Тери Пратчет
Шовинист (14)

Горещият вятър развяваше знамената. Слънцето се отразяваше във върховете на копията. Лорд Ръждьо огледа армията си и реши, че е добра. Но малка.

Той се наведе към адютанта си.

— Нека въпреки това да не забравяме, че генерал Тактикус е бил десетократно превъзхождан по сила, когато е превзел прохода Ал-Иби, — каза.

— Да, сър. Въпреки че доколкото си спомням, сър, неговите хора са яздили слонове при тази си победа — отвърна лейтенант Хорнет. — И са имали провизии — добави многозначително.

— Сигурно, сигурно. Но пък кавалерията на лорд Пинву веднъж нападнала и разбила цялата армия на Псевдополис. Тази победа е възпята в песни и легенди.

— Но всички са били избити, сър!

— Да, да, но въпреки това е била паметна атака. И всяко дете знае, нали така, историята за стоте ефебианци, които победили цялата тсортеанска армия? Пълна победа, а? А?

— Да, сър — мрачно каза адютантът.

— Съгласен си с мене, значи?

— Да, сър. Но историците твърдят, че и земетресението е помогнало.

— Добре де, но не може да не признаеш, че Седемте юнака от Херген са победили племената на Дългокраките, въпреки че са били превъзхождани в съотношение сто към един?

— Да, сър. Това е люлчина песен, сър. Никога не се е случила в действителност.

— Момче, ти да не твърдиш, че бавачката ми е била лъжкиня?

— Не, сър — бързо каза лейтенант Хорнет.

— Значи ще се съгласиш, че барон Мимбълдроун с една ръка е надвил армиите на Сливовия пудинг и е изял стафидите им?

— Завиждам му, сър. — Лейтенантът отново огледа редиците. Хората бяха много гладни, въпреки че лорд Ръждьо вероятно щеше да ги нарече загладени. Щяха и да са по-зле, ако не беше ненадейният дъжд от варени омари по пътя. — Хм-м… не мислите ли, сър, че след като имаме малко свободно време в момента, бихме могли да помислим върху разположението на хората си, сър?

— На мене ми изглеждат много добре разположени. Храбри мъже, горящи от нетърпение да влязат в боя!

— Да, сър. Имах предвид… по-скоро… ами… да ги разпределим по позиции, сър.

— Нищо им няма на хората! Виж колко красиво са строени в редици! А? Гора от стомана, която твърдо ще удари право в черното сърце на клачианския агресор!

— Да, сър. Но — разбирам, че това е съвсем нищожна възможност — би могло да се случи така, че докато се прицелваме в сърцето на клачианския агресор…

— … в черното му сърце… — поправи го лорд Ръждьо.

— … в черното му сърце, сър, ръцете на клачианския агресор — ето тези поделения, сър, — ще се затворят около нас в класическата схема на клещите.

— Гората от стомана ни послужи великолепно във втората война срещу Куирм!

— Нея я загубихме, сър.

— Но бяхме на косъм от победата!

— Но въпреки това я загубихме, сър.

— Какво работеше като цивилен, лейтенанте?

— Бях земемер, сър, и мога да чета клачиански. Затова ме произведохте офицер.

— Значи не знаеш как да се биеш?

— Знам само да меря и да смятам, сър.

— Ба! Покажи малко кураж, човече! Макар да се обзалагам, че няма да има нужда. На Джони Клачианеца не му стиска да се бие. Веднъж да опита вкуса на студеното острие и е свършен!

— Разбирам ви, сър — отговори адютантът, който беше наблюдавал клачианските позиции и имаше собствено мнение по въпроса.

А то се състоеше в следното: главните сили на клачианската армия побеждаваха всеки, с когото се сражаваха през последните години. За простия човек това означаваше, че оцеляваха онези войници, които навреме придобият навика да остават живи в края на всяка битка. Освен това имаха богат опит от сблъсъка си с многобройни врагове. Умираха глупаците.

Днешната армия на Анкх-Морпорк, от своя страна, никога не се беше сблъсквала с враг, въпреки че ежедневната практика на градския живот се броеше за опит, особено в по-крайните квартали. Той вярваше, заедно с генерал Тактикус, че храбростта и неукротимият човешки дух са прекрасни неща, които обаче остават на второ място, ако се сравнят с комбинацията от храброст, неукротим човешки дух и числено превъзходство шест към едно.

Всичко звучеше толкова гладко в Анкх-Морпорк, мислеше си той. Доплаваме до Клач, в Ал-Кхали сме в ранния следобед, пием шербет в компанията на гъвкави млади дами в „Рхокси“. Клачианците зърват оръжията ни и побягват като луди.

Е, добре, но клачианците ни огледаха доста добре тази сутрин. Досега не са се разбягали. Но пък изглежда доста се забавляваха.

 

 

Ваймс подбели очи. Изглежда, че вършеше работа… но как?

Бе се наслушал на достатъчно добри оратори и капитан Керът не беше сред тях. Той се колебаеше, губеше нишката на мисълта си и в края на краищата объркваше цялото си слово. И въпреки всичко…

Наблюдаваше лицата, обърнати към Керът. Там бяха д’регите, онези от клачианците, които пожелаха да останат, както и Уиликинс с понамалялата му дружина. Те слушаха.

Беше като някаква магия. Той обясняваше на хората, че са готини типове, и те знаеха, че не са готини типове, но начинът, по който им го казваше, ги караше да му повярват за известно време. Веднъж някой да помисли, че те са добри и почтени граждани — просто е немислимо да го разочарова човек. Керът владееше огледалото на словото, което отразяваше каквото на човек му се искаше да зърне в него. Но важното беше, че той наистина вярваше във всяка своя дума.

Но дори и при това положение, мъжете поглеждаха от време на време към Ваймс и Ахмед, личаха мислите им, течащи някъде отдолу в съзнанията им: „Всичко ще да е наред, щом и тия там са на наша страна“. Това, Ваймс трябваше да признае със срам, беше едно от предимствата на армиите. Хората се обръщаха към други хора, за да получат заповед какво да правят.

— Това някакъв номер ли е? — попита Ахмед.

— Не. Той не владее никакви трикове — отвърна Ангуа. — Наистина. Ъх-ох!…

В редиците имаше някакво счепкване. Керът закрачи по посока на сбиването, наведе се и вдигна редник Бурк и един д’рег. Стискаше по един пояс във всеки свой грамаден юмрук.

— Вие двамата, какво става тука?

— Той ме нарече брат на прасетата, сър!

— Лъжец! Ти ме нарече мазна бърсалка за чинии!

Керът поклати глава.

— А досега се разбирахте толкова добре — тъжно промълви той. — Наистина няма нужда да се държите по този начин. Сега искам ти, Хашел и ти, Винсент, да си стиснете ръцете, става ли? И да се извините един на друг. На всички ни беше доста напрегнато напоследък, но знам, че вие двамата сте чудесни момчета и…

Ваймс чу Ахмед да мърмори под носа си:

— Е, сега вече е свършено с него…

— … затова просто си стиснете ръцете и ще забравим за случката.

Ваймс крадешком погледна към 71-часовия Ахмед. Човекът беше застинал с восъчна усмивка на лице. Двамата провинили се предпазливо докоснаха ръцете си, сякаш очакваха да изскочат искри при допира.

— Хайде сега, Винсент, извини се на господин Хашел…

Чу се неохотно:

— ’Звинявай.

— И се извиняваме за какво? — настоя Керът.

— … Извинявам се, че го нарекох мазна бърсалка за чинии…

— Много добре. Сега ти, Хашел, извини се на редник Бурк.

Очите на д’рега бясно се завъртяха в орбитите си, като търсеха пролука, достатъчно широка, за да се шмугнат и да избягат заедно с прикрепеното към тях тяло. След това той се предаде.

— ’Звинявай.

— За?…

— ’Звинявам се, че го нарекох брат на прасетата…

Керът пусна внимателно двамата мъже на земята.

— Добре! Сигурен съм, че веднъж като се опознаете, ще се разбирате страхотно помежду си…

— Нали не видях това, което току-що видях? — попита Ахмед. — Не го видях току-що да говори като възпитателка в начално училище на Хашел, който, по случайност знам, веднъж ритнал някакъв човек толкова силно, че носът му се озовал в едно от ушите му.

— Да, точно това видя — натърти Ангуа. — А сега ги наблюдавай.

Когато останалата част от разнородния отряд отново обърна лица към Керът, двамата побойници си размениха притеснени погледи, изпълнени с взаимното разбиране за унижението, на което са били подложени заедно.

Редник Бурк плахо предложи цигара на Хашел.

— Магията действа само когато той е наоколо — обясни Ангуа. — Но въпреки това работи.

„И дано продължи“ — безгласно се молеше Ваймс.

Керът се приближи до коленичилата камила и я възседна.

— Това е Злият братовчед на чакала! — ахна Ахмед. — Камилата на Джабар! Хапе всеки, който се опита да я язди!

— Да, но това е Керът.

— Хапе дори самия Джабар!

— А забеляза ли как внезапно се научи да язди камила? — подхвърли Ваймс. — И как да си повдигне робата? Той се вмества в нещата. Момчето е израснало в мина на джуджетата. Отне му не повече от месец да научи собствения ми проклет град по-добре от мене.

Камилата се изправи полека. Сега знамето, помисли Ваймс, някой да му даде знаме. Когато човек отива на война, трябва да носи знаме.

Полицай Шу точно навреме подаде копие с навито около него платно. Изглеждаше изключително горд от себе си. Уши знамето в условията на пълна секретност преди не повече от половин час. Когато има наблизо зомби, човек винаги разполага с игла и конец.

Но не го развявай, мислено пожела Ваймс. Нека не го виждат. За тях е достатъчно да знаят, че маршируват под своето знаме.

Керът размаха копието.

— Аз ви обещавам — извика той. — че ако победим, никой няма да ни запомни. Но ако загубим, никой няма да го забрави!

Това беше вероятно един от най-тъпите призивни викове, каза си Ваймс, след паметното „Нека всички си прережем гърлата, момчета!“ на генерал Пидли. Но беше възнаграден с мощно „ура“. Човек просто не можеше да не си представи магията, която течеше на нивото на костния мозък. Хората следваха Керът от любопитство.

— Хубаво, сега имаш армия, струва ми се — каза Ахмед. — И после какво?

— Аз съм полицай. Както и ти. А тук ще се извърши едно престъпление. Яхай камилата!

Ахмед направи дълбок метан:

— Офенди, щастлив съм да бъда предвождан от бял офицер.

— Ама аз не исках…

— Някога яздил ли си камила, сър Самюъл?

— Не!

— Тъй ли? — Ахмед мимолетно се усмихна. — Много е лесно — сритай я лекичко, за да тръгне. А когато искаш да спреш, я удряш колкото можеш по-силно с пръчката и викаш „Хът хът хът хът!“

— За да я накарам да спре, трябва да я удрям с пръчката ли?

— Сещаш ли се за друг начин? — попита 71-часовия Ахмед.

Неговата камила обърна глава към Ваймс, изгледа го и се изплю в окото му.

 

 

Принц Кадрам и генералите му наблюдаваха врага в далечината от гърбовете на конете си. Най-разнородни клачиански армии бяха строени пред портите на Гебра. Сравнени с тях, анкх-морпоркските волнонаемници изглеждаха като групичка туристи, които са си изпуснали автобуса.

— Това ли е всичко? — попита принцът.

— Да, сир, — отговори генерал Ашал, — но, разбирате ли, те вярват, че съдбата е на страната на смелите.

— Това ли им служи за извинение да разгърнат такава достойна за пренебрежение малка армийка?

— Ах, сир, но те вярват, че ние ще се обърнем в бягство в мига, когато вкусим студената стомана.

Принцът огледа знамената, които се вееха в далечината.

— Защо?

— Не бих могъл да отговоря, сир. Изглежда, че е въпрос на вярвания.

— Странно. — Принцът кимна към един от телохранителите си. — Подай ми някаква студена стомана!

След кратка припряна дискусия много предпазливо му беше подаден един меч с ръкохватката напред. Принцът го огледа внимателно, след това с театрална показност го лизна. Войниците се разсмяха.

— Не — заключи той накрая. — Не, трябва да отбележа, че не се чувствам ни най-малко неуверен и изпълнен със съмнения. Тази стомана достатъчно студена ли е?

— Лорд Ръждьо вероятно го е казал метафорично, сир.

— Аха. Такъв си е той. Добре, хайде да отидем да ги посрещнем. В края на краищата, трябва да се покажем цивилизовани.

Той сръга коня си. Генералите се подредиха след него. Принцът отново се наклони към генерал Ашал:

— И защо трябва да се срещаме преди битката?

— Това е нещо като… жест на добра воля, сир. Воините отдават почит един на друг.

— Но този човек е безнадежден некадърник!

— Така е, сир.

— А ние ей сега ще насъскаме няколко десетки хиляди наши хора срещу него.

— Така е, сир.

— И какво се опитва да постигне този маниак? Да ми каже, че няма нищо лично против мен ли?

— Общо взето, сир… да. Научих девиза на училището, което е завършил: „Не е важно дали ще спечелиш или ще загубиш, важно е участието.“

Устните на принца помръдваха, докато пробваха мисълта на вкус. Накрая каза:

— И въпреки че знаят това, хората продължават да приемат заповеди от него?

— По всичко изглежда, че да, сир.

Принц Кадрам поклати глава. Можем да се поучим от Анкх-Морпорк, обичаше да казва баща му. Най-често какво не бива да правим. И принцът се учеше.

Първо научи, че Анкх-Морпорк някога е владял голяма част от Клач. Бе обходил руините на техните градове из провинциите си. И когато узна името на човека, който бе имал дързостта да ги издигне, прати свои шпиони в Анкх-Морпорк, за да научат колкото се може повече за него.

Наричали са го генерал Тактикус. Принц Кадрам беше изчел много и беше запомнил всичко. „Тактиката“ се оказа извънредно полезна при разширяването на империята му. Разбира се, имаше си недостатъци. Империята има граници, а през границите нахлуват бандити. Значи човек трябва да изпрати сили да се разправят с бандитите, а за целта му се налага да окупира страната им. И в края на краищата човек се оказва възнаграден с още един непокорен васал, когото трябва да управлява. А той на свой ред също си има граници, през които от дъжд на вятър влизат нашественици. И новоизлюпилите се данъкоплатци настояват за защита срещу техните братя-бандити, защото в противен случай отказват да си плащат данъците. А между другото се занимават по малко с обири по пътищата, за да свържат двата края. И кръгът се затваря с ново събиране на войска, независимо дали на човек му се иска или не…

Той въздъхна. За човек, който сериозно се е заел да построи империя, понятието крайна граница не съществува. Има само следващ проблем за разрешаване. Само ако хората можеха да проумеят…

Нямаше такова нещо като игра на войници. Тактикус е разбирал това много добре. Разузнай броя на противниковите сили и уважавай способностите им, ако имат такива, разбира се. Но никога не си внушавай, че после ще можете да се видите за по едно питие и възстановка на играта удар-по-удар.

— Може просто да е луд, сир — предположи генералът.

— О, добре тогава.

— Въпреки това ми донесоха, сир, че напоследък е нарекъл клачианците „най-добрите войни на света“.

— Така ли?

— Добавил е: „Когато са предвождани от бели офицери“, сир.

— О?

— А ние му предлагаме закуска, сир. Ще бъде повече от неучтиво от негова стана да откаже.

— Каква добра идея! Имаме ли нужните количества от овчи очни ябълки?

— Позволих си волността, сир, да наредя на готвача да запази няколко именно за този случай.

— Да ги донесе! В края на краищата, лордът ще бъде наш почетен гост. Нека да изпипаме нещата както си му е редът. Моля те, опитай се да изглеждаш сякаш не понасяш вкуса на студена стомана.

Клачанците се разположиха на половината път между двете армии под шатра с покрив, но отстрани нямаше нищо, което да закрива гледката. В гостоприемната сянка подредиха ниска маса. Лорд Ръждьо и отрядът му чакаха вече половин час. Те неумело се поклониха при появата на принц Кадрам. Около шатрата почетните стражи на Клач и Анкх-Морпорк се гледаха подозрително.

— Кажете ми, дали някой от вас, господа, говори Клачиански? — попита принц Кадрам, след като продължителните приветствия завършиха. Усмивката на лорд Ръждьо замръзна.

— Хорнет? — изсъска той.

— Сър, не съм съвсем сигурен точно какво каза той — обясни нервно лейтенантът.

— Мислех, че знаеш клачиански!

— Мога да го чета, сър. Не е същото…

— О, не се безпокойте, господа — каза принцът.

— Както обичаме да казваме ние в Клач — и на този клоун са му дали да предвожда армия?

Клачианските генерали в палатката внезапно придобиха беизразните лица на изпечени комарджии.

— Хорнет?

— Хъм… нещо свързано с… да притежавате, да контролирате… хм-м-м…

Кадрам се усмихна на лорд Ръждьо.

— Не съм съвсем запознат с този обичай. Вие често ли се срещате с противника си преди битка?

— Счита се за достойно за уважение. Доколкото ми е известно, в нощта преди величествената битка за Псевдополис офицерите от двете страни са организирали бал в двореца на лейди Селачии.

Принцът отправи въпросителен поглед към генерал Ашал, който кимна.

— Така ли? Очевидно има още много какво да учим. Както казва великият поет Мошеда, не вярвам на нито една дума на този човек!

— Ах, да — включи се лорд Ръждьо. — Клачианският е един много поетичен език.

— Извинете ме, сър — обади се лейтенант Хорнет.

— Какво има, човече?

— Там става… ъ-ъ-ъ… нещо става там…

В далечината беше изникнала колона от прах и бързо приближаваше.

— Един момент — каза генерал Ашал. Той измъкна от седлото си метална тръба с красиви орнаменти, гъсто покрита със засуканото клачианско писмо. Присви око в единия й край, а другия насочи към облака.

— Ездачи — докладва той. — Имат и камили, и коне.

— Това да не е устройството, дето прави нещата да изглеждат по-големи? — попита лорд Ръждьо. — Дума да няма, наистина се движите в крак с техниката. Тях ги откриха едва миналата година.

— Не съм го купувал, милорд. Получих го в наследство от дядо си… — Генералът отново погледна през окуляра. — Около четирийсет души, бих казал.

— Мили боже — промълви принц Кадрам. — Подкрепления ли ви идват, лорд Ръждьо?

— Те носят… ездачът начело носи… знаме, струва ми се, все още е навито…

— С положителност не, сър! — отговори лорд Ръждьо.

Зад него лорд Селачии подбели очи.

— … а, ето, сега той развива знамето, то е… то е… това е бяло знаме, сир.

— Някой бърза да се предаде ли?

Генералът свали далекогледа си:

— Не изглежда… не прилича да… Ако ще се предават, твърде много бързат да го направят.

— Изпрати един отряд да ги арестува — заповяда принц Кадрам.

— Ние също ще изпратим отряд — бързо добави Ръждьо и кимна на адютанта си.

— А, да обединим усилията си — каза принцът.

Няколко секунди по-късно групички мъже се отделиха от двете армии и препуснаха, за да пресрещнат новодошлите. Всички видяха внезапните проблясъци на слънчевите лъчи сред наближаващия облак. Бяха извадени оръжия.

— Но как така ще се бият под знамето на поражението? Това е… безнравствено! — възкликна лорд Ръждьо.

— Определено е новост за мен — съгласи се принцът.

Трите отряда щяха благополучно да се срещнат, ако не беше толкова трудно да се определи на око какво разстояние изминава препускащата камила. Когато двамата командири осъзнаха, че е време да завият, те вече би трябвало да са обърнали отрядите си.

— Сир, вашите хора като че не прецениха добре ситуацията — отбеляза Ръждьо.

— Знаех си, че трябваше да ги поставя под командването на бели офицери — отговори принцът. — Но… о, Боже, изглежда вашите хора също нямаха късмет…

Той млъкна рязко. Настъпи объркване. Двата отряда бяха получили своите инструкции, но никой не им обясни как да постъпят, ако си налетят взаимно. А те в края на краищата се състояха от мъже, които аха да започнат битка помежду си и всеки от тях знаеше, че другите са или коварни мазни чаршафоглавци, или вероломни непочтени ненормалници, дето се хранят с хот-дог. А това си беше бойно поле. Всеки беше изплашен и следователно — ядосан. Отгоре на всичко — въоръжен.

 

 

Сам Ваймс чу зад гърба си виковете, но точно в този момент главата му беше изпълнена от други мисли. Беше невъзможно да се язди камила, без човек неволно да се съсредоточи изцяло върху състоянието на черния си дроб и бъбреците с плахата надежда, че те няма да бъдат изтръскани извън тялото. Животното просто не си местеше краката нормално. Беше убеден в това. Никакви нормални крака не могат да се друсат толкова. Хоризонтът подскачаше напред и назад, нагоре и надолу. Какво му беше казал Ахмед?

Ваймс удари камилата с все сила и изрева:

— Хът хът хът хът!

Тя ускори крачка. Подскоците се сляха и сега тялото му не беше подложено на серия подрусвания, а сякаш се намираше в състояние на едно неспирно друсане. Ваймс отново халоса животното и се опита да изреве „Хътхътхътхът!“, въпреки че викът прозвуча повече като „Хгнгнгнгнгн!“ Във всеки случай на камилата като че изведнъж й поникнаха още няколко чифта колене.

Зад гърба му виковете продължаваха. Извърна глава колкото се осмели, и видя няколко от своите д’реги бързо да изостават. Несъмнено чуваше Керът да му крещи нещо, но не го разбираше заради собствените си викове.

— Спри, копеле! — изрева той.

Шатрата бързо се приближаваше. Ваймс захвърли пръчката и увисна на поводите. Явно налучкало със специалната камилска проницателност кое е най-конфузното време да спре, животното се закова на място. Ваймс се плъзна напред, сграбчи шията й, която му се стори сякаш натъпкана със стари четки за обувки, и полупадна, полупльосна на пясъка.

Останалите камили глухо изтрополиха край него и спряха. Керът го сграбчи за ръката.

— Добре ли сте, сър? Това беше невероятно! Направихте страхотно впечатление на д’регите, като крещяхте така предизвикателно! И продължавахте да крещите на камилата да тича по-бързо, дори когато тя вече галопираше!

— Гнгн?

Стражите около шатрата бяха застинали в почуда, но това нямаше да трае още дълго. Вятърът подхвана бялото знаме, завързано за копието на Керът, и го накара да плющи.

— Сър, нали всичко ще бъде наред? Искам да кажа, обичайно белият флаг се възприема като…

— Но би могъл също да показва за какво се борим, нали?

— Предполагам, че да, сър.

Д’регите бяха наобиколили шатрата. Въздухът се изпълни с пясък и крясъци.

— Какво става там отзад?

— Малка разправия, сър. Нашите… — Керът се поколеба за момент и се поправи: — Исках да кажа, че анкх-морпоркските и клачианските войници са започнали да се бият, сър. А д’регите се бият и с двете страни.

— Ама как, преди битката да е обявена официално? Няма ли да ги дисквалифицират за това?

Ваймс огледа стражите и посочи към знамето си:

— Знаете ли какво е това знаме? — извика той. — Хубаво, искам сега вие да…

— Вие не сте ли господин Ваймс? — попита един от анкх-морпоркците. — А това е капитан Керът, нали?

— О, здравейте, господин Смолпланк — каза Керът. — Добре ли ви хранят тука?

— Да, сър!

Ваймс подбели очи. Пак Керът със своите номера. Да познава всекиго по име. А на всичкото отгоре този човек го нарече „сър“…

— Само ще преминем оттука — каза Керът. — Няма да отнеме повече от минута.

— Да, сър, ама тия чаршафогла… — Смолпланк се поколеба. Някои думи просто не звучаха добре, когато обектите им се намираха в непосредствена близост — въоръжени, едри, извисили се над главата ти… — Тия клачианци също са на стража, сам виждате…

Струя синкав дим прелетя покрай ухото на Ваймс.

— Добро утро, господа, — изрече 71-часовия Ахмед. Държеше д’регски арбалет във всяка ръка. — Приканвам ви да обърнете внимание, че войниците зад мен са също добре въоръжени. Добре. Казвам се 71-часовия Ахмед. И ще застрелям този, който последен хвърли оръжието си. Имате думата ми.

Морпоркианците изглеждаха ужасени. Клачианците напрегнато си зашепнаха.

— Свалете оръжията, момчета — заповяда Ваймс. Морпоркианците припряно захвърлиха мечовете си на земята. Клачианците пуснаха своите ятагани веднага след тях.

— Господинът вляво и онзи високият, кривогледият, си поделят последното място.

Ахмед насочи арбалетите.

— Хей — извика Ваймс, — не може така…

Арбалетите звъннаха. Двамата мъже се строполиха с викове.

— Въпреки че, — Ахмед подаде арбалетите на д’рега зад него, който му връчи заредено оръжие, — заради чувствителността на командир Ваймс прострелях единия в бедрото, а другия в ходилото. Все пак сме на мирна мисия. — Той се обърна към Ваймс: — Съжалявам, сър Самюъл, но е много важно хората да разбират в какви точно отношения са с мен.

— Тези двамата трудно ще те разберат.

— Ще оживеят.

Ваймс се приближи до вали.

— Хътхътхътхът, а? — прошепна му той. — Ти ми каза, че това означавало…

— Реших, че би било добър пример за всички нас, ако ти поведеш групата — прошепна Ахмед в отговор. — Д’регите винаги следват с готовност човек, който гори от нетърпение да се включи в боя.

Лорд Ръждьо излезе на слънце и се вгледа във Ваймс.

— Ваймс? Какво, по дяволите, правиш тука?

— Намирам се в крак със събитията, милорд.

Ваймс го отмести от пътя си и влезе в сянката на палатката. Там се намираше принц Кадрам, все още седнал зад масата. Имаше и голямо количество въоръжени мъже. Тези тука, мимоходом отбеляза Ваймс, не приличаха на обикновени войници. Имаха далеч по-закаления вид на лоялни телохранители.

— Така — започна принцът, — значи вие дойдохте тук под флага на мира, а носите оръжие?

— Ти ли си принц Кадрам? — попита Ваймс.

— И ти ли, Ахмед? — подхвърли принцът, без да го слуша.

Ахмед кимна, но не каза нищо. О, не, само не и сега, каза си Ваймс. Здрав като ремък и злонравен като оса, но в присъствието на своя крал…

— Вие сте арестуван — каза той.

Принцът издаде кратък звук — нещо между покашляне и смях.

— Аз съм какво?…

— Арестувам ви по обвинение в заговор с цел убийството на вашия брат. Впоследствие могат да бъдат предявени и други обвинения.

Принцът покри лицето си с длани и ги плъзна към брадичката си с движението на уморен човек, който се опитва да се справи с особено досадно положение.

— Господин?… — започна той.

— Сър Самюъл Ваймс, Анкх-морпоркска Градска стража — представи се Ваймс.

— Е, добре, господин Самюъл, когато вдигна ръката си, тези мъже зад гърба ми ще ти прережат…

— Ще убия първия, който шавне — обеща Ахмед.

— В такъв случай вторият ще убие теб, предателю! — извика принцът.

— Да, обаче ще трябва да е изключително бърз — каза Керът и изтегли меча си.

— Да има доброволци за ролята на трети? — осведоми се Ваймс. — Някой?

Генерал Ашал помръдна, много бавно обаче, като вдигна ръка във въздуха. Телохранителите леко се поотпуснаха.

— Каква беше тази… лъжа, която изрекохте за някакво убийство?

— Побъркал ли си се, Ашал? — сопна се принцът.

— О, сир, преди да отречем тия гибелни лъжи, ние трябва да научим повече за тях.

— Ваймс, ти си луд — каза убедено Ръждьо. — Не можеш да арестуваш командир на армия!

— В действителност, господин Ваймс, струва ми се, че бихме могли — вметна Керът. — Както и цялата армия. Искам да кажа, не виждам защо да не може. Възможно е да ги обвиним в поведение, което вероятно би предизвикало нарушаването на мира, сър. Нали в края на краищата, войната е именно това.

Лицето на Ваймс се разкриви в маниакална усмивка.

— Харесва ми.

— Но ако трябва да бъдем справедливи, нашата — исках да кажа, армията на Анкх-Морпорк — също е…

— В такъв случай по-добре арестувай и тях — реши Ваймс. — Арестувай колкото се може повече. За конспирация, целяща да предизвика смутове — той започна да изброява на пръсти, — използване на специална екипировка за целите на престъплението, съпротива срещу органите на реда, заплашително поведение, умишлено размотаване, размотаване в шатра, ха, предприемане на пътешествие с цел извършване на престъпление, зловредно промъкване и пренасяне на укрити оръжия.

— Не съм сигурен, че последното… — започна Керът.

— Аз не ги виждам — натърти Ваймс.

— Ваймс, заповядвам ти да се вразумиш на секундата! — изрева лорд Ръждьо. — Колко дълго си стоял на слънце?

— Това го брой за неприлично поведение — обърна се към Керът Ваймс.

Принцът продължаваше да го гледа безмълвно.

— Нима мислиш сериозно, че можеш да арестуваш цяла армия? — попита той. — Да не би да разполагаш с по-голяма армия?

— Нямам нужда от такава — отговори Ваймс. — Силата е сила тогава, когато бъде приложена в правилната точка, така е казал Тактикус. А тука има една правилна точка — върхът на стрелата в арбалета на Ахмед. Подобна заплаха не би смутила един д’рег, но теб… Предполагам, че ти не разсъждаваш съвсем като тях. Нареди на мъжете си да сложат оръжие. Искам да чуя заповедта още сега.

— Дори Ахмед не би могъл хладнокръвно да застреля своя принц — заяви Кадрам.

Ваймс грабна арбалета.

— Няма и да го моля! — Той се прицели. — Заповедта! — Принцът го гледаше безизразно. — Броя до три!

Генерал Ашал се наведе и зашепна нещо в ухото на принца. Изражението на последния замръзна, докато слушаше.

— Така е — потвърди Ваймс. — Предава се по наследство в семейството.

— Но това би било убийство!

— Така ли? В условията на война? Аз съм от Анкх-Морпорк. Не се ли предполага да съм във война с теб? Ако сме във война, няма да е убийство. Така е написано. Някъде.

Генералът отново се наведе и зашепна.

— Едно.

Шепотът прерасна във възбуден спор.

— Две.

— Моятпринцменатоваридакажа… — започна генералът.

— Добре, добре, давай по-бавничко — смили се Ваймс.

— Ако това ще те зарадва, аз ще издам тази заповед — каза генералът. — Пратете вестоносците!

Ваймс кимна и свали арбалета. Принцът неловко се размърда.

— И армията на Анкх-Морпорк също ще сложи оръжие.

— Но, Ваймс, ти си на наша страна… — започна Ръждьо.

— Да го вземат дяволите, днес съм решил да застрелям някого и това спокойно можеш да бъдеш ти — изръмжа му Ваймс.

— Сър? — лейтенант Хорнет подръпна притеснено пеша на куртката на своя командир. — Мога ли да кажа нещо?

Ваймс ги видя да си шепнат, след което младият мъж се отдалечи.

— Хубаво, всички вече сме разоръжени — каза лорд Ръждьо. — Всички сме „арестувани“. И сега какво, командир Ваймс?

— Трябва да им прочета правата, сър — сети се Керът.

— За какво приказваш?! — възкликна Ваймс.

— На хората отвън, сър.

— О. А-а-а. Да. Добре, действай тогава.

Мили боже, току-що арестувах цялото бойно поле, помисли си Ваймс. Такива неща просто не се правят. Но аз го направих. А в Двора в Анкх-Морпорк имаме само шест килии, в едната от тях държим въглищата.

Такива неща просто не се правят.

Мадам, това ли беше армията, която нападна вашата страна? Не, офицер, онези бяха по-височки… А какво мислите за тази? Не съм сигурна — накарайте ги малко да помаршируват насам-натам…

Иззад ленения параван на шатрата се носеше леко приглушено гласът на Керът:

— Така… всички ли ме чуват? Вие, господа, на края на редицата? Всеки, който не може да ме чуе, моля да вдигне ръ… добре де, някой да има мегафон? Или черна дъска, на която да пиша? В такъв случай се налага да викам…

— И сега какво? — попита принцът.

— Взимам те със себе си в Анкх-Морпорк…

— В никакъв случай. Това би бил войнствен акт.

— Вие правите цялата работа за посмешище, Ваймс! — яростно възкликна лорд Ръждьо.

— Докато върша нещата правилно, да. — Ваймс кимна към Ахмед.

— В такъв случай ще отговаряте за своето престъпление тук, сир, — каза той.

— В кой съд? — полюбопитства принцът.

Ахмед се наклони лекичко към Ваймс и прошепна:

— Какъв значи беше планът ти оттук нататък?

— Никога не съм си и представял, че ще стигнем дотука!

— А. Добре… това беше интересно, сър Самюъл.

Принц Кадрам се усмихна на Ваймс.

— Ще желаете ли кафе, докато обмисляте следващия си ход? — посочи инкрустираното чайниче на масата пред себе си.

— Ние имаме доказателство — каза Ваймс. Но чувстваше, че моментът му се изплъзва. Номерът с рязането на клона, на който седиш, се заключава в това, че човек не трябва да е върху него, когато го прави.

— Наистина ли? Удивително. Сър Самюъл, пред кого смятате да представите вашето доказателство?

— Трябва да намерим съд.

— Интригуващо. Съд в Анкх-Морпорк, предполагам? Или тукашен?

— Някой ми беше казал, че светът ни гледа — напомни Ваймс.

Настъпи тишина, нарушавана само от приглушения глас на Керът отвън и бръмченето на някоя случайна муха.

— … зън-зън-зън… — Дезорганизаторът беше поизгубил чуруликащата нотка в гласа си и говореше сънливо и объркано.

Главите се обърнаха към звука.

— … Седем преди обяд… Да организирам защитата на Речната порта… Седем двайсет и пет… Ръкопашен бой на Улицата на прасковените пайове… Седем четирийсет и осем осем осем… Пренасяне на оцелелите на площад Сатор… Неща за вършене днес: Да строя строя строя барикади…

Ваймс усети едва забележимо помръдване зад гърба си и лек натиск. Ахмед се опря гръб в гръб с него.

— Това чудо какви ги дрънкаше?

— Кажи ми, че да ти кажа. Звучеше сякаш от друг свят, не ти ли се стори?…

Можеше да почувства как събитията галопираха към задънена стена в далечината. Пот се стичаше в очите му. Не можеше да си спомни кога за последен път беше спал като хората. Краката му се подгъваха. Ръцете го боляха, стиснали тежкия арбалет.

— … зън… Осем нула две минути преди обяд — убита е ефрейтор Дребнодупе… Осем нула три минути преди обяд… Убит е сержант Детритус… Осем нула тритритри минути и седем секунди секунди преди обяд… Убит е полицай Визит… Осем нула три минути и деветдеветдевет секунди преди обяд… Убит е убит е убит е…

— Казват, че някога в Анкх-Морпорк един от твоите предци убил краля — изрече принцът. — Той също не е свършил добре.

Ваймс не го слушаше.

— … Убит е Полицай Дорфл… Осем нула три минути и четиринайсетнайсетнайсет секунди преди обяд…

Фигурата на трона пред него сякаш изпълваше целия му свят.

— … Убит е капитан Керът Айрънфаундърсън… зън…

И Ваймс си помисли: „А аз за малко нямаше да дойда. За малко щях да си остана в Анкх-Морпорк.“

Винаги се бе чудил как ли се е чувствал Скалоликия в оная мразовита утрин, когато е хванал секирата, неблагословена от краля — защото кралят не би припознал съд като този, дори и да се намереха съдебни заседатели за него, — когато се е приготвил да скъса това, което хората приемат за връзка между земното и божественото…

— … зън… Неща за вършене днес: Да умра…

Чувството нахлу във вените му като гореща млада кръв. Човек го изпитва, щом усети, че законът вече е изчерпал силите си, когато поглежда в надсмиващото му се лице отсреща и решава, че просто не би могъл да продължи да живее, ако не прекрачи тази последна линия и не извърши едно чисто дело…

Отвън се разнесоха викове. Той мигна, за да прогони потта от очите си.

— А… Командир Ваймс… — произнесе един глас някъде отвъд пределите на съзнанието му.

Той се насили да задържи парещия си поглед върху арбалета в ръцете си.

— Да?

Една ръка бързо изтръгна стрелата от леглото й. Ваймс мигна. Пръстът му спазматично натисна спусъка. Тетивата отскочи назад със звън. А погледът в очите на принца в този миг несъмнено щеше да го стопля в студените му нощи, ако изобщо му беше писано да преживее още студени нощи.

Чу как всички те умираха. Но в действителност не бяха мъртви. А въпреки това проклетото нещо прозвуча толкова… истинско…

Лорд Ветинари гнусливо захвърли стрелата настрана, досущ като светска дама, която иска да се отърве от нещо кафяво и лепкаво.

— Много добре, Ваймс. Виждам, че си успял да покачиш магарето на минарето. Добро утро, господа. — Той се усмихна ведро към компанията. — Явно не съм закъснял прекалено много.

— Ветинари? — Ръждьо сякаш се събуди. — Какво търсиш тука? Това е бойно поле…

— Не съм убеден. — Патрицият го дари с една от своите изключително кратки усмивки. — Отвън има ужасно много хора, насядали по земята. Повечето се занимават с това, което, ако не се лъжа, на военен жаргон се нарича „запарване на чай“. А капитан Керът организира футболен мач.

— Той какво?…

Ваймс свали арбалета. Внезапно светът му се стори истински. Ако Керът се занимаваше с нещо толкова нелепо, значи нещата пак си бяха нормални.

— Боя се, че досега има отбелязани доста фалове. Но в никакъв случай не бих го нарекъл бойно поле.

— Кой печели?

— Струва ми се, че Анкх-Морпорк. Водим с два ритнати пищяла и един счупен нос.

За пръв път от цяла вечност Ваймс усети лекото бодване на патриотизма. Останалият живот можеше да пропада в нужника, но когато опреше до лакти в корема и ритане по кокалчетата, той знаеше на кого да заложи.

— От друга страна — продължи Ветинари, — струва ми се, че формално все още голям брой хора са арестувани. Въпреки че не се намираме в състояние на война, а в състояние на футбол. Затова вярвам, че аз, да речем, отново заемам мястото си. Извинете ме, сир, но ще отнеме не повече от минута.

Той измъкна металния цилиндър и започна да го развива от единия край.

Незнайно защо Ваймс внезапно почувства необходимост да отстъпи на няколко крачки от него.

— Какво е това?

— Помислих, че може да ни потрябва — отговори Ветинари. — Отне известно време за подготовка, но съм сигурен, че ще свърши работа. Надявам се все още да могат да се четат. Положихме всички усилия да ги запазим от влагата. — Дебело руло хартия тупна на земята. — Командир Ваймс, нямате ли нищо за вършене? — добави той. — Да съдийствате на мача например.

Ваймс вдигна рулото и зачете първите редове.

— Докато… и поради което… и т.н., и т.н… Град Анкх-Морпорк… Капитулира?

— Какво? — извикаха едновременно Ръждьо и принца.

— Да, капитулира — бодро потвърди Ветинари. — Едно малко руло хартия и всичко се разрешава. Както сами ще установите, всичко вътре е написано в съответствие със закона.

— Ама ти не можеш… — започна Ръждьо.

— Ама ти не можеш… — каза принцът.

— Безусловно ли? — остро попита генерал Ашал.

— Да, тъй ми се струва. Удовлетворяваме исканията за Лешп в полза на Клач, изтегляме всичките си войници от Клач и всички наши граждани от острова, а що се отнася до репарациите… нека да се спрем на четвърт милион долара? Плюс най-разнообразни търговски облекчения, статут на най-облагодетелствана нация и така нататък, и така нататък. Всичко е написано вътре. Запознайте се с детайлите на спокойствие.

Той подаде документа над главата на принца в ръцете на генерала, който трескаво запрелиства страниците.

— Но ние нямаме… — започна Ваймс.

Може би все пак са ме убили, каза си той. Аз съм от другата страна или пък някой ме е ритнал много силно по главата и това сегашното е само някакъв мираж…

— Това е фалшификат! — излая принцът. — Някакъв номер!

— Е, сир, човекът наистина изглежда е лорд Ветинари и тук са поставени официалните печати на Анкх-Морпорк — отговори генералът. — Докато… чрез което… и без предварителни условия… ратификация в рамките на четири дена… свободна търговия… да, това изглежда, трябва да отбележа, съвсем истинско.

— Не го приемам!

— Разбирам, сир. Въпреки че покрива, виждам, всички проблеми, които изтъкнахте като причина за войната в речта си пред гражданството миналата седмица…

— Аз със сигурност няма да го приема! — изкрещя лорд Ръждьо. Той размаха пръст под носа на Ветинари. — И ще бъдеш съден за това!

Но ние дори нямаме парите, повтаряше си Ваймс, този път наум. Ние всъщност сме много богат град, но не разполагаме с налични пари. Богатството на Анкх-Морпорк е в неговите хора, гласи поговорката. И не можеш да го изтръгнеш от тях и със зъболекарски клещи.

Той почувства как вятърът смени посоката си. Ветинари го наблюдаваше. И имаше нещо в погледа на генерал Ашал. Някакъв глад…

— Съгласен съм с Ръждьо — каза Ваймс. — Това е завличане на доброто име на Анкх-Морпорк право в калта.

За своя изненада успя да произнесе фразата, без да се разкикоти.

— Нищо не губим, сир — настоя генерал Ашал. — Те се изтеглят от Клач и Лешп…

— Проклет да съм, ако се изтегля! — изпищя лорд Ръждьо.

— Да! И всички да научат, че сме били победени? — вметна Ваймс. — Надхитрени!

Взря се в принца, чийто поглед прескачаше от човек на човек, но периодически сякаш се вторачваше в нищото, в някаква вътрешна картина.

— Четвърт милион не е достатъчен — отсече накрая той.

Лорд Ветинари сви рамене:

— Можем да го обсъдим.

— Има толкова много неща, които бих искал да си купя.

— Остри метални неща, без съмнение. Разбира се, ако ще си говорим за стоки, вместо за пари, има много място за… компромиси от наша страна…

Аха, сега остава и да го въоръжим, помисли си Ваймс.

— Ще бъдеш изритан от града за по-малко от седмица! — извика Ръждьо.

На Ваймс му се стори, че генералът леко се усмихва. Анкх-Морпорк без Ветинари… управляван от хора като Ръждьо. Бъдещето наистина се очертаваше брилянтно.

— Капитулацията трябва да бъде формално подписана в присъствието на свидетели — заяви Ашал.

— Мога ли да предложа това да стане в Анкх-Морпорк? — каза лорд Ветинари.

— Не. Подписването естествено ще се извърши на неутрална територия.

— Но къде между Анкх-Морпорк и Клач ще намерим подобно нещо? — попита лорд Ветинари.

— Предполагам… че може да се осъществи на Лешп — замислено произнесе генералът.

— Каква чудесна идея! — възкликна Патрицият.

— Не би ми хрумнало.

— Островът тъй или иначе е наш! — сопна се принцът.

— Ще бъде сир. Ще бъде — успокои го генералът.

— Когато влезем във владение. Напълно законно при това. И светът ще гледа.

— И това ли е всичко? А какво ще стане с моите арестанти? — попита Ваймс. — Аз не възнамерявам да…

— Това са държавнически работи — отговори Ветинари. — Трябва да се вземат пред вид някои… дипломатически съображения. Боя се, че благоприятното разрешаване на международните отношения не може да се осланя на твоите притеснения за делата на един-единствен човек.

И още веднъж Ваймс почувства, че думите, които чува, не са думите, които са били всъщност произнесени.

— Аз не… — започна той.

— Има по-големи цели.

— Ама…

— Въпреки това ти се справи чудесно.

— Значи има големи престъпления и малки престъпления, така ли?

— Сър Самюъл, защо не се отдадете — Ветинари го стрелна с една от своите прелитащи със светлинна скорост усмивки, — на заслужена почивка? Вие сте човек на действието. Вие работите с мечове, преследване и факти. Сега, уви, е време за мъжете на думата, които работят с обещания, недоверие и възможности. За вас войната свърши. Наслаждавайте се на слънцето. Вярвам, че скоро ще се връщаме у дома. Бих искал вие да останете, лорд Ръждьо…

Ваймс разбра, че току-що са го изключили от играта. Той се завъртя на пети и напусна шатрата. Ахмед го последва.

— Това твоят господар ли беше?

— Не! Това е просто човекът, който ми плаща заплатата!

— Често е трудно да се направи разлика — отбеляза със съчувствие Ахмед.

Ваймс седна на пясъка. Не беше никак уверен, че ще успее отново да се изправи. Сега поне имаше бъдеще. Нямаше представа точно какво ще е то, но поне имаше някакво бъдеще. Само допреди пет минути нямаше никакво. Сега му се искаше да приказва. По този начин нямаше да му се налага да мисли отново и отново за Дезорганизатора и неговите убити… Всичко бе прозвучало толкова… точно…

— Какво ще стане сега с тебе? — попита той, за да разкара мисълта от главата си. — Когато всичко свърши, де. Твоят шеф никак няма да е доволен от теб.

— О, пустинята ще ме погълне.

— Той ще насъска хора подир тебе. Изглежда да е от този тип.

— Пустинята ще ги погълне.

— Без да дъвче?

— Можеш да си сигурен.

— Не трябваше да става така! — Ваймс извика към небесата като цяло. — Знаеш ли, понякога си мечтая, че можем да се справим с големите престъпления, че можем да направим закони, които да важат не само за хората, но и за държавите, а хора като него да…

Ахмед му помогна да се изправи на крака и го потупа по рамото.

— Знам какво ти е. И аз си мечтая понякога.

— Така ли?

— Да. Най-често за пържена риба.

Тълпата край тях изрева.

— Някой е отбелязал убедителен фал, ако съдя по звука — коментира Ваймс.

Те се изпързаляха по склона на дюната и се настаниха по-удобно, за да гледат. Някой се изкопчи от мелето и с ритници и лакти си запробива път към клачианската врата.

— Този човек не е ли твоят иконом? — попита Ахмед.

— Да.

— Един от войниците ти каза, че той отхапал нечий нос.

Ваймс сви рамене.

— Знам, че винаги ме гледа много неодобрително, когато си разбърквам чая с лъжичката от захарницата.

Една бяла фигура крачеше авторитетно сред мелето от играчи и надуваше свирка.

— А този човек е твоят крал.

— Не.

— Тъй ли? В такъв случай аз съм кралица Пунджитрум от Сумтри.

— Керът е ченге също като мене.

— Такъв човек може да накара шепа недъгави да тръгнат на кръстоносен поход.

— Върхът. Стига само да го прави през почивния си ден.

— И той ли се подчинява на твоите заповеди? Ти си забележителен мъж, сър Самюъл. Но ми се струва, че в края на краищата ти не би убил принца.

— Не. Но ти би ме убил, ако го бях сторил.

— О, да. Скандално убийство пред очите на свидетели. В края на краищата аз също съм ченге.

Приближиха се до камилите си. Едната изви шия, за да проследи Ахмед, който искаше да я яхне, обмисли шансовете си за оцеляване, ако го наплюе, и вместо това ритна Ваймс. Много прецизно.

Ахмед се загледа назад към футболистите.

— Клачианските номади играят една игра, много подобна на тази, но от гърба на кон. Целта е да вкараш обекта в противниковата врата.

— Обекта ли?

— Вероятно ще е по-добре за теб да мислиш за него като за „обекта“, сър Самюъл. А сега мисля да се насоча ей натам. Из планините бродят крадци. Въздухът горе е чист. Както знаеш, за полицаите винаги се намира работа.

— Възнамеряваш ли да се върнеш по някое време в Анкх-Морпорк?

— Би ли желал да ме видиш там, сър Самюъл?

— Това е свободен град. Но задължително се обади в Двора на Псевдополис, когато пристигнеш.

— А, за да си припомним старите времена ли?

— Не. За да предадеш меча си. Ще ти издадем бележка и ще можеш да си го получиш, като си тръгваш.

— Вероятно ще се наложи да ме убедиш в това, сър Самюъл.

— О, смятам да те помоля само веднъж.

Ахмед се разсмя, кимна на Ваймс и препусна. След няколко минути се превърна в дребна фигурка в основата на прашен стълб, после в отдалечаваща се точица сред маранята и накрая пустинята го погълна.