Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician’s Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Смъртта на магьосника

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2007 г.

ИК „Еднорог“, 2007 г.

ISBN 978-954-365-013-2

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

Могат да се създадат устройства, които да произвеждат отровни и заразни изпарения, когато човек си пожелае.

 

Роджър Бейкън, „За чудодейната сила на изкуството и природата“

Корбет се опита да остане спокоен, докато сядаше на централната маса. Престори се, че яде и пие, но в ума му бушуваха идеи, предположения и страх. Надигащото се вълнение пропъди обзелото го безпокойство. Във всеки друг случай той би излязъл на дълга разходка, би оседлал коня си за езда или дори би взел песнопойката си, за да се разтуши с някое коледно или молитвено песнопение. Разговорите на масата се носеха като полъх около него. Нима нещо имаше значение? Всичко беше преструвка. Дьо Краон можеше да си седи там, да тъпче търбуха си с деликатесите от кухнята, да се перчи и да слуша благосклонно дърдоренето на лейди Катрин. Ти си убиец, помисли си Корбет, затънал си до гуша в мерзости. Почти възкликна от облекчение, когато пиршеството свърши. Сър Едмънд стана и словоохотливо благодари на дьо Краон, който отговори превзето. Корбет намигна на Ранулф и се престори на пиян — изтегна се на стола и изпружи крака, все едно бе полузаспал. Обаче щом останалите си тръгнаха, той настоя тримата с Ранулф и сър Едмънд да се срещнат в личните покои на управителя. Корбет обсипа лейди Катрин с най-искрени извинения.

— Няма защо — промълви тя и взе малък украсен псалтир от масата. — Наблюдавах те по време на пиршеството, сър Хю. Нещо не е наред, нали?

Ранулф, който чистеше петно от елека си, бързо се огледа. Беше толкова погълнат от лейди Констанс, че почти не беше погледнал сър Хю, но сега виждаше, че Пазителят на тайния печат не беше нито пиян, нито изморен, а напрегнат и развълнуван.

— Какво има? — попита управителят и затвори вратата след жена си.

— Сър Едмънд, ще нападнат замъка Корф!

— Глупости! — присмя се управителят. — Ще са им нужни обоз за обсада, тарани, обсадни стълби…

— Нямам предвид такова нападение — Корбет седна на един стол. — Ще го превземат чрез коварство — той се обърна към Ранулф. — Дни наред си говорим за тайни знаци, шифри и кодове. Ранулф, спомняш ли онзи номер, на който те научих? Казах ти да вземеш монета от купчината на масата и да се съсредоточиш върху нея. Кой крал беше изобразен на монетата? Помолих те да помислиш внимателно.

— А, да — Ранулф се засмя. — Смаяхме всички, защото винаги избирах монета, която ти отгатваше.

— Какъв е смисълът от всичко това? — сър Едмънд разхлаби връзките на ризата си. Беше се надсмял над твърдението на Корбет, ала знаеше, че този мургав чиновник е не само войник, но и изкусен заговорник.

— Сър Едмънд, спомняш ли си онзи свитък, който намерихте у мистрес Фейнър — за хляба, дето напълвал и най-големия стомах и дамаските рози, с които и папата да може да украси църквата преди сутрешната служба? Дьо Краон призна, че той го е писал. Това е тайнопис. Когато учих Ранулф на нашия номер, аз използвах определена дума да обознача дадения крал. Когато го молех да помисли, той отговаряше: „Да, аз размислих“ или „Да, помислих си“, или „Да, спомних си“. Всеки от тези изрази означаваше определен крал. „Да, помислих си“ — беше Хенри, „Да, спомних си“ — беше Едуард, „Да, аз размислих“ — беше Ричард. Евтин панаирджийски номер, но може да се направи много по-сложен. И тъй, дьо Краон знае, че подозираме нещо. Изобщо не е трябвало да откриваме това съобщение. Най-напред отрече всичко, но после осъзна, че ако си признае, ще може да продължи със заговора.

— Чиято цел е…? — попита сър Едмънд сприхаво.

— Да превземе замъка тихомълком. В съобщението се дава часът, мястото и начинът. Разгледайте написаното добре. Хляб да напълни всеки корем — думата за корем на френски е ventre, а в свободен превод може да се разбере като вътрешния двор на замъка. Възнамеряват да влязат в него през портите.

— Кога? — попита Ранулф.

— Ето че стигнахме до дамаските рози. Дьо Краон не се е съобразил със сезона. Сега най-много да се намерят изсушени розови листенца, но той съвсем няма това предвид. „Дамаски рози“ е намек за свети Дамаскин — той е бил един от първите папи. Утре се чества неговият празник, а пък препратката към утринната служба означава времето преди изгрев, когато отец Андрю обикновено ни събира за първата служба за деня.

Сър Едмънд седна на един стол и разсеяно отпи от бокала си.

— Но как? — поиска да узнае Ранулф. — Кого би могъл да използва дьо Краон? Дали е наел разбойниците?

— Съмнявам се.

— Подкупил е гарнизона?

— Невъзможно — отсече сър Едмънд.

— Фламандските пирати — намеси се Корбет. — Сър Едмънд, нашите съгледвачи потвърдиха, че фламандските пирати са били забелязани в Тесните морета да се навъртат близо до южния ни бряг.

— Вярно е, вярно е, плячкосват и на сушата, па макар и само селца.

— Този път е различно — заяви Корбет. — Времето е на тяхна страна. Корф се намира на остров Пърбек, на юг е морето, на изток е устието на реката. Тези фламандци са опитни моряци, имат си схеми, карти и събрани сведения. Могат да акостират в някой самотен тесен проток или заливче, да се съберат и да тръгнат по сушата.

— Нали ще ги видят!

— Няма, сър Едмънд. Сега е средата на зимата. Кога за последен път напускахте замъка? Ще влязат в гората и Бог да е на помощ на всеки, когото срещнат. Бих заложил кесия с жълтици, че сега гората е осеяна с трупове: въглищари, странстващи търговци, калайджии.

— Разбойниците! — възкликна Ранулф. — Зле въоръжени, изтощени, те не биха имали никакъв шанс срещу такива свирепи бойци.

— Възможно е — съгласи се Корбет. — Ето защо нашите разбойници не дойдоха на уговорената среща. Дано господ се смили над бедните им души, защото сигурно са мъртви. Всъщност, Ранулф, ние излязохме големи късметлии, защото съм убеден, че едва не се сблъскахме с фламандците.

— Къде? — Ранулф не можеше да повярва на ушите си. Той често споделяше с Чансън, че старият господар Кисела физиономия го изненадва, но сега бе направо смаян.

— Става дума за двеста-триста души — притвори очи Корбет, — които са се приближили възможно най-много до замъка — той отвори отново очи. — Мисля, че отец Матю изобщо не е болен. В деня, когато го посетихме, църквата беше заключена и залостена. Ако бяхме насилили вратите, щяхме да видим гледка, която щеше да ни ужаси, а после въздухът щеше да се изпълни със стрели.

— Казваш, че са били вътре — в къщата и църквата?

— Да, Ранулф, че и по-близо, вероятно в самата странноприемница. Ще използват каруцата на мастър Реджиналд, както вероятно са замисляли да използват тази на мистрес Фейнър. Когато дьо Краон посети странноприемницата, съм убеден, че е оставил същото съобщение, като онова, което вие, сър Едмънд, открихте у мъртвата жена. — Корбет поклати глава — Може да стане толкова лесно, просто парче пергамент, захвърлено на пода.

— Но свещеникът щеше да ни каже — възрази Ранулф, — както и мастър Реджиналд.

— Заплашили са и двамата — обясни Корбет. — Сигурен съм, че в странноприемницата, над стълбите или в избите се спотайват мъже с опънати арбалети или допрели остриета до гърлата на слугите на мастър Реджиналд, също и в църквата. Всъщност свещеникът се опита да ни предупреди. Спомняш ли си, Ранулф, отец Матю твърдеше, че не бил ял, ала ние подушихме миризмата на готвено, пък и водата в бъчвата беше намаляла. Да не забравяме също и скъпата медна купа в градината. Никой беден свещеник не би захвърлил нещо толкова ценно.

— Каква купа? — попита сър Едмънд — Какво е това, сър Хю? От къде знаете, че дьо Краон стои зад всичко това? Защо?

— Не знам защо, сър Едмънд, поне засега, но фламандците са наемници — могат да бъдат наети от френския крал или от брат му, или пък от член на Кралския съвет. Всичко е направено тайно. Дали са известна сума на някоя банкерска къща и са обещали да има още, когато сделката се изпълни. Спомняш ли си онзи огън, сър Едмънд? Не мислиш ли, че е странно, че вашите стражи са зърнали огън в началото на гората? А след съвсем малко подобен огън лумна и в замъка. Дьо Краон е получавал и изпращал съобщения. Като в игра на шах — всички фигури заемат позиции.

— Не вярвам на това — прошепна сър Едмънд и поклати глава. — Сър Хю, дьо Краон е официален кралски пратеник.

— Именно, сър Едмънд. Той ще си измие ръцете и ще твърди, че нищичко не знае. Ако греша, ще се извиня и на теб, и на краля и наистина ми се ще да ми се даде възможност да се извиня, ала никак не ми се иска да ми прережат гърлото или да ми забият стрела в гърдите.

Сър Едмънд седеше загледан в пода:

— Ако искаха да те убият, сър Хю, защо не го сториха в гората или в странноприемницата?

— Това щеше да ви накара да бъдете нащрек. Все пак това, което каза, не е за пренебрегване, сър Едмънд. Очевидно е, че търсят още нещо. Знам, че ти си управител на замъка, но аз съм Пазител на…

— Аз пък имам жена и дъщеря — сопна се сър Едмънд. — Разрешението е много просто, сър Хю. Ще удвоя стражата. Скришом ще дам нареждания.

— Не позволявайте французите да узнаят причината за това.

— Разбира се, че няма. Ще наредя да вдигнат външния подвижен мост и да спуснат назъбените решетки.

— Вътрешния мост също ли? — попита Ранулф.

— Не, не. Ако нещо се случи — обясни Корбет — и нападателите влязат във външния двор, на защитата трябва да се даде възможност да премине по втория подвижен мост. Ако той се вдигне, докато го спуснат пак, нападателите биха могли да последват защитниците в замъка — той се изправи на крака. — Сър Едмънд, мисля довечера да не си лягам. Дръжте приготовленията ни във възможно най-голяма тайна.

— Защо да не проводим навън конници? — запита Ранулф, но после сви рамене, щом осъзна колко безплодна е идеята му. — Разбира се, посред нощ, в дълбоката зима…

Сър Едмънд неохотно се съгласи с всички изисквания на Корбет. Беше служил заедно с него в Уелс и по границата с Шотландия и знаеше, че ако сър Хю надушва опасност, значи има опасност.

Корбет и Ранулф се върнаха в стаята на Корбет. Сега дворовете на замъка бяха пусти, само нарядко притичваха слуги, понесли факли. Небето беше безоблачно, звездите приличаха на светли точки. Корбет слезе до входа на първия двор. Офицерите от гарнизона вече се сбираха край главната порта, а когато се обърна, чу да се разнася грохот на вериги. Корбет съзря как някои от слугите, странстващите калайджии и търговци се трупат около огъня. Всичко изглеждаше горе-долу мирно и тихо. Веднага щом се върна в стаята си, той провери големия сандък и се преоблече, като си сложи здрав кожен елек, провери меча и камата си, като ги извади и прибра отново в ножниците им, а Ранулф взе два арбалета от стойките, заедно с колчани със стрели.

— Най-добре да кажа на другите — заяви Ранулф.

— Не, не — предупреди го Корбет. — Недей! Искам да останеш при мен. Можеш да спиш на леглото, ако искаш — той избута стола си до огнището и седна да си припомни всичко, което бе казал на управителя. Той наистина вярваше, че заплахата е реална и много коварна. Всички дребни неща, които бе зърнал и подочул в замъка и извън него, сега придобиваха смисъл. И все пак — той прокле своята умора — имаше нещо, което бе пропуснал! Колко време вече двамата с дьо Краон кръстосваха шпаги? Трябваше да са доста години. И ако дьо Краон играеше шах с живота на другите, той сигурно е замислил тайни ходове и стратегия за по-нататъшните си ходове.

— Causa disputandi — в името на спора — прошепна Корбет, — нека предположим, че дьо Краон знае, че аз знам какви злини е замислил. Фламандските пирати може и да са решителни бойци, но не са армия. Нямат приспособления за обсада.

— Обаче имат стълби — каза Ранулф, седнал на леглото зад него.

Корбет се усмихна през рамо:

— Достатъчно дълги, за да се изкатерят по стените, нали, Ранулф? — Той потъна отново в размисъл. — Подвижният мост е вдигнат, портите се вардят. Господи, като че ли пропускам нещо!

Унесе се за малко, като се сепваше при всеки шум, дори от приглушените викове на часовите. Сложи още една цепеница в огъня и отиде да провери часовата свещ. Беше запалена по обяд на предния ден и пламъкът вече беше стигнал до петнайсетия кръг.

— Ако стане — Корбет погледна към Ранулф, дълбоко заспал на леглото, — ако стане, ще бъде скоро.

Върна се на стола си и се опита да си спомни какво точно беше пропуснал. Тъкмо заспиваше, когато чу звук отвън, нечии стъпки. Той скочи на крака, извади меча си и се приближи на пръсти към вратата. Бутна резето, което бе смазано наскоро и завъртя ключа в ключалката, после вдигна езичето, отвори вратата и погледна навън. Не видя нищо освен танцуващите по стената сенки. Пламъкът на факлата подскачаше бясно и той усещаше течението от ледения вятър. Погледна надолу към пода — на мъждивата светлина успя да види отпечатък от стъпки. Някой беше идвал. Вратата към кулата беше отключена. Някой се беше качил по тези стълби и беше опитал да отвори вратата му.

Стиснал меча, Корбет слезе по стълбите. Щом зави зад ъгъла към долното стълбище, той чу щракването на ключалката на външната врата, която някой току-що бе затворил. Усети тръпки на страх да пълзят по тила му. Опитвайки се да успокои дишането си, той приближи вратата, вдигна езичето и се промуши през пролуката. Тъмнината се разсейваше, виждаше се светлината на мангал в другия край на двора. Някакви мъже, увити в наметала, спяха в сенките, но нямаше нищо необичайно или нередно. Корбет пристъпи обратно вътре, залости вратата и се върна в стаята си. Ранулф се беше събудил и вече обуваше ботушите си.

— Какво има? Какво става?

— Нищо, Ранулф, лягай да спиш.

— Сънувах лейди Констанс. Сър Хю, виждал ли си някога такава прекрасна шия? Имам предвид — бързо добави Ранулф, — освен тази на лейди Мейв?

— Значи смяташ, че лейди Мейв има прекрасна шия…

— Искам да кажа, че много ми се иска да купя на лейди Констанс огърлица, може би сребърно кръстче или скъпоценен камък?

— А защо не сребърно сърце? — отвърна Корбет. — Но няма да намериш нищо такова в замъка. Може би когато тази опасност отмине…

— Но нали тук има пътуващи търговци — отвърна Ранулф.

— Да, така е.

Клепачите на Корбет натежаха. Той се унесе за малко, като си мислеше за лейди Мейв и сребърната огърлица, която мислеше да й купи като новогодишен подарък. Беше харесал една в Чийпсайд. Там беше най-доброто място за пазаруване. Имаше пътуващи търговци… Корбет отвори очи и стомахът му се сви. Отиде до часовата свещ и забеляза колко е близо до шестнайсетия кръг. Отвън се чу звук, подобен на птичи крясък. Загледа се в Ранулф и разбра какво беше забравил.

— Ранулф! — Другарят му веднага се събуди. Корбет вече си слагаше оръжейния колан и грабваше арбалета. — Ранулф, имаш ли тръба или нещо такова?

— Какво става? Имам нещо подобно — Ранулф скочи от леглото. — В стаята ми е. Сър Хю, какво има?

— Калайджии, странници, пътуващи търговци. Мисли, Ранулф! През последните няколко дни сума ти пътници влязоха в замъка.

— В името на свети Михаил и всички ангели! — Ранулф задъхано обуваше ботушите си и събираше оръжията.

Корбет го избута през вратата и надолу по стълбите. Резето на външната врата беше заяло и двамата го избутаха с дружни усилия. Щом излезе на двора, Ранулф понечи да хукне към стаята си, но Корбет го спря.

— Вече е късно за това. Au secours! — извика Корбет, използвайки обичайния вик за тревога във всеки военен лагер.

— Au secours! Au secours! — повтори Ранулф призива. Те се затичаха през двора като се подхлъзваха и пързаляха.

Войници и стрелци с натежали от съня лица се пробуждаха и излизаха от малките бараки, издигнати край стените на вътрешния двор. Опитаха се да спрат Корбет, но писарят вече тичаше към втория подвижен мост. След като прелетя през него към първия двор, той осъзна, че е закъснял. Главната назъбена решетка беше вдигната, спускаха моста и група въоръжени мъже се трупаха там под мъждивата светлина. Един-двама държаха факли, чуваше се прозвънтяване на метал, а откъм къщичката на вратаря се чу неистов писък. Въоръжените мъже по крепостната стена се стреснаха, разбудени от дрънченето на вериги и трясъка на падащия подвижен мост. На стражите им дойде като гръм от ясно небе, не знаеха дали да се насочат към нападателите в двора долу, или към конниците и каруците, които сякаш се появиха от нищото и сега трополяха с гръм и трясък през долния мост. Корбет и Ранулф се втурнаха да прекосят двора.

Вратата към Залата с ангелите беше отворена и оттам нахлуваше светлина. Сър Едмънд и офицерите му притичаха долу, наполовина облекли броните си, с извадени мечове и шлемове на главите. Корбет зърна с крайчеца на окото си някакво движение и се обърна с извадени меч и кама. Разпозна двама от странстващите търговци, които бе мярнал предния ден. Сега вече не носеха вързопи — единият държеше меч и кама, а другият, който тичаше отзад, слагаше стрела в арбалета си. Корбет кръстоса меч с първия, а Ранулф се хвърли към стрелеца. Завърза се ожесточена и яростна схватка. Корбет виждаше пред себе си брадато лице и пламтящи очи, усещаше смрадта, която се носеше от мъжа, и чуваше глухите му проклятия. Човекът беше лош фехтовач, не можеше да си служи добре с камата, обърна се леко настрани и остави гърдите си незащитени. Тогава Корбет заби меча си, докато Ранулф, сграбчил арбалета на противника си, го заби в корема му и замахна с камата към лицето му. Нападателят се строполи и кръвта му започна да се лее на гъста струя. Ранулф мина зад него и наклони главата му назад, за да му пререже гърлото.

Битки като тази се водеха из целия вътрешен двор, самостоятелни дуели, мъжете се търкаляха по земята, докато нападателите прииждаха от главната порта и се трупаха в двора. Броят им вдъхваше страх. Те не носеха брони, а кожени елеци или дълги роби, сцепени отстрани. На главите си носеха кожи от лисици, язовци, вълци и мечки. Бяха добре въоръжени и организирани, водеха ги редица стрелци, а бойците прииждаха откъм фланговете и всеки момент щяха да вземат връх. Бяха обърнати с гръб към постройката около портата и вече напредваха към втория мост, докато други бързаха по стълбите, за да нападнат стражите по крепостната стена. Докато напредваха, Корбет осъзна, че главната им сила беше в дясното крило, и без да обръща внимание на звънтящите стрели, посочи към Залата с ангелите.

— Възнамеряват да я превземат.

Сър Едмънд, който вече беше ранен, се съгласи.

— Аз ще се заема с отбраната — прошепна Ранулф.

Сега сър Едмънд пусна в бой собствените си стрелци с арбалети. Те се движеха в разпокъсана линия и не помогнаха много, тъй като бяха твърде бавни, но поне спряха напредването на врага. Зад линията им, без да обръщат внимание на виковете на ранените, сър Едмънд и офицерите му се опитваха да наложат ред. Заобиколен от група въоръжени мъже, Ранулф вече защитаваше подстъпа към Залата с ангелите. Сър Едмънд се отдръпна и изпрати напред още стрелци, а зад тях — редица от войници с дълги овални щитове и пики. Отначало Корбет, останал без дъх, потънал в пот и оглушал от силния шум, помисли, че сър Едмънд действа неразумно, обзет от паника и лишен от способността си да планира добре. Но редиците уелски стрелци, предвождани от офицерите си, заприиждаха през вътрешния мост и коленичили, се подредиха в строй с празни места между всяко формирование. Развели червено-черни флагове и подсилени с нови подкрепления отвън, пиратите бяха готови да нападнат стрелците на сър Едмънд и строя от облечени в ризници войници. Външният двор беше пълен с пъстроцветно облечената сбирщина наемници. Както винаги в такива случаи Корбет не можеше да следи точно развоя на битката, а чуваше само виковете на повалените мъже, притиснали кървавите си рани и телата, падащи през парапета. Съзря вражеските стрелци, които се опитваха да стрелят над главите им.

— Сър Хю!

И той, и сър Едмънд сега бяха защитени от редици клекнали и изправени мъже пред тях, с щитове, насочени срещу гъмжащите във въздуха стрели.

— Сър Хю! — изрече задъхан сър Едмънд. — Когато дам заповедта, трябва да се оттеглиш! Не бива да спираш, а ако паднеш — Господ да ти е на помощ!

Такава заповед бе дадена на строя. Вражеската линия приближаваше, а стрелците им превръщаха всичко на пух и прах. Сър Едмънд даде знак — понесе се пронизителен писък на тръба и защитниците на замъка се обърнаха, и побягнаха заедно с Корбет. Минаваше покрай мъже в кожени елеци, дребни и мургави, с вързани на тила коси, обтегнали лъковете, с колчаните отстрани, с една стрела на тетивата и втора — захапана в устата. Две редици бяха клекнали, а между тях други две редици стояха прави. Мирисът на пот, кожа и странната смазка за по-голяма еластичност на тисовите лъкове се носеше навсякъде. Корбет хукна напред, като внимаваше да не събори някого от стрелците, които сега снижаваха лъковете си. Изненадан, врагът спря, объркан от непомръдващия строй мъже и масата назъбени стрели в опънатите тетиви. За няколко мига всичко притихна, после един от вражеските войници, с боядисано лице и глава, увита в тюленова кожа, се втурна напред, размахал брадва.

— Сега! — извика сър Едмънд.

— Пускай! — извика командирът в тила на стрелците.

Корбет чу звук като от едновременно подръпване на струните на хиляди арфи, последван от бръмчене, сякаш гигантска птица запляска с тежките си криле. Водопад от стрели се спусна от ведрото небе. Гледката върна Корбет към мъгливите долини на Уелс и към спомена за облечените в червено и златно английски войници, падащи като зрели круши под смъртоносната градушка на назъбените стрели. И сега ставаше същото. Първата вълна от нападатели сякаш се изпари — отметнаха се назад и паднаха, а останалите смутено спряха и се превърнаха в още по-лесна мишена за втория, бърз водопад от стрели. Вътрешният двор се напълни със залитащи мъже, сграбчили стрелите, забити в лицата, вратовете и гърдите им, други се бяха проснали неподвижно върху твърдия лед. Корбет вече беше виждал колко смъртоносен е ефектът от стрелковия строй, и все пак се изуми от бързината и мощта на този щурм.

Сега под ръководството на офицерите стрелците се обърнаха и образуваха линия с формата на подкова, за да пометат целия двор със залпа си. Бързината на стрелите, точният прицел и близостта на врага действаха унищожително. Земята се покри с мъртви и умиращи. Нападателите нямаха друг избор, освен да се оттеглят. Уелските стрелци напредваха под командите „Върви! Пускай!“, последвани от зловещото звънтене. Пиратите се стъписаха. Някои от водачите им бяха убити. Дори докато отстъпваха, смъртоносната градушка продължи. Настана паника, строят се разби и хората се разбягаха, като отчаяно се опитваха да стигнат до главната порта. Неколцина от стрелците опънаха лъковете и ги последваха, но сгрешиха, защото врагът се обърна с мечове и сопи. Стрелците не можеха да се мерят с тези отчаяни мъже и опита им в ръкопашния бой. Сър Едмънд ги извика обратно. Тръбите и роговете огласиха въздуха, когато управителят нареди конете да се изведат и оседлаят за преследването.

Корбет се отдръпна. Беше уморен и изтощен и нямаше желание да се включи в гонитбата. Дворът се изпълни с цвилещи коне. Сър Едмънд и офицерите му възседнаха своите, викайки на войниците да се сберат около тях. Рогът зазвуча отново и сър Едмънд поведе кавалкадата през външния двор, а стрелците тичаха след тях. Останалите обитатели на замъка сега заизлизаха от скривалищата си, въоръжени кой с каквото намери. Тръгнаха между мъртвите, прерязваха гърлата на враговете и търсеха близките си. Лейди Катрин и дъщеря й излязоха от Залата с ангелите, придружени от Ранулф и група войници. Лейди Катрин въдвори ред. Убийствата на ранените спряха. На кухненските слуги и прислужниците бе наредено да запалят огньове, да сварят вода и да донесат завивки от складовете. Доктор Саймън вече беше зает, а зад него отец Андрю, с епитрахил на шията, се движеше между мъртвите, като от време на време коленичеше да поговори с някои от повалените.

Корбет се облегна на стената, борейки се да спре гаденето в стомаха си. Опита се да вдиша и да прочисти гърлото си, защото се страхуваше, че ще повърне. Ранулф и Болингбрук се завтекоха към него. И двамата писари бяха облекли твърди кожени нагръдници. Ранулф беше преметнал оръжейния си колан през рамо, а от камата и меча му капеше кръв. Корбет им обърна гръб и повърна. Зловещата тишина, която винаги наставаше след битка, се нарушаваше от агонизиращите викове на ранените или от протяжните писъци на жени, открили съпрузите си сред труповете. Ако лейди Катрин, придружена от войниците, не беше дошла, щеше да настане второ клане. Тя настоя ранените служители на замъка да бъдат отведени в централната кула, мъртвите — отнесени в параклиса, а вражеските пленници, които все още можеха да ходят, да бъдат бързо оковани и отведени в крепостните тъмници. Корбет махна с ръка на Болингбрук да отиде и да й помогне.

— Ранулф, тук свърших.

С помощта на другаря си, Корбет се запъти към стаята, като се опитваше да не гледа към труповете, проснати в тъмни локви кръв. Стигна до кулата, отвори вратата и се спря при шума от стълбите горе. Ранулф го изблъска настрани и тръгна напред, Корбет се изкачи бавно по стълбите. Вратата към стаята му зееше отворена. Той спря:

— Сигурен съм, че я заключих — прошепна той. — Напълно съм сигурен.

Той влезе в стаята. Можеше да познае, че някой е влизал по бледите следи по пода. Кожения елек, оставен върху големия сандък, беше преместен. Той клекна и провери ключалките.

— Къде беше дьо Краон по време на нападението?

Ранулф прибра меча в ножницата и избърса потта от лицето си:

— Мисля, че се криеше в Залата с ангелите.

Корбет наля на себе си и на Ранулф по чаша вино. Отпи жадно, сетне легна на леглото. Имаше чувството, че току-що е затворил очи, когато сър Едмънд го разтърси. Косата му беше цялата сплъстена, а лицето — набраздено от пот и мръсотия.

— Сър Хю, нужен си ми веднага!

Корбет с мъка се разсъни и седна на ръба на леглото. Сър Едмънд разхлаби колана на меча си, свлече се на един стол и потри лице с ръце.

— Бяха всичко на всичко триста души — започна той. — Трябва да сме убили две трети от тях. Имаме четиридесет пленника.

— Какво ще правите с тях? — попита Корбет.

— Те са пирати — отвърна управителят. — Не носят пълномощни, разрешителни или писмени заповеди. Познаваш закона, сър Хю. Попаднали в плен, такива мъже се признават за виновни и заплащат с живота си.

— Мислиш да ги съдиш ли?

— Още сега, сър Хю. Ти представляваш Кралското правосъдие и имам нужда от помощта ти. Няма друг начин. А Ранулф ще изпълни ролята на писар, така ще се съберат необходимите трима представители на правосъдието.

— Почакай, почакай! — Корбет вдигна ръце. — Разпитахте ли ги? Защо нападнаха Корф?

— Предводителите им бяха избити или избягаха — отвърна управителят. — Капитанът на флотилията успя да избяга. Тези, които заловихме, не знаят нищо освен, че е трябвало да нападнат замъка, да го опустошат, да убият колкото се може повече хора и да се оттеглят при корабите си, акостирали покрай устието на реката.

Корбет прие бокала с вино, който Ранулф тикна в ръцете му.

— Сър Едмънд, струва ми се, че си разгневен. Но нападението беше отблъснато и ти постигна голяма победа.

— Така ли? — управителят свали едната си ръкавица и засмука раната на китката си. — Почти загубих крепостта си, живота си, да не говорим за живота на жена ми и дъщеря ми. Рискувах и твоя живот, сър Хю. Ако те бяха убили, кралят щеше да ми вземе главата. Бог знае какво щяха да направят пиратите с френските посланици.

— Но нали те са ги наели — каза замислено Корбет.

— Дали е така? — отвърна сър Едмънд. — Мосю дьо Краон се скри в стаята си и излезе целия пребелял — управителят се усмихна криво. — Той твърди, че тук не е в безопасност и желае да отпътува за Дувър. Всъщност, нареди на слугите си да приготвят багажа, за да напуснат възможно най-бързо. Настоява голям ескорт да го придружи по време на пътуването.

— Сигурен съм, че настоява — отбеляза Корбет. — Направо си представям как френският гост кърши пръсти, върти очи и нарежда как замъкът трябва да се обезопаси повече, че персоната му е свещена и че трябва да отпраши час по-скоро оттук.

Корбет вдигна чашата си към управителя за наздравица:

— Е, хайде, сър Едмънд, виж нещата откъм добрата им страна. Дьо Краон желае да се отдалечи от Корф, защото се провали и нападението беше отблъснато.

— И все пак, сър Хю — усмивката изчезна от лицето на сър Едмънд, — ние загубихме тридесет и петима души. Направих грешка. Очевидно странстващите търговци, които приехме, са нападнали пазачите на главната порта, прерязали са гърлата им и са спуснали моста. Трябваше да съм по-внимателен. Пиратите са се криели в мрака, докарали са каруца, насилили са портата, а останалото го знаете.

— Били са наблизо през цялото време? — попита Корбет.

— Да, да. Сега стигаме до най-жестоката част. Пиратите са слезли при устието на реката и са навлезли в сушата. От това, което разбрах, излиза, че са нахлули в гората, избили са въглищарите и дърварите. Изнасилвали и колили. Онези, които са познавали пътеките, са били взети в плен и принудени да им показват пътя. Стигнали са до „Сейнт Питър ин дъ Ууд“ и са използвали църквата и къщата на свещеника за убежище. Заплашили са отец Матю, че ако не им съдейства, като се престори на болен и отпраща всички посетители, ще му прережат гърлото и ще изгорят живи заложниците си. После са се придвижили към Горския хан. Изглежда онези кастилски търговци на вълна са участвали в заговора, те са запалили онзи огън. Принудили са ханджията да им съдейства. Решили са да използват каруцата му, както и тази на мистрес Фейнър. Сметнали са, че ще ни хванат неподготвени, ще превземат мостовете и ще оплячкосат замъка.

— Ето защо копелето направи онова пиршество — прекъсна го Ранулф. — Надявал се е всички да се напием и да заспим дълбоко. Сър Хю, не можем ли да помогнем с нещо?

Корбет прокара пръст по устните си:

— Продължавай, сър Едмънд.

— Прочистили са и гората — управителят сключи ръце. — Горкият Хорхаунд и бандата му са били избити. Изпратих конници в гората. Пиратите са избивали поголовно: Хорхаунд и групата му, лесничеи, въглищари. За Бога, сър Хю, чак до лятото ще намираме труповете им.

— А мастър Реджиналд?

— Принудили го да кара каруцата тази сутрин. Бил е убит точно до портата, не знаем дали нарочно, или случайно.

— Ами отец Матю?

— Очаквахме да го открием мъртъв. Обаче нашият свещеник излязъл по-умен, отколкото са очаквали. Той и заложниците успели да избягат в църквата и се затворили вътре, точно когато пиратите взели да се събират за нападението на замъка. Очевидно пиратите се надявали да се справят първо с нас. Свещеникът е разтреперан и уплашен, но той и горките заложници са добре.

— Ами странноприемницата? — запита Ранулф.

— Претършувана и оплячкосана. Повечето от слугите успели да избягат в гората.

— А кастилците?

— По думите на едно от конярчетата, единият избягал, а останалите са убити. Последната съпротива била точно между църквата и странноприемницата. Донесох телата на размирниците, за да ги видят моите хора. Подредени са точно пред вътрешния двор. Искам всички тук да видят, че е раздадено правосъдие.

— А останалите? — попита Ранулф.

— Съвсем скоро ще ги обесят, но Ранулф е прав! Сър Хю, какво можем да направим с дьо Краон?

Корбет стана, изми лицето и ръцете си и внимателно се приготви.

— Кажете на дьо Краон, че искам да го видя тук — той обърна стола с висока облегалка към вратата. — Искам да дойде тук сам. Вие ще ми бъдете свидетели.

Малко по-късно дьо Краон, с ботуши и шпори, увит в плътно вълнено наметало, влезе наперено в стаята. Бого от Байо го следваше като сянка.

— Сър Хю, радвам се да видя, че си добре.

Дьо Краон се огледа за стол, но Корбет не му предложи да седне. Ранулф седеше на ниското столче, а сър Едмънд се беше облегнал на стената и все още се занимаваше с раната на китката си.

— Кажи на прислужника си да застане отвън.

— Не те разбрах?

— Кажи на прислужника си да застане отвън. Този замък принадлежи на краля на Англия, аз съм негов специален пълномощник и аз решавам с кого ще говоря — Корбет потри ръце. — А сега той или ще ни остави доброволно, или ще наредя да ударят камбаната за тревога.

Дьо Краон вдигна ръка, облечена в ръкавица, и махна с пръсти. Ранулф побърза да отвори вратата и насмешливо се поклони, докато оръженосецът излизаше, после тресна вратата и дръпна резето. Дьо Краон застана нащрек:

— Сър Хю, изглежда си разгневен. Аз наистина съм възмутен, както ще бъде и моят господар, от ужасното нападение над замъка — ломотеше дьо Краон. — Може би, сър Хю, нашите двама крале могат да се срещнат и да обсъдят опасността от тези мародери. В същото време трябва да ви напомня, че аз съм дипломатически представител. Вече не се чувствам в безопасност тук. Бих искал…

— О, я стига! — Корбет отпи от виното си. — Мосю дьо Краон, защо просто не замълчиш? Знаеш ли, сър — продължи той, — че ако успея да докажа кой е наел тези пирати, ще мога да построя специална бесилка отвъд портата и да наблюдавам екзекуцията му?

— Твърдиш, че те са били наети! — Дьо Краон се облещи изненадано. — Сър Хю, имаш ли доказателство за това?

— Казах „ако“ — отвърна Корбет. — Човекът, който ги е наел, е убиец. Ръцете му са изцапани с кръвта на невинни мъже и жени. Аз го наричам жалък негодник, жестокосърдечно копеле, който не заслужава дори да бърше задниците на кучетата на сър Едмънд — в очите на французина проблеснаха злоба и гняв. — Но, мосю, ти направи много добра забележка. Всъщност, три, ако трябва да сме точни. Първо, трябва да съберем възможно най-много сведения за това нападение, чийто свидетел си и ти. Второ, ти си дипломатически представител и кралят на Англия е лично отговорен за твоята безопасност. Трето, между нас все още има нерешени въпроси. И така, казано направо, мисля, че съвсем няма да е безопасно, дори с голям ескорт, да пътуваш до Дувър. Пиратите може би още се крият по пътищата.

Корбет отпи от чашата, наблюдавайки над ръба й дьо Краон.

— Кой знае, може дори да предприемат второ нападение. Твоята персона, мосю дьо Краон, е изключително специална, дори свещена за мен. Трябва да те държа близо до себе си и в безопасност.

Дьо Краон се изчерви, когато Ранулф се изкикоти подигравателно.

— С властта, която ми е дадена — Корбет вдигна лявата си ръка, — настоявам да бъдеш държан в безопасност тук, в Корф, като ти се осигурят всички удобства, докато се убедим, че опасността е отминала.

— И? — едва ли не прошепна дьо Краон.

— Моят господар, кралят — продължи Корбет с усмихнати очи, — ще настоява да те успокои и лично. Той ще иска да знае възможно най-много за нападението — той се наведе напред. — В рамките на тази седмица ще бъдеш ескортиран до Лондон и ще бъдеш удобно настанен в Тауър. Ще можеш да се присъединиш към коледните празненства в кралския двор.

— Протестирам! — избухна дьо Краон. — Трябва да се върна във Франция.

— Амори, Амори! — Корбет стана на крака, сложи нежно ръка на рамото на французина и леко го стисна. — Трябва да се убедим, че си в безопасност. Трябва да покажем на светия отец в Авиньон сърдечните отношения, които съществуват между нашите два кралски двора. Едва ли, Амори, ще откажеш поканата на моя крал! Имай предвид, че той наистина ще се обиди.

Корбет махна ръката си. Лицето на дьо Краон изразяваше трудно овладявана ярост, бяла пяна се бе показала в ъгълчетата на устата му. Французинът дишаше тежко през носа си.

— Трябва да си в безопасност, Амори, ще умра хиляда пъти, ако нещо ти се случи.

— Аз… — заотстъпва дьо Краон, — аз трябва да размисля върху поканата — Ранулф тихичко се смееше. Това преля чашата. На вратата дьо Краон се обърна. — Един ден, Корбет…

— Да, дьо Краон, един ден, но засега трябва да останеш на разположение. Може да имам и други въпроси към теб.

Дьо Краон дръпна резето и изчезна. Като се смееше на висок глас, Ранулф затвори вратата с крак.

— Можеш ли да направиш това?

Сър Едмънд се отдръпна от стената и впери бдителен поглед в Корбет.

— Не искам да си тръгва — заяви Корбет, — а искам и да го задържа в Англия възможно най-дълго. Ще се чувства добре в Тауър. Все повтаря, че е дипломатически представител, тогава най-малкото трябва да представи пълномощията си пред нашия господар. Може пък снегът да се завърне и с малко късмет крал Филип ще трябва да мине без своя Пазителя на тайните до пролетта.

— Ще го обвиниш ли в убийство? — попита Ранулф.

— Той е убиец — отвърна Корбет. — Злобен черен паяк, който плете мрежите си в тъмни ъгли. Той е наел онези пирати. Опита се да ни заблуди, като напълни стомасите ни с вино и храна и мисля, че знам защо. Сър Едмънд, каквото и да стане, дръж моста вдигнат. Никой освен мен не бива да напуска замъка. А сега мисля, че имаме и други дела — Корбет се протегна, духна свещите и препаса оръжейния си колан. — Ранулф, доведи Болингбрук. Сър Едмънд, къде ще се проведе съда?

— В голямата зала на централната кула.

— Кажи на Болингбрук да ни чака там — нареди Корбет. — Бива го с чуждите езици. Нека обясним на тези мерзавци защо трябва да умрат.