Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (10)

Осма глава

От припламването и буйността на дадени огнени субстанции и ужаса, предизвикан от шума им, могат да последват някои чудесни резултати.

 

Роджър Бейкън, Opus Tertium

Ранулф-ат-Нюгейт, писар в канцеларията на Зеления печат, беше много радостен и доволен от себе си. По чиста случайност, така поне излизаше, се бе срещнал с лейди Констанс и придружителката й, когато се върна до дневната стая да потърси нещо, което бе загубил. Разбира се, той изобщо не спомена, че е платил една сребърна монета на конярчето, за да го осведоми къде е лейди Констанс. Сега, след като поставиха стратегически придружителката на столче близо до вратата, Ранулф се опитваше да покаже на лейди Констанс вълшебствата на чудодейната монета — любим трик на сръчните мъже на панаира в Смитфийлд.

— Е, милейди — Ранулф остави трите бокала на близката маса, — под кой бокал е скрита монетата?

— Под този.

Пръстите на Ранулф лекичко докоснаха нейните, приближиха глави и той вдигна чашата, за да покаже, че монетата я няма. Очите на лейди Констанс припламнаха палаво, когато ловко се опита да намери монетата под другите два.

— Ти мамиш! — възкликна тя.

Ранулф я хвана за китката и приближи стола си така, че придружителката да не може да ги види.

— Сър — лейди Констанс разтвори широко очи, — пусни ме.

— Срещу дар за спомен — прошепна Ранулф — ще те пусна за малко.

— Срещу любовни слова — прошепна тя.

— Vos, quarum est Gloria amor et lascivia atque delectatio Aprilis cum Maio.

— Което означава?

— Ако ти беше господарката на април, а аз бях господарят на май… — камбаната за тревога прозвуча рязко, биеше, сякаш бе дошъл денят на Страшния съд. Ранулф пусна китката й, преглътна напиращото проклятие и припряно се опомни къде е и какво трябваше да прави. Лейди Констанс скочи на крака. Придружителката вече стоеше разтреперана на вратата.

 

 

С мокро от ледена пот тяло, Корбет също чу камбаната, докато пълзеше през порутения коридор и се взираше в тъмнината. Зачуди се какво ли означава. Чуваше викове, може би бяха заловили нападателя му? Корбет продължи да се движи и бързо се наведе, когато още една стрела се заби в стената зад него. Тревогата му се усили. Това бе четвъртият път, когато помръдна и тайнственият стрелец не даваше вид, че ще се откаже. Часовите по стената бяха малко и няма как да знаеха за смъртоносната игра на котка и мишка, която се разиграваше под тях. Корбет беше извикал, но те не го чуха, а сега стражите си тръгваха. Той зърна как един от тях бърза с факла в ръка да провери защо бие камбаната. Нямаха никакво понятие, че отдолу дебне убиец.

Корбет осъзна, че стрелецът наблюдава входа към тъмницата. Всяко движение срещу светло оцветения камък, проскърцването на крака на Корбет по камъчетата и хрущенето на ледения сняг биха го предупредили. Корбет беше сам и невъоръжен, а чувстваше, че нападателят се приближава. Стрелите вече се забиваха в стената с по-голяма сила, той сигурно беше само на няколко ярда, сигурно се движеше приведен или бе коленичил. Корбет потръпна. Крепостната камбана заби отново, после млъкна. Ръката му се стрелна към колана, но не си носеше дори и камата. Пръстите му докоснаха кесията и той си спомни за малката калаена свирка, която бе прибрал. Той я извади и с цялата си сила изсвири дълго и пронизително. Чу звук в тъмнината и завика, като всеки човек, озовал се в засада: Au secours! Au secours!^[1], пое си дълбоко въздух и наду отново свирката. Почувства се доста глупаво да пълзи в мразовития мрак, въоръжен единствено с детска играчка. Извика още един път, чу движение и наду наново свирката.

— Кой е там? — Корбет се отпусна, защото разпозна гласа на Болингбрук.

— Уилям — извика той. — Тук съм! — промъкна се към вратата. Болингбрук стоеше на няколко крачки от него с изваден меч.

— Какво стана? — възкликна той, когато Корбет тръгна, залитайки към него.

— Нищо — каза Корбет задъхано и взе меча от ръцете на Болингбрук. — Видя ли някого?

— Излязох в двора — обясни Болингбрук. — Нямаше истинска тревога. Станал инцидент, малка купчина сено във външния двор близо до стената се запалила. Огледах се и не те намерих. Тръгнах около централната кула и чух звука на свирката — той се засмя. — Всеки, който дели стая с Чансън, би разпознал този звук.

— Видя ли някого, който и да е?

— Сър Хю — Болингбрук го хвана за рамото, — хората търчаха напред-назад. Мисля, че зърнах нещо, но…

— Нападнаха ме — каза Корбет. Изведнъж се почувства отмалял и заби меча в земята, за да се облегне на дръжката. — Отидох до старите тъмници. Търсех Алуша — сетне описа какво бе станало по-нататък.

Болингбрук понечи да тръгне в тъмнината, за да доведе помощ, но Корбет го хвана за рамото.

— Той си отиде, Уилям, няма какво да направим. За последен път се разхождам из замъка невъоръжен. Къде е Ранулф? — попита той рязко.

Запътиха се обратно през развъдника покрай кулата. Струпаните хора вече се разотиваха, защото знаеха причината за тревогата и огънят бе изгасен. Корбет зърна Ранулф да стои на стъпалата към Залата с ангелите. Почувства как гневът се надига в него, пресече пътя и стовари плоската част на меча върху рамото на Ранулф. Другарят му се обърна, извадил камата от колана си.

— Сър Хю? — Корбет забеляза, че сър Едмънд и семейството му стоят на вратата и го наблюдават, зад тях дьо Краон се подсмихваше подигравателно.

— Изпратих те по задача — прошепна Корбет и махна меча от рамото му — и докато те нямаше, отидох да търся нещо и ме нападнаха.

— Сър Хю, случило ли се е нещо?

— Не, сър Едмънд, само си говоря с писаря, който като че ли не ме разбира.

Обида проблесна в очите на Ранулф и яростта на Корбет утихна. Той се обърна, хвърли меча към Болингбрук и стисна Ранулф за рамото. Почувства как мускулите му се напрягат от тревога и гняв. Буйният темперамент на Ранулф се управляваше трудно и Корбет не искаше да прави сцени или да унижава този човек, негов приятел и другар. Разказа набързо на Ранулф какво точно се бе случило. Писарят на Зеления печат го изслуша, стиснал челюсти, а зорките му очи горяха.

— Ти къде беше? — попита Корбет.

— Говорех с лейди Констанс — Ранулф сложи ръка на рамото на Корбет. — Сър Хю, не обвинявай мен за своята глупост. Колко пъти съм ти казвал, лейди Мейв те молеше, а кралят ти заповядваше? Не бива никога да оставаш сам на такива места — той приближи лице до Корбет. — Не се тревожи, господарю, няма да има втори път, но ако се случи, ще откъсна главата на негодника.

Корбет си пое дълбоко въздух и протегна ръка:

— Съжалявам, Ранулф, истината е, че се уплаших.

Ранулф стисната подадената му ръка:

— Изглеждаш премръзнал.

Върнаха се в стаята на Корбет. Той понечи да върне свирката на Чансън, но веднага се сети как тя го спаси. Приклекна край огъня с чаша топло вино в ръка и усети как студът напуска тялото. Един прислужник дойде да съобщи, че вечерята ще бъде сервирана в Голямата зала.

— Видя ли се с Кротоа? — попита Корбет.

— Не — Ранулф тръсна глава. — Всъщност, когато камбаната за тревога заби и всички се събраха в двора, го потърсих, но не го открих.

Корбет протегна ръка към огъня и потисна потреперването си, сякаш ледено острие бе притиснато към гърба му.

— Къде е настанен?

— Има отделна спалня в Джерусалем Тауър — отвърна Ранулф. — Стълбището нагоре е затворено, само той е настанен там.

Корбет си сложи колана, стана и взе наметалото си.

— Елате с мен — нареди той на другарите си.

Слязоха в двора. Корбет не усещаше снежния вихър, докато крачеше към Джерусалем Тауър — голямо укрепление, до което се стигаше по стръмни стъпала. Той бързо ги изкачи и сграбчи желязната халка на вратата към кулата, но тя не помръдна. Той извади камата си и почука напразно с дръжката.

— Чансън, тичай бързо, доведи войници!

Корбет слезе по стълбите и като се огледа, зърна прозорец високо в стената, но през капаците не прозираше светлина. Като се уви по-плътно в наметалото заради снега, той припряно дръпна и качулката.

— Нещо не е наред ли? — попита Ранулф.

— О, да — прошепна Корбет. — Нещо е ужасно не наред.

Сър Едмънд се приближи забързано. Бяха го повикали, когато се преобличал за вечеря и беше увил около себе си наметало, за да се защити от снега.

— Сигурни ли сте, че мосю Кротоа не е някъде другаде в замъка? — попита той.

— Сър Едмънд, приеми моите извинения, ако съм те обезпокоил, но знам, че Луи не обича да се скита насам-натам — отвърна Корбет.

— Видели ли са го?

— Какво става? — появи се дьо Краон, следван от закачулените си войници.

— Луи Кротоа — заяви Корбет. — С вас ли е?

— Не, не е — отвърна дьо Краон и избърса лице, — но би трябвало да бъде. Останалите са събрани в моята стая, исках да поговоря и с него. Дойде един прислужник и ми съобщи, че сте тук. Ето ме и мен. Има ли нещо нередно? Луи е от моите хора. Сансон твърди, че не го е виждал от рано следобед.

— Разбийте вратата! — подкани Корбет.

Най-напред имаше суетня, но накрая сър Едмънд организира войниците да донесат таран, който представляваше просто як ствол на дърво с издълбани процепи от двете страни. На войниците им беше трудно заради стълбите, а тряскането и думкането раздвижиха всички останали в замъка. Дворът започна да се пълни. Войниците се съсредоточиха в едно място под желязната халка и най-накрая разбиха вратата.

Корбет направи всичко възможно да мине първи, като почти избута дьо Краон настрани. Вътре бе студено и мрачно. Сър Едмънд му подаде факла. Корбет я насочи напред и потисна вика си. Кротоа лежеше в долния край на вътрешните стълби към стаята му, главата му беше разбита, а тъмната локва кръв проблясваше на светлината. Корбет бързо се озърна в двете страни — нямаше прозорци. Той пристъпи напред, като извика на сър Едмънд да държи останалите назад. От пръв поглед разбра, че вече не може да помогне на стария си приятел: изцъклените очи, студената плът и голямата кървава локва му подсказаха това. Той нежно премести тялото, но не видя други рани или белези освен ужасяващата дупка на главата. Чу прозвънване от кесията на умрелия, отвори я и намери два малки четвъртити ключа — досети се, че са от портата на Джерусалем Тауър и спалнята на Кротоа. Междувременно хората на управителя бутаха любопитните надолу по стълбите, като оставиха само Корбет, сър Едмънд и дьо Краон на ветровитото стълбище. Корбет приклекна и погледна към съборената врата. Ключалката беше разбита, но той установи, че ако сложи ключа в ключалката, той лесно се завърта. Извади ключа, подаде го на сър Едмънд и се върна бързо до трупа на Кротоа.

— Изпратете вест на отец Андрю — прошепна Корбет на управителя.

Корбет извади факлата, която бе оставил в скобата на стената и започна да разглежда внимателно стълбите, водещи към спалнята на Кротоа. Бяха стръмни и тесни, с остри ръбове, а отляво на стаята имаше нападала зидария. Той погледна назад към трупа. Наметалото на Кротоа бе увито около раменете му и краят се влачеше по земята. Корбет въздъхна, отиде до стълбите и отвори вратата на стаята с втория ключ. Стаята беше студена и тъмна. Сър Едмънд дойде и Корбет влезе предпазливо в спалнята, докато управителят палеше свещите и големия светилник, поставен на кръглата орехова маса в центъра. Беше чисто и подредено. Сладкият аромат на билки навяваше тъжни мисли на Корбет.

— Винаги е обичал това — прошепна той.

— Обичал какво? — попита сър Едмънд.

— Обичаше миризмата на билки и подправки — Корбет отиде и постави факлата в стенната скоба. — Луи бе много изискан. Обичаше ароматите на пролетта и лятото, затова дрехите, стаята, книгите и ръкописите му винаги ухаеха леко на цветя и билки.

Корбет забеляза ръкописите, натрупани на прозореца, забеляза стеклия се по основата на свещника восък и дрехите, които висяха на закачалката. Балдахинът на малкото легло бе дръпнат, а в далечния край стоеше умивалник с грижливо сгънати кърпи до скъп ароматен сапун в бакърена поставчица.

Корбет чу гласове долу. Отец Андрю беше пристигнал и изричаше молитвите за мъртвия, докато помазваше трупа. Ранулф се качи по стълбите.

— Как мислиш, какво е станало? — сър Едмънд приседна на стола до леглото. Погледна бързо Корбет. — Още една злополука?

— Това ще преценя аз — проговори дьо Краон, застанал в сенките. — Дълбоко съм потресен, че моят колега почина.

— Не, сър — сопна се Корбет. — Луи наистина беше член на свитата ти, но бе мой приятел, а този замък е във владенията на английската корона. Сър Едмънд! — провикна се през рамо Корбет, без да изпуска дьо Краон от поглед. — Бих искал да огледам и стаята, и тялото на мосю Кротоа. Трябва да се провери дали смъртта му е случайност, злополука или има някаква друга причина.

— Ще отложа вечерята — въздъхна сър Едмънд. — Мосю дьо Краон, сър Хю е прав. Това е замък на краля, той има право да разследва смъртта на Луи Кротоа.

— Тогава ще остана и ще му помогна.

Корбет не възрази и хората на управителя разчистиха стълбите долу, като сложиха на място разбитата врата, за да попречат поне малко на студения нощен въздух. Корбет запали всички факли и свещи и започна подробния си оглед. Заедно с Ранулф внимателно огледаха стаята, дьо Краон стоеше до масата и ги наблюдаваше как прехвърлят различните ръкописи, после шумно запротестира, когато Ранулф взе къс пергамент, за да го разгледа по-отблизо. Така или иначе, не намериха нищо забележително. По трупа на Кротоа, сега завит с платно на стълбите, нямаше никакви други белези освен раната на главата — определено получена при сблъсъка с твърдата земя в подножието на стълбите. Корбет пропъди спомена, в който се виждаше как върви рамо до рамо с този забележителен учен през моравите край колежа Крайстчърч, край овощните градини до Ифли Стрийм или как седят в странноприемницата на ъгъла на Търл Стрийт.

— Господарю — промърмори Ранулф, — погледни ботуша му.

Корбет погледна, токът на десния ботуш беше отпран.

— Подхлъзнал се е — обясни Ранулф — или токът се е отпрал, или кракът му се е заплел в наметалото. Паднал е и си е ударил главата в земята.

— Но би ли го убило това? — зачуди се Корбет. Той отново заразглежда трупа и като го вдигна за раменете, забеляза как главата се килва леко на една страна.

— Виждал съм същото и преди — пророни Ранулф, — когато човек си счупи врата.

Отстъпиха встрани, когато пристигна докторът. Той също прегледа раната на главата, после дръпна дебелата вълнена дреха и посочи лекото охлузване от дясната страна на гърдите, както и подобни белези по дясната ръка и рамо. После прегледа шията, като леко въртеше главата между ръцете си.

— Нещастен случай — въздъхна той и стана на крака. Посочи към вратата на върха на стълбите. — Мосю Кротоа е заключил вратата зад себе си, наметалото е било преметнато през рамото му. Объркал се е, може ботушът да се е подхлъзнал, а другия крак да се е заплел в наметалото. Тия стълби са стръмни и остри и са наранили тялото му, докато е падал, но иначе е умрял от счупване на врата.

Корбет вдигна поглед. Дьо Краон стоеше горе на вратата и гледаше безстрастно надолу към него.

— Сър Хю!

Корбет погледна през рамо. Болингбрук го викаше от вън:

— Сър Хю, мога ли да помогна с нещо?

— Кажи му да ме чака в стаята ми — прошепна Корбет на Ранулф. Качи се по стълбите. Французинът не се отдръпна. — Мосю?

— Да, сър Хю?

— Вашият колега е починал при нещастен случай.

— Така изглежда — дьо Краон не изпускаше поглед от Корбет. — Не виня нито сър Едмънд, нито вас. Кротоа трябваше да бъде по-внимателен, нали? И на Вервен казвам същото, той обича да стои на парапета на крепостната стена и да зяпа безличната ви природа — дьо Краон вдигна ръка. — Какво друго може да се направи, сър Хю? Луи ще бъде оплакан от дъщеря си, колегите си и от негово величество, неговия господар — той вдигна вежди. — Може би грешката е моя — продължи намусено той. — Може би не трябваше да избирам тези стари мъже и да ги водя в този студен замък. Е, сър Хю, ако си приключил, има неща, които аз и моите спътници трябва да свършим.

— Кротоа имаше ли копие от труда на брат Роджър Opus Tertium?

— Да, да, имаше.

— Бих искал да го видя.

Дьо Краон отиде до стаята и се върна с подвързана с кожа книга. Връчи я в ръцете на Корбет:

— По-добре я задръж. Може да я върнеш утре, когато се срещнем.

Корбет му благодари и пое внимателно по стълбите, където го чакаше Ранулф.

— Сър Хю!

Корбет спря и се обърна. Дьо Краон беше преполовил стълбите. Английският писар не хареса презрителния му поглед. Дьо Краон изсъска:

— Сър Хю, не тъгувай. Случват се нещастия и ние всички трябва много да внимаваме.

— Но нещастен случай ли е това? — попита Ранулф, веднага щом се върнаха в стаята.

Прегърбен на стола Корбет изрита ботушите си, като си повтаряше, че не трябва да дава воля на гнева си. Вече бе поговорил с Ранулф, сега му се искаше да си грабне меча, да се върне в кулата и да предизвика дьо Краон.

— О, той е такава коварна змия! — сопна се Корбет и затвори очи. — Коварна змия — повтори той. — Ранулф, нека помислим заедно. Външните стълби на старата кула водят до тежка дървена врата, която бе заключена. През нея се влиза в малък коридор, без прозорци, вторият ред стълби са стръмни и остри. Те водят до спалнята на Луи и друга тежка дъбова врата. Луи заключил, преди да падне. Отляво на тази вътрешна врата има друг коридор, малко стълбище, сега пълно с изпопадала зидария, което трябва да огледам отново. Вътре в стаята всичко е в ред. И така — изправи се той, — според всички доказателства, Луи е изгасил свещите, уверил се е, че всичко е наред, взел е ключовете и наметалото си, излязъл от стаята, заключил вратата, подхлъзнал се и паднал смъртоносно.

— Трябва да е било така — потвърди Ранулф. — Попитах сър Едмънд — няма друг ключ за никоя от вратите. Самият Луи го питал за същото и получил уверение, че това е точно така.

— Така ли? — промърмори Корбет. — Това показва, че Луи е бил неспокоен и уплашен.

— Че какво друго обяснение може да има? — Болингбрук грабна едно столче и седна до Корбет, като разтвори ръце да опише коридора между двете врати. — Луи трябва да е бил сам. Държи и двата ключа в кесия на колана си, сър Хю, това е ясно, няма друг ключ за стаята или за външната врата. Трябва да е заключил вратата зад себе си и е тръгнал да отвори долната, когато се е подхлъзнал и е паднал, ударил си е главата и си е счупил врата.

— Склонен съм да се съглася — добави Ранулф. — Кротоа, както сам признаваше, беше предпазлив. Не би пуснал никого в стаята си, освен ако не се чувства в безопасност.

Корбет си мълчеше. Според всички доказателства Луи Кротоа се бе подхлъзнал при нелепи обстоятелства. Така му подсказваше разумът, но сърцето му казваше друго. Не можеше да приеме, че двамата френски преподаватели са дошли в Корф и са умрели при нещастен случай. Разбира се, изглеждаше подозрително, но дори и да се намекнеше за измама, със сигурност подозрението щеше да падне върху вероломните англичани, а не върху лукавите машинации на френския двор.

— Трябва да ядем — измърмори Чансън. — Коремът ми мисли, че са ми прерязали гърлото.

— Така каза последният философ — подигра му се Болингбрук. — Да излизаме.

Вечерята, въпреки усилията на сър Едмънд, протичаше мрачно. В кухнята на замъка бяха приготвили богати блюда — пай, пържен артишок, кафеникава супа от смокини и фурми, последвани от пилета, пълнени с леща, череши и сирене, пържен щипок с бадеми и крушова торта. Музикантите в галерията свиреха нежни химни и обичани балади. Централната маса беше покрита с бяла брокатена покривка, а подносите бяха от сребро, със скъпоценни бокали за виното. Шутът на сър Едмънд, чернокосо джудже, правеше акробатически номера, но атмосферата си оставаше потисната. На Корбет му бе трудно даже да погледне дьо Краон. Ранулф седеше притеснен, този път нащрек заради лейди Констанс, която спря да се закача и се обърна да говори с Болингбрук. Корбет, седнал отляво на сър Едмънд, се извини на съпругата на управителя за очевидната си потиснатост, като се оправда с преумора и с дълбока тъга за трагичната смърт на Кротоа. Сър Едмънд го остави на мира и заслушан в музиката на менестрелите, Корбет остави ума си да блуждае. Разпозна една от песните.

— Това е! — възкликна той.

— Какво има, сър Хю? — попита управителят.

— Бандата на разбойниците! — заяви Корбет. — Членовете й вземат имената на билки и диви цветя, но младата Филипа, първата изчезнала, е казала, че има любовник сред тях, наречен Голиард. Това е провансалската дума за странстващ менестрел, не е име на билка или цвете.

Той потъна пак в размишления, така погълнат в мисли, че почти не забеляза, че вечерята е към своя край и че отец Андрю чете набързо благодарствената молитва. Корбет се извини и, последван от Ранулф и Чансън, се запъти към Джерусалем Тауър. Вратата все още бе само подпряна. Пазачът вътре му каза, че тялото и вещите на покойния са били преместени.

— Тялото му е в църквата, сър. Другият французин, оня, дето прилича на лисица, накара да приберат всичко.

Корбет се загледа в земята, все още изцапана с кръвта на Кротоа, сетне се качи по стръмните стъпала. Вратата горе беше отворена, той я бутна настрани и надзърна вътре, после се обърна към разрушеното стълбище. Нападалата зидария запречваше пътя като стена. Не се виждаше нищо друго освен една тясна, тъмна ниша.

— Мога ли да ти помогна, сър Хю?

Дьо Краон стоеше на входа на кулата.

— Не, не, дьо Краон, не можеш — Корбет слезе по стълбите. — Бил ли си днес при Кротоа?

— Да. Дойдох сам по-рано. Луи беше жив и здрав, когато го оставих. Но сега, сър Хю, трябва да се кача горе — той потупа стомаха си. — Пих доста, но все пак трябва да се уверя, че всичко е прибрано. — Мина покрай Корбет и се качи по стълбите.

— Искам да отдам последна почит на Луи — заяви Корбет, напускайки кулата.

Той пожела лека нощ на другарите си и закрачи през замръзналия двор на замъка. Беше спряло да вали и щом погледна нагоре, остана доволен, че облаците са се разсеяли и звездите са заблещукали в тъмата. Прекара известно време в тясната църква, където пред централния олтар лежаха три ковчега на носилки. Той не обърна внимание на църкането на мишките и на студа, който нахлуваше между камъните, гъст и плътен като мъгла. Той коленичи, произнесе псалмите за мъртвите и се стресна, когато някой го докосна по рамото. Отец Андрю гледаше състрадателно към него.

— Реших, че ще те открия тук, сър Хю. Видях се със сър Едмънд и французина. Разбрахме се заупокойната служба да се проведе утре. Телата на двамата французи ще бъдат закарани в Дувър, балсамирани и качени на френски плавателен съд. Както аз, така и в мастър Саймън, докторът на замъка — обясни той, — направихме, каквото можахме. В Дувър има по-опитни лекари. Но както и да е, сър Едмънд каза, че утре няма да има среща. Денят е обявен за траурен.

Корбет му благодари и напусна църквата. От сенките долетя някакъв звук.

— Мислех, че си си легнал, Ранулф. Мога да помириша сапуна, с който си се мил. Лейди Констанс трябва да е доволна!

— Ще си легна, когато и ти го сториш — Ранулф излезе в светлината на факлите от двете страни на църковната порта. — Сметнах, че е най-добре да се уверя, че си в безопасност.

— Утре няма да има среща — заяви Корбет — и аз трябва да присъствам на заупокойната служба.

— Наистина съжалявам, господарю, за миналия път — Ранулф леко се залюля на пети. Беше пил твърде бързо дълбоките бокали с вино по време на вечеря.

— Няма значение — Корбет го потупа по рамото. — Вече е забравено. Спи спокойно, Ранулф.

Корбет се върна в стаята си. Знаеше, че Ранулф ще го последва поне до входа. Той заключи и залости вратата и се увери, че капаците прилягат плътно в рамката на прозореца. После запали огън, взе си принадлежностите за писане и седна за малко, опитвайки се да подреди мислите, които се въртяха в главата му. Спомни си нападението по-рано вечерта и как стрелите от арбалет се удряха в твърдия камък. Колко човека са го видели да отива там, колко хора знаеха? Но после си спомни разходката през двора на замъка. Бе толкова лесно нападателят му да го види, да грабне арбалета и да го последва в тъмнината. Беше ли този стрелец отговорен и за смъртта на младите момичета или нападението бе планирано и ръководено от дьо Краон? Следваше ли дьо Краон заповеди или просто злобата му е надделяла и му е било невъзможно да устои на възможността да нападне заклетия си враг? А и убийствата на тези момичета… беше ли научил нещо ново? Нищо особено, освен ухажванията между момичетата и младия войник, но такива неща ставаха по селата и замъците из цялото кралство. Той си записа името „Филипа“. Тя беше различна — самотно и интелигентно момиче, което измисляло невероятни истории за себе си, за рицар без собствена земя, измислен разбойник на име Голиард.

Дали е загинала в гората? Дали тялото й гниеше в някое тресавище, или е избягала? Той си спомни възраженията на мистрес Фейнър. Потърка брадичка, чудеше се кога ли ще се срещне с разбойника Хорхаунд. Дали пък той не знаеше нещо? Корбет хвърли поглед към книгите и ръкописите на брат Роджър, включително и онзи от дьо Краон, който все още лежеше на леглото му. Той постави Secretus Secretorum обратно в ковчежето и отново се зае да размишлява върху смъртта на двамата французи: Дестапл, умрял от сърдечен пристъп в заключена стая и Кротоа, намерен мъртъв между две заключени врати, ключовете за които бяха открити в неговата кесия. Нещастен случай или убийство? Очите на Корбет натежаха. Това трябваше да почака…

Ранулф-ат-Нюгейт, писар на Зеления печат, не беше толкова пиян, колкото се представяше, и въпреки възраженията им разпита най-подробно Чансън и Болингбрук за станалото по време на неговия разговор с лейди Констанс. Чансън бе особено разговорлив. Ранулф беше видимо ядосан, и то най-вече на себе си.

— Знаех си, че старият господар Кисела физиономия ще тръгне нанякъде — заяви той. — Трябваше да съм с него. Сега ми разкажете отново, ама точно, какво казаха червенокосата прислужница, войникът и мистрес Фейнър.

Чансън описа в подробности разговора на Корбет с тримата, спомена също за размишленията на Корбет относно отец Матю — нещо, което Ранулф вече знаеше. Болингбрук попълни празнините и когато Ранулф приключи с разпита, вече знаеше как трябва да постъпи.

— Ето какво трябва да направим — заяви той на полузаспалите си другари, — трябва да се срещнем с този разбойник Хорхаунд. Нещо е станало в гората и той го знае. Подозирам, че ще ни е нужна неговата помощ, за да открием убиеца на девойките.

— Свещеника ли подозираш? — попита Болингбрук.

— Да, възможно е да е той, или ханджията. Не мога да разбера само как убиецът може да остави един труп на бунището и друг извън замъка, че и трети на пътеката до църквата.

Ранулф изрита ботушите си и подражавайки на Корбет, се облегна на възглавниците. Чансън и Болингбрук поиграха на комар, после заспаха. Ранулф слушаше хъркането на Чансън, въртеше се в леглото и премисляше планираното за идния ден. Нежното лице на лейди Констанс постоянно го разсейваше. Ранулф се опита да не му обръща внимание. Беше се провалил в очите на Корбет и трябваше да компенсира това. Най-накрая заспа.

Събуди се призори. Тихо се изми и преоблече, сложи си оръжейния колан, провери дали мечът и камата влизат и излизат леко от ножниците си и взе арбалет от скрина до леглото на Чансън. Щом слезе в двора, откри, че мръсотията и кишата са покрити с нов слой сняг. Само стражите и готвачите прелитаха като призраци до пекарните и кухните. Войниците подготвяха клади и неколцина го загледаха, когато се запъти към конюшнята, разтърси едно конярче и го побутна да оседлае коня му.

— Не му давай зоб — предупреди той. — Не искам да се вдига шум. Провери му копитата и гледай да е добре подкован.

Той се върна в стаята си и събуди Чансън, като почти издърпа спящия коняр изпод дебелата завивка и го шляпна по лицето.

— Слушай, Чансън, отивам в гората.

— Но, но…

— Недей да ми пелтечиш! — предупреди го Ранулф. — Кажи на сър Хю, че съм отишъл да се срещна с Хорхаунд. Надявам се да се върна скоро след обяд.

— Но ти се боиш от гората.

— Е, значи ми е време да се излекувам от това. Докато ме няма, ти следвай стария господар Кисела физиономия като сянка.

Ранулф взе наметалото си и излезе. Конят го чакаше оседлан и готов в двора. Той се качи и пое през външния двор и подвижния мост. Снегът по пътеката извън замъка беше дълбок над глезен, но въпреки че сутринта беше мрачна, Ранулф бе спокоен, защото облаците се бяха разнесли и може би най-силният снеговалеж бе отминал. Погледна към линията на дърветата и потисна страха си, като се замисли за станалото. Беше чул и видял нещо вчера, но не можеше да осъзнае какво. Спомни си тялото на французина, проснато в подножието на стълбите, как кръвта течеше като от разлята чаша вино, после си представи как Корбет се крие в руините, докато стрелецът внимателно се прицелва. Потупа коня по шията. „Е, ще те видим кой си“, прошепна той.

Навлезе между дърветата, като позволи на коня да избира внимателно пътя по заснежената пътека. От време на време срещаше други самотни пътници. Един странстващ търговец, натоварил стоката на гърба си, със скрито от качулката лице, се бъхтеше по пътя към замъка. Той едва вдигна глава, когато Ранулф го подмина. Ранулф стигна до църквата, която се гушеше мълчаливо под снежната си покривка, само черните кръстове и плочи в гробището се подаваха и напомняха мрачно за преходността на живота. Той смушка коня. Не искаше да го изморява, но в същото време искаше да излезе от гората, преди денят да си отиде или отново да започне да вали. Боеше се да се не изгуби.

Когато достигна Горския хан, остави коня в калдъръмения двор. Кръчмата беше отворена и той с радост съзря момчето, на което Корбет бе платил предния ден. То прибута Ранулф да седне край огнището. Огънят беше догорял и както отбеляза прислужникът, в странноприемницата бе толкова студено, колкото и отвън в снега. Той донесе кана ейл и малко стар хляб. Ранулф задъвка, като отпиваше от ейла, за да омекне хлябът в устата му.

— Искаш ли да спечелиш една сребърна монета? — прошепна той, когато момчето се сгуши като куче в краката му.

Момчето се ококори.

— Три сребърни монети.

— Три сребърни монети! — момчето се отдръпна. — Нали не си от онези, дето мислят, че момчешкият задник е по-добър от момичешка гръд?

Ранулф се засмя:

— Не, искам да дойдеш с мен. Ще те сложа на седлото пред мен. Искам да ме заведеш в гората, където да се срещна с Хорхаунд.

— Не го познавам.

— О, познаваш го — отвърна Ранулф. — Знам ги аз разбойниците. Те винаги идват до най-близкия хан да купуват, продават и събират сведения. Обзалагам се, че си бил с Хорхаунд сред дърветата, нали момче?

— Сам се срещни с него.

— Три монети — повтори Ранулф. Той остави ейла и извади кесията си. — Една сега, една — когато се видя с Хорхаунд, и една, като се върнем.

Очите на момчето се разшириха от учудване.

— Имаш ли родители? — Попита го Ранулф.

— Умряха преди пет зими — очите на момчето не се откъсваха от монетите. — Аз работя за мастър Реджиналд — той посочи към една маса в далечния край на кръчмата. — Спя под нея нощем и ям каквито остатъци ми дадат.

— Три сребърни монети — потрети Ранулф — и ще ти намеря работа в замъка. Няма да се наложи да се връщаш тук. Какво ще кажеш, а, момче? Помощник в кухнята, чисти дрехи… — той посочи към кожените парцали увити около краката на момчето — и истински ботуши.

Момчето скочи на крака. След миг вече бе грабнало монетата, прекосило кръчмата и беше обратно при Ранулф с парцаливо наметало и жалко вързопче в ръка.

— Браво — Ранулф стана.

— Имам само още една задача. Мастър Реджиналд винаги ми повтаря да не позволявам огъня да изгасва сутрин — и като повдигна раздърпаната си туника и свали панталоните си, момчето се изпика в камината, а после, танцувайки като палаво дяволче, последва Ранулф към коня.

Писарят на Зеления печат му помогна да се качи на седлото и се метна зад него. Момчето смърдеше, косата му беше мазна, а под наметалото, Ранулф можеше да усети колко е слабо и костеливо телцето му. За кратко той се върна години назад, когато, облечен в дрипи, той се биеше из уличките и канавките край Уайтфрайърс. Беше доволен, че е взел момчето — това притъпяваше страха му от гората и от опасността да се изгуби. Момчето бърбореше като катерица, разкриваше всички тайни на странноприемницата, разказваше, че мастър Реджиналд бил грубиян, ама се подмазвал на чужденците, които идвали и си отивали, когато им скимне, и ядели като лордове. Ранулф слушаше внимателно. Не искаше да насъсква излишно момчето, което за една монета сигурно би разказало всякакви лъжи за ханджията. Толкова беше погълнат в разказа му, че се стресна чак когато осъзна колко надълбоко в гората са навлезли. Само случайният крясък на врана или прошумоляването на гъсталака даваха признаци на живот. По едно време реши, че са се загубили, но момчето посочи пътя между дърветата и каза, че са в безопасност. Достигнаха до малък кръстопът, където горска пътека пресичаше пътя им. Там момчето скочи от седлото и се втренчи в Ранулф.

— Трябва да останеш тук — предупреди го то. — Не бива да мърдаш. Ще се върна, преди да си се усетил.

После тръгна, отдели се от пътеката и разделяйки шубраците, изчезна в тъмнината на дърветата. Ранулф нямаше друг избор, освен да изчака. Изкуши се да продължи да язди. Не беше заради сумрака, снега или сивото небе над него, а заради всепоглъщащата тишина — като че ли някой го наблюдаваше иззад дърветата и чакаше да направи грешка. Конят му се препъна и изцвили, звукът проехтя като изплющяване на камшик. Ранулф слезе и спъна коня, който беше неспокоен поради тревогата на господаря си. Той го погали по шията и му заговори нежно, за да го успокои, като същевременно се опитваше да намали силното биене на собственото си сърце. Помисли си за лейди Констанс и се зачуди дали ще го дари с целувка за спомен, поне едно леко докосване на устните. Конят му пак изцвили и се раздвижи. Ранулф чу изщракване и бавно се обърна. Пред него стояха шестима мъже, облечени в дрипи, с раздърпани качулки на главите. Трима носеха оръжия, мечове и брадви, а водачът и застаналите от двете му страни мъже бяха опънали стрели в арбалетите.

— Хубав кон имаш. Можем да вземем него, седлото и сбруята и да ги продадем в най-близкия град. Също и оръжията ти. Имал си и сребърни монети.

— Така е, можете да го сторите — предупреди ги Ранулф — и тогава кралските хора ще ви обесят. Ти ли си Хорхаунд? Аз съм Ранулф-ат-Нюгейт, писар на Зеления печат, кралски служител. Дойдох да ти предложа опрощение на престъпленията.

— Казах ви, казах ви! — момчето се появи като заек иззад един храст. — Казах ви кой е.

Разбойниците отпуснаха арбалетите и главатарят им пристъпи напред. Смъкна качулката и парцала, покриващ устата и носа му. Показа се мръсно лице с леко изкривен нос и белег през лявата буза. Човекът имаше сплъстена сива коса, мустаците и брадата му бяха мръсни и мазни, но погледът му бе пронизващ и зорък. Хорхаунд протегна увитата си с парцали ръка. Ранулф я сграбчи и приближи към себе си мъжа в здрава хватка.

— Не, не се тревожи — той видя страха в очите на разбойника. — Не съм дошъл да те заловя. Онзи ден, когато ни срещна — Ранулф се подсмихна накриво — в гробището на Сейнт Питър, ти говореше за „ужаса в гората“. Какво имаше предвид? Май знаеш нещо за убийствата на девойките, нали?

— Аз знам много неща — главатарят се обърна към мъжете отдясно. — Нали, Хемлок? Не е ли тъй, Милкуърт? — двамата изсумтяха в знак на съгласие. — Пълно опрощаване ли ни обещаваш? — обърна се пак към Ранулф.

— За всеки един от вас — отвърна Ранулф. — Пълно опрощаване, както и сребро да ти помогне по пътя.

Разбойникът започна да рови из парцалите си, свали грубо изработения кръст, който висше около врата му, сетне го подаде на Ранулф.

— Ей туй е осветено и благословено от свещеник. Закълни се на него и ела!

Ранулф никога не забрави последвалото скитане с притаен дъх из замръзналата гора. Разбойниците оставиха момчето с един от своите да пази коня и вървейки плътно един зад друг, последваха главатаря. Навлязоха сред дърветата. Гората била много стара, довериха му те, пълна с елфи, зли духове и демони. Дърветата се сгъстиха, като че ли искаха да го обградят и уловят, ледени клонки се протягаха и закачаха качулката и наметалото му. Покрити със сняг къпинаци и калини се заплитаха в глезените му. Нямаше представа накъде вървят, със сигурност беше загубил представа за посоките, но Хорхаунд тичаше напред като ловджийско куче и от време на време се спираше да напомни на Ранулф да го следва по-плътно, за да избягва заледените тресавища и мочурища. От време на време някое животно се стряскаше или пък птица изхвръкваше от клоните и караше сърцето на Ранулф да подскача и да го избива пот. Прекосиха едно мрачно сечище, където небето се провиждаше само тук-там между дърветата, после пак потънаха под тъмния балдахин, следвайки пътеки, не по-малко коварни и опасни от лондонските улички. Най-сетне спряха на края на една полянка и разбойниците се разпръснаха зад Ранулф, проявявайки неохота да продължат нататък.

— Те се страхуват — присмя се Хорхаунд, — но аз — не.

Внезапно те се озоваха пред „ужаса в гората“. Ранулф можеше да познае, че въпреки новия сняг, някой е идвал наскоро тук. Хорхаунд посочи към зловещата находка и като го поведе пак през дърветата, го отведе до края на блатото и втория труп. Докато стигнаха до тресавището, стомахът на Ранулф вече се бунтуваше: разлагащата се плът на момиче с празни очни кухини и съсухрени страни. Преди да покрият останките, той научи от Хорхаунд, че младата жена е била обесена на дъбовия клон над тях. С втория труп беше по-различно. Този път разбойниците помогнаха да изгребат снега и леда и издърпаха трупа от просмукващата се тиня. Ранулф използва снега и края на наметалото си да почисти лицето, като се опитваше да не гледа изцъклените очи. Ръката му премина по трупа и докосна леко забитата дълбоко стрела. Той разчисти тинята с камата си и откри потъмнялата рана, перата на стрелата и полепналата кръв.

— Нямаме нищо общо с това — обяви Хорхаунд. — С нито едно от двете убийства, ей туй се опитвахме да ви кажем в гробището. Не щем да ни обвиняват и обесят за смъртта на бедните слугинчета.

— Затова дойдох — каза Ранулф. — Моят господар, сър Хю Корбет, иска да говори с теб.

— Знам — отвърна главатарят. — Ханджията, мастър Реджиналд, казал на момчетата да ми предадат съобщението, като че ли му е под достойнството да ми го каже той. Не знаех на какво да вярвам. Може и да е капан, ама ти нали се закле?

— Заклех се.

Ранулф се загледа в клекналия пред него мъж. Останалите стояха в полукръг около тях. Погледна и към трупа, проснат в снега: коса, плът, дрехи и оцапана с кръв кал.

— Краят на живота й — Хорхаунд проследи погледа му — не е по-добър от този на някой заек.

Ранулф стана на крака и на висок глас повтори клетвата си. После каза на разбойниците да занесат труповете до замъка, той щял да язди редом с тях. По-късно трябваше да доведат цялата банда. Обеща, че ще им бъдат раздадени нови дрехи, топла храна, пари и опрощение, написано лично от кралския служител и подпечатано в името на краля, така че никой да не може да вдигне ръка срещу тях. На Ранулф му се искаше да прегледа телата по-обстойно, но знаеше, че времето напредва, пък и му беше много студено, и беше гладен. Беше свършил онова, за което беше дошъл, и бе решен да се махне от тази страховита гора възможно най-бързо.