Пол Дохърти
Гнездо на усойници (9) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава седма

Повярвайте на стария Шалот. Знаете, че не съм лъжец и съм танцувал с дявола много нощи под сребристата луна. Срещал съм Луцифер във всичките му образи. Виждал съм изгаряния на вещици в Германия, отвъд Рейн. Магьосници са ме преследвали из влажните гори на Саксония. Когато отидете в Лондон, посетете театър „Глоуб“ и гледайте „Макбет“ на Уил Шекспир, обърнете внимание на трите вещици. Аз му дадох идеята. Същото се отнася и за Кит Марлоу и прекрасната му пиеса „Доктор Фауст“. Може би Фауст е по-близо до истината — легион малоумници твърдят, че могат да призоват Сатаната от ада, но дали той ще дойде или не, е друг въпрос. Но онази нощ във вила Албрици срещнах мъж, който притежаваше тази способност.

Празненството на лорд Родриго вървеше към края си. След загадъчните си подмятания, той се отдалечи с лейди Бианка, увиснала тежко на ръката му.

— Какво общо има с това Пренесте? — промърморих аз. — Не го видях през цялата вечер.

Малко по-късно разбрах причината. Лорд Родриго освободи прислугата. Той нареди свещите да бъдат угасени и ни събра на широката зелена морава в центъра на градината. Огледа се, изучавайки внимателно лицата ни. Джовани започна да гаси факлите, забити в земята, докато остана само една — в центъра.

— Франческо е мъртъв — започна лорд Родриго. — Ние приветстваме английските си гости. Но, както вече ги уведомих, има много пътища към истината — той погледна през рамо към къщата. — Пренесте…

— Идва, господарю.

— Вече съм тук — дочу се глас отвъд светлината на факлата.

Пренесте пристъпи напред. Скромните роби на писар бяха изчезнали. Сега той беше облечен в бяла ленена дреха с червен колан, а на главата си носеше шлем от гирлянди с необичайно реалистични изкуствени змии. Беше бос. Държеше сандъче, което сложи в светлината на факлата и отвори. Знаех достатъчно за господарите на черната магия, за да разпозная съдържанието — филтри, магически писания, котешки очи, кучешки зъби, кости от мъртвец, увити в жълтеникава кожа, примка от бесило, ками, ръждиви от човешка кръв, растения и цветя, събирани на светлината на пълната луна.

— Каква е тази глупост? — промърморих аз.

Бенджамин отстъпи назад.

— Виж му лицето, Роджър.

Пренесте се изправи. Забелязах колко гладко и бяло е лицето му, а зениците — разширени. Дали беше опиянен от маково семе, чудех се, или от сок от гъби, който позволява на човек да надникне отвъд завесата на реалността? Трансформацията на Пренесте от капелан в черен магьосник явно не впечатли никого. Някой беше казал, че вярата на флорентинците била като восъка, „гореща и лека за моделиране“, спомних си как Данте приема магьосничеството в „Ад“ — има отделен кръг за магьосниците, където главите им са обърнати назад, така че тези, които в живота винаги са виждали бъдещето, да гледат само към миналото. Данте беше прав — черната магия процъфтяваше във Флоренция и Албрици се занимаваха с нея.

— Отстъпете! — нареди Пренесте. — Застанете встрани от светлината.

Послушах го с удоволствие. Ние с Бенджамин не се тревожехме особено — подобни неща се практикуваха и в Лондон, където човешки черепи, кости, зъби и кожа се продаваха под път и над път. Това, което правеха Албрици, сигурно беше нещо като маскарад или пантомима, което трябваше да е интересно и забавно, а може би и да сплаши посетителите от Англия. Всички се отдръпнахме в мрака. Не видях кой къде стои. Помня само, че бях близо до Бенджамин, когато Пренесте започна ритуала. Държеше мраморна ваза в лявата си ръка, а в дясната — гъба, привързана към човешка кост. Вдигна глава и започна да припява, загледан в луната, сякаш тя беше пътеводна светлина за молитвата му. После коленичи, целуна земята, потопи костта в купа с нещо, което приличаше на кръв, и очерта кръг около себе си и факлата, прикрепена за забит в земята прът. Постави в центъра на кръга череп, поля малко кръв върху него и започна да припява на език, който нито аз, нито господарят ми разбирахме. Отначало стоях и скучаех. Внезапно Пренесте вдигна глава с блеснали очи и плесна с ръце.

— Господарят идва! — извика той.

— Ще ми се да побърза! — измърморих аз.

Едва думите бяха излезли от устата ми, когато повя студен вятър. Пламъкът на факлата заигра, удължавайки сянката на Пренесте и той сякаш се уголеми като надуваща се жаба. Далеч в гората зави куче — дълъг, смразяващ вой. Устните на Пренесте се движеха беззвучно. Воят прозвуча отново и внезапно един чакал се втурна в светлината на факлата. Бог знае къде изчезна после. Надявам се, в ада! Лейди Бианка изпищя, но сега Пренесте се обърна и се взря в мрака. В ръцете си държеше восъчна табличка и остър нож. Загледах се в сенките и видях една по-тъмна от останалите. Студеният вятър се засили. Над градината се понесе отвратителна смрад на разложение. Косата ми се изправи. Потръпнах и се вкопчих в ръката на господаря ми, напрегната и твърда. Внезапно се чу пукот като от изстрел. Пренесте се олюля, обърна се и ни погледна с изненада. После се свлече на тревата, удари кола с факлата и я угаси. Няколко секунди никой не помръдна. Чу се писък на жена. Не знам коя беше.

— Донесете факли! — изкрещя Родриго.

Чух щракане на огниво. Джовани започна да пали останалите факли в градината. Родриго вече се бе надвесил над Пренесте, но само един поглед върху восъчнобледото му лице, отпусната челюст и полуотворени очи беше достатъчен. Той беше мъртъв, убит от куршума, който го беше улучил в слепоочието. Господарят ми вдигна восъчната табличка, но единственото, което Пренесте бе имал време да начертае, беше една линия.

— Би могло да бъде името на когото и да било — каза Бенджамин.

— Ако наистина вярваш в тези глупости — отвърнах, вече поокуражен.

Родриго обърна Пренесте по гръб. Лейди Бианка трябваше да бъде отведена — Алесандро се опита да прекрати изблика й на истерия, като я придружи до една от пейките и пъхна чаша вино в ръцете й. Родриго се изправи и изруга с пълен глас. За първи път го виждах уплашен — лицето му беше разкривено, а ръцете му трепереха. Той огледа всички ни.

— Който и да беше това — изсъска той, — явно възнамерява да убие всички ни! Джовани, занеси тялото на Пренесте в стаята му. Останалите да дойдат с мен!

Последвахме го в къщата покрай мълчаливите, уплашени прислужници, които, повикани от стаите си, започнаха да раздигат остатъците от пиршеството. Те си шушукаха и гледаха тялото, все още проснато на тревата. Кръв се стичаше от ужасната черна дупка в черепа. Родриго ни въведе в помещение, което в Англия бихме нарекли дневна — приятна стая с тапицирани пейки под прозореца, със стенописи по стените и изящни вити мебели. Централно място заемаше лакирана овална маса, оградена със столове. Всички седнахме. Прислужниците запалиха свещите и донесоха чаши със сладко вино, което да ни ободри. Не докоснах моето. Честно да ви кажа, старият Шалот беше ужасен. Поклонници на демони, черна магия, мистериозен убиец, който си служеше с пушка, която никой не можеше да види — това беше прекалено за мен. Не бях единственият — Родриго беше изгубил арогантността си, а и всички останали бяха потресени от смъртта на Пренесте.

— Отначало — каза Родриго — вярвах, че убийството на Франческо е работа на сам човек, може би плод на отмъщение, защото брат ми е обидил някое семейство в Англия или Флоренция. Смъртта на Матео можеше да бъде злополука. Но това! — Той удари с юмрук по масата. — Кой може да внесе такова голямо оръжие в добре охранявана градина, да стреля и пак да изчезне? Ти, англичанино! — посочи той гневно към Бенджамин. — Господарят ти те прати тук, за да помагаш. Сега имам нужда от помощта ти!

Щеше ми се да му напомня, че само преди няколко часа беше отказал помощта ни съвсем безцеремонно, но настроението на всички и без това беше ужасно.

— Откъде да знаем — попита Алесандро, — че англичаните не са убийците?

— Не ставай глупав! — отвърнах му. — Не бяхме чували за лорд Франческо, нито за някой от вас, преди да се случи всичко това!

— Мастър Шалот иска да каже — тактично се намеси Бенджамин, — че когато лорд Франческо е бил в Чийпсайд, ние бяхме в Ипсуич. Но аз съм съгласен с лорд Родриго. Не искам да ви тревожа, но мисля, че ви преследва опитен убиец, който е решил да ви изтреби. Сега логиката сочи, че смъртта на Франческо и Пренесте е дело на един човек, който е убил и Франческо в Лондон, успял е да влезе в градината и да застреля Пренесте и уби Матео по същия начин на борда на кораба. Следователно — тихо заключи Бенджамин, — убиецът трябва да е от този дом. Той или тя е сред нас!

Дочуха се тихи протести, но яростта и крясъците от Лондон липсваха. Честта на семейното име вече не беше от първостепенно значение. Всички погледнаха към стоящите до тях, докато проумяваха, че твърдението на господаря ми е вярно.

Енрико се обади, загледан в Бенджамин.

— Тогава трябва да установим къде е бил всеки от нас, когато беше убит Пренесте.

Погледнах към малката Мария, която приличаше на дете, седнало на стол за възрастни. Ами ако е тя, помислих си? Малка и пъргава, тя би могла да се промъкне между хората — но имаше ли силата да се справи с аркебуз? Погледнах към Джовани — професионалният войник си играеше с дългата си коса и гледаше безизразно към масата, без да обръща внимание на отправените към него погледи. Въпреки това явно усети неизказаното обвинение. Той беше наемник. Каква гаранция би могъл да даде, че не е бил нает от някой враг да води мълчалива и кървава война срещу семейство Албрици? Джовани се изправи на стола и подплатеният му кожен жакет изскърца. Продължаваше да си играе с кичура коса. Потропа по пода с ботуша си.

— Всички тук — каза той тихо — може да са си купили аркебуз. Не ме гледайте така обвинително! Защо да вдигам ръка срещу покровителя си?

Никой не го погледна, нито му отговори.

Бенджамин се изправи.

— Може би трябва да се върнем в градината. Помня къде стоях. Къде бяхте вие?

Енрико леко плесна с ръце.

— Бианка, аз стоях зад теб. Алесандро, ти беше малко по-напред и отдясно. Чешеше се по врата, нали? Къде бяха останалите?

Бенджамин седна. Настана бъркотия. Всички разказваха един през друг къде са стояли, но не открихме нищо нередно. Господарят ми почука по масата.

— Истината е — каза той, — че всички бяхме така уплашени от онова, което правеше Пренесте, че никой от нас не помни ясно. Но трябва да обмислим още една възможност.

Глъчката от разговори най-после замря.

— Може би убиецът не е в тази стая — продължи Бенджамин, смушквайки ме леко под масата, за да си мълча. — В Лондон е имало слуги, слуги имаше на кораба, има и в къщата тази вечер. Мога само да ви посъветвам, докато убиецът не бъде разкрит, да бъдете предпазливи.

Срещата приключи. Бенджамин ме повика обратно в градината; зад нас гласовете постепенно заглъхваха, докато семейството се оттегляше по стаите си.

— Сериозно ли говореше за слугите, господарю? — прошепнах аз.

— Не, разбира се — отвърна Бенджамин. — Убиецът седеше на тази маса. Кой слуга би успял да извърши три убийства? Някой щеше да забележи нещо нередно. Едно, може би, но не и три.

Продължихме напред в мрака. Бенджамин се обърна и ме погледна в очите.

— Но какъв би могъл да е мотивът за убийствата? Отмъщение за някаква тайна обида? Жажда за власт и богатство? — той сложи пръст на устните си. — Франческо, главата на семейството умира. Загива и Матео — негов иконом и близък. После Пренесте, свещеник и семеен довереник. Защо убиецът е убил последните двама, а, Роджър?

— Защото са знаели нещо — отвърнах бавно. — Макар че Пренесте може и да е бил убит, защото силите, които притежаваше, са можели да помогнат да разкрие убиеца.

— Или също като Матео си е спомнил нещо, което е ключът към тази загадка — каза Бенджамин.

— Ами Трокъл? — попитах аз.

Бенджамин сви рамене.

— Как би могло самоубийството на стар доктор от Есекс да е свързано с кървавата насилствена смърт сред златистите хълмове на Тоскана? — Той потръпна и скръсти ръце. — Всеки убиец си има начин на действие, но този е оплетен като лабиринт — господарят ми погледна към тъмната къща. — Чудя се…

— Какво?

— Възможно ли е Пренесте да е съхранил някъде сведения за онова, което е знаел?

Върнахме се в къщата. Бенджамин спря един сънлив прислужник и го помоли за нова чаша вино. После с помощта на малкото италиански, който знаеше, разпита къде е стаята на Пренесте. Изкачихме се по тъмното стълбище и тръгнахме по галерията. Спряхме пред вратата на една от стаите. Бенджамин се усмихна в слабата светлина и ми направи знак да слушам. Подчиних се и чух отвътре страстните викове и въздишки на лейди Бианка.

— По-весела вдовица от това, здраве му кажи — прошепна господарят ми.

Продължихме да се промъкваме, от време на време дъските проскърцваха под краката ни. Завихме зад ъгъла и косата ми настръхна, когато се загледах в коридора. Бях сигурен, че някой се движи в него, но после реших, че ми се е сторило под влияние на многото изпито вино.

Най-после стигнахме стаята на Пренесте. Вратата беше затворена, но не и заключена. Отворихме я и влязохме вътре. Беше тъмно, защото капаците на прозорците бяха плътно затворени. Сбръчках нос при неприятната миризма, която уханието на цветята от градината не можеше да прикрие. Голямото легло с балдахин в средата на стаята беше с дръпнати завеси. Бенджамин пристъпи към него. Чух го да мърмори и ругае. Той изщрака с огнивото, запали свещите, взе една и приближи леглото. Дръпна завесите, вдигна свещта и бледото лице на Пренесте се втренчи невиждащо в нас. Изглеждаше още по-зловещо на светлината на свещта — малката дупка на челото, грозната тъмночервена спечена кръв. Загледах я с любопитство. Тя ми напомняше нещо, но не можех да се сетя какво. Сега Бенджамин ми шепнеше да претърсим стаята. Послушах го. За щастие сандъците и ковчежетата не бяха заключени, освен един до леглото. Едната му ключалка беше отворена. С помощта на ножа си отворих и другата.

Срещал бях странни свещеници, но Пренесте надминаваше всички. Не открих нито молитвеник, нито броеница, нито разпятие. Човекът не само се беше занимавал с черна магия, направо беше затънал в нея. Отдръпнах се с отвращение, когато стигнах до изсушена жаба, пожълтяващ череп на маймуна и книга със заклинания. Бенджамин претърсваше останалите сандъци и ковчези, но не откри нищо. Приближи се на пръсти към мен.

— Къде човек като Пренесте би скрил нещо тайно?

Взех свещ и се огледах. На стената имаше картини и драперии. Почуках по ламперията, но това не беше английско имение с надлъжни и напречни греди. Погледнах към леглото. Спомних си таблата му, направена от малки дървени панели. Дръпнах завесите, качих се при трупа, който ме гледаше мъртвешки оцъклено, и започнах да почуквам по тях. Единият прозвуча на кухо. Усмихнах се на Бенджамин.

— Бог знае защо, господарю, но хората винаги си мислят, че леглото е най-сигурното място.

Дървото беше тънко. Издълбах малка дупка с камата, после спрях, чудейки се дали лекият шум може да привлече внимание. Но освен шумното туптене на собственото ми сърце, чувах само крясъците на нощните птици от градината и тежкото дишане на Бенджамин зад мен. Разцепих дървото.

— Сутринта ще се чудят какво е това, господарю — казах мрачно.

— Тогава ще трябва да се обвиняват взаимно — изсъска Бенджамин. — Съмнявам се, че на това семейство подобно нещо ще му направи впечатление.

Отчупих дървото. Някъде там трябваше да има таен механизъм или ръчка. Напипах метална пружина и като бръкнах по-надълбоко, извадих малка кожена кесия. Подадох я на Бенджамин, който преряза връвта, с която беше стегната и извади от нея няколко ръкописа. Седна на края на леглото, сякаш с Пренесте бяха стари приятели и започна да чете. Двата бяха заклинания. Друг беше писмо от лейди Бианка, започващо с обръщение „Bellissimo“. Дори с ограничените ми познания на езика, следвайки пръста на Бенджамин, разбрах, че е любовно писмо, което Пренесте навярно беше откраднал, за да я изнудва.

— Ами ако между убийствата няма връзка? — попитах.

— Искаш да кажеш, че лорд Франческо е бил убит по една причина, а Матео и Пренесте по друга? — Той поклати глава. — Но начинът беше един и същ. Чудя се дали Бианка би се осмелила да убие, за да прикрие изневерите си?

Той остави писмото на леглото и разтвори второ. Написано на латински, то беше не от друг, а от самия принц Джулио Медичи. Пергаментът бе много фин, макар и пожълтял от старост. Датирано преди години, писмото беше адресирано „До моя добър приятел и съюзник Грегорио Пренесте“. Принц Джулио благодареше на Пренесте за услугите и му обещаваше, че ще използва цялото си влияние, за да се издигне той в дома на лорд Франческо Албрици.

— Колко просто и очевидно — промърмори Бенджамин. — Защо е трябвало да го крие?

Канех се да отговоря, когато чух, че в галерията отвън проскърца дъска. И двамата замръзнахме, не смеехме дори да дишаме, но не чухме нищо повече. Върнахме се към писмото. По едно време чух изщракване, но помислих, че са просто нощните шумове в къщата. Бенджамин настоя лично да прегледа дупката в таблата. Все още уплашен от чутото, станах и се приближих към вратата. Подхлъзнах се и трябваше да се подпра. Погледнах надолу и видях някаква прозрачна водниста течност на пода. Отначало помислих, че е някоя от отварите на мъртвия магьосник, но после се наведох внимателно, потопих пръст в нея и я подуших.

— Масло — прошепнах.

Помнете, че умът ми беше замаян. Подхлъзвайки се и ругаейки, се запътих към вратата и се опитах да отворя, но тя беше заключена. Чух отвън тежко дишане и щракане на огниво. Отскочих назад през стаята, когато огненият език се появи под вратата. Докосна маслото и огнена стена се понесе из стаята. След минута помещението, или поне половината от него, се превърна в пламтящ ад. Опитахме се да отворим капаците, но те бяха здраво затворени. Успях да ги разтворя с острието на ножа си. Нощният въздух нахлу вътре и разпали пламъците. Двамата с Бенджамин се изкатерихме на тесния парапет и скочихме в тъмната градина.

Имахме късмет да паднем в една леха, и то не много отвисоко. Веднага ми призля от страх и се свих като куче зад един храст. Повръщах, кашлях и произнесох всяка ругатня, за която се сетих, докато Бенджамин разтриваше навехнатия си глезен.

— Искам да се прибера у дома, господарю — прошепнах. — Проклети да са прелестите на Италия!

Не можех да ругая повече — стомахът ми се бунтуваше, кашлях и повръщах. Отдалечих се от къщата.

Градината на Албрици беше заобиколена от високи храсти. Минахме през арка, изрязана в един от тях и спряхме. Пред нас се изправи фигура, облечена изцяло в черно; лицето и главата бяха скрити под островърха качулка с дупки за очите, носа и устата, в ръцете си държеше свещ. На слабата, трептяща светлина тя приличаше на призрак. Изстенах от ужас и побягнах през градината. Слава Богу, Бенджамин беше достатъчно умен, за да ме последва.

Когато стигнахме до главния вход, всички се бяха събудили и струпали — разсъблечени в различна степен. Родриго, по нощница, крещеше на Джовани да организира прислугата, която тичаше по стълбите с преливащи кофи вода от кладенеца и фонтана. За щастие не ни обърнаха внимание. Бенджамин ми просъска да се преструвам, че сме се разхождали в градината. Помогнахме да угасят пожара, но не успяхме, преди пламъците да превърнат стаята на Пренесте, леглото и трупа му в купчина димяща пепел. Лорд Родриго и останалите оставиха прислужниците да почистят, а те поведоха разпален спор как е започнал пожарът. Не можех да се занимавам с това. Пет пари не давах. Един от тези негодници флорентинци се беше опитал да ме убие. Главата ми беше изтръпнала, стомахът ми вреше. Не бях просто уплашен, а ужасен и обезумял от онова, което ставаше.

Бенджамин и аз се върнахме в стаята си. Повярвайте ми, проверих всичко — леглото, столовете. Дори оставих капаците отворени, въпреки хладния вятър, в случай, че се наложи да се измъкна по-бързо, отколкото очаквах. Бенджамин, Бог да го благослови, искаше да поговорим за това-онова, да изложи очевидното — че някой се беше опитал да ни убие.

— Дали — замислено каза той, седнал на ръба на леглото — са знаели, че сме били в стаята? Или просто са се опитвали да унищожат доказателствата, които може да са били вътре?

Изстенах, увих се здраво във вълнената завивка и се загледах в белосаната стена. Засмуках палеца си, както правех винаги, когато бях ужасен. Исках да се прибера. Обещах на всички светци, за които се сетих, че ако се измъкна жив и здрав оттук, ще запаля хиляда свещи, ще ходя на църква всеки ден, никога няма да крада. Да, дори предложих да дам обет за безбрачие! Разбирате колко отчаян бях! Или пък не разбирате. Откакто бях влязъл в къщата на проклетия доктор в Удфорд, имах чувството, че съм се впуснал в някакъв мрачен лабиринт, където ме преследваше побъркан убиец. Кой беше маскираният негодник в градината? Заслушах се в гласа на господаря си, който продължаваше да говори. Бенджамин търсеше логика. Логика! Като се има предвид, че бяхме изправени срещу кръвожаден убиец, решил непременно да унищожи докрай семейство Албрици и всички, свързани с тях! Потънах в неспокоен сън и се събудих късно на следващата сутрин добре отпочинал, чудейки се дали синьора Бианка е страстна в леглото.

Бенджамин вече беше станал. Съблякох се, измих се и се избръснах. След това казах на господаря ми, че съм готов да се заема със султана и целия му харем.

(Впрочем, след няколко години ми се наложи, но това е друга история!)

Минахме по галерията и надникнахме да видим разрушенията в стаята на Пренесте. Приличаше на празна черупка с овъглени от пушека греди. Кошмарите ми от предишната вечер се върнаха и щях да започна да оплаквам злочестината си, но лицето на Бенджамин беше сурово. Той рядко изглеждаше така, но в такива случаи се опитвах да държа мислите за себе си и устата си затворена.

— Да закусим, Роджър — промърмори той.

— Господарю — прошепнах, докато слизахме надолу, — кой беше човекът в градината?

— Ще направя догадка — отвърна тихо Бенджамин. — Подозирам, че е бил един от Осмината, тайната полиция на Медичи — те наблюдават къщата.

— Може ли той да е бил убиецът?

— Възможно е. Но спомни си, Роджър, два пъти вече ни нападат, а този човек не се опита да ни нарани или възпрепятства.

Влязохме в изпълнената със слънце трапезария — красиво белосано помещение с висящи по стените кошници с цветя. Дървеният под блестеше, въздухът ухаеше на вкусно месо и пресен хляб, които се печаха в кухните отдолу. Масите бяха наредени покрай стената, а на тази на подиума седеше само един човек. Енрико, сложил очилата си, се беше надвесил над някакъв ръкопис. Той вдигна очи, когато се приближихме и с усмивка ни подкани да се присъединим към него.

— Какви вълнения! — възкликна той, когато седнахме. — Пренесте е убит, но дори това не е достатъчно, за да го оставят да почива в мир.

— Каква е била причината за пожара? — попита наивно Бенджамин.

— Синьор Родриго смята, че някой от слугите е проявил небрежност.

Потиснах гнева си — дори дете би подушило миризмата на маслото. Бенджамин внимателно изучаваше младежа.

— Зле ли си със зрението?

Енрико поклати глава и свали очилата си.

— Само отблизо. Очите винаги ме болят, когато чета — той тихичко се засмя. — Слава богу, че не съм свещеник.

— Като Пренесте ли?

Енрико сви рамене.

— Италия, мастър Даунби, е пълна с развратни свещеници и горди прелати. Наистина ли вярвате в Бога, когото почитат те? Ако Пренесте е предпочитал да се занимава с черна магия, това си е негова работа.

(Предполагам, че беше прав, но оттогава в Италия се появиха много добри свещеници, които настояват за реформи — хора като великия Лойола, фанатик, но истински свят човек. Папите също се промениха. Сикст V пречисти Рим с меч и вода. Старата хитра лисица Сикст много се възхищаваше от нашата Елизабет. Веднъж ми каза, че ако се били оженили, децата им щели да управляват света. Елизабет се смя с глас, когато й го предадох. Сикст не знаеше, че ние с кралицата имаме дете, чудесно момченце. Може и да не управлява света, но със сигурност краде каквото му попадне!)

Но аз се отклоних. Бенджамин и Енрико поведоха кратък спор за състоянието на църквата, когато господарят ми внезапно смени темата.

— Изглежда приемаш много спокойно нещастията на Албрици — забеляза той.

Енрико остави ножа на масата и разпери ръце.

— Аз съм Каталина. Тези убийства сигурно са свързани с някаква тайна вражда срещу Албрици.

— Подозираш ли някого?

— Във Флоренция, мастър Даунби, никой не вярва на никого. Албрици имат своите врагове. Вие се запознахте с негово преосвещенство кардинал Джулио. И брат Серафино, предводителят на Осмината.

— Но ти си Албрици — намесих се. — Омъжен си за лейди Беатриче. Приел си името им.

Енрико сви рамене.

— Така е. Но както всички знаят, аз съм самостоятелен търговец, откакто умря баща ми.

— Как умря баща ти?

Очите на младежа се замъглиха. Ръката му потрепери, докато взимаше ножа, за да нареже една сочна круша от купата.

— Баща ми беше велик човек. Защитник на Флоренция. Той и брат му Алберто бяха членове на синьорията — съветът, който управлява Флоренция. Майка ми умряла при раждането. Отгледаха ме бавачки. Баща ми и брат му често пътуваха по делата на Флоренция. Един ден били в Рим, излизали от църква близо до Колизея, когато ги нападнал убиецът. Стрела от арбалет улучила баща ми във врата. Алберто бил улучен в гърдите. Татко умрял на място. Брат му — няколко дни по-късно.

— Ами убиецът?

— Не бил разкрит. Синьор Франческо беше приятел на баща ми. Бил в Остия, когато баща ми умрял и веднага потеглил към Рим. Татко купувал скъпоценности — диаманти и един изключителен изумруд. Всичко било откраднато и така и не го открили. По-късно двама престъпници бяха обесени по подозрение, че са свързани със смъртта на баща ми, но нищо не беше доказано. — Енрико вдигна поглед и примигна. — Няколко години ме криха при овчарите, в случай, че става дума за кръвно отмъщение. Синьор Франческо търсеше убиеца, но не откри нищо. Още една загадка, а, мастър Даунби?

— Подозираш ли някого? — попита господарят ми.

— Баща ми не беше приятел на фамилията Медичи. Може би те са си разчистили сметките с него. Но бъдете сигурен, мастър Даунби, дори да разбера кой е убиецът, ще ви кажа едва след като го убия!