Тери Пратчет
Шовинист (4)

Когато Ваймс напусна кабинета му, лорд Ветинари поседя още малко зад бюрото си, взрян в нищото. След това извади от чекмеджето си един ключ, приближи се до стената и натисна точно определено място.

Разнесе се далечният тътен на противотежести. Стената хлътна назад.

Патрицият предпазливо премина по тесния коридор. Тук-там стените бяха осветени от слабото сияние около ръбовете на малки панели по стените. Ако човек отместеше някой от тези панели, той можеше да гледа в залите на двореца през зениците на удобно провесени по стените портрети.

Това бяха реликви, останали от предишните владетели. Ветинари никога не си губеше времето с тях. Гледането през чужди очи беше стар номер.

Той повървя доста нагоре по прашни стълбища и мрачни коридори. От време на време извършваше движения, смисълът на които не беше ясен от пръв поглед. Той докосваше тук и там стените, явно без да мисли, докато минаваше край тях. Когато стъпваше по застлан с плоски каменни плочи коридор, осветен единствено от сивкав прозорец, забравен от всички, с изключение само на най-оптимистично настроените мухи, той сякаш поигра на дама. Робата му се развяваше около него и сухите му прасци се показваха, докато прескачаше от камък на камък.

Никое от тези разнообразни действия не предизвикваше последици. Накрая Патрицият стигна до една врата, която след кратко колебание отключи. Отвори я предпазливо.

Въздухът от другата й страна имаше странен остър мирис и настойчивия звук поп-поп, който се чуваше още от далечния край на коридора, стана почти нетърпим. В следващия момент се разнесе силен трясък, последван от горещ метален къс, който изсвистя покрай ухото на Патриция и се заби в стената до главата му.

Из дълбините на пушека един глас произнесе:

— О, богове!

Не звучеше разочаровано, а по-скоро като глас, с който човек би сгълчал палаво кутре, когато въпреки всички положени усилия да бъде дресирано, то седи в центъра на разширяващо се мокро петно на килима.

Когато облаците дим се поразсеяха, неясната сянка на говорещия се обърна към Ветинари и с уморена усмивка на лицето каза:

— Пълни петнайсет секунди този път, милорд! Няма никакво съмнение, че решаващият фактор е звукът!

Това беше една от особеностите на Леонардо да Куирм: той подхващаше разговора отникъде — предполагаше, че всеки наоколо е заинтересуван в изследванията му приятел и допускаше, че хората са умни колкото него.

Ветинари се вторачи неразбиращо в малка купчинка усукан метал.

— Какво е това?

— Експериментално устройство за превръщане на химическата енергия във въртеливо движение — отговори Леонардо. — Проблемът е, както виждате, в подаването на малките блокчета пресована черна пудра към горивната камера точно в подходящото време и само едно по едно. Ако две от тях се възпламенят едновременно, хмм… се получава двигател с външно горене.

— Ами-и, ъ-ъ… и каква е целта на всичко това?

— Ще ми се да вярвам, че това може да замени конете — гордо заяви Леонардо.

Те се загледаха в безформената буца метал.

— Едно от предимствата на конете, което хората често изтъкват — каза Ветинари след известен размисъл, — е, че те твърде рядко избухват. Почти никога, всъщност, ако трябва да се позова на собствения си опит. Освен, разбира се, по време на оня неприятен инцидент преди няколко години, когато лятото беше особено горещо.

Само с два пръста, сякаш се гнусеше, той измъкна нещо от бъркотията на работната маса — две бели кубчета, вързани на въженце. Имаха нарисувани черни точки по тях.

— Зарчета?

Леонардо се усмихна притеснено.

— Да. Не знам защо реших, че с тях ще работи по-добре. Беше просто, как да го обясня, идея. Нали знаете как стават тези неща.

Лорд Ветинари кимна. Знаеше. И то далеч по-добре от Леонардо да Куирм — точно затова единственият ключ от вратата беше у него. Не че държеше човека за затворник, освен, разбира се по обичайните, банални стандарти. Леонардо изглеждаше искрено доволен от това да бъде затворен в тази просторна светла мансарда с достатъчно количество дърва за огрев, хартия, въглен за рисуване и никакви сметки за наеми или разходи за храна.

Във всеки случай не можеш наистина да затвориш човек като Леонардо да Куирм. Най-много да заключиш тялото му някъде. Но само един бог знае къде пътешества умът му през това време. Макар да разполагаше с толкова много интелект, че даже понякога имаше течове, той не би могъл да каже накъде духа вятърът на политиката даже и с ветропоказател в ръка.

Невероятният мозък на Леонардо съскаше и цвъртеше като препълнен тиган с пържени картофи, забравен върху печката на Живота. Беше направо невъзможно да се отгатне какво ще изобрети в следващия момент, защото цялата Вселена го препрограмираше непрекъснато. Гледката на водопад или на издигаща се в небето птица неминуемо го повеждаше по пътя на практически размишления, който неизменно завършваше с купчинка жици, стърчащи пружини и възклицанието: „Мисля, че знам в какво сбърках!“ Бе членувал в повечето занаятчийски гилдии в града, но го изхвърляха от всяка една от тях или заради невъзможно високите оценки, които получаваше на изпитите, или, в някои от случаите, за коригиране на изпитните въпроси. Той беше човекът, който успя да вдигне във въздуха Гилдията на алхимиците, като използва за това единствено чаша вода, лъжичка киселина, два метра тел и топче за пинг-понг.

Всеки разумен владетел незабавно би убил Леонардо да Куирм и понеже лорд Ветинари беше изключително разумен владетел, той честичко се чудеше защо да не го направи. Стигна до извода, че не го прави, защото в безценния, търсещ мозък на Леонардо да Куирм, под всичкия този изследователски гений, се таеше някаква своенравна невинност, която при не толкова блестящ ум би била наречена просто глупост. Леонардо беше вместилището и душата на оная сила, която през хилядолетията караше човечеството да пъха пръстите си в електрическия контакт на Вселената и да си играе с ключа за осветлението, просто за да види какво ще се случи. И винаги оставаше много изненадано, когато то се случеше.

Той беше, накратко, много полезен. Каквото и да говореха за Патриция, той си оставаше политическия еквивалент на възрастна госпожа, която събира стари канапчета, защото не се знае кога ще й послужат.

В края на краищата човек не може да бъде подготвен за всеки обрат на съдбата, защото това означава да знае какво ще се случи. А ако човек знае какво ще се случи, той би могъл да се погрижи то да не се случи или поне да се случи другиму. Така че Патрицият никога не планираше нещата предварително. Плановете имаха това неприятно свойство, че често се изпълняваха.

И накрая, той държеше Леонардо да Куирм край себе си, защото с него беше лесно да се разговаря. Той никога не разбираше за какво говори лорд Ветинари, неговият личен свят беше също толкова сложен, колкото и този на новородено патенце, а освен това и не слушаше наистина. Това го превръщаше в отлично доверено лице. В крайна сметка човек се обръща към някого за съвет не защото наистина иска да получи съвет. По-скоро има нужда от някого насреща, докато разсъждава на глас.

— Тъкмо приготвих чай — каза Леонардо. — Ще ми правите ли компания?

Той проследи погледа на Патриция към кафявото леке на стената, в центъра на което още се виждаше разтопен метал.

— Страхувам се, че автоматичният двигател за варене на чай не сработи от първия път. Ще се наложи да направя чая ръчно.

— Колко мило.

Патрицият приседна сред стендове и стативи, и докато Леонардо се занимаваше около камината, прелисти най-новите му скици. Леонардо скицираше също така автоматично, както останалите хора си драскат. Геният — един точно определен тип гений — се ръсеше от него като пърхут.

Това беше скица на рисуващ мъж. Линиите бяха толкова изчистени, че фигурата сякаш изплува над листа. Наоколо, защото Леонардо не обичаше да разпилява бяло пространство на вятъра, имаше други рисунки, нахвърляни небрежно. Палец. Ваза с цветя. Устройство, очевидно предназначено за подостряне на моливи с помощта на водонапорна сила…

Ветинари установи, че погледът му се връща отново и отново към рисунката в долния десен ъгъл, притисната между нов модел отвертка и устройство за отваряне на стриди. Такова нещо или много подобно на него винаги намираше място из скиците на Леонардо.

Едно от свойствата, които правеха Леонардо толкова ценна находка, и същевременно го държаха заключен на сигурно място, беше неумението му да разграничава рисунката на палеца, вазата с рози и… това.

— А-а, автопортретът ми — подметна Леонардо, докато се приближаваше с две чаши в ръце.

— Да, автопортрет, наистина… Но ми направи впечатление ей тази малка скица. Бойната машина…

— О, това ли? Дреболия. Наблюдавал ли сте, да речем, как росата от розите…

— Това… за какво служи? — попита Ветинари, като сочеше настойчиво с пръст.

— Просто автоматично рамо за изхвърляне на топки разтопена сяра — отговори Леонардо, докато се връщаше с поднос бисквити. — Изчислих, че обхватът му би бил около половин миля, ако се откачи безконечникът от движещите колела и се използва волска сила за натягане на рамото.

— Наистина ли? — Ветинари оглеждаше номерираните части. — А може ли да бъде построено?

— Какво? О, да, разбира се. Искате ли ореховка? На теория.

— На теория ли?

— Кой би имал желание да строи подобно нещо? Да мята неугасими огнени кълба срещу себеподобните си? Ха! — Леонардо разпръска трохи от ореховка край себе си. — Няма занаятчия, който би се съгласил да сглоби подобно устройство, нито пък войник, готов да натисне спусъка… Ето, спусъкът е тази, малката частичка — 3(б) от схемата, точно тук, вижте…

— А-а, да — промълви Ветинари. — Както и да е, не виждам начин тези огромни дървени рамена да се натегнат достатъчно, без да се счупят…

— Ясеново и тисово дърво, ламинирани и свързани със специални стоманени болтове, — твърдо каза Леонардо. — Направих някои изчисления, ето — под скицата на дъждовна капка, отразяваща светлината. Чисто интелектуално упражнение, както сам разбирате.

Погледът на Ветинари пробяга по няколкото реда огледално изписан текст, деликатен като крачка на паяк.

— Да, разбира се — унило се съгласи той и остави листа. — Споменавал ли съм ти, че политическите отношения между нас и Клач са изключително напрегнати? Принц Кадрам се опитва да настъпва прекалено бързо. Има нужда да консолидира собствената си позиция. Разчита на някаква подкрепа, която в момента е доста неясна. Научих, че срещу него се готвят доста заговори.

— Нима? Е, хората правят и такива работи — отбеляза Леонардо. — Случайно напоследък изследвах паяжините и, знам, че това ще ви заинтересува — здравината им, сравнена с тази на стоманена нишка със същата дебелина, е многократно по-голяма. Не е ли невероятно?

— Какво оръжие може да излезе от това? — попита Патрицият.

— Моля?

— О, нищо. Просто си разсъждавах на глас.

— Но вие дори не сте докоснал чая си — разочарова се Леонардо.

Ветинари огледа стаята. Тя беше пълна с… неща. Навити рула хартия, стари картонени модели, форми, които изглеждаха като скелети на древни чудовища. Едно от скритите достойнства на Леонардо, от гледна точка на Ветинари, беше обхватът на неговите интереси. Не че се отегчаваше бързо от онова, което правеше. Леонардо не изглеждаше да се отегчава от каквото и да е. Но тъй като той се интересуваше от всичко във Вселената едновременно, крайният резултат често беше експериментално устройство за дистанционно изкормване на хора, което скоро се превръщаше в тъкачен стан и свършваше живота си като инструмент за измерване на специфичната гравитация на сиренето.

Леонардо се отплесваше лесно — точно като коте. Да вземем например оная работа с летящите машини. И досега от тавана висяха чифт гигантски прилепови криле. Патрицият беше повече от доволен и го остави да си играе с идеята колкото си иска, защото беше очевидно, че никой човек на света няма да е в състояние да маха достатъчно бързо с ръце.

Нямаше нужда да разсейва Леонардо. Той си се разсейваше самичък достатъчно пълноценно. Идеята за летящите машини завърши с изобретяването на специален поднос, който да позволява на човек да се храни, докато си лети.

Самата невинност. И все пак винаги, ама винаги ще се намери някаква частица от мозъка му, която нахвърля скиците на такива измамно безобидни машини с облаците дим и педантично номерираните им схеми…

— Какво е това?

Ветинари посочи друга драскулка. Тя представляваше човек, държащ в ръцете си голяма метална сфера.

— О, просто играчка, нищо особено. Показва как могат да бъдат използвани необичайните свойства на някои иначе безполезни метали. Те не обичат да бъдат стискани. И се взривяват при натиск. Много зрелищно.

— Ново оръжие…

— Разбира се, че не, милорд! Естествено, че е невъзможно да се използва като оръжие! Мислех си, че би могло да намери приложение в минната индустрия.

— А, така ли…

— Когато се наложи да се премести някоя планина.

— Кажи ми — започна Ветинари, като отмести настрана купчината листа, — случайно да имаш някакви роднини в Клач?

— Не ми се вярва. Семейството ми е живяло в Куирм от много поколения.

— Слава богу. Но… тези клачианци са много умни хора, не мислиш ли?

— О, те фактически са написали учебниците по много от дисциплините, които ние сега изучаваме. Да вземем например фината металургия…

— Металургията… — Патрицият въздъхна уморено.

— И алхимията, разбира се. „Principia Explosia“ на Афир Ал-кема се смята за фундаментален труд повече от столетие.

— Алхимията, казваш — повтори Патрицият още по-мрачно. — Сяра и така нататък…

— Именно.

— Но доколкото разбирам от думите ти, тези фундаментални открития са били направени преди немалко години.

Ветинари звучеше като човек, напрягащ се да съзре светлина в края на тунела.

— Разбира се! Бих се изненадал, ако оттогава не са отбелязали съществен напредък! — произнесе Леонардо да Куирм щастливо.

— Нима?

Патрицият потъна още малко в стола си. В другия край на тунела гореше пожар.

— Клачианците са великолепни учени с похвални постижения — продължи Леонардо. — Винаги съм смятал, че пустинята им е оказала влияние. Тя подтиква към интензивно мислене. Напомня за преходността на живота.

Патрицият се загледа в следващия лист с рисунки. Между скица на птиче крило и прецизно изрисувана колонна зала се мъдреше малка драскулка на нещо със зъбчати колела и въртящи се остриета. Като прибавим и устройството за местене на планините…

— Пустинята явно не е задължителна. — Отново въздъхна и побутна листовете. — Чувал ли си за Изгубения континент Лешп?

— О, да! Дори му направих някои скици, преди четири-пет години. Проблемът имаше някои интересни аспекти, доколкото мога да си спомня. Още чай? Страхувам се, че чашата ви изстина. Имаше ли всъщност нещо конкретно, за което дойдохте?

Патрицият разтърка носа си.

— Не съм сигурен. Предчувствам, че ще имам малък проблем за решаване и си мисля, че ти би могъл да ми помогнеш. За съжаление — Ветинари хвърли последен поглед на скиците — подозирам, че ще успееш. — Той се изправи, приглади робата си и се насили да се усмихне. — Разполагаш ли с всичко необходимо?

— Добре би било да получа още малко метална тел. И ми свърши кафявият молив.

— Веднага ще изпратя някого да купи — обеща Патрицият. — А сега, ако ме извиниш…

Той излезе.

Леонардо кимна одобрително сам на себе си, докато разчистваше чаените чаши. След това пренесе останките от двигателя с вътрешно горене на купчината метални отпадъци зад импровизираната ковачница, докара една стълба и изчегърта буталото от таванската мазилка.

Тъкмо разпъна статива си и се готвеше да започне проектирането на модернизирания двигател, когато чу нещо като далечно трополене на бягащи крака. Сякаш някой тича, но периодично се спира, за да подскочи на един крак.

След това настъпи пауза, която можеше да се дължи на оправяне на дрехите, отмотаване на робата от краката и поемане на дъх.

Вратата се отвори и Патрицият се появи отново. Той приседна на стола и внимателно изгледа Леонардо да Куирм.

— Какво си направил преди четири-пет години? — попита той.

 

 

Ваймс въртеше отново и отново карамфилчето под лупата.

— Виждам следи от зъби, — каза накрая.

— Да, сър, — отговори Дребнодупе, която въплъщаваше целия отдел по съдебна медицина на Стражата. — Изглежда, някой го е дъвкал вместо клечка за зъби.

Ваймс се облегна назад.

— Бих казал, че за последен път карамфилчето е било докосвано от мургав мъж, висок приблизително колкото мене. Има няколко златни зъба. И брада. И леко кривогледство на едното око. С много белези по лицето. Въоръжен е с особено дълъг меч. Извит, бих казал. И носи на главата си нещо, което бих оприличил на тюрбан, просто защото не се движи достатъчно бързо, та да бъде язовец.

Джуджето се втрещи.

— Детективската професия е като да залагаш на конно състезание — обясни Ваймс и остави карамфилчето на масата. — Трикът е да знаеш предварително кой ще е победителят. Благодаря, ефрейтор. Напечатай описанието на заподозрения, моля те, и нека всеки да получи копие от него. Той се подвизава под името 71-часовия Ахмед, един бог знае защо. След това си свободна.

Ваймс се обърна към Керът и Ангуа, които се бяха натъпкали в тясната стаичка и кимна на момичето.

— Проследих миризмата на карамфилче чак до доковете — съобщи тя.

— И после?

— След това я загубих, сър. — Ангуа изглеждаше объркана. — Нямах никакви проблеми дори през рибния пазар. Или в квартала с кланиците. Но след това влязохме в пазарчето за подправки…

— Разбирам. Миризмата влиза в пазара, но не излиза?

— В известен смисъл, сър. Излиза в петдесет различни посоки. Съжалявам.

— Нищо не може да се направи. Керът?

— Направих, каквото ми поръчахте, сър. Покривът на сградата на Операта е точно на същото разстояние. Използвах лък като неговия…

Ваймс вдигна предупредително пръст. Керът примига и бавно произнесе:

— … като намерения до него…

— Добре. И какво?

— Марката е „Сигуренъ изстрелъ“ на „Бърли и Силен-в-ръката“, сър. Лък за професионалисти. Не съм добър стрелец, обаче с този лък със сигурност бих уцелил мишената от такова разстояние. Но…

— Схващам — прекъсна го Ваймс. — Ти си едър човек, Керът. На покойния Ози ръцете бяха като на Ноби. Аз можех да го вдигна с два пръста.

— Именно, сър. Тетивата се опъва със сила поне сто фунта. Съмнявам се, че Ози би могъл дори да го огъне.

— Не бих искал да го гледам как се опитва. Мили боже… единственото нещо, което би уцелил с подобен лък, е собственият му крак. Ако изпусне лъка. Между другото, видя ли те някой, докато беше на покрива?

— Съмнявам се, сър. Бях се скрил между комините и вентилационните тръби.

Ваймс въздъхна.

— Капитане, предполагам, че ако ти се наложи да отидеш по нужда в някое мазе посред нощ, на следващата сутрин Негово превъзходителство ще те попита: „Не ти ли беше тъмничко там долу?“

Той измъкна от джоба си вече доста поомачканата снимка. На нея се виждаше Керът — или поне ръката и ухото му — в момента, в който се затичва към шествието. Там, сред хората, които извръщаха глави, се виждаше лицето на принца. От 71-часовия Ахмед обаче нямаше и следа. А той беше на соарето преди това. Но в суматохата преди началото на шествието, когато хората се суетяха напред-назад, разместваха се в колоната, настъпваха се един друг по полите на робите, връщаха се до тоалетната… Той можеше да е отишъл навсякъде.

— Значи принцът падна, когато ти беше вече до него? Със стрела, забита в гърба? Той все още беше с лице към тебе, така ли?

— Да, сър. Сигурен съм. Всички останали се щураха наоколо, разбира се…

— Значи той е бил застрелян в гърба от човек, намиращ се пред него, който не е бил в състояние изобщо да използва лъка, който е стрелял по него от погрешна посока… — По прозореца се почука. — Това сигурно е Чучур Долен — каза Ваймс, без да поглежда. — Пратих го с една задача…

Чучур Долен никога не се чувстваше на мястото си в стаите. Не че не се разбираше с хората, защото поначало твърде рядко срещаше хора по пътя си, освен такива, чиято работа ги кара да се качват над втория етаж на къщите. Районът на стражник Чучур Долен бяха покривите. И той си го обикаляше. Много бавно. Бе дошъл на полицейското Парти по случай Прасоколеда и дори наля малко гроздов сок в ухото си в израз на добра воля, но водоливниците се изнервят, когато се чувстват затворени в приземни помещения, и той скоро напусна забавата през комина. Хартиеният му гирлянд дълго и самотно плющя на вятъра по покривите.

Но водоливниците бяха много добри в следенето, много добри в помненето и много, много добри в търпеливото чакане.

Ваймс отвори прозореца. Полицай Чучур Долен бавно се спусна в стаята с поредица сковани движения и след това бързичко се покатери върху бюрото, заради уюта, който намираше там.

Ангуа и Керът се вторачиха в стрелата, която водоливникът стискаше в ръка.

— А, много добре. — Гласът на Ваймс не се промени. — Къде я намери?

Чучур Долен изплю поредица от гърлени съгласни, произносими само за някой, който има уста с формата на водосток.

— Забита в стената на втория етаж на магазина за дрехи на площада на Счупената луна — преведе Керът.

— Ъфъ — потвърди водоливникът. — Сър, това е едва на половината път до площад Сатор.

— Да. Когато дребен слабичък човечец се опита да опъне тежък лък, стрелата може да отхвръкне къде ли не… Много съм ти благодарен, Чучур Долен. Ще имаш един гълъб допълнително за тази седмица.

— Б’лгдррря — отговори водоливникът и изпълзя навън през прозореца.

— Може ли, сър? — Ангуа внимателно пое стрелата от ръцете на Ваймс и я подуши предпазливо. — Да, разбира се… Ози. Цялата мирише на него…

— Благодаря ти, ефрейтор. Хубаво е, че получих потвърждение.

Керът пое стрелата и я разгледа критично.

— Хъ! Пера на петел и полиран наконечник… Това си купуват аматьорите, защото си мислят, че като с магия ще подобрят точността на изстрела. Показност…

— Да — каза Ваймс. — Ти, Керът и ти, Ангуа… Поемате случая.

— Не ви разбирам, сър — смънка Керът. — Обърквате ме. Мислех, че Фред и Ноби провеждат разследването.

— Да.

— Но…

— Сержант Колън и ефрейтор Нобс разследват въпроса защо покойният Ози се е опитал да убие принца. И знаеш ли — те ще успеят да намерят множество улики. Това вече го знам.

— Но ние установихме, че той не би могъл…

— Наистина. Но аз не искам да тръгваш по пътя на Фред. Просто… поразпитай наоколо. Опитай с Дънкан „Той го направи“, или Сидни Куция, ха, той непрекъснато се въргаля по земята — може да е дочул нещо. Или Умирающата Лелка, или Лили „Добрите времена“. Или господин Слайдър питай, не съм го виждал нещо напоследък, но…

— Той умря, сър.

— Какво!? Слайдър Миризливия да е умрял? И кога това?

— Преди месец, сър. Уцелил го е падащ от небето креват. Злощастен инцидент.

— Никой не ми е казал!

— Бяхте зает, сър. Но вие дори сложихте пари в плика, дето Фред го пусна за погребението. Десет долара. Фред отбеляза, че е много щедро от ваша страна.

Ваймс въздъхна. О, да, пликовете. Напоследък Фред през ден пускаше пликове да обикалят. Непрестанно или някой напускаше, или някой приятел на Стражата беше в беда, или пък имаше лотария, или парите за чай пак бяха намалели, или пък някакво друго засукано обяснение… така че Ваймс просто оставяше по малко пари всеки път. Така беше най-лесно.

Бедния Миризлив Слайдър…

— Поне трябваше да ми споменеш — обидено каза той.

— Но вие работехте много напрегнато, сър.

— Има ли други новини от улицата, за които си забравил да ме уведомиш, капитане?

— Не се сещам, сър.

— Хубаво. Добре… виж, значи, откъде духа вятърът. Но много предпазливо. И… не се доверявай никому.

Керът видимо се притесни.

— Хъммм… А мога ли да имам доверие на Ангуа, сър?

— Е, разбира се…

— И на вас, съответно.

— Да, на мен, очевидно. Исках просто да кажа…

— А ефрейтор Дребнодупе? Тя може да бъде изключително полезна…

— Веселка — да, разбира се, че можеш да й се доверяваш…

— Сержант Детритус? Винаги съм смятал, че той заслужава дове…

— Детритус, о, да, той…

— Ноби? Мога ли…

— Керът, аз схванах намека.

Ангуа го задърпа за ръкава към вратата. Керът изглеждаше посърнал.

— Никога не съм обичал, знаете, потайните неща — мърмореше той.

— И не искам никакви писмени рапорти, — каза Ваймс, благодарен за тази малка милост. — Разследването е… неофициално. Но официално неофициално, ако разбираш какво искам да кажа.

Ангуа кимна. Керът просто гледаше безрадостно.

„Тя е върколак, разбира се, че ще проумее — помисли Ваймс. — А аз се надявах човек, който на практика се явява джудже, да схване идеята за подтекста…“

— Виж какво… вслушай се в улицата. Там се знае всичко. Говори със… Слепия Хю…

— Опасявам се, че и той почина миналия месец.

— Тъй ли? Никой не ми е казал!

— Оставих ви паметна записка, сър.

Ваймс виновно погледна към затрупаното си бюро и сви рамене.

— Просто спокойно огледай обстановката. Слез до дъното на проблема. И не се доверя… Не се доверявай на повечето хора. Ясно ли е? На никого, с изключение на тези, които заслужават доверие.

 

 

— Отворете веднага! Полицейска задача!

Ефрейтор Нобс подръпна сержант Колън за ръкава и му прошепна нещо на ухото.

— Не е полицейска задача! — каза Колън, като отново заблъска по вратата. — Нищо общо няма със Стражата! Ние сме просто цивилни граждани, нали така?

Вратата се отвори със скърцане.

— Да? — обади се отвътре дрезгав глас.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса, мадам.

— Вие ченгета ли сте? — попита гласът.

— Не! Мисля, че бях пределно ясен по тоя въпрос…

— Разкарай се, ченге!

Вратата се затръшна.

— Сигурен ли си, че сме на вярното място, сержант?

— Хари фъстъка каза, че бил виждал Ози да влиза тука. Хайде, отворете!

— Всички нас гледат, сержант — отбеляза Ноби. По продължение на улицата се отваряха нови врати и прозорци и хора надничаха от тях.

— И не ме наричай сержант, когато съм в цивилни дрехи!

— Дадено, Фред!

— За тебе съм… — Колън се поколеба в агонията на ранговете. — Добре де, за тебе съм Фредерик, Ноби.

— И ни се кикотят, Фред… еее… ерик.

— Не искаме да правим цирк от това, Ноби.

— Дадено, Фредерик. И, за тебе съм Сесил, благодаря.

— Сесил?

— Името ми — хладно поясни Ноби.

— Да бъде както искаш — съгласи се Колън. — Само помни кой е старшият цивилен на групата, става ли? — Той отново заблъска по вратата. — Чухме, че давате стая под наем, мадам! — изкрещя той.

— Брилянтно го измисли, Фредерик — каза Ноби. — Това беше просто… брилянтно.

— Е, в крайна сметка аз съм сержантът, нали? — прошепна Колън.

— Не си.

— Ъ-ъ… добре де… хубаво… само че не го забравяй.

Вратата се отвори енергично.

Жената, която се показа в рамката на вратата, имаше от онези лица, които сякаш са били направени от масло и с годините то е започнало да се разтапя на слънцето. Но никакви години не са били в състояние да направят това с косата й. Тя беше измъчено оранжева и беше струпана върху главата застрашително като буреносен облак.

— Стая ли? Трябваше виднага да кажити, — каза тя. — Два долара на седмица, никакви домашни животни, никакво готвене, никакви жини след 6 вичирта, ако вий не я искате, хиляди се натискат да я наемат, вий какво, от някакъв цирк ли сте? Изглеждате като да сте дошли с цирк^[1].

— Ние сме… — започна Колън и спря. Без съмнение съществуваше огромно количество занятия освен полицейското, но за съжаление не можеше да се сети за нито едно от тях.

— … актьори — довърши Ноби.

— Тогаз искам да ми предплатите за идна седмицъ — каза хазяйката. — И никакви мърляви чужбински привички. Туй е къща с традиции — добави тя, в противоречие с очевидното.

— Първо искаме да видим стаята — отсече Колън.

— А, и придирчиви били, на всичкото отгоре!

Тя ги поведе нагоре по стъпалата. Стаята, така фатално овакантена от Ози, беше малка и гола. Няколко дрехи висяха на гвоздеи по стените, а купчина мазни хартии и кесийки свидетелстваше за това, че Ози, формално погледнато, не се хранеше на улицата.

— Чии са тези вещи? — попита сержант Колън.

— О, на човека преди вас, той… напусна. Аз го предупреждавах, че ако не си плаща, ще го изгоня. Ще ги изхвърля, преди да се нанесете.

— Не се притеснявайте, ние ще ви избавим от тях — услужливо предложи сержант Колън. Порови из кесията си и извади два долара. — Заповядайте, госпожице…

— Госпожа Спент — натърти тя и ги изгледа накриво. — Вие и двамата ли ще живеете тука или какво?

— Не-е, аз съм само придружител — усмихна се приветливо Колън. — Младежът едва отпъжда жените, когато те почувстват сексуалния му магнетизъм.

Госпожа Спент изгледа остро шокирания Ноби и пъргаво изхвърча от стаята.

— Това пък защо трябваше да го казваш?

— За да я разкарам някак си.

— Ти нарочно се будалкаш с мене, само защото аз преживявам емоционален… кажгоде!

— Това беше само шега и нищо повече, Ноби. Просто шега!

Ноби надникна под тясното легло.

— Ха! — извика той изотдолу, забравил отведнъж всички емоционални кажгиде-та.

— Какво има там? Какво има там? — попита Колън.

— Прилича ми на пълното течение на „Лъкове и амуниции“! И… — Ноби измъкна на светло друга купчина лошо отпечатани списания, — това е „Наемен войник“, само погледни! И „Практически обсадни оръдия“…

Колън прелисти страниците на много еднаквите списания, на които еднакво изглеждащи мъже държаха еднакви оръжия за човекоубийство.

— Човек трябва да не е наред, за да чете по цял ден подобни неща — отбеляза той.

— Да-а — промълви Ноби. — Ей, не го прибирай тоя от миналия август, че го нямам. Чакай, тука отзад има още една кутия…

Той изпълзя заднешком, като изтегли обемиста кутия след себе си. Беше заключена, но евтината ключалка поддаде, когато я напънаха. Отвътре проблясваха сребърни монети. Много-много сребърни монети.

— Олеле! — възкликна Ноби. — Е, сега загазихме.

— Това са клачиански пари, не виждаш ли! Понякога ми ги връщат вместо половин долар. Виж, на всичките има от техните завити буквички!

— Е, сега много яко загазихме — уточни Ноби.

— Не, не, не, това е Улика, която ние разкрихме след внимателно Проучване — каза сержант Колън.

— И ще се превърне в перото на честта, забучено на шлемовете ни, и няма грешка, само господин Ваймс да научи!

— Колко смяташ, че има тука?

— Приличат на стотици и стотици долари. Това са много пари в Клач. При тях можеш да си живееш царски само за долар на година.

— Аз всъщност не Проучвах много внимателно — произнесе със съмнение в гласа Ноби. — Просто надникнах под леглото.

— Да-а, но това е, защото си обучен — обясни Колън. — Средностатистическият цивилен няма да разсъждава по същия начин като тебе, нали? Ах, ето че всичко започва да придобива смисъл.

— Започва ли? И защо клачианците ще му дават пари, за да застреля клачианец?

Колън се почеса по носа:

— Политика — тайнствено отговори той.

— А-хаа, политика. Да, добре, политика. Разбирам. Политика. Ясно. Е, и?

— Ами това е — каза Колън, като се почеса от другата страна на носа.

— Защо си бъркаш в носа, сержант?

— Аз се почесвам! — отвърна Колън сурово. — За да покажа, че съм навлязъл в проблема.

— Че си навлязъл в носа си ли? — бодро се учуди Ноби.

— Това е пак някоя от непочтените лукави игрички на клачианците.

— Да ни плащат на нас, за да ги убиваме? — изненада се Ноби.

— Гледай сега — те плащат на някой от нашите да утрепе техния благородник тука, след което ни пращат лигава протестна нота, в която казват: „Вие затрихте нашия голям вожд, вие, чуждоземни братовчеди на кучетата, това означава война!“ Прекрасно извинение.

— Трябва ли му на човек извинение, за да започне война? Тоест, за какво му е? Не може ли просто да каже: „Вие има много пари и много земя, но аз има голям меч, така че — давай насам веднага — храспрас!“ Аз така бих направил — допълни военният стратег Ноби. — И дори това няма да го кажа, преди да съм нападнал.

— Е, да, щото не разбираш от политика. Вече не може да се прави така. Слушай ме какво ти казвам, на този случай отгоре е изписано „политика“. Затова старият Ваймс ме сложи мене да го разследвам. Политика е това. Младият Керът добре се оправя, но тук има нужда от опитен човек в света на деликатните политически ситуации.

— Поне чесането по носа го докарваш много добре. Аз най-често не уцелвам.

Ноби се безпокоеше, че нещо не е наред. Ако не носът му, то поне малкият орган, който тласкаше кръвта му из тялото, казваше, че нещата не изглеждаха наред. В живота на Ноби нищо не беше наред, така че усещането му беше добре познато.

Той огледа голите стени и грубия дъсчен под.

— Има пясък по пода.

— Друга Улика, значи — зарадва се Колън. — Тука са влизали клачианци. В Клач друго може да няма, но пясък има достатъчно. Нанесли са го със сандалите си.

Ноби отвори прозореца. Излизаше на полегат покрив. Човек би могъл бързо да се скрие сред лабиринта от комини.

— Може би е влязъл оттука, сержант — осмели се да предположи.

— Добра идея, Ноби. Запиши това. Доказателство, оставено поради небрежност и щуране наоколо.

Ноби надникна през прозореца.

— Фред, виж, отвън има посипани стъкла…

Сержант Колън се присъедини към него на прозореца. Едно от стъклата беше счупено и по керемидите отвън блещукаха парченца.

— Това също е Улика, нали? — попита Ноби с надежда.

— Със сигурност — отговори сержант Колън. — Виждаш ли как стъкълцата са нападали от външната страна на прозореца? Всеки знае на коя страна се чупят стъклата, като ги удариш. Явно оня е тренирал с лъка и е стрелял по грешка в прозореца.

— Това е много умно, сержант.

— Това е то, разследването. Работата не е само да гледаш нещата. Трябва и да разсъждаваш, Ноби.

— Сесил, сержант.

— За тебе съм Фредерик, Сесил. Хайде, мисля, че обхванахме тука проблема. Да вървим. Старият Ваймс ще получи рапорт като слънце.

Ноби погледна още веднъж към счупения прозорец. Покривът отсреща допираше до един много голям склад и за момент Ноби се улови, че не разследва, а просто мисли напрегнато, но след това му просветна, че неговото мислене е като на ефрейтор и по нищо не може да се мери със сержантското мислене на Колън, така че той запази своите мисли за себе си.

Докато се изнизваха надолу по стълбите, госпожа Спент ги наблюдаваше с подозрение през процепа на вратата си в края на коридора, готова да я затръшне при първата поява на някакъв сексуален магнетизъм.

— Даже си нямам на представа откъде да го взема тоя сексуален магнит… — мърмореше той. — А тя даже не се изсмя.

 

 

„… Също така отидохме до магазините за лъкове на Занаятчийската улица и показахме иконограмата на човека от «Бърли и Силен-в-ръката», който удостовери, че това е той, т.е., горепосочения лък е изработен от…“

— О, боже…

Устните на Ваймс леко мърдаха, докато четеше. Погледът му премина на следващата страница.

„… Също така, в допълнение към Клачианските пари може да се каже, че един от техните хора е бил там, поради защото, т.е., поради пясъка по пода…“

— И все още е имал пясък по сандалите си? — промърмори Ваймс. — Мили боже.

— Сам?

Ваймс надигна поглед от четивото си.

— Супата ти ще изстине — напомни му лейди Сибил от далечния край на масата. — Държиш тая лъжица във въздуха вече пет минути по часовник.

— Извинявай, скъпа.

— Какво четеш?

— О, просто един малък шедьовър.

Ваймс остави настрана рапорта на Фред Колън.

— Интересен ти е, така ли? — попита малко кисело лейди Сибил.

— Практически е несравним. Единственото, което не са успели да открият, са шепа фурми и камила, скрита под възглавницата…

С известно закъснение брачният му радар засече определен хлад, лъхащ откъм солницата и оцетника.

— А-а, хмм… нещо не е наред ли, мила?

— Сам, можеш ли да си спомниш кога за последен път вечеряхме заедно?

— Във вторник, май?

— Това беше на годишната вечеря, давана от Гилдията на търговците.

Ваймс сбърчи вежди:

— Но ти нали също беше там?

Недоловимата промяна в настроението на собственичката на приюта за дракони му подсказа, че това не е бил верният отговор.

— И след това незабавно побягна да оправяш работата с бръснарския салон на Блестящата улица.

— Суини Джоунс — изрече Ваймс. — Какво очакваше да направя? Та той ги убиваше хората, Сибил! Единственото, което бих могъл да кажа в негова защита е, че не го е правил нарочно. Просто е много калпав в занаята…

— Но защо ти трябваше да ходиш?

— Полицаят трябва да е нащрек денонощно, скъпа.

— Но само при тебе е така! Подчинените ти си изработват десетте часа и толкова. Ти си този, който непрекъснато е на работа. Не е добре за здравето ти. По цял ден търчиш по дела, а когато нощем се събудя, намирам само студено празно място до себе си…

Многоточието увисна във въздуха, събрало духовете на неизречени думи. „Мъничките проблеми — помисли си Ваймс. — От тях започват войните.“

— Но има толкова много работа за вършене, Сибил — напомни той колкото се може по-търпеливо.

— Винаги е имало много работа. И колкото по-голяма става Стражата, толкова повече работа ще има. Ако не си забелязал.

Ваймс кимна. Истина беше. Графици, заповеди, бележници с дати, рапорти… всичката тази хартия… Стражата може би не застрашаваше особено престъпността в града, но със сигурност беше заплаха за множество дървета.

— Трябва да се научиш да разпределяш задачите — предложи лейди Сибил.

— Да, вече ми го казаха — промърмори Ваймс мрачно.

— Моля?

— Просто разсъждавам на глас, скъпа. — Ваймс отмести настрана документите. — Знаеш ли какво… нека да прекараме вечерта вкъщи. В камината в хола има запален прекрасен огън…

— Ъъ… не, Сам, няма.

— Да не би младият Фортрайт да е забравил да я запали?

Фортрайт беше Момчето за всичко. За Ваймс беше новина да научи, че сред прислугата съществува такава официална длъжност. Работата на Момчето за всичко беше да пали камини, да чисти тоалетни и да отнася ругатни.

— Той се записа за барабанчик в полка на дука на Ърл.

— И той ли? Изглеждаше умен момък! Не е ли прекалено млад?

— Щял да излъже за възрастта си.

— Надявам се да ги излъже и за музикалния си слух. Чувал съм го да си подсвирква. — Ваймс поклати глава. — Какво го е накарало да се захване с толкова тъпо нещо?

— Смяташе, че униформата ще направи впечатление на момичетата.

Сибил му се усмихна леко. Вечерта, прекарана вкъщи, изведнъж започна да изглежда препълнена с очакване…

— Е, то не трябва човек да бъде гений, за да намери навеса с дървата. Ще залостим вратите…

Една от вратите се разтресе от напористо чукане. Ваймс улови погледа на Сибил.

— Хайде, върви. Отвори вратата — въздъхна тя и седна обратно на мястото си.

Входната врата пропусна ефрейтор Дребнодупе, останала без дъх.

— Вие… трябва да дойдете незабавно, сър… Този път е… убийство!

Ваймс погледна безпомощно към жена си.

— Разбира се, че трябва да отидеш — каза тя.

 

 

Ангуа разресваше косата си пред огледалото.

— Това не ми се нрави — каза Керът. — Не е достойно поведение.

Тя го потупа по рамото.

— Не се безпокой. Ваймс нали всичко ти обясни. А ти се държиш, сякаш правим нещо нередно.

— Харесва ми да бъда полицай. — Керът още тънеше в печал. — И да нося униформа. Ако не я нося, все едно шпионирам хората. И той знае, че мисля така.

Ангуа изгледа късата му рижа коса и честните му уши.

— Той поема прекалено много работа върху плещите си — продължи Керът. — Вече не се налага лично да патрулира, но все иска да се погрижи за всичко.

— Може би не иска чак толкова да му помагаш — възрази възможно по-тактично Ангуа.

— Той не става по-млад с годините. Опитах се да му обясня и това.

— Колко мило от твоя страна.

— И никога не съм носил цивилни дрехи!

— Не се безпокой, на тебе никога няма да ти стоят достатъчно цивилно.

Ангуа облече палтото си. За нея беше облекчение да смъкне железариите. Колкото до Керът, никакви цивилни дрехи не можеха да го маскират. Ръстът му, ушите, рижата коса, това излъчване на здраво мускулесто добродушие…

— Предполагам, че върколаците ходят цивилни през цялото време, като се замисля.

— Благодаря ти, Керът. Абсолютно си прав.

— Просто не се чувствам удобно да живея в лъжа.

— Опитай да повървиш само километър с моите лапи…

— Моля?

— О… нищо.

 

 

Джанил, синът на Гориф, беше много ядосан. И дори не знаеше защо. Гневът му беше съставен от много неща. Огнената бомба от миналата нощ беше една от важните причини. Както и думите, които чуваше зад гърба си на улицата. Дори се скара с баща си заради храната, която той изпрати в Дома на Стражата сутринта. Полицаите бяха официална част от града. Носеха тъпите си значки. Имаха униформи. Джанил се ядосваше на много неща, включително и на това, че беше само на тринайсет.

И затова, когато в девет вечерта, докато баща му месеше хляба, вратата се отвори с трясък и някакъв човек влетя в магазина, той измъкна изпод тезгяха стария арбалет на баща си, прицели се в посоката, в която се надяваше, че се намира сърцето на нападателя, и натисна спусъка.