивица.

— Бедата е там — каза той, — че нищо никога не става по-хубаво; всичко просто си остава същото, само че още по-същото. Но той ще си има достатъчно тревоги.

Зад него Ерик издуха носа си.

— Това беше най-тъжното нещо, което някога съм слушал — промълви.

От пясъчната ивица по-нататък ефебианската и тсортейската армия с пълен глас си стояха около празничните другарски лагерни огньове:

— … селската харпия беше там…

— Хайде — каза Ринсуинд. — Давай да си ходим.

— Знаеш ли какво забавно нещо има в името му? — попита Ерик, докато крачеха по пясъка.

— Не. Какво имаш предвид?

— Лавеол означава „Плакнещ ветровете“.

Ринсуинд го погледна отгоре.

— Той да ми е праотец? — запита^[3].

— Кой знае? — отвърна Ерик.

— О! Бога ми. — Ринсуинд се размисли. — Ами, да бях му казал да избягва да се жени. Или да не отива в Анкх-Морпорк.

— Вероятно той още не е построен…

Ринсуинд се опита да щракне с пръсти.

Този път стана.