Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Magician’s Death, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ива Дончева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Смъртта на магьосника
Английска, първо издание
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев, 2007 г.
ИК „Еднорог“, 2007 г.
ISBN 978-954-365-013-2
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Похарчих повече от две хиляди лири за тайни книги и разни експерименти, и за инструменти, и математически таблици.
Разбойникът Хорхаунд беше готов да приеме кралската милост. Беше му студено, беше гладен и искаше да се освободи от коварната власт на гората. Беше живял твърде дълго между дърветата, така че не го тревожеха мисли за зли духове и елфи. Отец Матю говореше веднъж за разни тайнствени създания, „Повелителите на въздуха“. Хорхаунд наистина вярваше в тези създания, които не можеше да види, но които се прокрадваха между клоните и се взираха злобно в него. Те бяха отговорни за мразовитата тъма, коварните шубраци и липсата на дивеч, с който да напълни стомаха си и да стопли кръвта си. Те се криеха зад зловеща стена от мълчание и надничаха към него, радвайки се на безбройните му несполуки. Хорхаунд бе наистина уморен. Искаше да напусне пещерата и бе убедил останалите от бандата да го последват. Всички бяха съгласни, дори Хемлок отказа да се върне в гората и сега се надяваше да получи опрощение. Хорхаунд бе уточнил часа с червенокосия кралски служител. След два дни щеше да си топли краката пред огъня в замъка.
Хорхаунд беше изчистил пещерите, изровил няколкото си дребни монети и поставил груби дървени кръстове над мъртвите, както и няколко вечнозелени растения на гроба на бедния Фоксглъв. Стоеше край огъня пред пещерата и изгаряше малкото им жалки притежания — все неща, от които не се нуждаеха или не можеха да вземат.
— Скоро ще потеглим — извика той през рамо.
Бяха решили да отидат до „Сейнт Питър“, където щяха да изчакат червенокосия да донесе още храна. Може би щяха да могат да се приютят и потърсят на убежище на осветената земя на гробището, а може би дори в църквата? Димът от огъня се издигна нагоре, докато Хорхаунд кроеше планове. Все още се плашеше от отец Матю и странните му прахчета, но това си беше работа на свещеника.
— Мислиш ли, че ще ни помогне? — Милкуърт се приближи до Хорхаунд.
— Надявам се — отвърна Хорхаунд.
— Ама последния път отказа.
— Отказа, защото беше болен.
— Ами какво ще стане, ако още е болен.
— О, я стига! — озъби се Хорхаунд.
Спомни си как събра кураж да се приближи до свещеника, но отец Матю беше отворил прозореца и беше извикал, че нищо не може да направи. Ханджията Реджиналд също не беше никак гостоприемен. Беше срещнал Хорхаунд близо до портата на двора и зачервен, го беше отпратил с проклятия. Хорхаунд беше станал подозрителен, бе изслушал много внимателно Хемлок, който му разправяше за странниците в гората. Той въздъхна: такава си беше гората — винаги коварна, винаги опасна.
— Да тръгваме. Трябва да благодарим на онези, които ни помогнаха.
Оставиха огъня да доизгори и напуснаха полянката, вървейки плътно един зад друг — дузина прегърбени фигури, мъже и жени, заклели се да напуснат гората завинаги. Хорхаунд ги водеше през онова, което наричаше „Полята на ада“, покрай странно разкривени дървета с оголени клони. Всичките му тайни белези и знаци бяха изчезнали под ледовитата белота. Понякога дърветата отстъпваха място на малки сечища. Хорхаунд прецени, че е добре да се движат северно от църквата, замъка и странноприемницата, дълбоко сред дърветата, за да бъдат в безопасност, но не и твърде далеч, за да има откъде да потърсят помощ, ако се наложи. Разбойникът продължи напред, като се опитваше да не забелязва как студът прониква през ботушите му и как грубо одяланият арбалет, преметнат през гърба, го блъска в рамото. Той стисна ножа, пъхнат в колан на кръста му, и продължи да се влачи напред, ослушвайки се в тишината. Тук-там се различаваха следи на животни. Хорхаунд мразеше снега. През пролетта и лятото винаги можеш да познаеш дали някой е минавал, но снегът все валеше, закриваше всички следи и стъпки, и правеше живота още по-труден. Дълбоко сред дърветата мрачно забуха бухал. Хорхаунд спря. Не беше ли това лоша поличба? Наистина, денят си отиваше, но все още не беше тъмно — защо тогава бухалът вече е излязъл на лов?
Излязоха на полянката, където беше домът на Уолдъс въглищаря — хижа от измазан с глина плет, скрита зад ограда от разкривени колове. Хорхаунд спря. Обикновено миризмата на дървени въглища беше силна и светлината се процеждаше зад капаците, но сега всичко беше тихо, студено и черно. Хорхаунд прескочи оградата и внимателно заобиколи малките зеленчукови лехи. Вратата беше отворена и вътре нямаше никой. Обзе го страх, прииска му се да се махне оттам. Уолдъс го нямаше. Хорхаунд потръпна. Ако въглищарят беше отишъл в гората, то поне светлокосата му жена щеше да остане тук, нали?
Минаха покрай ямата за въглища. На края на полянката нещо висеше, заплетено в гъсталака. Хорхаунд го взе. Беше заешка кожа, току-що одрана, та кръвта още блестеше. Беше захвърлена там като някакъв боклук. Че кой би направил такова нещо? Зайците се срещаха рядко и за тях плащаха добре. Кой беше достатъчно умел да улови животното, а после да захвърли кожата му? Хорхаунд приклекна, почисти кожата в снега, сгъна я старателно и я сложи в торбата си. Останалите наблюдаваха внимателно.
— Защо ще хвърлят хубава заешка кожа? — попита Хемлок. — Дори сър Едмънд би я използвал, а той е видял много нещо. Някога бях войник в замъка — Хемлок не можа да устои на възможността да се изперчи. — Лейди Катрин каза, че когато била в Париж, не го знам това къде е, ама било голям град, дори роклите на дамите били поръбени със заешка кожа.
— Остави това! — Ратсбейн[1], нисък човек с лукаво изражение пристъпи напред. — Подушвам пушек — Ратсбейн подуши във въздуха със заострения си нос. — Храна! — измуча той от удоволствие.
— Трябва да е Уолдъс — Хорхаунд се довери на изостреното обоняние на Ратсбейн.
Те забързаха по тясната пътека, която се виеше между дърветата. Хорхаунд зърна светлина от огън в далечината. Като се придържаше към дърветата, той се приближи до едно сечище и се загледа към покритата със сняг поляна. В средата й припукваше огън точно където земята се издигаше, за да се спусне после от другата страна. Зърна прегърбената фигура на Уолдъс, но къде беше жена му със свилената коса? И защо Уолдъс седеше така неподвижно? Милкуърт си проби път напред.
— Страх ме е — просъска той. — Ратсбейн мисли, че ни следят, ама той си е винаги подозрителен. Какво му става на Уолдъс?
Хорхаунд закрачи напред, газейки из дълбокия сняг. Уолдъс седеше приведен и когато Хорхаунд го побутна по рамото, се свлече на една страна — и тогава Хорхаунд видя безжизнените му очи, зяпналата уста и ужасната рана на гърлото, от която кръвта беше изтекла и наквасила елека и краката му. Хорхаунд погледна надолу. По снега имаше още кръв. Видя голям сноп сухи пръчки, изпод който стърчеше ръка. Хорхаунд с ужас разпозна кичура свилена коса. Треперещ от страх, той се озърна наоколо, но чезнещата светлина по снега го обърка. Останалите от групата забързаха към него. Хорхаунд инстинктивно усети, че това е грешка. Някакво движение между дърветата и прошумоляване в храсталака накара останалите да застанат нащрек. Започнаха да се мяркат тъмни сенки. Какъв беше този нов ужас?
Хорхаунд извади ножа, за да опитва да оправи арбалета си, но целият трепереше, а пръстите му бяха плувнали в пот. Навсякъде около поляната се чуваха зловещи звуци, остри изщраквания и звънтене на стрели. Хорхаунд бе улучен точно в гърдите, и падна като камък, а останалите от бандата му умираха около него.
Корбет се събуди кисел. Огънят беше догорял, а Ранулф и Болингбрук още не се бяха върнали. Той отиде до умивалника и наплиска лицето си с вода, после постоя за известно време наведен срещу огнището, за да се изсуши. Помисли си за лейди Мейв и децата си, зачуди се какво ли правят сега и тайничко си пожела да беше с тях. Корбет познаваше мрачните си настроения, затова отвори дисагите, извади малък псалтир с химни и песни, които си беше записал и постоя известно време пред огъня, тананикайки тихо Felte viri, елегия за смъртта на Уилям Завоевателя, а после три куплета от Iam dulcis amica. От това се почувства по-добре, но сетне си спомни как пееше втората песен с Кротоа пред портата на църквата „Сейнт Мери“ в Оксфорд. Помисли си за вкочанения труп на приятеля си и това го подтикна към действие. Искаше да се върне обратно в Джерусалем Тауър, нещо около тази смърт го озадачаваше. Той взе наметалото си, уви се в него и спря.
— Стари приятелю — прошепна той, — все още ли ме поучаваш? — Точно това беше! Спомни си трупа на Кротоа и тежкото наметало, в което може би се е спънал. — Глупости! — прошепна той, загледан в пламъка на свещта. Луи беше стар и зиморничав, а времето навън беше мразовито.
Корбет потри ръце и разсеяно сложи бойния си колан. Сети се колко пъти беше виждал Луи из замъка, винаги с наметало на раменете. Той не би го носил в ръка, той би го облякъл! Защо да чакаш, докато излезеш в студа, особено ако напускаш топла стая?
Корбет се прекръсти, прошепна молитва за душата на Луи и забърза надолу. Внимателно пресече двора, взе факла от стойката, стигна до Джерусалем Тауър и изкачи стъпалата до студената стая. Вратата все още висеше на пантите си. Корбет влезе внимателно в мрака с дъх на плесен. Откри каквото очакваше: всички книги и ръкописи на Луи бяха изнесени — сигурно дело на дьо Краон — но личните вещи на стария му приятел бяха прилежно подредени на леглото. Корбет ги разгледа, хвана ботуша на мъртвеца и го опипа отвътре. Усмихна се, когато напипа отпрания ток, и го дръпна. Занесе ботуша до другия край на стаята, където бе оставил факлата в скобата на стената и го разгледа внимателно. Скри го под наметалото си, върна се на двора и спря един прислужник.
— Имате ли тук обущар, или кърпач?
— О, да, сър, мастър Люк, много го бива! — забъбри човекът. — Сър Едмънд го убеди да дойде от Дувър и…
— Добре — прекъсна го Корбет. — Тогава върви да го потърсиш и му кажи да дойде в стаята ми в Лантърн Тауър — ще са ми нужни неговите умения.
Той пъхна една монета в ръката на мъжа.
Малко по-късно, когато поставяше един пън в огъня, на вратата се почука. Влезе слаб, жилав човек, почти скрит от кожената си престилка, с избръснато лице и глава, плешива като яйце.
— А! Мастър Люк! — Корбет изтри ръце в елека си и настани човека на един стол. — Бих искал да погледнеш това.
Той му подаде ботуша с разхлабения ток. Обущарят помоли да му донесат свещ, докато той изучаваше двете неща, мърмореше нещо под нос, и прокарваше пръст по ръба на тока.
— Откриваш ли нещо странно, мастър Люк?
— О, да, о, да — мъжът примигна с насълзени от студа очи. — О, Боже, да! Виждаш ли, сър, това е добър испански ботуш, истинска червена кожа от Кордова, подплатена с пухкава кожа отвътре, наистина майсторска изработка, макар да не е английска.
— И какво не е наред? — попита Корбет, хванал сребърна монета между пръстите си.
— Какво не е наред ли? Е, сър — мъжът нервно се засмя, — този ток е лепен за ботуша с много силно лепило, все едно е бил шит.
— Значи не може лесно да се разхлаби?
— О, не, сър, затова разглеждах ръба. Виждаш ли тук, сър? — обущарят хвана тока и посочи ръбчето. Корбет недоумяваше, затова мастър Люк вдигна ботуша, върна тока в първоначалната му позиция и го тикна под носа на Корбет. — Сега виждаш ли?
Корбет хвана тока — сега можеше да види малка вдлъбнатина между него и ботуша.
— Не се е отчупил — промърмори той. — Бил е разхлабен, нали? Някой е промушил кама между тока и ботуша и го е разпорил нарочно.
— Точно така, сър. Мръсен номер. Има и други признаци, сър. Можете да видите къде острието е срязало лепилото и как външният ръб на тока е леко клъцнат.
Корбет провери и нямаше как да не се съгласи. Даде на мастър Люк монетата и му благодари. Щом обущарят си тръгна, той седна и се загледа в ботуша.
— Е, и какво открихме, стари приятелю? — Корбет говореше така, сякаш Кротоа седеше срещу него. — Не си се подхлъзнал на излизане. Някой ти е счупил врата, хвърлил е тялото ти по онези стръмни стълби, надиплил е наметалото около раменете ти, за да изглежда, че си се подхлъзнал и после е разпорил тока на ботуша ти. Но как е станало това?
Той затвори очи и започна да се люлее напред-назад. Някой може и да е бил с Луи в стаята му, но той беше убеден, че когато намериха трупа, ключът за външната порта беше все още в кесията на мъртвеца. Как можеше да е станало?
Корбет стана, изгаси свещите, постави металната решетка пред огъня, заключи стаята си и излезе на двора. Върна в стаята в кулата ботушите на Кротоа и се запъти към помещенията на слугите, където поиска да види мастър Саймън, доктора. Откри го в една от конюшните да седи на столче, хванал кана с ейл, и разпалено да спори с едно от конярчетата за един болен кон. Корбет приклекна до него. Докторът очевидно беше много пиян. Той се загледа с помътнели очи в Пазителя на тайния печат.
— Още един мъртвец? — промърмори той.
— Не, става дума за един от досегашните — усмихна се Корбет. — Французинът, Дестапл.
— И какво за него?
— Той имаше болно сърце.
— Така е, нищо чудно, че е получил пристъп.
— Възможно ли е — попита Корбет — на такъв човек да се даде отвара, нещо с билки, да кажем към деветия час, чийто ефект да се прояви чак в единайсетия час?
Докторът се опули:
— Разбира се, че е възможно. Не мога да кажа точно как, но ако се смеси с вино, което и бездруго забързва кръвта и разбунва духа, такъв ефект е възможен.
— Благодаря ти — Корбет потупа каната с ейл — и внимавай какво пиеш.
След това отиде в кухнята, където помоли готвачите за гореща супа, малко пресен хляб и бокал с ейл. Чуваше смеха и разговорите в залата отвъд, но реши да не ходи там. Умът му гъмжеше от образи, които се появяваха и изчезваха, все едно прелистваше псалтир, където миниатюрите задържаха погледа му. Представи си Луи, който намята плаща, припомни си презрението на френските учени към дьо Краон, как Дестапл ядеше толкова внимателно на празненството, видя отново как Вервен пада като отстреляна птица от високите стени на крепостта.
Корбет се върна в стаята си, където се разсъблече, сложи си нощната риза и коленичи за малко до леглото, за да проясни главата си. Зададе се Чансън — вървеше тромаво и почти падна през вратата.
— Пих твърде много — призна той. Корбет остана коленичил.
— Искаш ли да се присъединиш към моята молитва, Чансън? — попита Корбет.
— Не, не. Нося съобщение от французина: казва, че времето тече и че искат утре да започнат отрано. Казва, че е готов да си върви.
— О, сигурен съм, че е така — Корбет се прекръсти. — Кажи на мосю дьо Краон, че ще се срещна с него в дневната след изгрев-слънце. Освен това предай на Ранулф и Уилям, че ги искам с бистри глави.
Конярят излезе и Корбет се качи на леглото. Постоя за малко в тъмнината, като си тананикаше мелодията от песента Bacche bene venies[2]. Опита се да си спомни всички думи, за да успокои ума си и неусетно заспа.
Когато се събуди, огънят беше изгорял и светилника догаряше. Корбет с неохота напусна топлото легло, но най-накрая се пребори с мразовития студ, уви наметалото около себе си и слезе до двора, за да помоли някого за гореща вода за бръснене и миене. Един прислужник дойде да запали огъня и донесе жар за мангала. Корбет се облече в кралските цветове — синьо, червено и златно — и внимателно си сложи пръстените на Съвета. Чудеше се какво ли ще му донесе денят. Не се изненада, когато откри дьо Краон и Сансон да го чакат в дневната, бодри и бдителни, макар че Ранулф и Болингбрук, които се присъединиха по-късно, изглеждаха доста измъчени и с натежали очи. Седнаха около малка масичка и хапнаха овесена каша с мед и подправки.
Дьо Краон бе учтив, но сдържан. От време на време се обръщаше и шепнеше нещо на сериозния страж, който го съпровождаше. Корбет пък наблюдаваше Сансон. Френският учен изглеждаше по-спокоен, привидно необезпокоен от смъртта на другарите си. Въпреки че се стараеха да го прикрият, за Корбет бе ясно, че Сансон е човек на дьо Краон, предан до краен предел. „Чудя се — помисли си той, като се усмихваше на Сансон — дали пък ти не си шпионинът, дал сведенията на Ъфорд и сетне предизвикал смъртта му. Е, ще я видим тая работа.“
Събраха се около голямата полирана орехова маса. Корбет изпрати Ранулф да донесе някои от ръкописите, а Болингбрук нареди подносите за писане, на които имаше мастилници, пера, пемза и малки свитъци пергамент.
— Мисля, че открих решението — заяви Корбет.
От другата страна на масата дьо Краон вдигна изненадано вежди, после се обърна към сър Едмънд да попита дали може да смъкнат надолу висящото от тавана колело с налепени по него свещи, за да стане по-светло. Корбет описа предположенията си, че брат Роджър трябва да е използвал така наречения „кучешки“ или „свински“ латински, за да прикрие тайните си, а когато свърши, дьо Краон продължи да седи, притиснал пръсти към устата си, загледан неподвижно напред.
— Е, Пиер — обърна се той към Сансон, — какво ще отговориш на това?
— Сър Хю е прав — Сансон прочисти гърлото си и тънкият му гласец отекна в тишината. — Аз също — той тънко се подсмихна и тлъстото му мазно лице се разкриви в усмивка — достигнах до подобно заключение.
Той вдигна ръце, щракна с пръсти и войниците на дьо Краон му донесоха копието на Secretus Secretorum, докато Болингбрук поставяше английската версия пред Корбет. В началото спазваха официалностите, но после се разрази разгорещен спор относно вида на тайнописа, използван от брат Роджър. Корбет разгледа ръкописа и започна да записва определени фрази, които францисканецът можеше да е използвал, за да прикрие истинското значение. Сансон се противопостави с други обяснения. Корбет нарочно започна да работи по-бързо, като драскаше бележки и ги предаваше през масата, после нетърпеливо чакаше отговора на Сансон. Часовете летяха. Отвън се развидели, влезе един прислужник да обяви, че небето е чисто и че вероятно няма да вали повече и да попита дали гостите на сър Едмънд желаят да се подкрепят с нещо. И двете групи отказаха. Корбет продължи да следи съсредоточено французина. Не се интересуваше толкова от тайнописа на брат Роджър, отколкото от почерка на Сансон, и с течението на деня ставаше все по-нетърпелив, но Корбет беше сигурен, че разпознава ръката, написала тайнствените бележки до Ъфорд, копия от които Болингбрук беше върнал в Англия. В ранния следобед Сансон заяви, че е изтощен, облегна се на стола и сключи ръце.
— Няма какво повече да направим, наистина.
— Убеден съм, че е така — съгласи се Корбет.
— Да хапнем и пийнем тогава? — предложи дьо Краон. — Да не споменаваме и естествените нужди.
Думите му предизвикаха бурен смях и той блъсна стола си назад:
— Сър Хю, какво ще кажеш да се срещнем след два часа? Ще се присъединиш ли към нас в залата?
— След малко, след малко — отвърна Корбет. — Аз също съм изтощен. Трябва да събера мислите си.
Дневната се опразни. Корбет остана седнал, а Ранулф, забелязал тайния знак на господаря си, се върна, като че ли бе забравил нещо.
— Не тук — прошепна Корбет. — Не тук — той изведе Ранулф навън през кухните до двора, после прекосиха вътрешния двор и се запътиха към пустото пространство до развъдника.
— Сър Хю, какво се опитваш да направиш?
— Забрави за брат Роджър, Ранулф, знам какво интересува нашия крал. Тайнописът на брат Роджър може да отнеме месеци, да не кажа години, преди да бъде разгадан. Няма да успеем да го разтълкуваме. Но съм убеден, че тримата французи са били убити. Не, не, чуй! Били са убити, а пък дьо Краон има свои собствени тайни причини да дойде в замъка Корф. Сансон е негово оръдие. Той просто играе по свирката на дьо Краон.
Корбет потри ръце от студ:
— Мистерията започва да се разплита, Ранулф, но не съм съвсем сигурен по кой път да поема. Каквото и да решим — той продължи, без да обръща внимание на объркването на Ранулф, — работата на комисията е на приключване. Докарахме нещата дотам, докъдето е възможно, и дьо Краон е наясно с това.
— Съгласен съм — Ранулф махна с ръка към залата. — Снощи дьо Краон мърмореше, че времето лети. Ако си прав, сър Хю, и той наистина е довел тримата мъже, за да умрат, тогава неговата задача е изпълнена.
— О, ще има и още — отвърна Корбет. — Ами кога онези разбойници ще получат кралското помилване?
— Утре сутринта, но аз обещах да им занеса провизии. Преди да се смрачи, трябва да оставя до църквата кошница с хляб и месо.
— Ще те придружа — Корбет загърна плътно наметалото си. — А после ще хапнем, ще пийнем и поспим, и ще видим накъде пълзи нашата френска усойница.
Върнаха се в залата, където Корбет с безизразно лице заговори с дьо Краон и въвлече Сансон в дискусия за писанията на брат Роджър. Вече беше убеден, че този френски учен е човекът, изпратил Ъфорд на смърт, и затова му бе трудно да разговаря, да се усмихва и разменя обичайните любезности с него. По тази причина почувства облекчение, когато се събраха отново в дневната и дьо Краон веднага заяви, че не желае да продължават обсъжданията.
— Сър Едмънд — дьо Краон стана на крака, — достатъчно дълго злоупотребявахме с вашето гостоприемство. Вече достигнахме определени заключения относно писанията на брат Роджър. Съгласен съм със сър Хю — той се усмихна невъзмутимо, — че нашият францискански учен е измислил нов език и само Господ знае как може да бъде преведен той. Но тази среща в Корф, въпреки нещастните случаи бележи ново развитие в отношенията между нашите две кралства. Учени от двете страни се срещнаха и размениха познания — нещо, което изключително радва светия ни отец — папата. Може тези срещи да се състоят по-често и да обхващат повече теми в идните години — сега лицето на дьо Краон разцъфна в усмивка, като че ли съобщаваше най-прекрасната новина, — когато потомък на нашия господар ще седне на трона в Уестминстър и ще носи короната на Изповедника. Но както и да е, имам да направя едно признание. Един документ бе намерен у онази нещастница, която, както разбирам, е отнела живота на младите девойки от замъка. Сега заявявам, че аз написах този документ — той вдигна ръка в помирителен жест. — Помолих я да купи провизии от местната странноприемница, за което й заплатих добре.
— Но защо? — намеси се безцеремонно сър Едмънд. — Нашият замък е добре снабден.
— Не, не, сър Едмънд, грешно ме разбираш. Нашата среща върви към приключване и макар това да е ваш замък, настоявам утре аз да бъда домакин и да закупя виното и храната, като малък жест на благодарност за вашето гостоприемство и добросърдечие. Обаче — въздъхна дьо Краон — и най-добронамерените планове на човек понякога се объркват. Сър Едмънд, аз все още настоявам да бъда домакин на това празненство и да заплатя на готвачите и слугите ви, както и за всички деликатеси, които ще се поднесат. Трябва да приемете щедростта на моя господар — добави той с кадифен глас.
Сър Едмънд нямаше друг избор, освен да приеме, макар че бутна с крак Корбет под масата.
— Ако сър Хю е съгласен — продължи дьо Краон важно като свещеник от амвона, — нека прекратим нашите дискусии. Утре трябва да се погрижа за някои неща, събирането на ръкописите ни и опаковането на ценните ни вещи. Конете и доспехите трябва да се подготвят и, разбира се — лицето на дьо Краон доби печално изражение, — сър Едмънд, остава тъжният проблем с пренасянето на труповете на тримата ми покойни спътници. Но въпреки това нека отпразнуваме нашия напредък — продължи той. — И накрая — дьо Краон вдигна пръст, — сър Едмънд, аз отседнах във вашия замък, но нито веднъж не съм напускал пределите му. Бих искал да изляза на езда с подобаващ ескорт и да посетя прочутата странноприемница, за която слугите ви толкова много говорят. Искам да опитам вината и да избера нещо специално за утре вечер.
Дьо Краон седна. Сър Едмънд веднага се надигна, за да каже каква голяма чест е за него да бъде домакин на тази среща, колко съжалява за смъртта на тримата от свитата на дьо Краон и как, разбира се, ще остави кухните, слугите, готвачите и складовете на разположение на дьо Краон. После бе ред на Корбет, който държа учтива и витиевата реч, докоснала чувствата на дьо Краон — така поне обясни после Ранулф на Чансън. Каза колко бил доволен да поднови познанството си с френския посланик и как с нетърпение, и с още по-голямо удоволствие, очаквал идните им срещи. Постара се да не влага сарказъм в гласа си, макар че дьо Краон се подсмиваше през цялото време. Накрая добави, че той и свитата му също ще излизат извън замъка да свършат някои неща и попита би ли приел дьо Краон компанията и защитата му? Французинът бързо се съгласи.
Болингбрук изготви и преписа доклад, в който дьо Краон, Сансон и Корбет набързо обобщиха състоялата се среща за писанията на брат Роджър и заключенията, до които бяха достигнали. Корбет и дьо Краон подписаха документа, сър Едмънд влезе в ролята на свидетел, а после документът бе скрепен с печатите на двете кралства. След като се поклониха се и стиснаха ръце в уверение за вечно приятелство, представителите на Франция и Англия се разделиха. Щом дьо Краон излезе, Корбет се отпусна на стола и подпря глава на ръцете си.
— Намислил е нещо — измърмори неодобрително сър Едмънд. — Личи си.
— Намислил ли? — намеси се Болингбрук. — Мисля, че вече е постигнал онова, за което дойде. Откри какво знаем ние за писанията на брат Роджър, а именно същото, което и той знае, че Secretus Secretorum е написана на непознат език и един Бог знае дали някога ще бъде преведена. И което е по-важно — Болингбрук вдигна бокала си и тропна с него по масата, — трима магистри от университета в Париж станаха жертва на злополуки. Филип се отърва от тези, които го критикуваха, и изпрати предупреждение към останалите. Сър Хю — Болингбрук стана от стола, — не съм съвсем сигурен дали искам да ям от гозбите му и да пия от виното му.
— Ще го сториш — Корбет му се усмихна в отговор, — просто защото трябва.
Болингбрук се поклони саркастично и излезе от залата, като остави Корбет и Ранулф със сър Едмънд.
— Е, значи няма нищо тайно в документа, намерен у мистрес Фейнър? — сър Едмънд цъкна с език. — Просто любезният мосю дьо Краон е планирал изненада за нас.
— Да, смятам, че е планирал изненада — Корбет стана на крака. — Ще ми се да знаех каква е. Сър Едмънд, ще приготвим конете си, трябва да се възползваме от дневната светлина.
Малко по-късно, бодър и нащрек, Корбет поведе своята свита и тази на дьо Краон по моста над крепостния ров, а оттам — по пътеката, водеща в гората. Слънцето грееше по-силно, небето светеше в синьо и бяло и въпреки че беше късно следобед, местността сияеше под балдахина си от бял сняг, който сега се топеше и ледената корица по него се чупеше. Дьо Краон бъбреше весело, разказваше, че е проучил Корф и околностите много подробно, преди да дойде в Англия, как тук всичко му напомняло много за Нормандия, особено на полята, ливадите и горите около Булон. Корбет го слушаше с половин ухо. Въпреки промяната на времето и съзнанието, че срещата му с дьо Краон клони към своя край, той изпитваше дълбоко безпокойство, едно напрежение, което стягаше мускулите на гърба и бедрата му като на участник в турнир, който се подготвя да излезе на арената и се пита какви ли опасности ще му донесе двубоят. Спря в началото на гората, защото погледът му бе привлечен от чернеещо петно изгоряла земя, камара овъглени клони и съчки.
— Това ще е от пожара онази нощ — отбеляза прислужникът на сър Едмънд, който ги придружаваше. — Били са странници. От бойниците често можеш да видиш как такива огньове мъждукат в гората.
Докато навлизаха между дърветата, дьо Краон продължи да приказва, разпитвайки прислужника за ловните правила и сезона на елените и дали има глигани в гората. Неспирното дърдорене на французина дразнеше силно Корбет и той много се зарадва, когато дьо Краон дръпна юздите и свика войниците си:
— Вървете пред нас — нареди той. — Сър Хю, ти спомена разбойници?
— Те не представляват заплаха — успокои го Корбет.
— Няма значение, няма значение — махна с ръка дьо Краон, — по-добре да бъдем предпазливи, отколкото после да съжаляваме. Следвайте пътеката — нареди той на войниците си, — но не отивайте по-далеч от странноприемницата.
Началникът на стражата отговори неохотно на френски. Гласът на дьо Краон прозвуча остро. Войникът обърна коня си, заби шпори и се понесе в галоп към дърветата.
— Стига да се придържа към пътеката — промърмори дьо Краон, — ще бъде в безопасност.
Когато стигнаха горската странноприемница, Бого от Байо вече стоеше в двора, викаше ханджията и нареждаше на едно от конярчетата да внимава с коня му. Сър Хю и Ранулф останаха отвън при портата с останалите, а дьо Краон влезе в хана. Малко по-късно той излезе засмян, а слугата му носеше две малки бъчви с вино.
— Добре му заплатих — дьо Краон махна на Бого от Байо да даде една от бъчвите на прислужника. — Отлично бордо, внесено преди четири години, казват, че е най-доброто, което е излизало някога от онези лозя.
За кратко настъпи объркване, когато Бого от Байо се върна до странноприемницата да вземе въже, за да завържат бъчвите към седлата. Дьо Краон добави, че е поръчал някои неща за кухните на замъка, които мастър Реджиналд лично ще достави в Корф. Корбет заяви, че той и Ранулф ще продължат към църквата и покани дьо Краон да се присъедини към тях, но французинът любезно отказа.
— Минах покрай църквата, докато идвахме към Корф — отвърна той и се метна на седлото. — Самотно и мрачно местенце, сър Хю. Имате някаква работа със свещеника, така ли?
— По-скоро с едни разбойници — отвърна Ранулф.
Корбет изчака, докато дьо Краон и останалите се върнаха обратно на пътеката, водеща към Корф.
— Какво става, сър Хю? — Ранулф изравни коня си с неговия.
— Ще ми се да знаех, Ранулф — Корбет наблюдаваше как групата конници изчезват зад завоя. — Наистина ми се ще — погледна през дърветата към синьото небе. — Времето се пооправи, има слънце; сещаш ли се за старата поговорка, Ранулф: „Усойниците и пепелянките винаги изпълзяват на слънце“?
Той пришпори коня си и Ранулф го последва. В гората от двете им страни се чуваше шумът от топящия се сняг, падащ от клонките и капчуците. На места пътеката бе хлъзгава и Корбет с трудност управляваше коня си.
— Хорхаунд и останалите — проговори Ранулф — ще бъдат доста изнервени. Не мисля, че ни се доверяват напълно.
— В такъв случай — отвърна Корбет — нека ги уведомим, че пристигаме. Ранулф, сещаш ли се за думите на песента Jove cum Mercurio? Аз ще изпея първия куплет, за да те подсетя за думите, после ти можеш да се включиш и да повтаряш всеки ред. Ако разбойниците ни чуят, ще знаят, че идваме с мир.
И без да чака отговор, Корбет запя с пълно гърло студентската песен, пропъди страховете на Ранулф от гората и същевременно увери всички, които се спотайваха наоколо, че идват с мир.
Щом достигнаха оградата на гробището и тръгнаха край нея, за да стигнат до портата, песента на Корбет замря на устните му. Гробището изглеждаше мрачно на слънчевата светлина, кръстовете и надгробните камъни бяха мокри от топящия се сняг, а отвъд дърветата се чуваше граченето на врани. Нямаше никой. Корбет бе очаквал разбойниците поне да са си наклали огън, а дори и да се криеха, да бяха оставили разузнавач или стража. Слязоха от конете и ги спънаха. Ранулф извади камата си и Корбет последва примера му. Обиколиха църквата, но не откриха никакви признаци на живот. Както главната порта, така и вратата, през която изнасяха смъртниците, бяха заключени, а през дървените капаци не се виждаше светлина от свещи.
Корбет излезе на пътеката покрай гробището, която водеше към къщата на свещеника. Почука на вратата, но звукът проехтя кухо, а прозорците и на двата етажа останаха със спуснати капаци. Мина отзад и спря до кацата за вода. Забеляза, че ледът е счупен и че нивото на водата е спаднало значително. Усети слаба миризма на храна — на месо и хляб, както и някакви подправки. Страничната врата също бе заключена. Корбет отстъпи назад, за да се огледа и кракът му закачи някаква метална купа, която издрънча силно. Проклинайки, той я вдигна и тъкмо щеше да я хвърли в градината, когато забеляза, че от вътрешната страна е покрита с черен прах. Той разгледа купата по-обстойно и опита да прецени тежестта й на око. Беше добра изработка, тежка, и не изглеждаше като предмет, който един беден свещеник би захвърлил ей така. Помириса я и усети дъха на селитра — същата миризма, която бе подушил и в църквата. Сложи я внимателно на земята.
— Отец Матю!
Нямаше отговор. Корбет отново заобиколи къщата и заудря силно по вратата.
— Отец Матю, искам да поговорим!
Чу звук над главата си и погледна нагоре. Свещеникът се показа на един прозорец на горния етаж. Лицето му бе бледо и небръснато.
— А, сър Хю. Съжалявам, че не мога да сляза. Мисля, че имам треска. Не съм добре.
— Можем ли да помогнем с нещо? — извика Ранулф в отговор. — Нуждаеш ли се от нещо, храна и прочие?
Свещеникът поклати глава:
— Не съм ял от няколко дни, но мисля, че почвам да оздравявам — той се усмихна насилено. — Може да си направя овесена каша или нещо такова. Моля, поздравете сър Едмънд от мен и кажете на хората в крепостта да ходят в тамошния параклис. Отец Андрю ще се погрижи за тях.
— Познаваш ли разбойника Хорхаунд? — извика Корбет.
— Да, сър Хю, познавам го.
— Виждал ли си го, или някой от неговите хора?
Свещеникът поклати глава:
— Чух слуховете, сър Хю, как щели да получат кралското опрощение и съм много доволен от това, но не са се мяркали — после допълни забързано: — Сър Хю, студено е. Ще се видим скоро.
Отец Матю се прибра и затвори капаците. Корбет се върна до стъпалата на църквата и се приюти в нишата, за да наблюдава как Ранулф минава през гробището, сякаш се надяваше да намери разбойниците там.
— Какво търсиш? — провикна се той.
— Помислих, че може да са дошли и да са си тръгнали, но от тях няма и следа, никой не е идвал — Ранулф се върна. — Макар че — въздъхна той — снегът е почнал да се топи.
Корбет се загледа в притихналата, мрачна къща на свещеника.
— Защо един свещеник — попита внезапно той — ще използва хубава медна купа, за да смесва в нея селитра и разни други вещества, а после ще я хвърля в градината? Защо твърди, че не е ял дни наред, а аз подушвам миризма на готвено?
— Той всъщност каза, че ще си приготви овесена каша.
— Така е.
Корбет тропна с крак. Денят си отиваше и те не можеха да останат още дълго.
— Ранулф, нещо трябва да е задържало Хорхаунд. Той знае къде сме, хайде да се връщаме в замъка.
Качиха се на конете и поеха по пътеката. Когато стигнаха до странноприемницата, видяха, че портите са затворени. Корбет зърна проблясъци от фенери и свещи и чу тихия, приятен звън на лютня. Минаха покрай двама странстващи търговци. Ниско приведени под огромните бохчи на гърбовете им, те бързаха да стигнат до замъка преди падането на нощта. Извикаха някакъв поздрав и Корбет вдигна ръка в отговор.
Когато се върнаха в замъка, Корбет каза на Ранулф да започне подготовката по заминаването им, като го помоли също да донесе малко храна и вино от кухните.
— Няма ли да се присъединиш към нас в Залата с ангелите? — попита Ранулф.
— Омръзна ми да гледам надменната физиономия на дьо Краон. Пък и знам — Корбет шляпна Ранулф по рамото с ръкавицата си, — че ти ще бъдеш зает с лейди Констанс.
Корбет се качи в стаята си, където провери големия сандък до леглото и внимателно прегледа стаята, за да види дали някой не е влизал, но всичко беше наред. Накладе си огън, запали още светилници и разчисти малкото писалище. Извади от ковчежето на Съвета мастило, принадлежностите си за писане и парче гладък пергамент. Възнамеряваше да пише до краля и до лейди Мейв, но какво да им каже? Не можеше да скрие нарастващото си безпокойство, както и гнева си от арогантността на дьо Краон. Французинът се държеше тъй, сякаш бе разказал някаква много смешна история, а Корбет не схващате поантата. Беше приел, че дьо Краон е довел тримата магистри от Париж, за да ги убие, но какви ли още пакости е запланувал? Раздели пергамента на четири части и ги озаглави така: „Дьо Краон“, „Смъртните случаи“, „Замъкът“ и „Църквата в гората“. После със собствения си тайнопис записа на всяка една част всичко видяно и научено: разговорите, наблюденията си, кой къде е бил, когато нещо се е случило. Сети се за отец Матю, за бледото му небръснато лице, самотната къща и пустото гробище.
Ранулф пристигна с поднос храна. Корбет изгълта набързо виното и почувства как лицето му поруменява и клепачите му натежават. Ясно бе, че тримата французи са убити, но как и кой беше виновникът? Взе втори къс пергамент и извади от ковчежето на Съвета всичко, което бе научил за престоя на Ъфорд в Париж. Времето напредваше и Ранулф се върна да види дали всичко е наред. Погълнат от задачата си, Корбет едва измърмори нещо в отговор на въпроса му. Щом Ранулф си тръгна, той залости вратата и легна на леглото с намерението да подремне само за малко, но се събуди замръзнал и напрегнат в малките часове, огънят беше угаснал и много от свещите догаряха. Той придърпа завивката върху себе си и отново заспа.
Когато се събуди отново, стана и отиде на утринната служба, която отец Андрю водеше в малкия параклис на замъка. Свещеникът беше облечен в черно и златно и четеше молитва за мъртвите. Денят обещаваше да е хубав. Извън параклиса както външният, така и вътрешният двор гъмжаха от хора, влизащи в замъка. Един слуга му каза, че пътищата са взели да се разчистват и все повече странстващи търговци и калайджии потеглят на път, нетърпеливи да се възползват от хубавото време. Корбет се запъти към кухните, за да закуси. Слугите бяха заети с приготовленията за пира на дьо Краон вечерта. Той зърна момчето, което Ранулф беше довел от странноприемницата — косата и лицето му бяха измити и носеше стар елек на кокалестите си рамене. Навлякъл бе вълнени панталони и здрави, хубави ботуши. Корбет го повика. Момчето, което дъвчеше парче пиле, натъпка залъците в устата си и дотича с ококорени очи:
— Нали няма да ме накарате да се върна?
Корбет се засмя, извади монета от кесията си и я даде на момчето:
— Как се казваш?
— Мисля, че името ми е Том, но обикновено ми викат „Донесиго“.
— Много добре, Том Донесиго. Добре ли познаваш Хорхаунд разбойника?
Очите на момчето се присвиха:
— Е, хайде де — подкани го Корбет. — Не е престъпление да говориш с мъжете от гората. Ето, момко, може да вземеш и тази монета. Нали знаеш — продължи Корбет, — че Хорхаунд щеше да получи кралско опрощение? Трябваше да се срещнем с него вчера. Ранулф, оня червенокосият му носеше и храна в дисагите.
— И? — попита момчето с разбудено любопитство.
— Нито Хорхаунд, нито някой от бандата му се появиха.
Момчето спря да дъвче.
— Изненадан ли си? Странно ли ти се вижда?
Момчето се обърна и изтърва парче пиле на пода, една хрътка моментално я сдъвка.
— Хорхаунд не е такъв човек, сър — отвърна момчето. — Никога не би отказал храна. Нещо трябва да се е случило.
Корбет даде на момчето другата монета и закрачи през двора. Чу плющене на камшик и когато се обърна, видя мастър Реджиналд, който вкарваше каруцата си във вътрешния двор. Едно от конярчетата бе седнало до него. Корбет реши да се прибере в стаята си и обстойно да прегледа всичко, което беше записал предната нощ. Ранулф, Болингбрук и Чансън дойдоха, но видяха, че господарят им си има друга работа, пък и Ранулф беше крайно нетърпелив да се върне в Залата с ангелите и да намери лейди Констанс.
За Корбет денят се точеше бавно. От време на време излизаше, за да иде до Джерусалем Тауър, а по-късно следобед се върна при разрушеното преддверие и тъмния, самотен ходник към старите тъмници. Този път отиде въоръжен, опасал колана с меча си, и придружен от двама от уелските стрелци на сър Едмънд. Спомни си ужаса от онази нощ и как се криеше в мразовитата тъма, докато убиецът чакаше сгоден момент.
Върна се във вътрешния двор точно когато отец Андрю минаваше с кадилница край носилките с труповете на мъртвите французи, преди да бъдат натоварени на каруца и да поемат на дългото си пътешествие до Дувър и след това до Франция. Корбет не знаеше на коя носилка е Кротоа, но докато гледаше как каруцата потегля, се прекръсти, изрече молитва за мъртвите и безмълвно си обеща, че ще потърси отмъщение за убийството на стария си приятел.
Ранулф го чакаше на стъпалата към стаята му.
— Сър Хю, бродиш из замъка като призрак. Сър Едмънд настоява да сме изключително любезни с дьо Краон.
— Тъй ли рече?
Корбет извади ключа и отключи стаята си. Ранулф го последва вътре. Помогна на Корбет да се обръсне, после извади дреха в червено, синьо и златно, бялата батистена риза и тъмносините панталони, които Корбет винаги носеше при такива официални случаи. Ранулф забеляза, че старият господар Кисела физиономия е разсеян и дори забравя да си сложи отличителната огърлица и да вземе пръстените на Съвета от малкото ковчеже на масата. Дори когато стигнаха до Залата с ангелите, Корбет остана мълчалив и сдържан, сякаш изобщо не забелязваше пищните приготовления на сър Едмънд за празненството: буйния огън в огнището, масата, застлана със снежнобяла покривка, с наредени блестящи сребърни и златни гарафи, бокали и блюда. Въздухът ухаеше на апетитни миризми от близките кухни, нежна музика се лееше от галерията на менестрелите и дори най-отдалечените ъгли на залата бяха затоплени с мангали.
Сър Едмънд и семейството му бяха облечени пищно. Лейди Констанс изглеждаше наистина великолепно в тъмносинята си рокля със златна верижка около тънкото кръстче и изящен бял воал, покриващ буйната й коса. Корбет ги поздрави разсеяно и когато дьо Краон ги покани в кръга около големия огън, той само кимна и застана до отец Андрю.
— Направих каквото можах — прошепна старият свещеник. — Знам, че един от французите беше твой приятел, сър Хю, но в Дувър телата им отново ще бъдат помазани. Радвам се, че успя да посетиш заупокойната служба. Възнамерявам да отслужа още една за тях утре, на празника на свети Дамаскин.
— Свети Дамаскин ли? — заинтересува се Корбет.
— Един от първите папи — отвърна свещеникът. — Мисля, че е бил мъченик, умрял за вярата. Сър Хю, какво има?
— Дамаскин — отвърна загадъчно Корбет. — Дамаски рози — прошепна той, — с които и папата може да украси църквата, преди да отслужи сутрешната литургия.