Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (11)

Девета глава

Когато хората и животните се разгневят, изпитват желание да вредят и душата им се озлобява.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Корбет се втренчи в двата трупа. Бяха разсъблечени и измити, а отец Андрю ги бе благословил с тамян и светена вода и ги бе помазал със светено миро. Беше въздъхнал и прошепнал молитвите, после бе оставил труповете на доктор Саймън, който сега ги преглеждаше много внимателно. Чансън и Болингбрук също се бяха отдръпнали, погнусени от миризмата на разлагаща се плът. Отец Андрю бе оставил кадилницата отворена и Корбет насипа тамян върху греещите въглени, като се зарадва на гъстия ароматен дим. Лейди Констанс, която се оказа не тъй гнуслива като останалите, беше направила всичко по силите си: беше напръскала розова вода и бе снабдила Корбет и Ранулф с ароматни топчици, киснати в благоухания.

Завръщането на Ранулф с труповете така скоро след заупокойната служба за другите жертви предизвика хаос и ужас, който после премина в шок и горест. Останките бяха веднага разпознати. Мистрес Фейнър бе погледнала към шейната и бе потънала в няма скръб. Всичко бе станало още по-печално заради сърцераздирателното й мълчание, лицето й беше разкривено от безмълвната агония от загубата. Тя отвори уста да проговори, но не можа да намери думи, затова просто покри очи с ръце, а приятелите й я изведоха. Родителите на Алуша стояха като вцепенени край тялото на дъщеря си, после майка й започна да крещи тъй ужасяващо, че лейди Констанс и придружителката й я хванаха за раменете и я отведоха в Залата с ангелите.

Гневът на Корбет поради изчезването на Ранулф скоро премина, когато осъзна какво е направил и начина, по който се е изправил срещу страховете си. Ранулф бе пристигнал, препускайки по моста, спуснал качулка над лицето си като образ на Смъртта, копитата на коня трополяха по дървените греди. Гарнизонът вече бе предупреден от часовите на портата, докладвали, че група мъже излизат из дърветата. Ранулф се бе опитал да убеди Хорхаунд и бандата му да внесат труповете в двора на замъка, но главатарят бе поклатил глава:

— Само до тук — заяви той. — Когато се даде опрощението, ще дойда в замъка да получа благословията на краля. — После изчезна заедно с бандата си.

Сър Едмънд бе изпратил да внесат труповете. Положиха ги на шейна току пред портата към вътрешния двор. Дьо Краон и свитата му се бяха извинили, шепнейки своите съболезнования. Тълпата около шейната започваше да става неспокойна, хората напомняха на Корбет със заканителен тон за обещанието му да залови убиеца.

— Е, сър? — попита той и се отдели от свитата си.

— Е, сър — сухо отговори докторът, — и двете момичета са мъртви. Както се вижда — той посочи към трупа, — приживе Филипа е била закръглена и миловидна.

Докторът беше покрил лицето й с груб ленен плат. Беше притиснал корема на момичето и прегледал внимателно пурпурния белег около шията, после огледа педантично ръцете на момичето. Той се изправи, покри носа и устата си с пропита с благоухания кърпа и вдиша дълбоко.

— Грижил съм се за пострадалите по бойните полета в Уелс и Шотландия, виждал съм повече трупове — той примигна с воднистите си очи, — отколкото някои хора са виждали летни дни, но ужасът никога не се притъпява. Филипа сама е отнела живота си, изкатерила се е по дъба и е използвала плата на собствената си рокля. Шита е от грубо платно, издръжливо като въже. Няма друга рана по тялото, няма следи от удар, няма драскотини. Приживе кожата й трябва да е била бяла като мрамор, мека и топла. Мило момиче — той се приближи. — Няма да огласям заключението си — допълни той. — Нека момичето бъде погребано подобаващо. Отец Матю ще се погрижи за това. Няма да се отнесат с нея като със самоубийца — да я погребат на някой кръстопът под бесилка с кол, забит в сърцето.

— Има ли нещо друго?

— Аз съм само прост лечител, сър Хю, не съм изучен лекар.

— Какъвто и да си, много си проницателен.

— Филипа е очаквала дете, вероятно е била в първите месеци. Долната част на корема й е подута. Мисля, че месечните й неразположения трябва да спрели преди поне два месеца, сигурно затова е посегнала на живота си — от срам, така поне си е мислила, че е срамно.

— Ами Алуша? — Корбет кимна на доктора към другия труп. Кървавата стрела лежеше до шейната.

— Също като останалите, но нейният убиец трябва да е стоял наистина много близо, направо е чудно как стрелата не е пронизала цялото тяло. Но какво ли е търсела в гората, сър Хю? Чух слуховете — Алуша се е страхувала да ходи там. Защо млада жена, която знае за убийствата и сама е намерила една от жертвите на горската пътека, ще напуска безопасността на замъка?

— Освен ако не е била убита някъде другаде? — замисли се Корбет. — Казват, че тресавището е близо до Горския хан.

Ранулф отиде до вратата и се облегна на рамката, за да вдиша свежия леден въздух:

— Защо му е било на това момиче да се самоубива? — запита той, без да се обръща. — Защото е очаквала дете ли? Майката на Филипа е любяща жена.

Той загриза кокалчето на единия си пръст. Пътешествието му в гората не го беше уплашило и все пак, откак донесе труповете в замъка, беше много потиснат, като че ли душите на двете момичета бяха още свързани със земята и витаеха около него, за да молят за възмездие. Отврати се от видяното. Това бяха хора от неговите среди. Беше отраснал с такива момичета в зловонните лондонски улички. Момичетата бяха пълни с живот, нетърпеливи за любов, отчаяно искаха да сграбчат живота, да се омъжат добре и да се установят. Защо едно такова момиче ще се беси? Да родиш дете е нещо естествено и независимо дали църквата е дала своята благословия, е благословено от Бога. Спомни си какво му беше рекъл Чансън за разговора на Корбет с войника и червенокосата Мариса: представи си как Филипа отива в гората в есенната неделна сутрин да се срещне със своя Голиард.

— Сър Хю, би ли ме извинил?

Преди Корбет да успее да отговори, Ранулф си взе колана с меча от закачалката до вратата и прекоси двора на замъка, докато го закопчаваше на кръста си. Приближи се до кладенеца, където слугите пълнеха ведра с вода. Мерна момчето, което бе довел от странноприемницата, — беше се свило до огъня и лакомо дъвчеше парче месо. То вдигна ръка за поздрав. Ранулф му отвърна, без да обръща внимание на мрачните погледи на прислужниците.

— Мариса! — извика той. — Мариса, кралският служител иска пак да говори с теб!

Червенокосата девойка се отдели от групата, смутена от този писар с опасан около черния кожен елек меч и котешки очи, които внимателно я изучаваха.

— Ела тук, момиче! — Ранулф я хвана за рамото. — Искам да говоря с теб и с войника, наречен Мартин, в заседателната зала на долния етаж на централната кула. Знаеш къде е — той извади броеницата си от кесията. — Ще кажа пет молитви и искам да сте там, щом приключа.

Всъщност Ранулф беше стигнал до четвъртата, когато Мариса и Мартин, останали без дъх, влетяха в залата, където единствената светлина идваше от тумбестия светилник в центъра на масата.

— Добре, браво — Ранулф ги подкани да влязат, после затвори с ритник вратата и я залости. Когато извади меча и камата си, ръцете на Мартин се стрелнаха към ножа в собствения му колан. — По-добре не прави това — каза Ранулф. — Нищо не те заплашва, ако кажеш истината. Искам истината.

— За какво? — запелтечи Мариса и застана зад Мартин за защита.

— Ела тук — Ранулф махна на Мартин. Войникът пристъпи напред. Ранулф го сграбчи за рамото и го бутна към далечния край на залата, сетне постави плоската част на меча върху рамото на мъжа.

— Не съм сторил никому нищо лошо — заяви Мартин.

— Освен на Филипа — отвърна Ранулф. — Смяташ, че момичетата не могат да устоят на кожения елек и лъскавите ботуши, нали? Носиш колан с кама и меч, като всички нас. Филипа живееше в мечтите си, нали? Вие двамата сте се срещали. Знаеше ли, че е бременна? Шепна, за да знаем само ти и аз какво се е изрекло тук. Сега, според моя закон, има две присъди — виновен и много виновен. „Виновен“ означава, че си бил с Филипа и тя е заченала. „Много виновен“ е, че си бил с Филипа, тя е заченала, а сега си на път да ме излъжеш.

Мартин зяпаше изумено.

— Това не е престъпление — прошепна Ранулф. — Не казвам, че се е самоубила заради това. Мисля, че знам защо го е направила. Но ти ли си бащата на детето й?

Мартин започна да трепери и Ранулф леко премести меча на другото му рамо, като го шляпна.

— Бог да ми е на помощ — отвърна войникът, — но сигурно съм аз. Тя беше девица, когато я срещнах, главата й беше пълна с мечти и фантазии. Беше след лятното слънцестоене, последвах я в гората. Взех малко хляб и вино, а после…

— Похвали ли се с делото си? — попита Ранулф.

— Не посмях — войникът хвърли поглед към Мариса, която беше приседнала на ръба на една пейка. Ранулф проследи погледа му.

— Боях се — продължи мъжът. — Мистрес Фейнър има свиреп нрав. Трябваше да бъда мечтаният Голиард. Не знаех какво да сторя, а после Филипа изчезна.

— Другите момичета не я долюбваха много, нали?

Мартин тръсна глава:

— Филипа беше мечтателка — отвърна дрезгаво той. — Беше слушала истории за рицари и благородници, знаеше даже легендата за крал Артур. Много я биваше с буквара, можеше да брои до сто и да чете буквите в требника. Дори бе научила малко латински и френски.

— И другите момичета я дразнеха за това?

— Дразнеха я — съгласи се Мартин. — Тормозеха я, както врабчетата тормозят сова, хваната на светло.

Ранулф прибра меча:

— И разбира се — тънко се подсмихна писарят, — щом е избягала, те просто са я отписали, нали, сметнали са го просто за резултат от щурите мечтания на Филипа? — Ранулф стисна войника за рамото. — Някой ден в нещастния ти живот, Мартин, отиди на поклонение. Върви бос до някое светилище, похарчи доста злато за литургия в памет на душите на тази млада жена и нейното дете, умрели преди да се изпълни Божият план за тях.

Ранулф ги освободи с едно махване на ръката и изчака, докато излязат. Загаси светилника и напусна кулата, като закрачи през двора към Дома на мъртвите. С изненада откри лейди Констанс и прислужницата й да чакат отвън, потънали в разговор с Корбет.

— Милейди тъкмо си признаваше вината — усмихна се Корбет. — Сега съжалява, че в нощта, когато мосю Кротоа почина, тя те е отклонила от задълженията.

— Милейди не би могла да има никаква вина — поклони се Ранулф, — вината е изцяло моя. — Лъчезарната усмивка на лейди Констанс накара сърцето му да подскочи.

— Мисля, че бяхме говорили за дар за спомен, нали? — промълви тя.

Ранулф се изчерви.

— Почувствах се виновна — продължи лейди Констанс, — но после си спомних нещо. По-рано в деня, когато почина мосю Кротоа, аз и прислужницата ми го посетихме. Исках да го питам за парижките моди. Мосю Кротоа беше много услужлив и очарователен. Прие ни в стаята си, където ни поднесе вино и сладкиши. Когато го посетихме, външната врата беше заключена.

— И аз се зачудих — каза Корбет, — как Луи е можел да чуе чукане на долната врата.

— О, много е просто, сър Хю. Коридорът между вратите създава ехо, можеш да чуеш всеки шум. Знам това. Когато бях малка, обичах да се крия там от майка ми. Забеляза ли също, че във външната врата има зарешетен отвор с малък капак. Дърпаш капачето и поглеждаш да видиш кой чака пред вратата. Когато мосю Кротоа ни пусна вътре, аз го закачих, че държи вратите заключени. Той отвърна, че ако можеше, щял да постави резета и на външната врата. Попитах го от какво се страхува, нали така беше? — обърна се тя към прислужницата, която потвърди. — Не се ли доверява на баща ми? Или пък смята, че всички англичани са нечестни? Мосю Кротоа каза нещо странно — увери ме, че има пълно доверие на татко и заговори топло за приятелството си с теб, сър Хю. Допълни, че след смъртта на мосю Дестапл се боял повече от своите, отколкото от всеки друг и се закле, че няма да пуска никого от тях в стаята си. Много настояваше на това и повтори забележката си поне два пъти. Съжалих го. Когато си тръгнахме, той ни изпрати до долу и заключи външната врата след нас — тя сви рамене. — Сметнах, че ще искате да знаете за това — поклони се на Корбет, намигна на Ранулф, потупа го нежно по рамото и си тръгна. Намръщен, Корбет я проследи с поглед.

— Е, не е ли странно, Ранулф? Защо тази змия дьо Краон ще твърди, че е посетил Луи? Луи беше много предпазлив! Той не би удостоил дьо Краон с благоволението, което е оказал на лейди Констанс. Тогава защо французинът лъже? Твърди, че е посетил Луи, но смятам, че не го е сторил.

Върнаха се в Дома на мъртвите, където труповете лежаха, покрити с ленено платно. Корбет се прекръсти и щеше да си тръгва, когато забеляза свалените от девойките одежди, струпани на пода. Отиде до тях и ги заразглежда. Дрехата на Филипа се беше разнищила и цветовете бяха избелели, заради престоя в гората. Единствената лична вещ беше малка броеница с единадесет зърна за носене на китката. Дрехите на Алуша бяха покрити с тиня. Корбет си сложи ръкавиците и тръсна всяка дреха поотделно. Възкликна изненадано, когато видя какво тупна от дебелата вълнена рокля. Вдигна го. Беше парче дърво, около което беше увита тел, за да образува дръжка. Можеше да промуши три пръста в дупката. Загледа се любопитно в предмета.

— Ранулф, какво е това?

— Откъде се взе? — попита Ранулф.

— Роклята на Алуша е от дебел плат, заплело се е в нишките.

Корбет посочи към острите ръбчета на телта.

Ранулф го занесе до вратата, като го въртеше в ръце:

— Като грубо стъргало е — заяви той, — от тези, дето се използват да се махне калта и мръсотията от ленено бельо. Като се размекнат от водата, ги изстъргваш. Майка ми има такава. Носеше я на шнур на колана си. Алуша сигурно я е носила в деня на убийството си.

Развълнуван, Корбет почувства гъделичкане в стомаха си:

— Чудя се… — прошепна той. — Ранулф, върви и попитай някого къде е работила Алуша. Дали е прала дрехи?

Щом Ранулф се втурна навън, Корбет се върна в Дома на мъртвите и застана между труповете. Притвори очи и се помоли намереното да е от полза.

— Сър Хю?

Корбет отвори очи. Ранулф се беше върнал.

— Алуша е работила в склада за провизии. Никога не се е занимавала с прането.

— Мистрес Фейнър — прошепна Корбет, — тя е главната перачка, Ранулф. — Той се прекръсти и поведе Ранулф извън Дома на мъртвите. — Върви и я доведи! — нареди той. — Доведи я в стаята ми, но не я плаши.

Корбет беше седнал на стола пред огъня, когато Ранулф въведе мистрес Фейнър в стаята. Той стана да я поздрави, стисна силните й ръце и я поведе до високия стол срещу него. Мистрес Фейнър беше плакала — очите й бяха много зачервени, но все пак беше нащрек и напрегната.

— Мистрес Фейнър, ти си вдовица. Съпругът ти е бил дърводелец.

— Така е, много го биваше — заяви тя.

— Той е бил и стрелец с арбалет — продължи Корбет — и е служил в кралската армия.

— Какво искаш да кажеш?

— Пазиш ли още арбалета му? Колчана му със стрели, а може би дори два или три?

Мистрес Фейнър замълча. Погледна към Ранулф:

— Не искам да говоря, докато той е тук — тя посочи към Ранулф. — Не харесвам очите му.

Корбет погледна Ранулф, направи гримаса и му нареди с жест да излезе отвън. Щом си тръгна, Корбет се наведе по-напред:

— Мистрес Фейнър, Филипа е била единствената ти дъщеря. Човек никога не може да проумее майчината любов. Ти знаеше какво става, нали? Дъщеря ти се е справяла добре в църковното училище, бивало я е в смятането, можела е да чете, а на другите момичета това не се е харесвало, нали? Нещата са тръгнали още по-зле, особено щом Филипа почнала да разправя за мистериозния Голиард, обезнаследения рицар, който живеел в гората. А всъщност не е имало никакъв Голиард. Филипа била мечтателка и силно запленена от войника Мартин. Мистрес Фейнър, знаеш ли… — той се спря, чудейки се как да каже на майката онова, което Ранулф му бе казал набързо, докато тя чакаше отвън.

— Какво? — мистрес Фейнър протегна ръка към огъня, но остана втренчена в Корбет. — Какво щеше да кажеш, кралски служителю? Че се е задявала с Мартин и така е карала останалите да ревнуват още повече. И какво от това?

— Знаеш какво ще кажа — отвърна Корбет. — Онези момичета са накарали Филипа да побегне в гората — постоянният им тормоз, жестоките им подигравки са принудили дъщеря ти да се махне. Разбъркали са й ума. Само добрият Господ Бог знае наистина какво се е случило в зелената тъма. Филипа е отнела живота си. Ти си го почувствала, нали? Ти, любящата й майка, си знаела, че тя няма да се върне.

Жената се опита да отговори, но долната й устна затрепери. Въпреки загрубялата кожа, лицето й пребледня.

— Дори след като е изчезнала — продължи с равен тон Корбет — шушуканията не са спрели, нито пък подигравките. Чула си ги да шепнат думите „Прав й път“? Била си сломена, извън себе си от мъка. Скрила си го добре, като си превърнала тъгата си в гняв. Предполагам, че си живяла цял живот в замъка. Понякога, когато войниците тръгнат на поход, жените тръгват с тях. Мъжът ти сигурно ти е показал как да използваш арбалета, как да поставяш стрелата и да опъваш тетивата, как да зареждаш и да се подготвяш. Арбалетите са най-различни. Виждал съм такъв, с който може да се стреля с една ръка, но стрелите винаги са смъртоносни. Ти си заякнала след всичките години на навеждане над казана и търкане, имаш здрави, мускулести ръце. За теб би било лесно да използваш арбалет, особено от толкова близко.

Жената вдигна ръка, но Корбет продължи:

— Знаела си, че безмилостните подмятания на другите прислужници са тласнали дъщеря ти към смъртта, затова си решила да ги накажеш. Предположила си — той се премести на стола си, — че нещо се е случило с Филипа. Искала си да намерят тялото й, но не си се съмнявала каква е била съдбата й и че отговорните за това трябва да бъдат наказани.

— Сигурен ли си, кралски служителю?

— Напълно съм сигурен. Имаш мотива и средството — арбалета на съпруга ти.

— Аз съм мистрес Фейнър, не някакъв си войник.

— Така е — съгласи се Корбет. — Ти си мистрес Фейнър, перачката, кой би те заподозрял? Движила си се сред тези жени като щука сред шарани и си избирала жертвите си. Имала си възможност да чуваш всички разговори: кой къде отива, какво планира, къде ще се срещнат. Имаш и известно положение в замъка. Можеш да изпращаш слугинчетата тук и там, на отдалечени места — като на бунището или при нужниците.

Мистрес Фейнър седеше като зашеметена, с наведена глава и отпуснати в скута ръце.

— Разполагаш с покрита каруца, която се товари с мръсно пране и кошници с чисто бельо за мастър Реджиналд. Можеш да движиш каруцата из замъка под всякакъв претекст, например да събираш прането или да раздвижваш конете. Че кой би решил да проверява мистрес Фейнър? — тя не вдигна глава. — Не знам как си причакала другите жертви, но за Ребека е ясно — чула си разговорите, че ще посети гроба на приятелката си в гробището на „Сейнт Питър“. Предложила си на Ребека и Алуша да ги повозиш с каручката. В тази сутрин — студен декемврийски ден с лоша светлина — Ребека е дошла първа, а ти си я причаквала със зареден арбалет. Дори не си е била взела наметалото. Умряла е мигновено, а ти си увила тялото в ленено платно и с лекота си го сложила в каруцата, където е щяло да бъде добре скрито. Сигурен съм, че когато прегледаме каруцата, ще открием следи от смъртоносното ти дело. Алуша пристига и разбира се, Ребека не е там. Ти ставаш нетърпелива и потегляш. Никой не те спира, никой не би помислил, че мистрес Фейнър е убийца, докато всъщност конете ти теглят не каруца, а погребална колесница. Стигаш до църквата „Сейнт Питър“, Алуша слиза и си тръгва. Ти отиваш до задната част на каруцата, сваляш преградата, изтегляш увития в платно труп, развиваш го и го оставяш до пътеката. Само за няколко секунди си уязвима и незащитена, после вече те няма.

— Можели са да ме видят — гласът на мистрес Фейнър бе рязък и груб.

— Да те видят? Че кой? Бил съм на пътеката, твърде близо е до църквата и разбойниците не приближават. Вижда се напред и назад, а стените на гробището те скриват от отец Матю в къщата му зад църквата. Била си набелязала още една жертва, но си станала по-предпазлива. Кралски люде са пристигнали в Корф. Аз дадох клетва малко прибързано, че ще открия убиеца. Може би си решила да поспреш за малко, докато си тръгна, но Алуша е представлявала опасност. Можела е да види или чуе нещо по пътя си към гробището. Вероятно дори се е зачудила защо нито една от вас не е видяла трупа на отиване към църквата. Ти си знаела, че тя не би напуснала замъка. Обаче от постоянното бърборене около теб си разбрала, че е близка с Мартин. Алуша е била уплашена, с опънати нерви. Сигурно си й предала измислено съобщение от Мартин да се срещне с него някъде, на някое отдалечено местенце? Ако нещата се объркат, винаги си можела да твърдиш, че си направила грешка или че си била подведена. Онази нощ си я чакала, може би на обичайното тайно място на влюбените, в онзи порутен коридор към старите тъмници. Убила си Алуша, увила си тялото й и си го скрила. Но си допуснала една грешка.

Корбет вдигна теленото стъргало от торбата до него и я тикна под носа на мистрес Фейнър.

— Мъртвите не само ни виждат, жено, но понякога ни и помагат. Допуснала си грешка, една от твоите стъргалки бе намерена при тялото на Алуша. А защо й е било на нея стъргалка? Тя никога не е работила като перачка.

Мистрес Фейнър вдигна глава и се усмихна:

— Сър, колко си умен! — усмивката й изчезна. — Ама колко си умен! — повтори тя. — Наистина не знам какво не беше наред с моята Филипа. Понякога си мислех, че носи дете, но ако беше така — продължаваше да бърбори жената, — тя би ми казала, нали? Огън момиче беше, кралски служителю! О, имаше си и тя трески за дялане, с тия нейни мечти и налудничави историйки. Твърде много слушаше приказките на лейди Констанс за тайнствени рицари, ама иначе беше с ум като бръснач, моята Филипа. Беше като баща си, да, той се биеше с арбалет, но беше и опитен дърводелец, можеше да издяла от дърво такива изкусни неща! Отец Матю все я хвалеше. Тя разбираше малко от малко латински и френски и той я учеше да чете църковните книги, и туй беше белята. Тия проклети вещици й завиждаха! Тормозеха я, измъчваха я. В последната неделя от прибирането на реколтата, по време на службата, виждах злобните им погледи и как хихикат, прикрили уста с ръце. Филипа, цялата пребеляла, напусна църквата, като каза, че й е зле. Повече не я видях жива. Сър Едуард беше много любезен, нареди претърсване, но аз познавах моята Филипа — мистрес Фейнър се потупа по гърдите. — Тук, в сърцето си знаех, че нещо се е случило. Седмиците минаваха, Филипа не се завърна, аз приех, че е мъртва и мълчаливо скърбях. Чух историите, мълвата за този похотливец, който нарича себе си войник — мистрес Фейнър бе забила поглед в една точка над главата на Корбет и изливаше от сърцето си дълго стаената омраза. — Цялото стадо кучки изобщо не се натъжи, ни една сълза не проляха за Филипа, никой не ме утеши, никой не се опечали. Знаех, че са виновни. Държах ги отговорни.

Тя погледна Корбет и примигна:

— В края на краищата всичко беше толкова лесно. Арбалетът на мъжа ми беше почистен и смазан. Имах три колчана със стрели и се заклех да ги използвам добре. Започнах с тези, които най-много клюкарстваха и се присмиваха, примамвах ги лесно като мухи с мед. Толкова са наивни, толкова лесно попаднаха в капана. Причаках Ребека с каруцата край нужника, докато товарех прането на мастър Реджиналд. Тръгнала да посети гроба на приятелката си. Очите й — пълни с неискрени сълзи, глупавата й уста — разкривена от плач. Печал ли? — мистрес Фейнър изплю думата, говорейки на Корбет, като че ли й беше съучастник. — Печал? Веднъж не беше попитала за Филипа, дъщеря ми, останала без гроб. Тъй лесно я убих в онова тъмно място — тя се спря и закима на себе си. — Прав си, каруцата е висока и е лесно да скриеш в нея труп — тя рязко се изсмя. — Тя искаше да посети приятелката си, рекох си, ами добре, защо да не се присъединя към нея? А за Алуша — тя сви рамене — можеше да е видяла нещо, така че я излъгах, че Мартин иска да я види близо до разрушения коридор. Жалко е, че не дойде. Той също е виновен.

— Там ли я остави? — попита Корбет.

— О, да. На следващата сутрин, преди съмнало, реших да разходя конете. Никой не ме загледа, че защо да се занимават с мен? Дори не си направиха труда да организират сериозно търсене на дъщеря ми. Беше мрачна утрин, имаше мъгла. Закарах трупа до тресавището — тя въздъхна. — Мислех, че ще потъне, ама всъщност не ме интересува. Намериха Филипа, върнаха я, а пък ти, сър…

Мистрес Фейнър стана и протегна ръце, като че ли очакваше да я завържат. Изненадан, Корбет се облегна назад на стола и перачката се промуши край него ловко като котка. Вдигна железния ръжен от огнището и го размаха, като се прицелваше в главата на Корбет. Той се хвърли напред, навел глава, и желязото се завъртя над него. Искаше да хване мистрес Фейнър, но тя вече бе хвърлила оръжието си и тичаше към вратата.

— Ранулф!

Мистрес Фейнър отвори вратата и Корбет хукна да я гони, съзнавайки, че Ранулф не е отпред, а в подножието на стълбите. Той дотича, стреснат от шума и тряскането на вратата. Мистрес Фейнър зави надясно, тичайки по спираловидното стълбище. Корбет и Ранулф я последваха. Стълбите бяха стръмни и извиваха остро, следвайки линията на стената. Корбет изпита леко замайване, но мистрес Фейнър продължаваше да тича напред. Тя спря на горната площадка и хвърли надолу някакви дърва, струпани до прозореца, за да попречи на Корбет да я настигне. Той и Ранулф изритаха препятствието настрани и докато я видят отново, тя вече се беше изкачила горе и изтича през вратата на покрива на кулата. Опита се да я залости отвън, но в бързината не успяваше да премести ръждивото желязо. Корбет спря, останал без дъх, и подпря потната си ръка на варосаната стена. Миризмата на спарено в това старо помещение го накара да се закашля и плюе от вдигналата прах.

— Искам я жива, Ранулф! — той сложи ръка на резето. — Няма къде да избяга.

Те отвориха вратата и леденият вятър ги блъсна в лицата. Мистрес Фейнър бе стигнала до бойниците и стоеше с гръб към един от назъбените отвори. Изглеждаше спокойна, усмихваше се. Корбет се запромъква ловко по твърдия лед.

— Предай се! — извика той. — Предай се на кралското правосъдие!

Подкани я с жест, докато се придвижваше напред.

Мистрес Фейнър се покатери на отвора. Бе се хванала за камъка от двете му страни. Вятърът развяваше косата и полите й.

— Моля ви! — викаше Корбет — Ще има милост, както и правосъдие.

— Какво значение има, кралски човече? — извика мистрес Фейнър. Разтвори ръце като криле и полетя назад.

Пързаляйки се по леда, Корбет и Ранулф се втурнаха напред. Закрепиха се на бойниците и надзърнаха отвъд. Мистрес Фейнър лежеше долу, черна и разкривена в снега. Тъмна локва вече обграждаше главата й като някакъв зловещ ореол. Хората се втурнаха към нея, крещейки един на друг.

— Дано Бог се смили над нея — прошепна Корбет. — Дано й даде мир.

Те се върнаха по стръмното стълбище. Корбет спря, за да заключи стаята си, преди да продължат към двора. Сър Едмънд и Болингбрук вече чакаха.

— Казах им какво се е случило — пошепна Ранулф. — Сър Едмънд отиде да потърси още доказателства. — Корбет се загледа в купчината в краката на управителя: оцапано с тъмни петна платно, излъскан и почистен арбалет, а до него — кожена торба със стрели.

— Намерихме ги — заяви сър Едмънд. — Арбалетът беше в една дупка под пода на къщата й. Платното бе прилежно сгънато в каруцата. Толкова много злина! — той се обърна и се изплю.

— Не е така — възрази Корбет. — Бедната жена е била тласкана от мъката си, от жаждата за отмъщение и омразата. Но както и да е — той се загледа в снежното небе, — тази кървава история е приключена, сега имаме други неща за вършене — той потупа управителя по рамото. — Погребете тялото й подобаващо. Тя извърши грях, но наистина вярваше, че голям грях е извършен и срещу нея.

Тълпата вече беше започнала да се събира, всички задаваха въпроси. Сър Едмънд им махна да се отдалечат, а Корбет взе двамата си спътници и ги поведе към стаята си. Известно време стоя прегърбен до огъня и се топлеше, чудейки се дали не беше могъл да постъпи по друг начин. Мистрес Фейнър беше убивала неведнъж. Народът в замъка щеше да иска правосъдие — нямаше да й се окаже кой знае каква милост, щяха да я хвърлят в някоя тъмница, да я изправят пред съда, а сетне щяха да я влачат окована след някой кон, за да я провесят на някоя бесилка или дори по-лошо, да я изгорят жива пред крепостните порти.

Ранулф донесе на Корбет малко разредено вино. Той започна да отпива внимателно, успокоявайки ума си.

— Днес няма да се срещаме с дьо Краон. Така че нека изготвим писмата за опрощение на разбойниците.

Двамата писари запротестираха, но когато Чансън пристигна, се захванаха с досадната задача. Изгладиха късове велен с пемза. Корбет диктуваше, Ранулф и Болингбрук записваха, а после повтаряха официалните писма, датирани от вечерта на Сейнт Николас, година трийсет и първа от царуването на Едуард Първи след Завладяването на Англия. Разтопиха твърдия червен восък, Болингбрук внимателно капваше от него по подготвените пергаменти. Корбет отвори тайното ковчеже на Съвета и внимателно се увери, че собствените му шифри са там, преди да извади ценния печат и да извърши подпечатването. Определени места в документите бяха оставени празни, за да се попълнят имената на разбойниците, но текстът във всички бе един и същ: „Да се приеме, че Х е напълно оневинен от Краля и че това опрощение важи за множество престъпления: бракониерство, кражби, обири по кралските пътища…“

— Трябва да вървя — обяви Ранулф. — Обещах да се срещна с тях, да уверя Хорхаунд и хората му, че всичко ще бъде наред. Предложих също да им занеса провизии.

Когато Ранулф си тръгна и взе Чансън със себе си, Корбет затвори тайното ковчеже на Съвета и като се опитваше да забрави черната фигура просната на снега с глава, потънала в кръв, взе Secretus Secretorum на брат Роджър и започна да прелиства страниците. Беше му трудно да се съсредоточи. Независимо какво щеше да отсъди за нея правосъдието, той съжаляваше за смъртта на мистрес Фейнър, а още повече съжаляваше, че не можа да я разпита за ожесточеното нападение над него самия.

Най-накрая Корбет се успокои и започна разгорещен спор с Болингбрук относно стойността на Secretus Secretorum и използвания от брат Роджър тайнопис. Колкото повече изучаваше странните латински думи, толкова повече се убеждаваше, че францисканецът е измислил изключително изкусен код. Той и Болингбрук пробваха всички разновидности, които знаеха, и Корбет трябваше да провери дали непреднамерено не е издал собствените си шифри, използвани в писма и бележки до неговите агенти из Европа. Изпробваха позиционни кодове, кръгови кодове и най-сложните кодове с таблицата за умножение, разглеждаха вертикалния модел с буквите напред и назад. Болингбрук призна, че е почти сигурен, че тайнописът на брат Роджър се основава на един от тях. Но Корбет не беше убеден и продължи да се връща към ключа, който магистър Тибо беше намерил на последната страница: Dabo tibi portas multas — „Ще ви дам много врати“. Осъзна как буквите в тази фраза са разделени, разместени и разбъркани чрез поредици от други букви, които някак си придаваха на думите латинско звучене. Той изолира това, което определи като чужди елементи, но когато ги приложи на други редове и секции в ръкописа, мистерията не се разгада. Имаше чувството, че спори с Болингбрук от векове, когато Ранулф се върна, подгизнал от топящия се сняг, и Корбет с удоволствие обяви почивка.

— Да, срещнах се с Хорхаунд и помощника му Милкуърт. Съгласиха се да дойдат в замъка вдругиден и да приемат кралското опрощение. Странно — Ранулф седна на едно ниско столче да събуе ботушите си, — непрекъснато мърмореха срещу ханджията мастър Реджиналд, който ги отпратил, а отец Матю бил болен и казал, че бил твърде слаб, за да ги поздрави за добрите новини. Сър Хю?

Той погледна към господаря си. Корбет го слушаше с половин ухо, загледан съсредоточено в копието на Opus Tertium, което му бе дал назаем дьо Краон. Той го остави на леглото и отиде да вземе собственото си копие, сетне започна да сравнява с пръст двете страници.

— Открих го — прошепна той и вдигна очи. — Поне това знам!