Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (8)

Шеста глава

Ако хората трябва да са подчинени на един закон, то нека поне той бъде законът на Англия за англичаните и на Франция за французите.

 

Роджър Бейкън, Компендиум на философската наука

— Не вярвам, че подобни неща са възможни, те са плод на фантазията. По мое мнение брат Роджър е велик учен с буйно въображение.

Луи Кротоа се облегна на стола, като избута ръкописите настрани, като че ли се страхуваше да не се измърси. Корбет, седнал на края на масата, се зачуди дали старият му приятел е решил да се противопостави на опасността. Като отхвърляше Роджър Бейкън, той категорично настояваше срещата да се прекрати. Дьо Краон обаче, в другия край на масата, изглеждаше невъзмутим. Беше свалил наметалото си и развързал подплатената си дреха отдолу.

— Съгласен съм — Жан Вервен се наведе и се загледа в дьо Краон. — В своята De Mirabile Potestate Artis et Naturae — „За чудодейната сила на изкуството и природата“ — Вервен преведе заглавието, като че ли останалите и понятие си нямаха от латински — брат Роджър твърди — той вдигна един от ръкописите пред себе си, — че има чудеса, родени изцяло чрез изкуството или природата. В тях изобщо няма магия. Защо? — Вервен вдигна глава и тънко се подсмихна. — Защото, или поне така твърди Бейкън, е доказано, че цялата сила на магията е по-маловажна от тези на изкуството и природата.

— Какво искаш да кажеш? — попита дьо Краон.

— Нищо, милорд — отвърна Вервен. Той примигна с уморени очи и почеса върха на носа си. — Но оттам логично заключаваме, че ако чудесата са в резултат на изкуството и природата, то тогава те могат да бъдат видени от всички и няма никакво тайно познание.

— И все пак той си противоречи в това — включи се Кротоа. — Брат Бейкън говори за, цитирам: „чудни изобретения, конструирани в древността и по негово време и той се е срещал с хора, които са подробно запознати с тях“.

— Той казва — Вервен повиши глас — в неговата „De Arte…“

— Освен за пособието за летене — намеси се Корбет.

— Ах — отвърна Кротоа, — но той твърди, че познава човека, който го е измислил от край до край. Роджър Бейкън твърди, че наистина е говорил с някого, който поне на теория е конструирал летящо устройство.

— Той има предвид… — заговори Пиер Сансон. Дебелото му лице бе цялото почервеняло, рядката косица — мокра от пот, беше разхлабил връзките на наметалото си и го бе отметнал на стола. — Той има предвид… — тънкият му гласец предизвика смях сред оръженосците до огнището — Пиер дьо Маренкур.

— Ах, да — Кротоа поклати глава, — този мистериозен философ, за когото се предполага, че е обучавал брат Роджър в Париж. Вижте — той облегна лакти на масата, — допускам, че брат Бейкън е отправил невероятни твърдения. Чуйте — той хвана един ръкопис. — Той действително пише: „Възможно е да се изградят големи кораби и други мореплавателни съдове, които да се управляват от един човек, а да се движат много по-бързо отколкото галера, пълна с гребци“ и после: „Възможно е да се построи каруца, която да се движи с нечувана скорост и това движение да не зависи нито от човек, нито от каквото и да било живо същество“. По-нататък — Кротоа отпусна ръкописа — той разказва за устройство, което, ако бъде конструирано, ще може да отведе човек, непокътнат, до дъното на морето. И сега — французинът се разгорещи, — какво ще стане, ако аз започна да твърдя, че съм построил чифт крила, с които да полетя от върха на този замък? Има ли някой тук, който би желал да опита?

Въпросът предизвика изблик на смях. Като закриваше устата си с ръка, Корбет погледна към дьо Краон — свлечен на стола си, с намръщено лице, той сякаш следеше всяка сричка от дебата. Беше заключил, че с изключение на дебелия Пиер Сансон френските учени не питаеха кой знае какво уважение към твърденията на Бейкън и че гледат с недоверие на Secretus Secretorum. Бяха преглътнали доста бързо смъртта на другаря си, почти не се забелязваха признаци на печал, освен при Кротоа, който бе помолил отец Андрю да отслужи заупокойна молитва по-късно през деня. Дьо Краон бе получил обещанието на сър Едмънд, че тялото ще бъде почистено и подготвено, намазано с благоухания и изпратено с каруца в Дувър, за да отпътува обратно за Франция. След като веднъж всички се бяха събрали заедно, Кротоа бе повел атаката, подхвърляйки хипотезата, че ако Бейкъновите твърдения в други, достъпни ръкописи, могат да се определят като нелепи, то защо е необходимо да се обръща внимание на някакъв таен ръкопис, който не може да се разшифрова и е напълно непреводим? С други думи, разсъждаваше кисело Корбет, французите искаха да си отидат у дома.

— Но вие трябва да имате доказателство — прекъсна ги Болингбрук. — Когато бях в… — той млъкна и се спря навреме — в университета в Оксфорд, лекторът трябваше да докаже тезата си или чрез логика, или чрез експеримент.

— Именно! — Кротоа се хвана за думите на Болингбрук. — В труда си Opus Maius монахът твърди, че ако срежеш лешникова клонка на две и разделиш парчетата, двете отделни части ще се опитат да се приближат една до друга и ти ще усетиш усилията на двата края.

Той се наведе напред и взе лешниково клонче, постави го на масата, грабна нож, разряза клончето на две и задържа разделени двете части. Сър Едмънд, седнал на висок стол отдясно на Корбет, стана на крака и втренчено се загледа.

— Виждате ли някакво движение? — попита Кротоа. Управителят заобиколи масата и се приближи. Кротоа му връчи клонките. — Усещате ли някакви чувства между двете парчета, като любовници, копнеещи да се срещнат?

Сър Едмънд ги подържа малко и поклати глава.

— С други думи — Кротоа приключи изявлението си с една от класическите университетски фрази, — това, което трябваше да се докаже, не се доказа. Следователно, хипотезата, която зависи от него, не би могла да е валидна.

— И все пак — заяви Болингбрук, — в същия труд, който цитирахте, Бейкън говори за „определени огнени смеси, селитра, въглен и сяра, които, ако се увият в пергамент и се запалят, ще предизвикат ужасен шум и пламъци“.

— Но това доказателство ли е? — присмя се Вервен. — Ако хвърлиш къс месо на гладни кучета, пак ще чуеш ужасен шум.

— А, да — отвърна Болингбрук, — но това може да се очаква. Аз казвам, че Роджър Бейкън е доказал, че тази смес ще доведе до въпросния ефект, както прави в Седма глава от Opus Maius, където се демонстрира как дъгата може да бъде измерена.

— Ами ако… — гласът на дьо Краон изплющя като камшик. Френският посланик бе истински раздразнен от цинизма на спътниците си. — Ами ако разрешението на всички тези загадки е в Secretus Secretorum? Възможно ли е — размаха ръка — отговорът, как може каруцата да се движи сама или разделените краища на лешникова клонка да се опитват да се свържат, да се намира там? Не твърди ли Бейкън, че — дьо Краон затвори очи, за да си спомни думите — „мъдрите винаги са били отделени от множеството и са скрили тайните истини на мъдростта не само от простолюдието, но дори и от обикновените философи“?

— Какво нахалство! — възмути се Кротоа. — Щом Иисус е могъл да разкрие божествените истини навремето, то защо да не може Бейкън да сподели своите тайни?

— Не е точно така — отвърна дьо Краон. — Не е ли казал самият Иисус, че е говорил на множеството чрез притчи, а открито и ясно само пред собствените си последователи? Господа, ние не сме тук, за да обсъждаме твърденията на монаха, а за да разгадаем и преведем тайния му ръкопис — това е заповедта на нашите короновани господари.

Дьо Краон погледна към Корбет, очаквайки подкрепата му, но преди той да може да отговори, вратата се отвори, влезе вестител и прошепна нещо на ухото на сър Едмънд. Управителят кимна, но подкани с жест Корбет да продължи. Пазителят на тайния печат отвори кожената торба в краката си и извади своето копие на Бейкъновата Secretus Secretorum.

— Мосю дьо Краон е прав — започна той. Потупа корицата, като с учудване отбеляза, че и дьо Краон е извадил собственото си копие. — Всичко зависи от този ръкопис — той отвори закопчалката и разтвори проскърцващите пергаментови страници. — На пръв поглед изглежда лесно — латински ръкопис, със странни символи тук и там, но в думите почти няма смисъл. При превод изглеждат като детско бърборене.

— Каквото са си всъщност — намеси се Кротоа.

— Не можем да знаем това. И тъй, Бейкън изброява седем начина за съставяне на тайнопис. Първо, зад букви и символи — всички сме запознати с този метод. Второ, чрез притчи, истории познати единствено на пишещия и избрания му читател. Има и по-сложни начини, например — Корбет показа три пръста — употребата на думи, където само съгласните са важни или пък различни азбуки. Брат Роджър е изучавал иврит и гръцки, както и латински, така че би могъл да използва някой от тези езици или пък друг незнаен език. Шестият метод е отхвърлянето на буквите и използването на математически знаци, и най-накрая, съществува доста по-финият начин пишещият да си създаде своя собствена азбука, личен език, състоящ се от различни видове символи и знаци, които са известни само на него и на онези, пред които ги е разкрил. И така, доколкото ни е известно, Secretus Secretorum е била написана от Бейкън, а после й е било направено копие. Не сме много сигурни дали английският крал или Негово Величество кралят на Франция притежават оригинала, но ни уверяват, нали, мосю дьо Краон, че тези два ръкописа са напълно идентични — дьо Краон кимна бавно. Корбет продължи: — Затова предлагам да сравним двата ръкописа още един път. Обаче това ще отнеме целия ни ден. Затова моята препоръка е мастър Болингбрук и магистър Сансон да се заемат с тази задача.

— Ами ако… — Ранулф, увлечен от спора, почука по масата с ръка. — Ами ако наистина съществува ключ?

— Беше проведено щателно разследване — Сансон поклати глава. — Няма дори намек или слух, че такъв документ съществува. Ние всъщност трябва да разберем използваните латински думи, както и различните символи и букви, които ги разделят.

— Като жест на добра воля — дьо Краон се изправи от стола си — и по заповед на моя владетел мога да разкрия, че магистър Тибо, преди злощастния инцидент — дьо Краон погледна Болингбрук — действително бе открил ключ, и се надяваше, че ще успее да преведе целия ръкопис!

Френският посланик се наслаждаваше на смайването, което предизвика репликата му. Корбет беше зяпнал невярващо. Ранулф се наведе и му прошепна да се успокои.

— Мосю, шегуваш ли се? — възрази Ранулф.

— Мосю не се шегува. Ако обърнете на последната страница от Secretus Secretorum — дьо Краон почака, докато Корбет намери страницата, — на втория ред сред привидно безсмислена фраза се откроява следното: Dabo tibi portas multas — „Ще ти дам много врати“.

Втренчен в последната страница от ръкописа, Корбет четеше внимателно въпросния ред, докато французинът обясняваше как, ако се махнат определени букви и се разместят дадени символи, цитираните от него думи изникват от бъркотията на страницата. Сър Хю успя ясно да разчете думата dabo.

— Боя се — дьо Краон проговори отново, — че това е всичко, което магистър Тибо е успял да дешифрира.

Ръкописът започна да обикаля масата, всяка враждебност бе забравена, докато учените изучаваха буквите и започваха да спорят помежду си. Объркан, Корбет се облегна назад. Той имаше възможност да види френското копие и дори да хвърли поглед на първата страница, цвета на мастилото, формата на буквите и символите, текстурата на ръкописа и да се увери, че двата ръкописа са точни копия един на друг. И в същото време дьо Краон бе тъй услужлив, думите му бяха слисали не само Корбет, а и собствените му колеги. Но защо, чудеше се Корбет, французинът бе толкова отзивчив?

Дискусията продължи поне още час, използваха се пергамент и пера, дьо Краон, досущ като учител, обикаляше около масата и обясняваше какво бе направил магистър Тибо, като признаваше, че не знае как е стигнал до такива заключения.

Крепостната камбана заби за обедната молитва и те спряха дискусията, а Корбет поде известната молитва: „Ангел възвести на Мария“. Той забеляза развеселено, че скупчените около масата учени избърбориха набързо думите и незабавно се завърнаха към вълнуващия ги въпрос.

Малко след това сър Едмънд обяви, че обядът е сервиран в залата долу, и Корбет сложи край на срещата. Той и дьо Краон се уговориха да няма други събирания до края на деня, докато Сансон и Болингбрук сверят ръкописите. Бъбрейки словоохотливо, дьо Краон поведе останалите от групата през коридора към залата. Корбет и Ранулф останаха да си поговорят със сър Едмънд. Управителят затвори вратата зад гостите си и като дръпна Корбет за ръкава, го отведе до камината, приканвайки Ранулф да се присъедини.

— Снегът спря да вали — промърмори той. — Един пътуващ търговец пристигна в замъка, идва от едно от крайбрежните села. Донесе новината, че фламандските пирати са наближили брега повече от обикновено.

— В това време? — възкликна Корбет. — Морето е бурно, много малко плавателни съдове ще напуснат пристанището. Тъй че какво чакат?

— Или по-точно, какво търсят? — отвърна Ранулф.

— Притеснен съм — призна управителят. — Замъкът е добре укрепен и разполагаме с доста хора, но рано или късно вие и френските посланици ще трябва да си тръгнете. Помисли си, сър Хю, за срама, ако ти или мосю дьо Краон дали по море, или по суша, попаднете в засада или бъдете пленени от фламандски пирати. Оттук ще чуя бесните крясъци на Едуард в Уестминстър, а пък за гнева на Филип Френски… ами… — той сви рамене.

— Но едва ли има истинска опасност, нали? — отвърна Корбет. — Пиратите са в морето, търсят си плячка — някой невнимателен търговец или някое беззащитно селце, откъдето да си вземат прясна храна и да се завърнат по корабите.

— Знам, знам — управителят поклати глава. — Ти си писар, сър Хю, опитен в делата на Съвета. А аз съм войник. Рядко се случва пирати да се приближат толкова и то в такова лошо време. И все пак те могат да го използват като свое предимство. Могат да изтеглят корабите на брега, а те са пълни с хора — и то все отчаяни ветерани. Ако те слязат на брега, може да отнеме дни и дори седмици, докато съобщението стигне през снега до Лондон и до някое от петте пристанища. Сметнах, че съм длъжен да кажа това — той посочи към вратата. — Ще се присъединиш ли към нас в залата?

Корбет не беше много гладен, извини се учтиво и излезе, сетне се заподхлъзва по заледената настилка към стаята си в Солт Тауър. Изчака пред огъня, докато Ранулф и Чансън се завърнат, после сложи коняря да пази на вратата и се опита да подреди хаоса, бушуващ в главата му.

— Нищичко не разбирам, Ранулф — червенокосият писар седна на малкото писалище и потопи перото си в затопленото от огъня мастило. — Все едно е да си на открито, когато падне мъгла. Да продължаваме ли, или да изчакаме, докато се вдигне? Както и да е, нека изложим препятствията.

Корбет закрачи нагоре-надолу, а перото на Ранулф заскрибуца по пергамента, като записваше в тайнопис, който само той и Корбет разбираха.

Първо: Защо нашият крал толкова се интересува от тайния ръкопис на Роджър Бейкън? Какво е открил, че е толкова заинтригуван, а не иска да го сподели дори с мен? Прочел е всички писания на Бейкън и донесе Secretus Secretorum от книжната си съкровищница в Уестминстър. Дали това се дължи на факта, че е чул, че Филип Френски се интересува също толкова, или е вярно обратното? Дали Филип просто, също като мен, е любопитен да разбере причината за дълбокия интерес на Едуард към писанията на отдавна умрял францисканец?

Второ: Дали Secretus Secretorum е истински документ? Дали наистина съдържа безкрайна съкровищница от тайни, или само дрънканици? Има ли ключ към тайнописа? Истински ключ? Едуард Английски не го е открил, но какво да кажем за Филип Френски? Според дьо Краон, както ни показа известни доказателства за това тази сутрин, един от редовете може да бъде превърнат в свързан текст. Но дали това е случайност?

Трето: Защо французите откликнаха с такава готовност на молбата на Едуард Английски? И даже настояваха, че подобно сътрудничество е съвсем в духа на Парижкия договор? Защо се съгласиха да дойдат в Англия и защо помолиха срещата да се състои в самотен замък близо до брега?

— Защото знаеха — Ранулф вдигна глава, — че Едуард би се съгласил на това. Той не обича да ходиш във Франция. Ако Филип настоява двата двора да си сътрудничат, това е най-малкото, което Едуард може да изисква.

— Така си е — промърмори Корбет.

Той се спря пред огъня и се загледа в резбованите по дървената полица лица. Майсторът се бе опитал да имитира лицата на водоливниците от църквите, но в края на краищата се бе примирил с простички кръгове, в които бяха грубо издълбани очите, носът и устата. Корбет продължи да крачи из стаята.

Четвърто: Дьо Краон води със себе си и специалисти по трудовете на Бейкън от Сорбоната. Тези мъже са специалисти и по шифри и тайно писмо. Един от тях вече умря при нещастни обстоятелства. Старият ми приятел Кротоа признава, че никой от тези учени мъже не е приятел на френския крал. Те се противопоставят на идеята му за абсолютно господство. Кротоа е убеден, че Дестапл е бил убит, но за това не съществува и помен от доказателство. Той също смята, че самият той, както и останалите, са нарочени да бъдат убити и затова са доведени в Англия — за да умрат при злощастни обстоятелства, без това да доведе до излишни проблеми. Луи Кротоа вярва, че тези „злополуки“ ще бъдат осъществени и ако възникне някакво подозрение, то ще бъде хвърлено категорично върху вероломните англичани.

Пето: Случаят в Париж. Ъфорд и Болингбрук твърдят, че някой от Сорбоната им е дал сведения срещу злато къде се пази копието на Secretus Secretorum на магистър Тибо. Ъфорд и Болингбрук го открадват, но по някаква неизвестна причина магистър Тибо и младата му любовница слизат до укрепената стая в самия момент на кражбата. От сведенията, които успях да събера, излиза, че магистър Тибо е слязъл долу с неохота. Според доказателствата, вероятно е искал да се изперчи пред младата си приятелка. И все пак за какво й е на една парижка куртизанка да се интересува от някакъв си стар ръкопис? Дали й е било наредено да накара Тибо да слезе долу по това време? И ако да, човекът, изменил на Филип, този загадъчен университетски преподавател, се е опитал също да предаде и Ъфорд, и Болингбрук. Ъфорд бива убит, а Болингбрук избягва, единствено благодарение на късмет и на собствените си умения.

Корбет тръсна глава:

— Не виждам смисъла в това — той отпи от един стакан с вино.

Шесто: Убитите момичета в замъка. Заклех се да намеря убиеца. Но защо някой избива с арбалет злочестите млади девойки? Нито са изнасилени, нито са ограбени, телата им биват откривани както в пределите на замъка, така и отвън. Убийствата започват скоро след празника на свети Матей. Първо една млада жена изчезва, останалите обаче са намерени в или близо до замъка. Направени са опити да се обвинят шайка разбойници. Но аз не вярвам в това. Първо, защо ще им е да навредят на местни момичета — само ще предизвикат омразата на местните хора. Второ, именно затова тези разбойници ни чакаха в гробището. Знаят, че в Корф е пристигнал кралски служител и не искат да бъдат обесени за убийства, които не са извършили. Чудя се какво ли имаха предвид, когато говореха за „ужаса в гората“?

— Можем да пояздим дотам — клекнал до вратата, Чансън се ухили на Ранулф. — Можем да навлезем дълбоко в гората и да следваме старите пътеки.

— Е, защо ти не отидеш? — сряза го Ранулф.

— Спокойно — прекъсна ги Корбет. — Да се върнем пак отначало и да видим с какво разполагаме. — Той грабна перо и пергамент и начерта груба карта. — Това е остров Пърбек — имаме море на изток и на юг. Корф е тук, високо на тревистите хълмове, които се простират до морето. По на север, в началото на гората, е църквата „Сейнт Питър“ и Горският хан, както и едно малко селце малко по на изток. Повечето от жертвите са намерени вътре или близо до крепостта, с изключение единствено на бедната Ребека, която беше убита край гробището. Тези девойки нямат почти нищо общо, освен това, че са живели в замъка и че всяка събота са се срещали с отец Матю в нефа на църквата. Били са убити с арбалет. Изстрелът е от толкова близко разстояние, че стрелата се е забила дълбоко в плътта. От малкото събрани сведения знаем, че Алуша е отишла до гробището да почете паметта на нейна приятелка, погребана там — също жертва на злокобния убиец. Отишла е там с каруца, заедно с мистрес Фейнър, която разнася прането между замъка и Горския хан. Очевидно се е предполагало, че Ребека ще дойде с нея, но тя не е пристигнала навреме — Корбет застана до рамото на Ранулф. — Кажи ми, Ранулф, защо му е на някого да убива млади жени? Като вземеш предвид, че нито ги изнасилва, нито ги ограбва?

— За отмъщение, от омраза?

— Виж какво, Чансън — Корбет щракна с пръсти. — Върви долу на двора и повикай Алуша и мистрес Фейнър. Кажи им, че кралският пратеник иска да размени две думи с тях.

Когато Чансън излезе, Корбет седна на стола, а Ранулф прочете всичко, записано до тук. Писарят от канцеларията на Зеления печат бе нетърпелив. Денят вече преполовяваше, а той все още не бе виждал лейди Констанс. Снощи бе получил малък свитък, завързан с пурпурна панделка, в който лейди Констанс го уверяваше, че ако той пожелае да се разходи с нея из градините на замъка, неговата компания ще бъде добре приета. Корбет наблюдаваше другаря си отблизо и успя да прикрие усмивката си. Във всеки друг случай той би го подразнил за това, но Ранулф беше тъй тих, че очевидно бе, че е сериозно запленен.

— Ще трябва да отидем в гората, Ранулф. Трябва да се срещнем с бандата разбойници и да разберем какво е това, което наричат „ужас в гората“.

Ранулф се съгласи. Загледа се в черния дървен кръст и измъчената пожълтяла фигура на Христос, и прикри страховете си. Кралят често го бе подръпвал за ръкава и го бе отвеждал на една страна, за да му покаже какво би могло да бъде негово и сега амбицията го изгаряше отвътре. Понякога виждаше църквата като начин за издигане в службата, но сега преценяваше, че бракът с лейди Констанс също би го издигнал — баща й бе приятел на краля. Той почувства ръката на Корбет на рамото си:

— Бъди внимателен — прошепна Корбет. — Помни, Ранулф, ние сме гости в този дом.

Преди Ранулф да може да отговори, на врата се почука и Чансън въведе мистрес Фейнър.

— Не успях да открия Алуша — каза останалият без дъх коняр. — Никой не я е виждал.

— Сигурно е избягала с онзи Мартин — подсмръкна намусено мистрес Фейнър, докато се наместваше на един стол. — Е, сър?

Мистрес Фейнър свали вълнените си ръкавици. Корбет хвърли поглед към загрубелите й червени ръце. Тя уви плътно около себе си кърпеното наметало и се огледа из стаята:

— Моят съпруг направи някои от мебелите тук, той беше дърводелец. Какво желаете? Аз съм заета жена, пък и злите езици ще се разприказват.

— Нека да си приказват — усмихна се Корбет. — Искаш ли малко вино, мистрес?

Черните очички на мистрес Фейнър разцъфнаха в усмивка:

— Е, сър, това би било много добре, ако е затоплено, ще бъде още по-добре.

Корбет кимна на Чансън да се заеме. Конярят взе един калаен съд, напълни го с вино и като взе въглен от огъня, го сложи в чашата, а после го поръси с щипка подправки.

— Нали отговаряш за прането в замъка?

Черните очи на мистрес Фейнър бяха студени и нащрек, тя прокарваше пръсти през сплъстената си сива коса. Тя бързо сграбчи калаения бокал, увит в кърпа, и го подържа преди да отпие.

— Знаеш коя съм, сър. Какво желаеш?

— Кога изчезна дъщеря ти?

— Точно след празника във възхвала на Светия кръст. Беше неделята, когато се празнува прибирането на реколтата, точно така. Отец Матю щеше да отслужи специална литургия, в която Светото разпятие щеше да бъде понесено в тържествена процесия около гробището. Филипа беше там — черните очи примигнаха. — Аз мислех, че е с останалите момичета, но тя така и не се върна вкъщи онзи следобед. Сър Едмънд беше съпричастен и организира търсене, но не я намериха.

— Мислиш ли, че е избягала?

— Да избяга, сър? Че защо й е на дъщеря ми да бяга? Гледах я като зеницата на окото си. Беше добро момиче, сър Хю, с нежна кожа и прекрасни очи, беше крехка като млада сърничка. А беше и най-добрата ученичка на отец Матю или поне той така все й казваше. Имаше много приятели.

Мистрес Фейнър хвана бокала с една ръка и се потупа по гърдите с другата:

— Носила съм това момиче в продължение на девет месеца. Бих искала да кажа, сър, че е избягала, че е в безопасност в някой град, но една майка просто знае, сър, тук, в сърцето си. Филипа я няма вече — гласът й затрепери. — Поне да можех да я погреба, сър…

— Какво мислиш, че е станало?

— Убита е като останалите — отвърна уморено жената. — Гората е пълна с блата, мочурища и тресавища, но аз си я искам обратно, просто да я прегърна за последен път.

Корбет отвори кесията си и извади три сребърни монети:

— Ето — подаде ги той, — вземи ги за себе си и за да платиш за заупокойна литургия.

Мистрес Фейнър кимна потиснато.

— И тъй, да поговорим за сутринта, в която бе намерено тялото на Ребека.

Мистрес Фейнър наведе глава — наистина невероятна жена, явно решена да не позволи на този човек да види как плаче.

— Извинявам се, че ти причинявам това, мистрес — Корбет придърпа стола си малко по-близо, — но хората в замъка искат правосъдие.

— Алуша и Ребека бяха решили да отидат на гроба на Мериън. Искаха да й занесат зеленина, затова помолиха да ги откараме с каруцата. Алуша дойде, но не и Ребека. Аз трябваше да тръгвам. Спрях извън гробището, на пътеката. Алуша слезе от каруцата, а аз продължих. Виждаш ли, сър, мастър Реджиналд има буен темперамент и остър език. Бельото от странноприемницата се кара в замъка за пране и почистване. Мастър Реджиналд плаща добре, купува провизии от сър Едмънд и често продава стоки на нашия управител. Между замъка Корф и мастър Реджиналд цари разбирателство. Но когато ханджията каже, че си иска чистото пране, има предвид незабавно.

— Мистрес?

Тя погледна Ранулф. Корбет й харесваше, чувстваше се спокойно с него — с тъмните си меки очи и засмяна уста, той умееше и да говори с меден глас, но този тук — с коса в дяволски цвят и очи като на котките в замъка, с този тук трябваше да бъде нащрек.

— Да, сър?

— Тръгнала си по пътеката, която завива до църквата. Там беше намерено тялото на Ребека. Видя ли нещо?

— Ама, разбира се, че не, макар и тялото й да е било там. Знаеш, че валеше сняг. Аз гледах към коня и пътеката отпред. Беше много студено. Алуша също го каза, беше се увила в наметалото си до мен.

— И тъй — Ранулф отпусна перото, — Ребека може би е отишла на гробището по-рано и да е срещнала убиеца си там?

— Но защо да не ме изчака? Ето как си мисля, че е станало — мистрес Фейнър отпи от чашата — тя трябва да е напуснала замъка след мен и да е срещнала смъртта си — хвърли поглед към Корбет. — Няма какво повече да ти кажа, сър. Хората обвиняват разбойниците, но не и аз — тя допи чашата и скочи на крака. — Благодаря за парите.

— Мистрес Фейнър? — тя вдигна резето и се обърна. — Ако те накарам да положиш клетва, ако събера съдебни заседатели и те помоля да назовеш заподозрян… — перачката пусна резето и се върна.

— Е, сър, защо ти е да го правиш? Ако го направиш, няма да можеш да ме призовеш — дъщеря ми е една от жертвите, сигурна съм. Но ще ти кажа нещо, сър, нещо, за което си мисля всеки път, щом отида до странноприемницата. Ханджията е бивш войник. Много от момичетата работиха в кръчмата му, а мастър Реджиналд… е, ръцете и устните му са винаги жадни. Моята Филипа работеше там като кухненска прислужница. Та тя викаше, че бил развратен и похотлив козел.

— Но той не е от замъка.

— О, от замъка е, сър Хю. Често идва с каруцата си, кесията му звънти и очите му шарят.

— Но нито едно от момичетата не е било изнасилено.

Мистрес Фейнър се върна към вратата:

— Разпитай момичетата, сър Хю. Мастър Реджиналд, как да го кажа, може и да е петел в малък кокошарник, ама е от скопците.

— Сигурно повтаряш слух, който си чула? — замисли се Ранулф.

— Не, сър, който и да си — мистрес Фейнър се усмихна през рамо. — Мастър Реджиналд се опита да бръкне и в моя корсаж, но не получи нищичко в замяна. Опитвал се е да катурне и други — мека почва, ама слабо оране. Мастър Реджиналд си го знае това и знае, че точно преследваните от него му се подиграват. Трябва да идеш до странноприемницата, сър Хю, и да зададеш там въпросите си. Той си има вземане-даване с Хорхаунд.

— Хорхаунд?

— Е, той и пасмината му се крият под имена на билки и растения и съвсем не са толкова свирепи, колкото изглежда. Те са си дребни крадци и бракониери — въздъхна тя. — Мъже и жени, уловени в капан между замъка и гората. И така, ако това е всичко…? — и преди да дочака отговора, тя отвори вратата и излезе.

Корбет се зае да обува ботушите си за езда.

— О, не! — изпъшка Ранулф. — На лов ли отиваме, господарю?

— Отиваме да хапнем — Корбет се изправи на крака и си сложи колана. — Ще посетим странноприемницата и ще опитаме готвеното на мастър Реджиналд, после ще се отбием до църквата. Разбрах, че отец Матю отслужва литургията късно през деня.

Ранулф и Чансън се приготвиха набързо и вече обути и с шпори, отидоха до конюшните да си вземат конете. Вече не валеше, но снегът бе до глезен. Корбет внимателно поведе коня си през кишата в конюшнята, после го възседна.

— Сър Хю? — Корбет се обърна на седлото. Болингбрук се забърза по стълбите от Залата с ангелите и се затича с летящо наметало. — Може ли да те придружа? — писарят отметна оредяващата си косица и избърса потта от лицето си. — Губя си времето тук. Сансон и аз сравняваме ръкописите. Еднакви са, но що се отнася до тяхното значение…

Корбет се наведе и потупа Болингбрук по ръката:

— Не, не, остани тук и си отваряй очите на четири.

Те прекосиха външния двор, яздейки мълчаливо по снежния килим. Повечето от гарнизона се бяха прибрали вътре. Затрополиха по подвижния мост, а миризмите от замъка постепенно се губеха, докато яздеха към пътеката, водеща до дърветата. На открито беше много студено, небето — оловносиво и схлупено, а под него имаше само два цвята: черно и бяло. Оголените дървета и храсти ярко контрастираха на тихата белота наоколо. Корбет беше доволен от дебелото си наметало и топлите ръкавици. Той внимателно поведе коня си по пътеката, а над тях два гарвана разтревожено загракаха от дървото си. По пътеката можеше да познае, че малцина бяха напускали замъка. Тук-там виждаше следи от птици и животни. Петно кръв и няколко жалки перца показваха къде някой хищник е хапнал топла мръвка в ледената пустош.

Прегърбен на седлото, Корбет размишляваше за различните проблеми, пред които бе изправен. Толкова беше погълнат от размисли, че се стресна, когато Ранулф му подвикна, че приближават към Горския хан. Влязоха през главната порта, на една стрела разстояние от пътеката. Двуетажната странноприемница бе построена от дърво върху основа от червен камък, имаше покрив от плочи и малък комин. Дворът беше безлюден, с изключение на двама коняри — единият разбиваше леда в конската поилка, а другият смиташе тор на купчина в ъгъла. Вонята от нея рязко се смесваше със сладостните ухания от близката пекарна и кухнята.

Корбет отметна назад наметалото си и влезе в кръчмата. Ранулф го последва, като си отбеляза разните врати и прозорци, просто за в случай, че им се наложи да си тръгнат по-бързо от предвиденото. Беше уютно помещение с чисти варосани стени и таван с черни греди, от които висяха малки връзки сушени подправки и пушено месо, овесено да се суши на топло, далеч от плъховете и мишките. Във всеки ъгъл имаше мангал, а един по-голям бе поставен в центъра. В огнището, построено във външната стена до общата маса, припукваше огън. В единия край, близо до кухнята, бяха наредени всевъзможни бурета и бъчви, а от кухнята се дочуваше тракането на тенджери и тигани и виковете на помощниците и прислужниците. Няколко селяни бяха насядали около масата. Огледаха Корбет, когато влезе, и се скупчиха, за да обсъдят новодошлите. В далечния ъгъл до мангала се бяха събрали петима мъже, чиито фигури бяха скрити под наметала и качулки. Те също се обърнаха. Корбет мерна сбръчкани лица с черни бради и мустаци.

Тримата новодошли седнаха на маса близо до вратата. Един от селяните се обърна и им се усмихна през изпочупените си зъби, сетне вдигна ръка с отворена длан — обичайния мирен поздрав. Корбет му отвърна. Един прислужник влезе забързано, понесъл поднос с кани с ейл, и без да го питат, ги сложи на масата.

— Тук ли е мастър Реджиналд? — попита го Корбет.

— Тук съм.

Ханджията се появи от сенките край бъчвите, където работеше нещо. Беше тъмнокос мъж със сурово изражение, нисък и набит, ала пъргав. Движеше се безшумно. За разлика от другите ханджии, не чупеше ръце и не ги бършеше в престилката, не пускаше мазни усмивчици и не се кланяше.

— Не сте от този край, а? Що щат странници на път в такова време? — мастър Реджиналд зърна сребърната огърлица на Корбет и сега вече се усмихна, поклони се съвсем бързо и като щракна с пръсти, повика момчето обратно и му посочи кожените кани. — Донеси истински бокали — нареди той — и най-хубавия ейл от бъчвата.

Той се спря, когато една старица с бастун се заклатушка от кухнята и седна на стол точно срещу него. Имаше мършав врат и лице на ядосана кокошка, а косата й приличаше на разплетена кошница. Тя удари с бастун по земята, докато зяпаше новодошлите.

— Майка ми — усмивката на мастър Реджиналд бе искрена. — Господа, бихте ли желали нещо за хапване? Имам хубаво еленско задушено — месото е съвсем прясно, прясно изпечен хляб и пържен в масло лук?

Корбет кимна. Извади си костената вилица от кесията и зачака ханджията да донесе храната от кухнята.

— Вие сте кралските служители, нали? — Корбет кимна и се представи, после посочи към бокалите:

— Нека бъдат четири. Бих искал да се присъединиш към нас, стопанино.

— Зает съм.

Ранулф го сграбчи за китката:

— Ние сме кралски люде — прошепна сипкаво той.

— Искам да ям! — извика старицата.

— Кажи на готвача! — провикна се в отговор мастър Реджиналд и се опита да се освободи от хватката на Ранулф.

— Ние сме хора на краля — повтори Ранулф — и носим неговия печат. Искаме да те почерпим чаша ейл и да разменим местните клюки.

Ханджията неохотно се съгласи и седна като затворник до решетката. Корбет започна лакомо да яде, а мастър Реджиналд ставаше все по-напрегнат и неспокоен. Когато приключи с яденето, Корбет обърса паницата със залък хляб, почисти вилицата си с кърпа и го прибра.

— Познаваш ли разбойника Хорхаунд?

— Никога не съм…

— О, да, познаваш го — Ранулф хвана камата, която бе използвал да нареже хляба. — Ти държиш хан до гората, където се спотайват разбойниците. Те идват при теб за храна и препитание, продават ти прясно месо и ти разказват кой е тръгнал по пътищата.

— Кажи на разбойника Хорхаунд — продължи Корбет, — че кралският служител иска спешно да говори с него. Би било в негова полза. Няма да забравиш, нали? И второ, убитите млади жени. Някои от тях са прислужвали в хана ти. Имаш ли арбалет, мастър Реджиналд?

— Да, имам, както и много от селяните и обитателите на замъка. Имам и дълъг лък, дебела тояга, меч и кама. Служил съм в свитата на граф Корнуол в Гаскония. Майка ми държеше тази странноприемница, както и дядо й преди нея.

— А ти си я разширил с плячката от войната. Познаваш ли някое от убитите момичета?

— Разбира се — ханджията понижи глас. — Често имам нужда от помощ в кухнята и кръчмата. През зимата търговията никак не я бива, но щом дойде пролетта, пътищата и пътеките се напълват с хора, идващи към замъка.

— Имал ли си зъб на някоя от тях? — попита Ранулф. — Може би са били невъзпитани и безочливи?

— Някои да, други не. Някои покрадваха, други бяха готови да се предлагат на клиентите. Някои харесвах, други — не.

— Често ли ходиш до замъка?

Корбет вече наблюдаваше внимателно групата в ъгъла.

— Но разбира се. Смятам се за приятел на сър Едмънд.

— Кои са тези? — Попита Корбет и кимна към групата, която наблюдаваше.

— Кастилци са, застигна ги снегът. Обикалят разни ферми и имения. Искат да купят тазгодишната вълна. Такива посетители вече са често явление, сър Хю.

Корбет кимна. Сега английската вълна беше ценна като злато на чуждите пазари. Много градове и големи търговци изпращаха свои посредници до Англия, за да купуват направо оттам вълната.

— Аз ходя в замъка и мистрес Фейнър, перачката, идва тук — мастър Реджиналд продължаваше да бърбори. — Сър Хю, знам накъде биеш, но аз съм напълно невинен — ханджията допи бокала си. — Не знам защо бяха убити тези девойки, а сега, сър… — той се завъртя на стола, стана и си тръгна.

Корбет поиска да се разплати и докато плащаше, се зае да изучава търговците на вълна, които бяха събрали глави и си говореха на език, от който той схвана няколко думи. Плати на момчето и отиде до чужденците. Един от кастилците се обърна при неговото приближаване, сетне стана на крака и протегна ръка:

— Мосю — заговори той с акцент на нормански френски, — искаш ли нещо от нас?

Корбет пое подадената ръка.

— Не, сър, само съм любопитен.

Разгледа набързо спътниците на мъжа: чернокоси, с мустаци и смугли лица, все на една и съща възраст, човек можеше да реши, че са братя, въпреки че отблизо Корбет видя разликите в одеждите и маниерите. Двама от тях очевидно бяха търговци, но другите двама, с оцапани от мастило пръсти, бяха писари или секретари. Масата пред тях беше отрупана с парчета пергамент, имаше и малка кутия с агнешка вълна.

— Отдавна ли сте в Англия? — запита Корбет.

— От около шест седмици — сега кастилецът заговори на английски с груб гърлен акцент. С изопнато лице и будни очи той се загледа отвъд Корбет в Ранулф, застанал пред вратата. — Сър, разбирам, че си кралски служител?

— Правилно си разбрал, сър. Чудя се дали бих могъл да видя разрешението ви да търгувате?

Усмивката изчезна от лицето на кастилеца:

— Сър, ние сме търговци. Имаме пропуски.

Той въздъхна, когато забеляза, че ръката на Корбет си стои все така протегната, после поговори набързо с другарите си, единият от които подаде голяма кожена кесия. Кастилецът се представи, развърза кожената връзка и извади куп документи. Корбет внимателно ги изчете. Бяха написани на латински и нормански френски. Първият беше от краля на Кастилия, в който молеше да се осигури безпрепятствено преминаване на търговците. Другите бяха писма от канцеларията на английския крал. Корбет дори разпозна почерка на писаря, който пишеше разрешения за влизане в Дувър.

— Благодаря ти, сър — той връчи обратно документите. — Но сега, ако хората на шерифа ви спрат, можете да кажете, че сър Хю Корбет, Пазителят на тайния печат е потвърдил документите ви. Мога ли да ви почерпя с вино?

Почерпката бе любезно отклонена. Корбет се поклони и излезе в двора при конюшните.

— За какво беше всичко това? — прошепна Ранулф.

— Любопитство, Ранулф, любопитство, нищо друго — Корбет се взря в небето и обърна лице срещу щипещия вятър. — Ето ни и нас, Ранулф, в графство Дорсет, в замъка Корф. Мосю дьо Краон плете мрежите си и сипе лъжи. Фламандските пирати се приближават до сушата, а сега пък се появиха и испански търговци — той сви рамене. — Изглеждат такива, за каквито се представят.

Чансън доведе конете от конюшнята и плати на конярите. Корбет хвана юздите и поведе коня си по пътеката. Едва се бе качил, когато конят рязко се дръпна, изплашен от момче, което изскочи от храстите край пътя, отупвайки снега от главата и раздърпаните си дрехи. Корбет успокои коня и бързо слезе.

— Ти ни прислужва — разпозна той момчето от хана.

— Да, мастър, аз бях, пък имам и остър слух.

— Тъй ли, момче?

Корбет потупа коня по врата и извади изпод дрехата си кесията с парите. Момчето се ококори.

— Ще се постарая Хорхаунд да получи съобщението ви — то ловко хвана хвърлената от Корбет монета.

— А чужденците? — попита Корбет.

Стиснало здраво сребърната монета, момчето поклати глава:

— Говорят на техен си език, трудно е да се разбере. Интересуват се само от вълна, кои ферми да посетят и кое имение има най-добрите стада. Дадоха на мастър Реджиналд добра пара за сведенията.

— Ти не дойде за това, нали? — Ранулф изравни коня си с този на Корбет.

— Не — момчето облиза устни и погледна крадешком към странноприемницата. — Дойдох заради убитите момичета. Не харесвам мастър Реджиналд, не си пести юмруците и все се опитва да вдига женските фусти. Подиграват му се, да знаете.

— Кой му се подиграва? — попита Корбет, като отново се наведе.

— Слугините. Съчиниха песен за него. Тази есен, една вечер слязоха и я изпяха под прозорците му, ама наистина грубиянска песен с неприлични думи. Мастър Реджиналд ги пропъди.

Момчето подскочи от радост, когато Корбет му подхвърли още една монета. То я хвана и изчезна пъргаво като заек в храстите. Корбет обърна коня и погледна портата. Сети се как мастър Реджиналд влиза и излиза с каруцата си от замъка и за грижливо прибрания арбалет.

— Някои от слугините — заяви Ранулф, прочел мислите на господаря си — може и да са били в добри отношения с него, биха му позволили да се приближи.

— Така си е — отвърна Корбет. — Чудя се дали току-що не седяхме на една маса с техния убиец.

Продължиха пътя си към църквата и докато стигнат до църковната порта, разбраха по камбанния звън, че отец Матю вече е започнал службата. Корбет влезе в църквата и се спря на прага, за да подуши въздуха. Не беше обичайното ухание на тамян или восък, или дори специфичната миризма на старо и плесен, а непознат, поне засега, аромат. Ранулф също се заинтригува и направи гримаса в отговор на въпросителния поглед на Корбет.

Мощният глас на отец Матю проехтя от малкия параклис:

— Respice mei Domine, respice mei Domine — Погледни ме, Господи, погледни ме.

Корбет се присъедини към малкото паство — местни жители, въглищари и дървари, които бяха дошли в църквата за службата, специално съобразена с работните им часове. Те се молеха на Бог, ядяха и пиеха в близкия хан и работеха, докато станеше твърде тъмно, за да продължават. Бяха пъстра сбирщина — с кадифени дрехи, тесни панталони и опърпани ботуши. Жените носеха рокли с високи яки и тъмнозелени или кафяви одежди, мърсяха пода на параклиса с калните си обувки, от издърпаните назад качулки се подаваха сурови, загрубели от хапещия студ лица. Бяха приветливи, надничаха срамежливо към кралските мъже и открито се възхищаваха на кожените ездитни ботуши и подплатения елек на Ранулф.

А отец Матю, застанал до олтара в одеждите си в пурпурно и златно, бе напълно погълнат от службата. Корбет слушаше внимателно латинския и разбра, че отецът не само има добри класически познания, но и природен усет към езика. Понякога латинският на много селски свещеници бе труден за разбиране, но отец Матю произнасяше внимателно всяка сричка. Корбет наблюдаваше с интерес как провеждаше службата: как вдига разпятието и призовава паството да възхвали Агнеца Божи.

След като службата свърши, Корбет изчака на входа появата на свещеника.

— Виж ти, виж ти — отец Матю се приближи, развял черна роба. Здрависа се с Корбет. — Сър Хю, искаш да поговориш с мен ли?

— Най-напред, отче, каква е тая миризма?

— Малко сяра за почистване — отвърна свещеника. — Понякога оставям вратата отворена, случвало се е даже и лисица да роди вътре. Оставят тук какво ли не!

— Може ли да отидем в къщата ти, отче?

— Трябва да дам последно причастие на някои от нашите болни — извини се свещеникът, — но тия дни, сър Хю…

— Кажете ми, отче, имаш ли арбалет?

— Да, имам — отвърна свещеникът и застана нащрек. — Имам и колчан със стрели. Чудех се кога ще дойдете да ме разпиташ, сър Хю, но вече ви казах всичко, което знам. А що се отнася до младите жени, то аз им преподавам в нефа, изслушвам изповедите им и в неделни, и празнични дни ги причестявам.

— Да не би да са непокорни и недисциплинирани? — запита Корбет.

— Сър Хю, ако искаш да откриеш какво мислят за мен, защо не попиташ направо тях? Сутринта, когато намериха бедната Ребека, бях тук, в църквата. Чух Алуша да пищи. Викаше толкова пронизително… — отец Матю се взря в острите черти на писаря и в лицето на другия, застанал в сенките. — Наистина трябва да тръгвам — избърбори бързо той. — Скоро ще дойде празникът на непорочното зачатие, а после и Коледа. Трябва да започна събирането на дърва за яслата, както ни е учил свети Доминик — той посочи вратата. — Сър Хю, винаги си добре дошъл.

— Мисля, че искаше да си тръгнем — Ранулф се ухили, докато отвързваха конете.

— Изглеждаше притеснен — намеси се Чансън.

— Да, така е.

Корбет събра юздите и се загледа пак в църквата. Беше древна постройка с рушащи се стъпала, но вратата бе нова и подсилена с железни гвоздеи.

— Много е странен този отец Матю — каза той замислено, докато пъхаше крак в стремето и се мяташе на седлото. — Латинският му е отличен, а пък държеше нафората по грешен начин. След освещаването, Ранулф, свещеникът трябва да държи палеца си притиснат към показалеца, това е детайл от ритуала.

— Може да му е било студено, като на мен — озъби се Ранулф.

— Пък и за беден селски свещеник изглежда много разбира от църковното учение и твърдението, че и Светата Дева е зачената без грях, и все пак — той пришпори коня си — изглежда не си спомня, че свети Франциск, а не свети Доминик е направил първата ясла.