Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (12)

Десета глава

Има два метода да придобиеш знание: чрез разсъждение и чрез опит.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Магистър Жан Вервен уви наметалото около себе си и се облегна на парапета на замъка Корф, без да обръща внимание на хапещия студ и на мразовития вятър, който дърпаше качулката му. Пътят беше хлъзгав, но Вервен не се уплаши. На младини бе служил на бойни кораби и бе ходил из бушуващите морета по опасни палуби, които бяха ужасно нестабилни и се клатушкаха. Обърна се надясно — тук нямаше никаква опасност. Десет крачки по-нататък на назъбената стена клечеше часови и топлеше ръце на малък мангал. Той забеляза погледа на Вервен и вдигна ръка за поздрав, французинът отговори и се обърна да погледа потъналата в мъгла околност. Вервен беше изкачил стъпалата, водещи към парапета, подпирайки се на бастуна си, твърдо решен да избяга от вездесъщото присъствие на мосю дьо Краон. Той не харесваше кралския писар, не одобряваше арогантността му и най-вече беше дълбоко против разиграващия се глупав фарс. Искаше да се върне в Париж, да се затвори в собствената си топла стая, в дъното на просторната си къща на улица „Сен Сюлпис“. Искаше да се върне към книгите си, да се разхожда по тесните улици и да се среща с приятелите си в гостилниците и странноприемниците или пак да обсъжда законите в кънтящите зали на Сорбоната.

Вервен беше изучавал брат Роджър и бе отписал мъртвия францисканец като мечтател и позьор. Спомни си изявлението на брат Роджър в Opus Minus: „Няма друга напаст, която да е равна на възгледите на простолюдието. То е сляпо и грешно и се явява пречка и враг на всяко развитие.“ Как може един последовател на свети Франциск, самообявил се за учен, тъй да се присмива на другите? И за какво е цялата тази тайнственост? Той си спомни как брат Роджър изрично бе казал, че не е виждал летяща машина, и все пак беше добавил: „но познавам мъдреца, който изобрети такъв похват“. Как може да каже такова нещо? Какво означаваше то? Вервен се наведе над каменните блокове и разсеяно започна да рови в лишеите и мъха, растящи там. Най-много обичаше да се разхожда по малките площади на Париж, където групи пътуващи актьори и разказвачи на приказки гласяха временните си сцени и разказваха легенди и истории, за да смайват тълпата. Такъв ли бе и случаят с брат Роджър? Човек, който намеква за тайнствени загадки, но никога не говори открито? Английските писари бяха не по-малко объркани от него за тайнописа на Secretus Secretorum. Беше ли това измама, скрита под маската на наука? Имаше ли тайнопис, или беше само жестока шега на монаха? Може би това бе начин да тормози и дразни другите учени, като умело намеква, че този ръкопис съдържа разкрития, които могат да обяснят чудесата, споменавани в другите му писания?

Вервен се загледа над назъбената стена. Изкушаваше се да свали дебелите вълнени ръкавици и да стопли пръстите си на огъня, но и отчаяно искаше да остане сам. Secretus Secretorum беше едно, ала имаше и други по-належащи и опасни проблеми, смъртта на двамата му колеги не преставаше да тревожи духа му. Разбира се, той видя доказателствата със собствените си очи. Дестапл бе умрял от пристъп, вратата към спалнята му бе заключена и залостена, а магистър Кротоа се бе подхлъзнал по стръмните стълби и си бе счупил врата. Какво друго обяснение можеше да има? Тук май нямаше измама. Но защо ги доведоха тук, защо ги откъснаха от любимата им наука и ги принудиха да преживеят отвратителното пътуване по море и суровата английска зима в самотен замък?

Вервен отново се загледа в околността. Полята и плетищата спяха под снежния килим, а от време на време мъглата се разпръсваше, за да покаже далечните дървета. Чу отдолу шумовете на живота в замъка, отвъд стените — далечното грачене на гарвани и врани. Качи се тук, за да бъде сам, навсякъде другаде все се натъкваше на надменния дьо Краон или на мълчаливия, сериозен телохранител на френския писар — Бого от Байо.

— Добре ли си, сър?

— Добре съм — отвърна Вервен на стража. — Но е ужасно студено.

Той притвори очи. Вероятно скоро ще си тръгнат и когато се върнат в Париж, той ще спази неизречената си клетва. Ще потъне в научните си занимания и няма да позволи да бъде въвлечен като останалите в дебати за политически теории или да участва в прикритото критикуване на короната — истинската причина да бъде тук сега. Вервен беше убеден, че той и останалите са наказани за проявите на нелоялност към невъобразимите претенции на Филип Френски. Даваха им жесток урок по приемане на аксиомата на римския закон: Voluntas principal habet vigorem legis — „Волята на владетеля има силата на закон“.

Един особено пронизващ повей на вятъра го накара да потръпне. В Париж той обичаше да изкачва кулите на Нотр Дам и да гледа града отвисоко, но това не беше същото. Той внимателно се придвижи по края на стената към вратата на кулата.

— Съжалявам, сър — извика часовият, — заключена е, винаги се заключва.

Вервен вдигна желязната халка, но вратата не се отвори. Той въздъхна раздразнено и тръгна към стража, който стана от удобното си място, за да може французинът да мине покрай площадката на външните стълби. Вервен пристъпи внимателно. Спря се край мангала и като свали ръкавиците си, разпери пръсти над пукащите въглени. Усмихнат, пазачът придърпа мангала по-близо до стената, за да осигури безопасно преминаване на французина. Когато Вервен понечи да му благодари, усети силен удар по тила си. Той залитна, изтърва бастуна и се препъна над ръба на стената, тялото му полетя във въздуха и се размаза на плочите долу.

Звукът на камбаната за тревога стресна Корбет и го накара да се втурне към двора заедно с двамата си другари. Около падналия французин вече се беше насъбрала малка тълпа. Той лежеше проснат, главата му се беше разбила като яйце на твърдите студени каменни плочи. Сър Едмънд и офицерите му притичаха, следвани от отец Андрю, чийто бастун с метален връх чаткаше по настилката. Скоро след това магистър Сансон си проправи път, видя другаря си и припадна. Дьо Краон пристигна и извика на сър Едмънд, че Сансон трябва незабавно да бъде пренесен в лечебницата, после обърна неподвижния, изранен труп на Вервен.

Корбет не се намеси. Един задъхан свидетел разказа как е видял французина на стената да гледа околната природа. Бил започнал да слиза по външните стълби, когато явно се подхлъзнал и паднал. Доктор Саймън накара да поставят тялото на импровизирана носилка и хвана главата на мъртвия между дланите си, завъртя я на ляво и на дясно, пръстите му търсеха рани.

— Черепът е счупен — докторът погледна към сър Едмънд. — Изпочупен и разцепен, като съд е. Трябва да се е ударил в настилката, а силата на удара го е завъртяла. Главата е отскочила като топка от земята.

Корбет се загледа в парапета високо над него. Мангалът все още грееше. Спомни си забележката на дьо Краон, че Вервен обичал да стои там. Дали още тогава злодеят е бил решил как да умре още един от свитата му?

— Къде е стражът, сър Едмънд?

Управителят махна с ръка към един слаб мъж с изпопадали зъби, с тревожни очи и бледо лице, който все потриваше потни ръце в мръсния си елек. Корбет го хвана за рамото и го отведе встрани от тълпата, докато дьо Краон и сър Едмънд спореха какво да се направи с трупа.

— Не съм виновен, сър — младежът се освободи от стегнатата хватка на Корбет и се загледа плахо в Болингбрук и Ранулф, които бяха донесли оръжейните си колани и тъкмо ги завързваха — Не съм го бутнал, бях полузаспал — той посочи към високия парапет. — Караул съм, седя си и си топля ръцете на въглените, и ей го, идва французинът. Викам му да внимава. Не разбрах много какво ми отговори, ама рече, че е служил на лодки и често качвал стълбите на Нотадам.

— Нотр Дам — поправи го Корбет.

— Точно така, сър. Рече, че обичал височините и искал да види околността. Викам му, то няма какво толкоз да се види. Забелязах, че си говори сам, нещо го тревожеше.

— И после какво стана?

— Отиде до вратата на кулата в края на площадката до парапета.

Корбет погледна натам, накъдето сочеше мъжът. Кръглата кула се извисяваше над двора и надвисваше над парапета на крепостната стена — боева постройка с прозорци-процепи. Той обиколи задната част на кулата и влезе в тясната ниша. Опита вратата, но бе заключена. Върна се пак при стража.

— Защо е заключена тази врата?

— А! — войникът се подсмихна. — Сър Едмънд е строг човек, не иска разни хора да се качват и да разсейват стражите.

Корбет разгледа кулата. Построена в крепостната стена, тя беше леко издадена напред от външната стена, за да могат защитниците на крепостта да щурмуват фланговете на вражеските сили, когато се опитват да разбият стената със стенобойни машини. Вратата към тесния вход беше от другата страна на кулата, така че всеки би могъл да влезе незабелязан от двора.

— А вратата горе? — попита той.

— Също е заключена — отвърна стражът. — Сър Едмънд не позволява да се промъкваме там да спим.

Корбет се разходи напред-назад, загледан в замайващо високата стена пред себе си. Входът към кулата бе също тъй добре скрит, че всеки би могъл да се промъкне. Но пък беше заключен и според стража, вратата на върха — също, а на стената е нямало никой друг освен стража и Вервен. Още една злополука? Подхлъзнал ли се беше французинът? Или замайващата висота му е дошла в повечко? Корбет разбираше защо сър Едмънд трябваше да бъде толкова строг. Вратите към кулите често се заключват и стражите трябва да бъдат постоянно нащрек — много крепости са падали, защото часовите са напускали поста си.

— Е, има само един начин — въздъхна Корбет.

— Ще се качваш ли, сър? Бъди внимателен! Дори сър Едмънд слага за часови само хора, свикнали с такива височини. Аз се писах доброволец, защото пак е по-добре, отколкото да ринеш отходни ями.

— Какво точно стана — попита Ранулф, — когато падна Вервен?

— Казах и на теб, и на сър Едмънд — започна стражът, — французинът дойде, облегна се на стената, от време на време се обръщаше да ми помаха. Реши да слезе долу. Пробва вратата към кулата, ама тя беше заключена. Дойде при мен, беше много внимателен, носеше си и бастун. Свали си ръкавиците да стопли пръстите си на жарта. Аз се отдръпнах до стената, за да му дам колкото се може повече път. Дръпнах настрани мангала, той тръгна да минава, извика, после се подхлъзна. Видях как тялото му падна, отскочи на плочите, претърколи се и се завъртя. Я най-добре да дойда с теб, сър.

Предхождани от стража, Корбет и Ранулф не обърнаха внимание на виковете на сър Едмънд и пъргаво се заизкачваха по стълбите, по които бяха насипали грижливо пясък заради хлъзгавия лед. Корбет се опита да запази спокойствие и да не поглежда надолу, като се съсредоточи върху войника отпред. Когато стигнаха до върха, въглищата в малкия мангал се бяха превърнали в сив прах, а вятърът беше силен и пронизващ. Корбет сграбчи въжето, което опасваше по дължина външната стена. Тръгна напред и се обърна, загледан през бойниците към заснежената пустош. Разбра защо човек като Вервен би дошъл тук, далеч от шума, миризмите и суетнята на замъка — една възможност да поемеш свеж въздух, а ако стражът беше прав, Вервен е бил свикнал на такива височини. Крал Едуард беше такъв. Един път той наистина проведе среща на съвета на върха на една кула, за ужас на някои от съветниците си. Като хвана помощното въже, Корбет внимателно се обърна и се загледа надолу към двора на крепостта. Замайващата височина накара стомаха му да се свие от страх.

— Най-добре не гледай надолу, сър — предупреди го пазачът.

Корбет тръгна внимателно по стената. Гледан отдолу, той изглеждаше тесен, но всъщност беше просторен проход, най-малко два ярда широк. Простираше се от стълбите, които го разделяха при кулата в далечния край и, което бе по-важно, до вратата на кулата, която Вервен се бе опитал да отвори. Корбет нетърпеливо се запъти към нея. Тя беше от здрав дъб и намазана с плътно смолисто вещество за защита срещу природните стихии. Беше и подсилена с ръждиви железни гвоздеи. Той хвана студената халка — вратата не помръдна, затова той внимателно се върна обратно. Ранулф се беше прилепил към една от назъбените стени. Стражът бе застанал на мястото, откъдето бе полетял Вервен.

— Тук беше точно където си застанал, сър, после падна.

— А ти къде беше?

— Където съм сега, сър.

Корбет приклекна и заопипва стената под себе си, пръстите му докосваха чакъл и пясък. Тук нямаше лед, нямаше пукнатини или ронливи места, които да обяснят случилото се с Вервен. Погледна пак назад към вратата. Нещо, което бе мярнал там, го заинтригува.

— И така, Вервен… — Корбет бързо придърпа качулката си, когато полъхът на мразовития вятър ощипа лицето му и насълзи очите му. — И така, Вервен е с гръб към кулата, както и ти. Държи си бастуна…

— Внезапно надава вик, сър, пада и се пребива.

Корбет се върна до кулата и изобщо не обърна внимание на Ранулф, който вече съжаляваше, че е последвал господаря си до тази висока мразовита стена. Той провери вратата. Беше забелязал отвор току над линията на очите, закрит с квадратно парче дърво, широко около един фут със здрави кожени панти. Той го побутна, но то не помръдна. Беше виждал такива отвори и преди — отваряха се отвътре, така че стражът да види кой чака да го пуснат и кой се разхожда по стената.

— Отваря се само отвътре, сър. Държи се на две куки и доста заяжда — извика стражът.

Корбет му благодари и следван от обзетия от благодарност Ранулф, слезе по стълбите в двора. Тялото на Вервен беше преместено. Сър Едмънд, загърнат в наметалото си, разговаряше оживено с доктора.

— Още един нещастен случай ли, сър Хю? — по очите на управителя Корбет позна, че нещо не е наред.

— Не вярваш, че е нещастен случай, нали? — отвърна Корбет.

Сър Едмънд поклати глава и устните му се извиха в горчива гримаса.

— Бих искал да мога да кажа, сър Хю — наклони се той към Корбет, — че старият човек е стъпил накриво, но дьо Краон ми каза, че Вервен бил свикнал с такива височини, че всъщност обичал да ходи на такива места, а и войниците ми казват, че той често се качвал на стената. Изглежда му се нравело. Вие се качихте там, стената е широка, стабилна и посипана с пясък.

Корбет се обърна към доктора:

— Намери ли други рани? — попита го той.

— Нищо друго — отвърна мъжът. — Главата му е цялата в пукнатини и цепнатини — като строшено гърне.

— Но няма следи от стрела или кама?

— Не — възрази докторът. — Нищо такова! Може да е бил ударен с прът, плоската част на меч и дори с хвърлен камък. И все пак стражът твърди, че е нямало нищо нередно. Мога само да кажа — заключи докторът, — че черепът на французина е целият в рани и пукнатини.

— Но всички те биха могли да са резултат от падането, а не причина за смъртта — допълни Корбет.

— Точно така, сър. Виж какво, замръзвам, а и трябва да прегледам един труп.

Докторът си тръгна. Корбет посочи към вратата на кулата.

— Ключовете са у мен — заяви управителят. — Както пазачът сигурно ти е казал, държа и двете врати здраво заключени. Има само една връзка ключове.

Сър Едмънд нареди на един прислужник да донесе ключовете и след малко човекът притича с голяма подрънкваща връзка в ръка. По молба на Корбет отключиха вратата на кулата. Корбет, следван от сър Едмънд, Болингбрук и Ранулф, пристъпиха в мрака, лъхащ на плесен. Вътре изглеждаше даже още по-студено, отколкото отвън. Управителят взе прахан от една полица, запали факла и внимателно ги поведе по стълбите. Корбет вървеше зад него. На лошата светлина не можеше да открие нищо нередно. Хванали с една ръка помощното въже, те минаха по стълбището към някакви неизползваеми стаи и най-накрая стигнаха до малкия коридор на върха, където всички спряха да си поемат дъх. Сър Едмънд постави факлата в една от скобите на стената и пламъкът започна да играе от теченията, осветявайки вратата. Корбет забеляза, че вратата не само бе заключена, но и подсигурена с катинари горе и долу. Той се загледа надолу към каменната настилка, но пак не видя нищо нередно. Можа да зърне бледите отблясъци светлина около малкия отвор и щом отключи катинарите, хвана кожените панти и издърпа дървения капак, за да види ясно прохода по стената.

— Сър Едмънд, може ли? — Корбет махна на останалите да останат назад, а той зае стойката на човек, въоръжен с арбалет.

— Какво ти се върти в ума, сър Хю?

— Нямам доказателства — Корбет надникна през пролуката — но този отвор се отваря и затваря тихо. Пантите са кожени, отворих го почти безшумно. Възможно ли е някой, въоръжен с арбалет и притъпена стрела, да е наблюдавал Вервен оттук? Би било лесно да се улучи човек в тила. Ранулф, не си ли съгласен? — той се отдръпна, за да отстъпи място на другаря си, който също се престори на стрелец.

— Лесна мишена — Ранулф затвори прозорчето, после отново го отвори — дървото поддаде безшумно.

— Възможно е убиецът да е бил тук — заяви Корбет. — Можел е да отваря от време на време прозорчето и да забележи къде се намира Вервен. Скрит зад тази врата, той би могъл да чуе как французинът се разхожда нагоре-надолу.

— Но това е невъзможно! — възрази управителят. — Вратата долу е заключена, това е единственият ключ, а моят прислужник никога не би го дал на някого, дори и на теб, сър Хю, без мое разрешение.

Корбет разсеяно се съгласи. Той благодари на сър Едмънд и го помоли да държи долната врата отворена, за да може да продължи разследването си.

— Слез долу в двора — нареди той на Болингбрук, — огледай плочите, виж дали няма да намериш нещо подозрително.

— Ама дворът е целият в кал — отвърна Болингбрук. — Сър Хю, то ще е все едно да търся игла в купа сено.

— Нищо, ти пак огледай, може да извадиш късмет.

Корбет се върна да разглежда прозорчето, като отваряше и затваряше дървения капак. Помоли Ранулф да слезе долу и да нареди на стража да заеме позицията си на стената. Когато той го стори, Корбет започна да затваря и отваря прозорчето, викайки на стража да се обади, ако забележи нещо нередно. След малко войникът дойде до вратата и притисна лице в отвора:

— Сър Хю — извика той, — едва забелязвам, че си тук. Можеш да отваряш и затваряш прозорчето, почти без да забележа. Вратата се пада в сенчеста ниша, далеч от светлината.

Корбет му благодари, затвори дъсчицата, наведе се и приседна в ъгъла на стълбището, като опитваше да стопли с дъх пръстите си. Ранулф, облегнат на стената, ритна с върха на ботуша си тухлената зидария.

— Сър Хю, нали не вярваш, че убиецът се е качил тук?

— Ще ти кажа в какво вярвам, Ранулф: ние сме сякаш загубени в гората, където е паднала тежка мъгла и дърветата растат нагъсто, а когато оредеят, то е само за да разкрият някое тресавище или блато. Не вярвам, че тези смъртни случаи са случайни, не вярвам Дестапл да е умрял от пристъп или Луи да се е подхлъзнал по стръмното стълбище. Защо мосю Вервен, тъй свикнал с височините, който се качва на стената, за да отдъхне, да се разведри, защо един такъв крайно внимателен човек ще падне? Много умно е замислено, имай предвид — Корбет прехапа гневно устни. — По главата на Вервен има повече рани, отколкото коса и аз съм убеден, че дьо Краон ще увери сър Едмънд, че вината не е негова и че Вервен не трябвало да се качва на крепостните стени в такъв мразовит ден — той се наведе и дръпна наметалото на Ранулф. — Нещо не е наред, но не знам какво. Дьо Краон тайно ни се надсмива.

— Ако му кажем какво сме открили — заяви Ранулф, — той ще ни се присмее дори повече. Едно нещо ще ти кажа, господарю, той не може да обвини никой от нас за смъртта на Вервен — ние бяхме с теб в стаята ти, когато е паднал.

— Така е — отвърна Корбет, — но се питам къде са били мосю дьо Краон и свитата му?

— Не може да са били тук — Ранулф помогна на Корбет да стане. — Вратата на кулата беше заключена, все забравяш това.

Двамата се върнаха в двора, където Болингбрук продължаваше да рови с ботуша си из сламата, мръсотията и леда.

— Тук няма нищо — измрънка той, — абсолютно нищо — потърка ръце и духна на пръстите си.

— Сър Хю, сър Хю! — управителят притича и връчи на Корбет малък свитък. — Разсъблякоха трупа на мистрес Фейнър, намерихме това, пришито към роклята й.

Корбет разви пергамента, който представляваше прилежно изрязан правоъгълник, на който бяха написани няколко реда. Почеркът беше писарски, а думите — написани на английски: „И достатъчно хляб да засити и най-големия стомах, и дамаски рози, с които и папата би могъл да украси църквата, преди да изпее утринната литургия.“

— За Бога — промълви Корбет, — какво е това? — той го подаде на Ранулф, който повтори думите на висок глас.

— Не сме го писали ние, сър Едмънд — обясни Ранулф.

— Показах го на дьо Краон, той също твърди, че не знае какво е. Мистрес Фейнър може да го е взела от Горския хан. Звучи тъй, сякаш някой иска да купи храна от мастър Реджиналд, ама защо го е написал така цветисто?

Корбет измъкна листчето от пръстите на Ранулф и го прочете отново. Почувства лек страх — беше чел достатъчно шифри, за да разпознае тайно съобщение, щом го види.

— Намерихме също две чисто нови монети — продължи сър Едмънд. — Мога единствено да предположа, че на мистрес Фейнър е било платено, за да занесе този пергамент на мастър Реджиналд, но самото съобщение е доста странно. За хляба разбирам, ама рози през декември?

Корбет сгъна пергамента и го мушна в кесията.

— А Вервен? — попита той.

Сър Едмънд въздъхна раздразнено:

— Жертва на нещастно падане. Какво друго може да се каже?

Корбет и двамата писари се върнаха в стаята. Чансън беше наклал огън. За известно време те обсъждаха смъртта на Вервен и странния пергамент, който бе открил сър Едмънд. Денят напредваше. Корбет се върна към разследванията си, поне беше разрешил една мистерия и я беше споделил с помощниците си, точно преди да зазвъни камбаната за тревога.

— За това ли наистина кралят ни изпрати тук? — Чансън внимателно бе проследил разговора, а сега седеше срещу Корбет, който сравняваше двата ръкописа в скута си.

— В Opus Tertium — обясни Корбет — брат Роджър прави много странно признание. Чуйте: „През последните двайсет години усърдно работих в търсене на мъдростта“ — Корбет вдигна поглед. — После продължава така: „Похарчих повече от две хиляди лири за тайни книги и разни експерименти“. Така пише във френското копие на Opus Tertium. Обаче — Корбет осъзна колко тихо е станало в стаята. Ранулф и Болингбрук се приближиха, — както се канех да обясня, преди да се случи нещастието с Вервен, в копието на нашия благороден крал брат Роджър твърди, че е похарчил само двайсет лири.

Ранулф тихичко подсвирна.

— Кое е вярното? — попита Болингбрук.

— Трябва да е френската версия. Нашият крал се е опитал да промени ръкописа. Изтрил е две от нулите.

— Сигурен ли си, че не са френски пари? — поиска да знае Болингбрук. — Ливрата е само четвърт от стойността на стерлингата.

— Не, не — Корбет тръсна глава. — Брат Роджър е англичанин, той говори за две хиляди лири, сума, достойна за крал. Нека ти дам пример, Ранулф. Спомни си, когато стана писар на Зеления печат, теб те обучиха във финансовите дела. Нали си спомняш каква задача ти възложиха?

— Да, разбира се — съгласи се Ранулф. — Караха ни да запомняме дадени цифри, беше като форма на проверка.

— А по мое време — заяви Корбет, — преди много години, когато ме изпитваха пред великия Бърнел, ми казаха да наизустя прихода на короната в началото на царуването на дядото на нашия крал. Ако си спомням правилно, целият кралски доход през 1216 г. беше около трийсет хиляди лири — това е горе-долу по времето, когато брат Роджър е възмъжавал. Ние знаем, че брат Роджър произхожда от бедно семейство от Илчестър, току отвъд границата с Дорсет — Корбет поспря. — Илчестър — промълви той — е само на един ден път от тук. Не е ли странно това? Да, да — продължи да говори на себе си той, загледан в танцуващия пламък на свещта, — наистина е много странно, че кралят ни изпрати точно тук, недалеч от родното място на брат Роджър.

— Сър Хю? — Ранулф прокара ръка пред лицето на господаря си. — Сър Хю, какво си мърмориш?

— Не си мърморя, просто размишлявам защо крал Едуард толкова се е вкопчил в брат Роджър и защо иска да преведем Secretus Secretorum. Бейкън е францисканец, дал обет за бедност, а заявява, че е похарчил сума, равна на почти една петнайсета от целия доход на короната в търсене на знания. Брат Роджър, от ниско потекло, учен и францисканец! Откъде се е сдобил с тези пари? Как, за Бога, е могъл да похарчи две хиляди лири?

— Лъже! — заяви Болингбрук. — Трябва да лъже.

— Че защо ще лъже? — попита Корбет — Нека ти кажа нещо, Уилям. Мисля, че брат Роджър е направил грешка, изтървал е нещо и нашият крал се е вкопчил в него. За да заблуди дори и нас, кралят се е опитал да промени текста. Той е последният, който е държал ръкописа — добави намръщено Корбет. — Вижте! — той вдигна ръкописа. — Очевидно е, доста нескопосана работа. Едуард е направил, каквото е могъл, за да намали цифрата. Четох го много пъти. Първо отдадох това на захабяване на страницата. Чак когато взех назаем версията на Кротоа, осъзнах какво е възнамерявал нашият хитър благороден господар. Едуард похарчи цяло състояние във войната си срещу шотландците. Той вярва, че брат Роджър е бил алхимик, способен да превръща прост метал в злато. Той също вярва, че Secretus Secretorum ще му покаже как да го постигне.

— Не ми се вярва — Болингбрук седна на стола. — Не вярвам в алхимията и във философския камък. А ако нашият крал вярва, защо ще иска да го дели с французите?

— А! — Корбет вдигна глава и се усмихна. — Това, което не знаеш, Уилям, е, че ако французите са лукави, то такъв е и нашият крал. Имам изрична заповед от Едуард да сравня бележките си с французите и да науча всичко, което знаят. Все едно, че вършея в хамбара. Трябва да отсея пшеницата от плявата и да се уверя, че кралят на Англия ще получи само първото — той се засмя. — Сигурен съм, че и дьо Краон е получил подобни указания.

Той потупа вързания ръкопис:

— Ще кажа на краля, каквото зная, и ще го помоля да не бъде толкова подозрителен. Ако още в самото начало ми бе казал за това, щяхме да си спестим много неприятности.

— Можем ли да преведем Secretus Secretorum? — попита Ранулф.

— Вероятно. Обсъдихме абсолютно всички видове тайнопис, но все пак остана един — тайният език — Корбет замълча, за да събере мислите си. — Брат Роджър е написал своята Secretus Secretorum на латински. Използвал е този език за база, на която да развие своя собствен таен език — това, което писарите наричат „свински латински“ или „кучешки латински“. Нека ви обясня. Към всички думи, започващи с гласна — а, е, и, о, у, просто прибавяте сричката whey и така: думата за „е“ — est, става estwhey, думата за „любов“ — amor, става amorwhey. Доста е просто — Корбет седна на писалището и другите се струпаха около него. — За всяка дума, която започва със съгласна — той намигна на Чансън, — тоест буква, която не е гласна, първата буква се премества най-отзад на думата, а отпред се прибавя сричката ay. И така, на латински думата за „са“ — sunt, става ayunts. И сега — посочи Корбет — това е много проста версия, можете да променяте правилата, както ви харесва, стига да знаете коя е тайната дума — в нашия случай whey или ay, тогава всеки тайнопис може да се разгадае лесно — той посочи към Secretus Secretorum. — Брат Роджър е основал тайния си език на този принцип. Ако само успеем да намерим ключа, ръкописът ще издаде тайните си и кралят ще си получи съкровището — той хвърли перото си. — Но е по-лесно да се каже, отколкото да се извърши.

Корбет се отпусна на леглото си, докато Ранулф и Болингбрук започнаха запалена дискусия за току-що наученото. Той се протегна и заслуша с половин ухо Чансън, който, отегчен от бърборенето на писарите, пак започна да поправя някакъв предмет, за който твърдеше, че може да се направи по-удобен за конската уста. Корбет се вгледа в цветния балдахин над леглото. Не знаеше да се ядосва ли, или да се смее на голямата измама на краля, но такъв си беше Едуард, подозрителен и все нащрек — човек, който наистина вярваше, пък макар и по различни от определените от Бога причини, че дясната ръка не бива да знае какво върши лявата.

Кога беше започнало всичко това? Корбет се замисли. До късното лято Едуард беше зает да се опитва да разруши Парижкия договор и да избяга от моралното и законово задължение да ожени Уелския принц за едничката дъщеря на Филип — Изабела. Кралят се беше вкопчил в тази идея като хрътка в крехко месце и не даваше мира на Корбет. През горещите юли и август Пазителят на тайния печат се беше преместил в Тауър, тъй като все повече и повече доклади прииждаха от шпионите му във Франция, Гаскония и Фландрия. Едуард се молеше и палеше огромни свещи на любимите си светци, та шпионите на Корбет да намерят някакъв претекст англичаните да откажат да изпълнят Парижкия договор и всичко, което той влачеше след себе си. Трупаше ли се войската на Филип по гасконската граница? Щеше ли Филип да предаде спорния замък Молеон? Щяха ли французите да изплатят зестрата? Щяха ли да настояват принцът на Уелс да бъде изпратен в Париж за годежната церемония? Дали френските кораби не са започнали да се събират в пристанищата на Ламанша? Корбет много се беше изнервил от постоянните настоявания на краля за сведения. И в края на краищата, всичко, което можа да докаже, беше, че Филип е също толкова лукав и изкусен, колкото и Едуард. През септември настъпи временно затишие. Кралят отпътува за кралския дворец в Уудсток, точно до Оксфорд, и се върна изпълнен с хвалебствия за писанията на брат Роджър Бейкън. Библиотеките на Оксфорд, Кеймбридж и къде ли не още бяха щателно претърсени, защото кралят започна да събира книгите на покойния францисканец. Беше запленен от Secretus Secretorum и изпадна в истински кралски гняв, когато разбра, че Сорбоната в Париж притежава подобно копие.

— Да — промълви Корбет, — тогава започна цялата история.

— Сър Хю?

— Нищо, Ранулф, говоря на себе си.

Корбет отново потъна в мислите си. Едуард беше изпратил най-натруфени писма до своя „мил братовчед“ в Париж, в които питаше дали би било възможно френската корона да му заеме тяхното копие на Secretus Secretorum. Филип, разбира се, любезно отказа. Но все пак любопитството на френския крал се разбуди. Корбет не знаеше дали Филип е бил движен от желание да осуети плановете на смъртния си враг или сам е следвал подобна пътека. Едуард, разбира се, стана дълбоко подозрителен и когато писарите му, включително Корбет, не успяха да преведат използвания в Secretus Secretorum тайнопис, английският крал се отдаде на още по-мрачни подозрения. Беше ли неговото копие истинско? Корбет получи изрична заповед да открие истината.

Той сам отиде до Париж, за да инструктира Ъфорд и Болингбрук. Те бяха открили как французите вече са направили копие на Secretus Secretorum. Корбет им бе наредил да оставят всяка друга работа и да купят или да откраднат с всички възможни средства френското копие. Ъфорд и Болингбрук се впуснаха в търсене, както добрите ловджийски кучета проследяват следата. Зарадваха се, когато неизвестно лице от университета ги потърси с желание да им продаде ценни сведения. Бяха поканени на пиршеството на магистър Тибо и всичко трябваше да мине по уговорения план. Наеха Краля на ключовете и доколкото Корбет знаеше — и дори младата куртизанка, която забавляваше магистър Тибо, но сетне нещо се беше объркало. Тибо ги беше заварил и беше убит, а Ъфорд и Болингбрук избягаха, за да спасят живота си. Корбет си спомни страховитите подробности за Краля на ключовете: как ръката му била ранена толкова зле, че Ъфорд и Болингбрук нямали друг изход, освен да му прережат гърлото. Зловеща смърт, замисли се Корбет, за човек, който се хвалел, че никоя ключалка не може да устои на инструментите му. Ъфорд също бе убит, а Болингбрук едва спаси кожата.

Официално Едуард Английски не знаеше нищо за тези тъмни дела, така че натруфените писма между него и „многообичния му френски братовчед“ продължиха да се разменят. Филип съвсем охотно се съгласи да изпрати делегация до Англия, като предложи заради трудностите през зимата срещата да се състои на някое безопасно място на южния бряг — далеч от суетнята на Лондон, но достатъчно близо до Дувър. Едуард потри доволно ръце и незабавно изпрати нареждане сър Едмънд да подготви крепостта Корф. И сега бяха тук. Французите се надяваха да научат нещо от англичаните, а Едуард се молеше по време на тези обсъждания Корбет да се натъкне на ключ, с който да преведе Secretus Secretorum и може би да разгадае истинската причина за богатството на брат Роджър, да не говорим за другите чудни тайни. Ранулф си мълчеше, но Болингбрук бе споделил с краля и Корбет, че Филип има и нещо друго наум. Френският крал не беше особено тачен от професорите и учените в Сорбоната, които се безпокояха от растящата власт на френската корона и скандалните теории на кралските адвокати като Пиер Дюбоа. Болингбрук се оказа прав. Корбет нямаше доказателства, но силно вярваше, че и трите смъртни случая тук са крайно подозрителни. Филип не само се отърваваше от противниците си, но и по жесток начин предупреждаваше останалите в университета, че ще ги сполети подобна съдба. Той можеше като Пилат да си измие ръцете и да твърди, че смъртта им е случайна, а ако възникнеха някакви подозрения, спокойно можеше да обвини вероломните англичани.

Какво още оставаше? Корбет се опита да не мисли за кървавото дело на мистрес Фейнър. Зачуди се какви ли други новини имат да му кажат разбойниците. Спомни си тревогите на сър Едмънд за фламандските пирати, върлуващи в Тесните морета. Къде там беше слабата брънка? Корбет си припомни проснатия на кревата Дестапл, бедния Луи, лежащ в локва от собствената си кръв с прекършен врат, и Вервен, паднал като камък от крепостната стена. Това все нещастни случаи ли бяха? Корбет затвори очи. Върна се към проблема за смъртта на тримата учени и проницателни мъже, които не хранеха илюзии по отношение на своя коронован господар и вземаха всички предпазни мерки да се опазят живи. Те се пазеха добре от дьо Краон и все пак, ако това бяха убийства, те трябва да са били убити от някого, който е можел да минава през заключени врати, за да извършва смъртоносното си дело.

— Сър Хю? — Корбет отвори очи, камбаната на замъка биеше силно. — Сър Хю, смрачава се — Ранулф се наведе над него. — Отиваме в Залата с ангелите.

— На среща с лейди Констанс? — подразни го Корбет.

Ранулф се извърна. Корбет ги чу да излизат и да затварят вратата след себе си. Стана, отиде до масата и се зарови в пергаментите, които Болингбрук и Ранулф бяха използвали. Очевидно бяха търсили шифрите, които брат Роджър е включил при измислянето на свинския или кучешкия си латински. Корбет вдигна Opus Tertium и разлисти страниците, после обърна на заглавната страница, където Кротоа бе написал: „Йоан, I; 6-8“. Разгледа го любопитно. Какво ли е имал предвид Луи? Взе Библията и откри първата глава от Евангелие от Йоана: „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.“ После проследи редовете до 6 и 8: „Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан. Не беше той светлината, но дойде да свидетелства за светлината.“

Корбет затвори Евангелието и го сложи обратно на масата. Порови из ръкописите и намери своето копие на Бейкъновата Opus Maius. Беше го прочел внимателно, преди да напусне Уестминстър и името Йоан сега предизвика някакъв спомен. Намери препратката в Десета глава. Бейкън бе посветил Opus Maius на папа Климент IV и я беше изпратил до светия отец по един младеж, когото монахът бе обучавал преди това в продължение на пет-шест години. Корбет прочете внимателно препратката. Йоан явно е бил на не повече от двайсет години по онова време. Отец Роджър го описваше като блестящ ученик, изключителен учен, на когото е поверил тайни познания. Беше написал: „Всеки учен може да се поучи от това момче, ако го слуша внимателно. Никой друг не е тъй начетен, в много отношения този момък е незаменим“. Имаше и още едно, далеч по-удивително твърдение: „Той надминава дори мен, па макар и да съм възрастен човек“.

Корбет затвори книгата:

— Луи, Луи — прошепна той, — какво си имал предвид?

Той застана до огъня и загледа как белият ясен се пропуква и рони от горещината. Кротоа беше майстор на логиката, беше учил Корбет, че често има различни пътеки към едно и също заключение. Дали Кротоа е разбрал, че тайнописът не може да бъде разгадан? Или че има друг начин да се разкрие мистерията и да се разбере кой е бил този учен Йоан? Беше ли той все още жив? Възможно ли бе да се укрива в Англия или Франция?

Корбет си сложи ботушите и грабна наметалото. Реши да се присъедини към останалите в Залата с ангелите. Докато гасеше свещите, си спомни за тайнствения свитък, намерен у мистрес Фейнър. Беше забравил за него, а и това трябваше да се проучи. Защо ще носи такова съобщение? От кого беше? Какво означаваше? „И достатъчно хляб да засити и най-големия стомах, и дамаски рози, с които и папата би могъл да украси църквата, преди да изпее утринната литургия.“

Каква беше френската дума за стомах? Ventre? Корбет сложи решетката пред огъня. Съобщението не беше писано нито от него, нито от някого от неговата свита. Беше непознато за сър Едмънд, значи трябва да е било написано от дьо Краон. Какви ли още поразии беше намислил?