Едгар Алън По
Душите на мъртвите

Душата в самота ще заридай без глас,

Сломена в мисълта за гробний камък хладен —

За цялата тълпа ще мине неразга̀дан

Последният ти час.

 

Бди с примирение ти в тази самота!

Не запустение ще ти открие тя: —

Душите на онез, умрели по-напред,

Но с теб били в света, ще бъдат с теб навред

Отново, и в смъртта — и сянка най-подир

Ще хвърлят върху теб:

                                                „Почивай в мир!“

 

Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди,

И вечните звезди, като далечен хор,

От целий земен свят вмиг ще отвърнат взор

Със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди —

Но техните очи, покрити сякаш с креп,

Червени — без лъчи — ще плуват из простора —

Ще бъдат те пожар за твоята умора —

И той, като кошмар, все ще витай над теб!

 

Тогаз видения из мрака ще възлезнат,

И странни мисли в теб ще се вгнездят, уви! —

От твоя беден ум те няма да изчезнат,

Както роса ноще от скръбните треви.

 

Вечерник — Божий дъх — въздъхна и изтле —

И бялата мъгла над сънното поле,

Подобно сянка зла, загадъчна, потайна,

Стои като симво̀л, като предвестен знак.

Над дървесата там тя расне в нощний мрак.

На всички тайни тайна!