Едгар Алън По
Камбани

I.

                        Чуй, сред полунощний сън

                        Как шейни отронват вън

                                        Звън след звън,

                                        Звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

 

                        О, как звънко, звънко, звънко

                        Плуват в нощний въздух вън!

                        А, в мъгла обвити тънко,

                        Слушат рой звезди през сън,

                        Как напява всеки звън,

                        Че след мъка и заблуда

                        Идват дните на пробуда,

                        На очакваното чудо —

                        На блажен и влюбен сън!

 

                        В снежен път шейни летят:

                        Сребърни звънци звънят,

                        И с припевен ритъм верен

                        Като древен стих размерен,

                        Разпиляни, ту пък сляни —

                                        Звън след звън

                                        В звън един —

                                        Дин! Дин! Дин!

                                        Дин! Дин! Дин! —

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

II.

                        Сватбен звън звъни навън —

                                        Златен звън!

Вечно девствен, лей — приветствен — той възторжен сън!

 

                        Вест понесъл с весел ек,

                        Той лети в нощта далек,

                        И подобно чучулига,

                                        Всеки миг

От вълните златорунни на акорди тънко-струнни

                        Той се вдига и достига

                                        Лунний лик!

                        А камбаните черковни

Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,

                                        И, съгрян

                                        В техний блян,

Целий свят навред съзира в бъдещето светъл сън,

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

                                        Посред дим

                                        От тамян,

                                        Смях и шум —

                                        Бим! Бам! Бум!

                                                        Бим!

                                                        Бам!

                                                        Бум!

III.

                        Мирний сън прокуди вън

                                        Меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

 

                        Звън след звън

                                        С гневна мощ

                        Ужас вей в самата нощ

                        И отминва по-нататък!…

                                        Звън след звън —

                        Ту по-дълъг, ту по-кратък —

                        Вредом страх вселява вън! —

                        И страхът е тъй голям!

                        Въздухът от плач раздран!

                        — Дан! — Дан! — Дан! —

                        — Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

Само бият, само вият и вопият и крещат!

 

                        Само плачат за пощада

                        И към пламналата сграда

                        Вопли горестни редят…

 

                        А пожарът многошумен,

                        ту затихнал, ту безумен,

                                        Пак пламти —

                        Носи се, пълзи, лети

                        Все нагоре, все нагоре

                        И настръхнал той говори:

                                        „Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрилий, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна, или — ще умра, ще замълча!“

 

                        То сред кипнала метежност

                        И безбрежност от огън

                        Приказка за безнадеждност

                                        Там навън

                        С тръпки ледни, шепне медний звън

                        И, със слух от страх терзан,

                                        Знай ухото:

                                        Вред е злото!

Вред пожарът се разгаря, вред е пламъкът разлян —

                                        — Дан! — Дан! — Дан! —

                                        — Дан! — Дан! — Дан! —

В общий пукот стене звукът, ужас — звукът сам!

IV.

                        Погребален скръбен звън

                                        Стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горкий жизнен сън.

 

                        В тихия вечерен час

                        С ужаса на своя глас

                        Колко скръб той буди в нас! —

                        И неволно ний тъжим:

                        Поглед в сълзи потопим,

И ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

 

                        Тъй унил и тъй печален,

                        Той нараства в дълъг плач

                        И в привѐчерния здрач

                        Със припѐва погребален

                                        В Божий храм

                                        Слят едвам —

                                                        Бам!…

                                                        Бам!…

— Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

Възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

 

                        От черковните килии

                        И за грешни и светии

                        Отечава тъжен звън:

Пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

 

                        О, там черният звънар,

                                        Смел и твърд,

                                        Бий на смърт —

                                                        Смърт!

                        Той над всички горд стои

                        Като някой господар —

                                        Някой цар!

                        Той се смее и шуми.

                        И, гърми, гърми, гърми;

                        До камбаната застава

                        И така я разлюлява,

                        Че тя горко заридава —

                        И с плача си възвестява,

                                        Че вървим

                                        Все натам

                                        В своя друм

                                                        Бим!…

                                                        Бам!…

                                                        Бум!…