Едгар Алън По
Градът в морето

                        О, виж: Смъртта издигна трон

                        Там в странен град, под небосклон

                        На запад в мрака скрит далек,

Дето зли и добри, дето твар и човек

                        Упокой са приели навек! —

 

                        Там храмове, дворци и кули,

                        Разядени от векове,

                        Ни дъжд, ни буря ги не брули —

                        Там дремят мъртви ветрове; —

                        А под небето без звезди

                        Разстилат морна глад води.

 

                        Звезда не милва с поглед свят

                        Нощта безкрайна в тоя град —

Само лъч на червено от кърви море

Над дворците ту пламва, ту мре.

И, разискрен лети, без да спре,

                        Над храм, над купол, над стени,

                        Над Вавилонски твърдини,

                        С беседки, мъртви в паметта,

                        Що спят под каменни цветя, —

Над трон, над чертози, де гибел грози,

Де изплитат гирлянда, която пълзи.

                        Теменуги, бръшлян и лози.

 

                        Там под небето без звезди

                        Разстилат морна глад води,

                        И сякаш сграда, кула, храм —

                        Със свойте сенки сляни там, —

                        Увисват вмиг в безкрайността,

                        А върху тях от черна твърд

                        Поглежда исполинска смърт.

 

                        Ту гроб, ту храм от древни дни

                        Откройват мъртви дълбини,

                        Но ни брилянти, що безспир

                        Горят в очите на кумир.

                        Ни мъртъвци във скъп саван

                        Съня им не пробуждат там —

                        Ни трепет бръчки е чертал

                        Над таз пустиня от кристал —

Нито знак от вълна, че бесней или мре

Нейде буря в съседно море —

Нито — трепет, че вихър би нявга повял

Над подобно море от кристал.

 

                        И вмиг — ето — трепет се яви! —

                        Дъга обширен кръг изви! —

                        И сякаш кула, сграда, храм

                        Потъна — рухна — грохна там,

                        А всеки техен връх в нощта

                        Остави в свода празнота —

Всеки кръг от вълна стана кървав тогава,

Отслабна несетно и сега избледнява, —

А когато сред вопли от друг някой свят

От основи там грохне загадъчний град,

                        Сам Адът, изправен пред своя трон.

                        Ще го посрещне със поклон.