Роналд Хан
Спящият крал (2)

КОМПЮТЪРЕН ДНЕВНИК:

КЛОД ДЕ БРОЛИ

(4 февруари 2012 г., 12:08 ч. ЦЕВ (централноевропейско време)

И така, няма никакво съмнение! Кометата ще удари в района на Азия, според изчисленията на астрономите — на географската ширина на езерото Байкал. Както Брюксел току-що оповести по медиите, ще се направи един последен опит проклетият отломък да се разгради на атоми. Щели да го обстрелват от Международната космическа станция с атомни бойни глави. По мое мнение това не е нищо друго, освен един смехотворен опит за поддържане на надеждата у населението.

При тези обстоятелства ми е трудно да се владея така, както са свикнали да ме виждат в управителните съвети на предприятията ми. С оглед на факта, че сблъсъкът е неминуем, иска ми се да закрещя! По телевизията брътвят от месеци какви последствия могат да се очакват, ако се случи възможно най-лошото. Масата на „Кристъфър-Флойд“ е точно на критичната граница. Учените твърдят, че тя или ще пръсне Земята на безброй малки късове, или тотално ще я опустоши, така че оцеляването на човечеството не е сигурно.

Но не и моето! Клод де Броли не напразно е прекарал двайсет години от живота си, инвестирайки милиарди в технологии на бъдещето, та само да наблюдава как светът си отива!

За щастие не се осланях на това, че царящият относителен мир ще е вечен. За късмет, не съм преустроил в гараж за колекцията ми от стари автомобили противоатомния бункер, който баба ми и дядо ми са построили през 1955 г. на неутрална земя, както направиха някои други, които бяха приспани от края на Студената война. И, за мой голям късмет, не се подиграх като другите финансисти на мистър Ото Фортенски от Милуоки, когато дойде при мен, за да ми представи своя прототип на криогенна система! Противоатомният бункер на баба ми и дядо ми и криогенната система на Фортенски ще ме спасят!

 

КОМПЮТЪРЕН ДНЕВНИК:

КЛОД ДЕ БРОЛИ

(6 февруари 2012 г., 15:05 ч. ЦЕВ)

Бункерът е напълно готов за експлоатация, енергозахранването, благодарение на трилитиевия кристал — осигурено за векове, а замразените по метода С–33 хранителни продукти ще могат да се консумират и тогава.

Току-що се захванах с текста на легендарната реч, която Роберт А. Хайнлайн е произнесъл на Световния конгрес по научна фантастика през 1961 г. в Кливлънд. „Стройте противоатомни бункери — беше казал. — Отрупайте се до тавана с консерви и трайни хранителни продукти! Въоръжете се до зъби, при нужда и с нерегистрирани оръжия! Подгответе се за хаоса, защото неминуемо ще настъпи — а времената, които тогава ще настанат, не са за мамини синчета!“

Човекът е прав! Когато си представя какво би станало, ако сбирщината открие бункера ми и се нахвърли на запасите ми, изправят ми се косите!

За щастие, още преди години успях с частния си самолет да прекарам в Швейцария ценната си колекция от оръжия и достатъчно муниции. Така ще държа сганта по-далеч от себе си.

Ще прекарам точно сто години в криогенния контейнер на Фортенски, защото предполагам, че през 2112 г. Земята ще се е възстановила след катастрофата. Едва ли мога да се надявам да видя едно бъдеще, в което нашата Земя ще е очистена от простолюдието, което днес превръща красивите ни градове в криминални и заразени с дрога ракови образувания.

Фактът, че тъкмо днес финансовата служба на Цюрих ми връчи съдебно постановление за опис на имуществото ми заради неплатени данъци за 2011 г., отново доказва безмозъчността на пръдлъовците чиновници. Светът е пред пропаст, но на тези тъпаци не им идва на ум нищо по-добро от това да ми досаждат с глупашки претенции…

 

ТЕЛЕВИЗИОННО ИНТЕРВЮ С КЛОД ДЕ БРОЛИ

(6 февруари 2012 г., 18:00 ч. ЦЕВ)

Интервюиращият: Мистър де Броли, значи Вие не вярвате, че усилията на международната общност да разруши в последния момент „Кристъфър Флойд“ с ракетен залп ще се увенчаят с успех. На какво се дължи фактът, че един проспериращ бизнесмен като Вас, чиито предприятия все пак са участвали в разработката на тези оръжия, не смята, че военните ще имат успех? Как така предпочитате да се подложите на дълбоко замразяване, за да оцелеете в бункер след евентуална катастрофа.

Де Броли: Мога да Ви кажа съвсем точно, г-н Бремер! Дори и хората от Международната космическа станция да успеят да изпратят ято ракети — резултатът за човечеството ще бъде фатален! Трябва да имаме предвид огромни приливи, земетресения, експлозии на газ и унищожителни пожари. Диги и бентове ще се разкъсат. Холандия ще загине. Навсякъде по Земното кълбо ще се стигне до ядрени аварии в гигантски мащаби. Напомням Ви само за готовите за нарязване за скрап атомни електроцентрали в Източна Европа. Замърсяванията, които тогава ще бъдат изхвърлени във въздуха, ще затъмняват небето години наред. Вече няма да имаме електричество. Ще стане студено и тъмно. Из градовете ще скитат мародерстващи човешки маси и…

Интервюиращият: Представяте една твърде апокалиптична картина, мистър Де Броли. Вие… хм… всъщност сигурен ли сте, че криогенната система, в която искате да оцелеете след катастрофата, ще функционира според желанието Ви?

Де Броли: Какво?

Интервюиращият: Имам предвид… хм… кой Ви гарантира, че след сто години наистина отново ще се събудите? И кой Ви гарантира, че няма да претърпите никакви телесни увреждания?

Де Броли: Е, като предприемач с международни връзки съм свикнал да поемам риск. Но знам, че машината, към чиято закрила съм се насочил, функционира. Създателят й я тества!

Интервюиращият: Тествал ли? С хора?

Де Броли: Не, естествено, че не! Замрази мишки и след пет години отново ги размрази. Издържаха на процедурата.

Интервюиращият: Е… тогава мога само да се надявам, че ще имате нещо много по-общо с мишка, отколкото с човек. Благодаря Ви за разговора, г-н Де Броли.

 

 

През 2012 г. Цюрих беше главният град на едноименния швейцарски кантон. Разположеният на река Лимат и на Цюрихското езеро град имаше 350 000 жители. Като пребиваващ в Германия американски военнослужещ Матю Дракс естествено знаеше също, че Цюрих е бил търговски, икономически и културен център.

По време на една от екскурзиите му из Европа особено силно впечатление му бяха направили божиите храмове на Цюрих. Един от тях, „Гросмюнстер“, беше от XII век. Мат видя също църквите „Васеркирхе“, „Санкт Петер“. Впечатлиха го Старото кметство, „Банхофщрасе“ с нейните търговски къщи и огромният банков център.

От всичко това вече нямаше и помен.

Само Цюрихското езеро си стоеше там, както открай време. В синьозелените му води гъмжеше от подобни на змиорки риби, които хората наричаха ксаала и които се срещаха в много реки. Достигаха до метър и половина. Розовото им месо беше с отличен вкус.

Както Мат узна от Ахмаз, около заобиколените с гъсти гори брегове се запазила някаква аграрна култура. По-нататък, сред забравените от Бога и от хората пущинаци, гъмжеше от екзотична фауна. В околностите на езерото дълги до метър белити описваха своите, преливащи се във всички цветове на дъгата кръгове. Космати флегета бръмчаха над върховете на дърветата. Във високата до колене трева, която избуяваше навсякъде, се припичаха на слънце шасен, подобни на мармоти гризачи — апетитен ловен трофей.

Първият суицан, когото керванът срещна, чорлав, обут в кожени панталони човечец, яздеше опитомен, с отрязани крила андрон и направляваше с виртуозност дългата четири метра мравка. Беше любезен и осведоми Ахмаз къде може да се намери добро място за пренощуване. След като известно време се пазари с него на мъркащия си диалект, метна се на андрона заедно с торбичка хаш и в галоп навлезе в гората.

Керванът отново пое на път. Скоро след това стигна до северния бряг на езерото, до едно разположено пред град Цюри село. Ахмаз беше изпратил напред Махомет като квартирмайстор. Той ги очакваше пред двуетажна странноприемница на име „Фадехекс“. След като Мат се спусна от наетия фреккойшер, помогна на Аруула да слезе, огледа странноприемницата и доби впечатлението, че се намира пред кръчма от някакъв уестърн: пред дървената къща имаше греди за връзване на ездитните животни. После по три стъпала се изкачи на верандата и през люлееща се врата влезе в салона.

По пода бяха разпръснати стърготини и навсякъде наоколо имаше месингови плювалници. Суицаните — Мат знаеше това още от „Астерикс при швейцарците“ — наистина бяха народ от чистофайници. На дълъг тезгях и на няколко грубо сковани маси безделничеха яки, в мнозинството си мълчаливи фигури, които поради чорлавите гриви и дългите си бради почти не можеха да се различат една от друга. Носеха пъстри ризи, кожени панталони в размер три четвърти и ботуши и подпираха големи каменни кани. Напитката в тях очевидно ги караше да изпадат в депресия, защото на всеки пет минути измърморваха по едно „Пу дяулити!“ и „Бог да го убий!“.

Стопанката, малко, гърдесто кюфте на име Френи, повика при себе си един дългуч с изпъкнала адамова ябълка, който се наричаше Тубел и за когото Мат предположи, че е слугата. Той показа на гостите стаите им.

Докато Махомет се осведоми за лечител и бързо изчезна, за да го доведе да се погрижи за ранените му спътници, те отидоха горе, за да си отдъхнат. Останалите хора на Ахмаз заведоха фреккойшерите в кошарата, сложиха им зелен фураж и поставиха стражи, които да държат под око ценния товар.

Мат и Аруула се отправиха към стаите си. Едва свалила оръжията си, Аруула отпусна глава на възглавницата и заспа.

Мат дори успя да се изхлузи от дрехите си. Легна до Аруула и погледна за малко към тавана, после и той потъна в съня си и се понесе над облаците с реактивния си самолет. Там бяха и другите. Чуваше гласовете им в слушалките: Ървин Честър, черен, мускулест и, въпреки сериозната ситуация, с ухилени устни; лудата глава Ханк Уилямс; красивата канадка Дженифър Йенсен; Дейв Макензи, астрофизикът. А зад самия Мат седеше професор д-р Джейкъб Смайт. Мелачката за нерви. Мъжът, който особено много държеше, когато се обръщат към него, да не забравят да споменават титлата му.

Смайт се побърка и се хвърли в бърлогата на едно чудовище. Също и Честър беше мъртъв, загина на една арена в Рим. Мат знаеше за неговия щурман че е потеглил на север. Самолетът на Йенсен и Маккензи, изглежда, не е паднал в този район. Може би е успял да се добере до базата в Берлин. С надеждата, че и Уилямс ще се стреми натам като място за среща, след безуспешно търсене Мат се отправи към същата цел…

Когато на сутринта се събуди, все още се чувстваше изтощен като след дълго боледуване. Едва солидната закуска възвърна отново силите му. Когато излезе навън с Аруула, Махомет и хората му вече бяха натоварили фреккойшерите. Бяха готови да потеглят.

Придружаван от Тубел, Ахмаз напусна странноприемницата и щом видя двамата, махна им с ръка да отидат при него. Слугата мъкнеше една торба на търговеца и хвърли любопитен поглед към колана на Мат, в който беше пъхната „Брюната“, която намери в степта. Изражението на лицето на Тубел показваше недвусмислено, че не за пръв път вижда такива оръжия. Изглежда, не се учуди да го види на колана на Мат. Така че Мат го дръпна настрана и се осведоми дали Тубел знае нещо за хора, които носят такива смъртоносни неща.

— Братята от ордена — измънка неясно Тубел и посочи на запад, по протежение на езерото. — Живеят в храм и се наричат бролиани.

— Бролиани ли? Как изглеждат? — попита Мат слисано на езика на странстващите народи, който междувременно владееше достатъчно добре, за да може да се разбере с хората. Макар че всеки регион си имаше свой собствен диалект, езикът на номадите, изглежда, беше универсално свързващо звено, което всеки разбираше.

— Хора като теб и мен — отвърна Тубел, — но се имат за нещо по-добро. Наричат себе си „гвардия на Спящия крал“ и разправят, че някога щял да се събуди, за да властва над всички хора.

Мат и Аруула си хвърлиха един поглед, а Ахмаз, който тъкмо се качваше на фреккойшера си, се чукна по челото.

— Гвардията на Спящия крал ли? — повтори като ехо Мат.

Тубел кимна.

— Казват, че лежал в леден блок и спял. — Обърна се и се затътри обратно към странноприемницата.

— Благодаря, Тубел — извика Мат.

Тубел се обърна.

— Не се казвам Тубел. Казвам се Райне. Тубел значи глупак.

На Мат му идеше да потъне в земята от смущение. Аруула се обърна и закри устата си с ръка, за да прикрие смеха си. Ахмаз се ухили.

Райне продължи пътя си, поклащайки глава в недоумение от глупостта на чужденеца.

— Когато бях на твоите години — каза Ахмаз и хвана поводите на ездитното си животно, — по време на едно пътуване до Цюри чух мита за Спящия крал. Бил нещо като божество.

— Как така ще спи? — попита Мат.

Ахмаз поклати глава.

— Не знам. Хората тук на езерото не са много приказливи и ако в присъствието на чужденец кажат по нещо, най-често се чува „гопфердами“ или „гопффриедщуц“. Не ме питай какво означава. Когато човек ги попита за Спящия крал, най-често получава в отговор едно „зайх“ което ще рече нещо като „глупости“.

Махомет, който беше възседнал първия фреккойшер, махна с ръка към Ахмаз и го попита кога най-сетне има намерение да потегли. Ахмаз се наведе напред в седлото си.

— Знам само, че на това място има монашеско братство, което твърди, че служело на Спящия крал и че съществувало от шестнайсет поколения насам.

— Какво знаеш за религията им? — попита Мат.

— Нищо. — Ахмаз повдигна рамене. — Това именно е най-странното. Не показват никакъв интерес да привличат някого към вярата си. Заявяват само едно нещо: че един ден Спящият крал щял да се събуди, за да поеме властта над света, и че дотогава нямало да мине много време. — Ахмаз се усмихна. — Но това го твърдят още открай време.

— Интересно. — Мат се почеса по брадичката. Винаги беше готов да чуе някой красив мит, но естествено, повече от всичко друго го интересуваше как така гвардията на „Спящия крал“ притежава функциониращи огнестрелни оръжия от XXI век. В противоположност на кумира си хората от гвардията му, изглежда, добре са се наспали.

Ахмаз още веднъж махна с ръка на Мат и Аруула, после даде знак на Махомет. Тууркът изсвистя с камшика си и керванът потегли, фреккойшерите, тежко натоварени с тууркски скъпоценности и хаш, се затътриха бавно по единствената улица на селото и се скриха от погледа. Вървяха на север, към родината на Ахмаз.

Мат кимна на Аруула, после тръгнаха бавно между хижите в посока към езерото. Там се заоглеждаха. По широкото няколко километра и още по-дълго езеро две рибарски лодки плаваха към пристана. Очевидно в ранните утринни часове бяха направили богат улов.

Слънцето караше водата тайнствено да блести. Почти против волята си Мат се унесе в мисли, които кръжаха около съмнителния „Спящ крал“. Дали имаше нещо общо с оръжията? Защо „спеше“? Каква беше тайната му?

Любопитството не даваше мира на Мат и той с жест подкани Аруула да го последва. Върнаха се обратно в стаята си и нарамиха багажа си. Тъй като Ахмаз беше така любезен да се издължи за услугата им с торбичка хаш, заплащането на нощувката не беше проблем. Когато Райне пристигна с малка примитивна везна и отмери десет грама от твърдо пресования кафяв материал, изглежда, вече беше забравил гафа на Мат.

Тъй като през времето, прекарано заедно с кервана, Мат се хранеше със сушена риба, беше закопнял за печено месо. И така потърсиха някакви следи от дивеч в горите около езерото. За тяхна беда наблизо се поклащаше рибарска лодка, с която риболовът за деня беше приключил. Приглушените удари на веслата и разговорът на екипажа подплашваха дивеча.

В ранния следобед се върнаха обратно в селото и си набавиха обяда, който изядоха на кея. Мат заговори възрастен човек, който тъкмо беше изкърпил една лодка и я купи от него за четирийсет грама хаш.

Когато навлязоха в езерото, слънцето тъкмо залязваше и скоро след това над непроходимата крайбрежна джунгла се спусна непрогледен мрак. Неземната красота на нощта превърна брега в приказен ландшафт. Въздухът беше изпълнен с ухаен мирис на диви цветя. Паразитни растения се извисяваха към обсипаното със звезди небе. Странни дървета простираха клоните си. Приличаха на махащи за поздрав, застинали в покой ръце. Не подухваше и най-слаб ветрец. Мат дочуваше откъм гъсталака звуци, които в духа му се превръщаха в образи на непознати, причудливи животни.

По-рано вегетацията по тези географски ширини беше по-малко зрелищна. Фактът, че днес избуява джунгла северно от Алпите, свидетелстваше за промяна в климатичните зони, което пък от своя страна — така предполагаше Мат — беше свързано с новото разположение на полюсите. Бързо беше забелязал, че ориентацията на картата му вече не е в хармония с компаса. Земната ос вероятно се е изместила вследствие на сблъсъка с кометата. Сега Европа беше много по-близо до екватора.

Лодката безшумно се плъзгаше под дърветата. Клоните им стърчаха доста над езерото. Над тях се чу плясък на крила. Батера, голяма птица-прилеп, прелетя над върховете на дърветата. Нощната птица се хранеше предимно с насекоми.

Малко след това Мат долови леко прошумоляване. Няколко същества, които Аруула наричаше герули, притичаха приведени през гъсталака на джунглата. Бяха големи колкото зайци бозайници със свръхпропорционални задни крака. Предните им крака напомняха хватливи крайници на примати. Мат видя тъпи, лъскавовлажни муцуни и остри зъби. Козината им беше черна и напряко през главата, гърдите и корема — с ивици.

Малко след това видяха спускащ се във водата пред тях дълъг, тинест нанос, по който се виждаха пресни следи. Водеха нататък и постепенно се изгубваха.

— Визаау — нашепна тя на Мат и след като срещна питащия му поглед, допълни: — Животно с извити бивници и тъпа муцуна, стига горе-долу до хълбоците. Всеядно, агресивно, но вкусно.

— Звучи ми като дива свиня — прошепна Мат в отговор. — Окей, да започваме лова!

Слязоха на сушата и се запромъкваха към оскъдните крайбрежни храсти, оглеждайки се зорко на всички страни.

Отляво на тях се чу пращене на счупени клони и грухтене.

Мат се втурна напред с готовата за стрелба „Берета“. Аруула вървеше плътно зад него. Пред двамата се раздвижи някаква сива сянка, която пъргаво пробяга между дърветата. Мат се опита да стреля, но в тъмнината не зърваше никаква ясна цел. Свинята изчезна с шум сред ниските дървета. Те я последваха, докато стигнаха до един хълм и спряха. Откъм другата страна до ушите им достигна грухтене.

Мат запали факла и се спуснаха надолу. Свинята се приготви за борба и насмалко да изненада Мат. Той тъкмо прескочи ствола на едно повалено дърво, когато откъм мрака се устремиха към него извитите бивници.

Аруула реагира като опитен ловец. С вик скочи от ствола над Мат, изви меча си надолу в святкащ полукръг и разцепи надве черепа на животното. Свинята се свлече на земята с пронизително квичене.

Тежко дишайки, Мат гледаше безжизненото тяло. Не беше дива свиня, каквато я знаеше от старите времена: беше светлокафява като сърна, стройна като немска овчарка и с огромни бивници.

Прясното месо ги овъзмезди за всичките им усилия. На брега поставиха две парчета на открит огън и ги въртяха, докато се опекат от всички страни. Аруула събираше капещата мазнина в голям лист и отново я изливаше върху месото. Вечерята беше великолепна. Гуляха до насита, сложиха остатъка в лодката и загребаха на запад.

Езерото беше дълго четирийсет километра, четири и половина километра широко и заемаше деветдесет квадратни километра. Захранваше се от рекичката Линт и по Лимат се оттичаше в река Ааре.

По-рано покритите с гори и лозя брегове бяха гъсто населени. Мат си спомни безбройните вили и имената на курортите и минералните бани. Сега фантастично изглеждащата девствена гора покриваше брега и тук-там между дърветата стърчаха останалите без покриви кулички на прастари църкви. Вилите отдавна се бяха срутили. Поколения дървета, поваляни от бурите, се бяха стоварвали върху тях, движенията на земната кора бяха натрупали върху им тонове земя и бяха превърнали руините в нежелани.

На сребърната лунна светлина Мат и Аруула продължиха да гребат нататък, където в далечината се виждаха върховете на камбанариите. Когато стигнаха до брега и изтеглиха лодката на сушата, замислиха се за място за нощуване. На изток над буйната пустош застрашително се издигаше мрачна стена от плътни облаци. Може би по-късно щеше да завали. Трябваше да си намерят сигурно убежище.

Облаци закриваха луната, някаква птица нададе крясък. Беше тихо, не се чуваха дори приглушените шумове на невидимия живот в нощната гора.

Върхът на хълма, който изкачиха зад брега, беше гъсто обрасъл. Стърчаха високи папрати, непознати цветя излъчваха упойващ аромат. Спуснаха се бавно надолу, за да търсят квартира. Подир малко видяха сред листака да се белеят скали. Мат ги сметна за останки от руина, но когато се приближиха, Аруула спря уплашено.

Пред тях стърчеше издялана от камък фигура на божество. Беше приблизително три метра висока и изобразяваше плешив мъж със затворени очи. Изглеждаше, като че ли спи. На устата му беше изписана тайнствена усмивка. Тялото му беше само загатнато. Завършена беше само главата.

Мат се приближи. Дали това беше Спящият крал? От колко време статуята е стояла тук?

Отговор на тези въпроси нямаше. Около каменната глава шумяха само върховете на дърветата. Увивни растения кимаха. Изображението беше обрасло с мъх.

На Мат му минаха много неща през ума. Мислеше си за шлема, който бяха намерили в степта. И на него беше гравиран плешивият поспаланко. Изглежда, този тип наистина беше някакво местно величие.

Когато продължиха нататък, пред тях се откри просека, през която лъкатушеше поток. Откриха още следи на цивилизация: имаше изсечени дървета, над потока минаваше груб дървен мост. Пътека водеше към окрайнините на гората. Мат вървеше отпред. Аруула го следваше напрегнато.

След като прекосиха един последен пояс от дървета, намериха отговор на много въпроси.

Пред тях се простираше блато, от което се издигаха синкави изпарения. Зад него, разположени малко по-високо, към мрачното небе се изправяха зидовете на огромна вила от началото на XX век. Беше триетажна, на всички ъгли с кулички и беше забележително добре поддържана. Прозорците бяха остъклени, зад тях тук-там се виждаше сиянието на свещи. Вилата беше заобиколена от еднометров зид. До мястото зад него можеше да се влезе през ниска порта, пръчките на чиято решетка завършваха като остриета на копия.

Аруула залитна като в пристъп на слабост. Преди Мат да успее да я подхване, тя падна на земята, прибра колене, обгърна ги с ръце и положи глава върху тях. Мат знаеше, че тя прави така само когато подслушва, щом заговореше странното й шесто чувство.

— Не ти ли е добре?

От гърлото на Аруула излязоха странни звуци, сякаш някой беше записал гласа й и сега го пускаше в обратен ред. Мат не разбра нито дума. Тя вдигна веднъж за малко глава и отнесеният й поглед му подсказа, че изглежда някак си друга.

— Аххх… — изплъзна се тихо от бледите й устни. — Блести… Лети… От желязо е…

Мат се стресна. Какво ли е видяла? Самолет ли? Би му се искало да сграбчи Аруула за раменете и да ги разтърси, за да научи нещо повече. Но знаеше, че само ще я откъсне от транса й и видението й ще приключи.

— Бълва огън… Лети в нощта…

В същия миг Мат дочу на известно разстояние от тях чупене на клони и ритмично повтарящи се звуци. Приближаваха се — и се превърнаха в скърцане на две хитинови брони.

Андрони?

Мат трескаво се огледа за някакво прикритие. На около петдесет метра вдясно от тях имаше хижа, плътно прилепена до скална стена. Беше скована от сурови дъски и полупорутена. Покривът беше от изгнила крайбрежна тръстика. От всички пукнатини се подаваше трева, а няколко разгърнали се нашироко иглолистни дървета я закриваха до половината от погледа.

Мат внимателно вдигна Аруула и приведен я занесе през високата трева до хижата. Дървените стени се бяха разкапали, между полюляващите се парченца кора се показваха бели, влажни мъхести бради, гъби блестяха като циреи. Вратата висеше върху покритите със зеленикава плесен кожени панти.

Все едно, това беше най-доброто укритие, което успя да намери. Мат се вмъкна вътре. След секунди през пояса от дървета си пробиха път две безкрили гигантски мравки и се затътрузиха по горската пътека. На гърбовете им седяха две човекоподобни фигури. На лунната светлина проблясваха шлемовете и броните им. Яздеха към вилата, чиято порта се разтвори със скърцане.

Мат ги наблюдаваше от една празна рамка на прозорец. Когато изчезнаха зад каменната ограда, той огледа хижата. Помещението беше потънало в дълбок мрак. Успя да открие в един ъгъл грубо сковано легло. Положи върху него спътницата си и тя незабавно зае предишната си поза. Така прекара още три минути, после от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Аруула… — прошепна Мат. Беше седнал на твърдия край на леглото до нея. — Кажи ми какво видя…

Аруула си пое дълбоко въздух.

— Необикновени неща… Бели и червени лъчи в голямо, тъмно помещение… Безброй точки и неща, които се движеха… Странни животни… Приличаха на хора, но имаха други лица.

— Какви лица? — попита Мат напрегнато.

Аруула повдигна рамене.

— Изкривени лица… Рибешки муцуни… Големи очи без клепачи… Много различни лица и цвят на кожата… Бяха странно облечени и стояха пред сиви кутии, в които имаше малки прозорци, а зад прозорците… други същества. Бяха малки, горе-долу… — Аруула отмери с ръка около двайсет сантиметра.

Сиви кутии с малки прозорци ли? Компютърни монитори? Видеотелефони? Мат се почеса по главата. Или пък Аруула беше видяла телевизори?

— Какво правеха, Аруула? — попита Мат. — Малките същества имам предвид.

— Говореха и крещяха… Нищо не разбрах. Бяха възбудени. И натискаха копчета. Тогава в мрака нещо изсъска и нещата, които се разхвърчаха там, се пръснаха и изгоряха.

„Не ми идва наум нищо друго — мислеше си Мат, — освен че може да е видяла някой епизод от «Стартрек».“

Но, естествено, това беше невъзможно. Вече нямаше телевизори. От друга страна… Ако Аруула беше доловила хаотичните съновидения на човек, който някога…

Главата на Мат рязко се изправи.

Сети се за трима души, които познаваха всички тези неща! Трима души от неговото време: Ханк Уилямс, Джени Йенсен и Дейв Макензи! Дали някой от тях не беше тук?

През тази нощ Мат не заспа. Непрекъснато поглеждаше към укрепената вила. Но преди да разузнае терена, беше немислимо да се осмели да влезе вътре. На първо време трябваше да изчаква и да наблюдава. Но изгледът скоро да види отново някого от другарите си го държа буден до зазоряване. Едва тогава изпадна в лека, неспокойна дрямка…