Пол Дохърти
Гнездо на усойници (7) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава пета

Страхувах се от дебелия Хенри, но стоях там с каменно лице, макар стомахът ми да се свиваше. Улси лекичко потупа краля по рамото.

— Твое величество — измърка той, — мастър Шалот ще успее. Разбира се, с помощта на моя знаменит племенник.

— Не доведоха Трокъл — измърмори дебелият негодник, стрелкайки ме със свинските си очички.

(Странно, нали? Години по-късно, когато дебелият Хенри гниеше от сифилис, не ме оставяше да изляза от полезрението му. Тогава му напомнях колко ме ненавиждаше в онези ранни години. Той ме поглеждаше с насълзени очи, свиваше лигавите си червени устни и стискаше ръката ми в лапата си. „Прекалено много си приличаме, Роджър“, промърморваше той. „И по сърце, и по душа.“

Това е най-тежката обида, която някога са ми нанасяли! Ако бях повярвал, че е истина, щях да си вържа камък на врата и да отида да поплувам в езерото с патиците.)

До мен Бенджамин се размърда и почисти гърлото си.

— Твое в-величество — каза той, умишлено заеквайки, за да създаде впечатление, че е изнервен.

(Понякога старият Бенджамин се проявяваше като отличен актьор. Би могъл да даде няколко урока на Бърбидж^[1].)

— Твое величество — повтори Бенджамин колебливо, — мастър Трокъл се е самоубил.

— Глупав дъртак! — каза рязко кралят.

— Но защо го е направил? — попита господарят ми, гледайки чичо си.

Улси сви рамене, разрови се отново из пергаментите и извади копие от своето писмо, което Агрипа беше занесъл на Трокъл.

Двамата с Бенджамин го прочетохме внимателно. То беше покана към мастър Трокъл да дойде в двора и да донесе определени билки за неразположението на краля. Бенджамин го върна и поклати глава.

— Защо би се самоубил, чичо?

Улси направи гримаса. Наблюдавах лукавите му очи.

— По-важно е друго — намесих се аз. — Защо е бил поканен в двора?

Улси подръпна копринените ръкави на робата си.

— Мастър Трокъл искаше разрешение да замине в чужбина и да работи в Сорбоната. Аз, разбира се, му позволих. — Улси подаде нови документи, копия от писма от канцлерството, които разрешаваха на Трокъл „свободно преминаване през Дувър“. — Но — продължи Улси — исках първо да дойде тук.

— Беше добър лекар — изръмжа кралят. — По-добър от някои глупаци, които се въртят наоколо.

(Знаете ли, това е единствената тема, на която бях съгласен с великия убиец — лекарите! Повечето от тях не могат да различат главата от задника си, сред тях са едни от най-големите лъжци, които съм срещал. Помнете съвета на стария Шалот — ако искате да останете здрави, стойте колкото се може по-далеч от лекари! Когато глупавият стар негодник, който се нарича мой лекар, се опита да ме посети, винаги изливам върху него цукалото от прозореца на стаята си. Той отскача и вика, че ми желаел доброто. Пускам кучетата по него и казвам: „Те също!“ Да знаете само как тича негодникът!)

Но да се върнем на дебелия Хенри. Той седеше в онази голяма стая и кървясалите му очи неотклонно ме следяха. Дощя ми се пак да го ядосам, но реших, че ще насиля късмета, затова само се усмихнах.

— Трокъл е мъртъв — промърмори Бенджамин.

— Да, така е, скъпи племеннико. А сега заминаваш за Флоренция. Запомни ли съобщението ни за кардинал де Медичи?

— Какво означава то? — попита Бенджамин.

— Това не те засяга.

— Знае ли негово преосвещенство, че идваме?

Улси се усмихна неискрено, сключи ръце и се подпря на масата.

— Миналата есен, скъпи племеннико, както може би си спомняш, пътувах с негово величество краля до Болоня. Там се видях с кардинал Джулио де Медичи. Работехме върху нов съюз, който ще обедини Англия, Свещената Римска империя, Испания, италианските държави и папството срещу французите. — Улси сви устни. — Обсъждахме много неща. Албрици дойдоха тук като пратеници, за да — как да се изразя — да потвърдят приятелските връзки, които създадохме с кардинала в Болоня. Сега се върни там с тайното послание и, ако е възможно, открий убиеца на лорд Франческо.

— Какво ще стане, ако убиецът е англичанин? — попитах аз. — Какъв е смисълът да се ходи във Флоренция?

Улси ме изгледа мрачно.

— Не ставай глупав! Кой в Англия би искал да убие Франческо? Погледни фактите, страхливецо, дебелоглав изкуфял негоднико! — Той се отдръпна назад. — Бог знае какво вижда племенникът ми в теб. Очевидно е, че само някой от роднините и приближените му би могъл да планира подобно убийство.

Всъщност не беше така, но дори тогава знаех кога да си държа устата затворена. Още повече, че Бенджамин ме риташе по кокалчетата.

— Ще отидете — отсече кралят. — Ще заминете във Флоренция, чувате ли ме?

Както казват, вместо да намигаш на слепия, смушкай го. Подскочихме като зайци, поклонихме се, изскочихме от стаята и поехме по дългия коридор. Агрипа се присъедини към нас там, дружелюбен и внимателен.

— Настроението на краля не е толкова добро, колкото би могло да бъде.

— Какво те кара да кажеш това? — попитах саркастично.

Агрипа се усмихна, но усмивката му напомняше повече на насмешка, защото изчезна почти в мига, когато се появи.

— Ти ще дойдеш ли във Флоренция? — попитах, загледан в безцветните му очи.

— Не, не мога да отида в Италия — каза той. — И няма да се видим, преди да заминете — той вдигна предупредително пръст. — Бъдете внимателни. Както много пъти съм казвал, когато става дума за благородния крал и господаря ми, кардинала, нищо не е такова, каквото изглежда.

С тези думи той се завъртя и се отправи към покоите на краля.

Нямахме много време да мислим над предупреждението на Агрипа. На другата сутрин ни събудиха рано, много преди да съмне. Един як сержант ни изрита от леглата и ни предупреди, че Албрици отплават с утринния прилив. Скочих от леглото и погледнах през тесния отвор за стрелци. На двора бяха запалени факли и конярите оседлаваха конете. Прислужници се бяха наредили пред кухненската врата за купи овесена каша с мляко и мед. Съзрях семейство Албрици, потрих ръце и погледнах към господаря ми.

— Защо не ни казаха, че ще тръгнем толкова рано?

Бенджамин сви рамене.

— Бог знае! — Той се усмихна леко. — Може би „скъпият ми чичо“ е решил, че може да опитаме да избягаме.

— „Скъпият ти чичо“ е бил съвсем прав! — изръмжах. Щях да продължа да се оплаквам, но на вратата се почука и малката Мария се промъкна вътре, свежа като маргаритка. Като ме видя по нощница, плесна с ръце и се разсмя.

— Едва снощи беше решено, че ще заминем — каза ми тя. — Господарят Родриго получи новини, че пизанският кораб „Бонавентура“ ще отплува от Даугейт с утринния прилив — тя отново плесна с ръце. — По-бързо се обличайте — после ми се усмихна. — Радвам се, че ще дойдеш, Лукчо, харесвам те.

— Това е прекрасно! — изръмжах в отговор. — И аз те обичам. Когато стигнем във Флоренция, може да се оженим.

Заливайки се от смях, Мария се измъкна от стаята. Ние с Бенджамин се измихме, преоблякохме и събрахме багажа си. Когато свършихме, се загледах в мъглата, която се стелеше из двора. Изпитвах носталгия. Помислих си за Ипсуич, за калдъръмения му пазарен площад и църковните камбанарии, които се очертаваха на фона на синьото небе. Липсваше ми дори училището на Бенджамин за сополиви хлапета.

— Не искам да ходя във Флоренция — изстенах. — Не искам да видя проклетите прелести на Италия!

— Хайде, Роджър — Бенджамин ме разтърси за рамото. — Време е да тръгваме.

Стигнахме до Лондон и се отправихме към кея в Даугейт. „Бонавентура“ вече беше започнал подготовка за отплаване. Провизиите бяха натоварени на борда, отведоха празните каруци и разседланите коне. Албрици вече бяха пристигнали. Последвахме ги по мокрото мостче и се качихме на палубата.

Не съм моряк — корабите поначало ме плашат, а „Бонавентура“ ме уплаши особено много. Беше тримачтов боен кораб, въоръжен догоре с оръдия. Ние с Бенджамин бяхме настанени между палубите до едно от тях и когато се огледах в тъмнината, сърцето ми замря — това нямаше да бъде разходка по Темза. Хвърлих на земята седлата, бойните ни колани и останалия багаж и се върнах на палубата. Родриго, Алесандро и Бианка стояха с капелана и част от екипажа на кораба близо до гротмачтата. Заради тъмните си дрехи и мъглата, която идваше от реката, те приличаха на призраци. Родриго ни видя и ни махна да се приближим.

— Мастър Даунби, чичо ви ни желае приятен път — той посочи буретата, които товареха на борда. — И в знак на благопожеланията си ни изпраща вино.

Дребен човек с кафяво наметало, мургав, с блестящи черни очи, се появи на палубата. Дъвчеше края на едно перо и проучваше някакъв свитък пергамент. Мърморейки си, той се оглеждаше и подробно проверяваше багажа на Албрици.

— Матео! — извика Родриго. — Ела тук!

Изглеждаше кротък, напомняше повече на монах, отколкото на иконом. Не разбираше и дума английски. Родриго ни го представи като Матео, главен иконом на покойния Франческо.

— Човек, на който може да се има доверие — заяви Родриго, потупвайки го по гърба. — Брат ми винаги казваше, че би му поверил живота си.

Матео явно разбра за какво става дума, защото лицето му стана печално и очите му са напълниха със сълзи. Той тъжно поклати глава.

— Ще скърби вечно — тихо каза Родриго. — Обичаше брат ми. Само работата му помага да забрави мъката си. Матео намери този кораб. Иска да напусне Англия колкото може по-скоро.

Родриго каза нещо на италиански. Матео го изслуша мълчаливо, усмихна ни се благо, после произнесе бурна и дълга реч.

— Какво каза? — попита Бенджамин.

— Казах му, че ще отмъстите за кръвта на брат ми — отвърна Родриго.

— А какво отговори той?

— Матео казва, че ще ви помогне с каквото може.

И двамата му благодарихме. Родриго се извърна. Ние с Бенджамин отидохме до борда на кораба и се наведохме над перилата, загледани в тъмния, пуст кей.

— Не се тревожи, Роджър — промърмори Бенджамин. — Ще се върнем. Усещам го. Няма да загинем в Италия.

— Много ти благодаря — отвърнах с горчивина. — Но все пак мразя проклетите кораби!

Загледах се към гротмачтата, където опънатите платна плющяха на ранния утринен вятър, сякаш искаха да се откъснат. Моряци, голи до кръста, тичаха по палубата, без да се впечатляват от студената, лепкава мъгла — чуждоземни, стройни и сурови мъже със загрубели ходила и просмукани със сол тела, ловки като маймуни. Те тичаха край нас и ни подвикваха обидни думи. Бях прекалено унил, за да им отвърна, както трябва. Чух някои от моряците да подсвиркват и се огледах. Вратата на една каюта се бе отворила и през нея излязоха двама души. Едната беше Беатриче. Дори на слабата светлина си личеше колко е красива. Без да обръща внимание на закачките на моряците и неприличните им думи, тя се движеше като кралица. Смушках Бенджамин, докато тя и спътникът й прекосиха палубата покрай група моряци и се приближиха към нас. Бенджамин се обърна, за ги поздрави.

— Добър вечер, синьори.

Гласът й беше мелодичен, а английският добър, макар да се долавяше лек акцент. До нея Джовани отметна качулката си, разкривайки странното си, малко женствено лице. Забелязах колко чисти и добре поддържани бяха пръстите и ноктите му. Той леко се поклони.

— Синьори — каза насмешливо, — добре дошли на борда — после се изкашля. — Но вие сте…

— На нашето място! — отсече Беатриче. — Това е любимото ни място на кораба.

— В такъв случай, мадам — отвърна Бенджамин, — явно имате добър вкус.

Беатриче му се усмихна и сърцето ми подскочи. Наистина беше красива. После погледна към мен и усмивката й стана по-широка.

(„Ще млъкнеш ли?!, крещя на капелана. Навремето бях привлекателен за жените, въпреки кривогледството си!“ Вземам бастуна и удрям дребния нахалник по кокалчетата. Какво знае той? Някога ухажвах най-красивите жени, не зяпах като него в деколтето на Фийби, докато изнасям проповед в църквата.)

Безмълвно попивах красотата й. Очите й блестяха — кафяви, големи и леко дръпнати. Красивите й вежди се разперваха като криле към външния край. Носът й беше прав, скулите — високи, но заоблени, брадичката — нежно заострена под изящната уста, напомняща розова пъпка.

(Виждам, че капеланът се вълнува, подскача и се върти на стола, мърмори нещо трескаво. Винаги е харесвал креватните подвизи на Шалот. Разказвам ги, защото го правят щастлив. А би трябвало да бъде по-целомъдрен.)

Та на онази потънала в мъгла палуба преди много години аз стоях като ударен от гръм. Беатриче протегна ръка, мека и гладка като лист на екзотично цвете. Аз я хванах и я целунах трескаво. Разглезената кучка се засмя. Джовани ни гледаше с неодобрение. После отмести поглед към просветляващото небе.

— Трябва да тръгваме — промърмори той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Това ще бъде опасно пътуване.

Беатриче докосна ръката ми с насмешлив поглед.

— С мъж като мастър Шалот аз се чувствам в безопасност.

Като заек в лисича бърлога, помислих си. Бях готов да продължа с ухажването, но внезапно корабът се наклони. Вкопчих се в борда и тревожно се огледах. Така се бях втренчил в дамата, че не бях видял кога са дигнали мостчето и са дали заповед за тръгване. Моряците отвързаха въжетата, които ни задържаха за кея и юнгите се изкачиха по мачтите, бързо и пъргаво като котка на дърво. Флорентинците се отдалечиха. Наблюдавах как разстоянието между кораба и брега се увеличава и отчаяно се взирах в мрака. Корабът отново се наклони. Поблагодарих на Бога, че Беатриче се беше отдалечила, наведох се през перилата и повърнах закуската си.

(Да ви кажа, когато се сетя за кораби, винаги си спомням „Мери Роуз“, големия боен кораб на Хенри VIII, построен в Гринуич. Когато го пуснаха на вода, корабът вдигна платна, изстреля залп и се обърна. Стотици добри мъже загинаха. Дебелият негодник Хенри стана пурпурен от гняв и ми нареди да разкрия виновника. Не слушайте другите, старият Шалот знае истината. Потъването на „Мери Роуз“ не беше случайно. Моряците се удавиха и големият кораб беше унищожен от душа, черна като мрака.)

Пътуването ми на „Бонавентура“ беше истински ад. Моряците бяха доволни — приветстваха ветровете, които ни изведоха от Ламанша и ни вкараха в Бискайския залив, но не и аз. Помня някои подробности от пътуването — големите бели платна, които се издуваха на вятъра, плющяха и скърцаха; крясъците на мъжете, тропота на крака по палубата, синьото небе и огромните вълни, странните риби, които подскачаха във водата — но всичко беше като сън. Беше ми зле сутрин, обед и вечер, както и през нощта. Отначало мислех, че все някога ще свърши, но стомахът ми продължаваше да се усуква като мокър парцал и не успяваше да задържи никаква храна. Хванах треска, която продължи дни наред.

Помня Пренесте, който се навеждаше над мен, тревожното лице на господаря си и — сигурен съм — малката Мария, която слага мокра кърпа на челото ми и силом провира между устните ми някакво ужасно на вкус черно вещество. После, една сутрин се събудих. Чувствах се замаян и слаб, но стомахът ми се беше успокоил. Не почувствах гадене дори от вонята на локвите, застояли по палубите, от които корабът смърдеше като бунище в разгара на лятото. Господарят се надвеси над мен.

— Какъв ден сме? — изграчих.

— Денят на Света Етелбърга, 25 май.

— Мили Боже! — възкликнах. — Минали са дванадесет дни!

Бенджамин кимна.

— Стигнахме до Испания.

Чувах как корабът скърца и усетих колко горещ и неприятен е въздухът.

— За Бога, господарю — простенах. — Махни ме оттук.

Когато се изправих, забелязах колко мръсни и изцапани са дрехите ми. Излязохме на палубата и първоначално бях заслепен от светлината, защото слънцето беше ярко и горещо. После видях група хора, между които капитанът и Родриго, да гледат как някакви моряци танцуват, докато момче с изпито лице свиреше на флейта. Близо до кърмата няколко флорентинци, сред които Джовани и Алесандро, се упражняваха с дървени мечове. Когато ме видяха, те извикаха и се доближиха. Лицата им бяха облени в пот, косите — залепнали и те изглеждаха доволни като момчета, които си играят. Изпитах завист при вида на здравите им, загорели лица.

— Най-после свикна с моряшкия живот! — пошегува се Джовани. — Радвам се да те видя пак в света на живите, мастър Шалот.

Алесандро насочи дървения си меч срещу мен.

— Време е за упражнения. Малко бой ще прочисти вредните телесни течности.

Появи се Мария, хвана ме за ръката и заедно с господаря ми помогнаха да стигна до борда.

— Не искаха да те обидят — промърмори тя, — но флорентинците, скъпи ми Лукова обелко, много пътуват. Свикнали са с доста повече морета от тези, които пропътувахме.

(Да, вярвам! Старият пират Дрейк ми казваше, че насред Атлантика имало вълни, по-високи от двореца Хемптън Корт. Но нали го знаете Дрейк — ако не беше моряк, щеше да спечели богатство като разказвач на приказки!)

Мария и Бенджамин ме подпряха на перилата. Вдишвах жаркия бриз, но стоях със затворени очи, за да не ме заслепява отражението на слънцето във водата.

— Не гледай вълните — каза ми тихо Мария. — Избери си някаква точка на хоризонта и я наблюдавай. Така няма да ти се завива свят.

Чух лекото шумолене на полите й и долових уханието на лек парфюм. Усмихнах й се.

— Благодаря — казах и наистина го мислех.

— За какво? Не можех да те оставя да умреш в ръцете ни!

В роклята си с дълбоко деколте и смъкнати ръкави Мария изглеждаше свежа като румена млекарка в английска утрин. Очите й бяха нежни, а устните приканващи. Тя леко погали ръката ми.

— Беше много зле, Роджър — каза ми. — И бълнуваше.

— За теб — пошегувах се.

— Не, не, за някаква друга жена. Агнес.

Отместих поглед. Странно, че някой като Мария ме връщаше към спомена за Агнес — чиста и невинна като кошута, удушена в градината, само защото тя и баща й ме познаваха.

— Агнес е мъртва — казах на Мария. — Понякога всички сънуваме.

Мария погледна към Бенджамин.

— Не бива да стои на слънце — каза тя рязко. — Ако не покрие главата си, слънцето ще го подлуди. От слънчев удар са умрели много повече хора, отколкото от ръцете на неверниците.

Погледнах към непокритата й глава и оголени рамене.

— В такъв случай, мистрес, защо вие не вземате тези мерки?

Мария се засмя.

— Свикнала съм с жегата. Като дете често тичах гола.

— А сега? — пошегувах се, забравил за състоянието си.

— Само сред приятели — каза тя закачливо и грациозно се отдалечи.

Както сами разбирате, оправях се. Господарят ми взе назаем наметка с качулка и аз последвах съвета на Мария. Благодарение на чара си, той убеди готвача на кораба да ми готви месо, малко гранясало, но иначе вкусно. Мария ми донесе странни плодове, наричани портокали. Бях виждал в Англия подобни на тях, но тези бяха големи и узрели. Сокът им уталожваше жаждата ми и оправяше вкуса в устата ми. Изкъпах се на водната помпа, преоблякох се и след няколко дни бях отново сред живите и хвърлях закачливи погледи към лейди Беатриче. Но сега тя ме пренебрегваше.

Няколко дни по-късно видяхме земя — сива, кална и гола. Господарят ми обясни, че минаваме през Протока на Херкулес, покрай Гибралтар, където спряхме, за да се снабдим с прясна вода, преди да поемем на северозапад към пристанището Пиза. Небето внезапно се заоблачи. Попаднахме в буря, но тя скоро отмина, а аз не се разболях отново. Настроението на кораба се беше променило рязко. Оръдията бяха почистени и подготвени. Екипажът почисти оръжието си. Бенджамин ми обясни, че сега сме в Средното море, където бродеха маврите корсари в големите си галери.

— Те не биха атакували сами боен кораб — каза той, — но винаги съществува опасност да срещнем няколко от тях, които действат заедно и тогава те биха се опитали да премерят сили дори с добре въоръжен кораб като „Бонавентура.“ А можем да срещнем и ескадра от флотата на Сюлейман, откъм Златния рог.

Два дни след този разговор, точно преди залез, десет дълги и тесни кораба се появиха на хоризонта. Те се плъзгаха по водата към нас. Приличаха ми на вълци — така безшумно и призрачно се доближаваха. Капитанът нареди да се въоръжим, палубите бяха опразнени и готови за бой. Галерите наближаваха — черните им платна плющяха, а греблата бавно се потапяха в спокойното синьо море. Капитанът нареди да дадат залп, корабът потръпна, когато нашето оръдие, по-тежко от другите, изрева. Галерите бяха твърде далеч, за да ги улучим, но разбраха предупреждението и не се приближиха повече. Независимо от това, бях очарован от тези господари на морето, от тези морски вълци, които влизаха и излизаха от пристанищата на северноафриканския бряг. Нощем стоях на перилата и наблюдавах светлините им, чувах силните удари от барабана на надзирателя на гребците. Вятърът се смени и аз запуших нос от ужасната миризма.

— Роби — промърмори Бенджамин, заставайки до мен. — Галерите са пълни с християни, които ще гребат, докато умрат. Моли се, Роджър, да не ни сполети такава съдба.

Повярвайте ми, направих го. И поне веднъж добрият Господ ме чу, защото призори на другия ден галерите изчезнаха и ние продължихме пътя си. Най-накрая наблюдателят видя земя и аз изтичах до релинга, за да огледам хоризонта, където видях едва очертаващия се бряг.

— Италия! — възкликна Мария, заставайки до мен. — Скоро, мастър Мърморко, лорд Лукчо, ще бъдем във Флоренция.

Като разбра, че няма да реагирам на шегите й, тя се отдалечи. Гледах сушата, която бързо се приближаваше, зяпнал от удивление като ученик. Това беше Италия, за която бях слушал толкова много. Като си спомня сега, ми става смешно. До гуша ми дойде от Италия! Венеция обяви награда за главата ми. Римските кардинали биха искали да ме изгорят на клада, а някои благородни семейства биха платили много злато, за да им гостувам в някоя воняща тъмница. Сега знам каква е Италия… Страна на насилие, просмукана от вино и кръв, преизпълнена със спомени за минала слава и обещания за бъдещи дни; страна, в която можеш да видиш и най-доброто, и най-лошото, което би могъл да сътвори човек.

Вечерта бяхме в пристанището. Котвата издрънча във водата и палубите бяха опразнени за прощално празненство. От мърлявото пристанище доплаваха лодки, натоварени с плодове, вино, жени — всичко, което един моряк би могъл да желае. Но лорд Родриго беше строг — лодките бяха прогонени и флорентинските благородници си направиха собствено празненство, отваряйки специално буренце с вино, което лично той ни поднесе в малки тесни чаши. И до днес си спомням това странно пиршество под звездите, на борда на кораб, където едва не умрях. Небето приличаше на тъмносиньо кадифе, върху което звездите блестяха като лъскави скъпоценности. От едната ми страна седеше Бенджамин, от другата — Мария. Флорентинците седяха по-далеч. Лорд Родриго вдигна наздравица и отпи от кървавочервеното вино.

Мария ми обясни.

— Това е фалернско — каза тя. — Същото вино, което Пилат е пил, когато осъдил Христос да умре на кръста.

Трудно ми е да опиша какво стана след пиршеството. Мария бе спряла да се заяжда с мен и се прозяваше. Отправи ми последна добродушна обида и се оттегли. Албрици, които изцяло ни пренебрегваха по време на гуляя, също си тръгнаха. Икономът Матео се опитваше да ме заговори по време на вечерята — изказа обикновени любезности, които Мария ми преведе. Но точно когато станах от масата, той стисна ръката ми и прошепна нещо на италиански. (Не мога да си спомня думите, но по-късно Мария ми каза, че означавали „Скоро, скоро“.) Едва се крепях на краката си, изпълнен с фалернско и луд от възторг, че най-после ще стъпя на твърда земя. Слязох под палубите, изпълнен с любов към целия свят и хората в него. Поседях известно време, чудейки се дали кожата на италианките е златиста навсякъде, докато Бенджамин дремеше до мен.

Събуди ме приглушен гърмеж. Чух вик, последван от плясък и шум от тичащи крака. Разтърсих Бенджамин. Изкачихме се по стълбата на осветената от луната палуба. Родриго, по панталон и риза, излезе от една от малките каюти и отиде до групата моряци около капитана, които гледаха през борда на кораба. След това започна да ги разпитва бързо.

— Какво става? — попита господарят ми.

Родриго се обърна и дори на лунната светлина видях, че лицето му е пребледняло.

— Матео го няма!

— Какво значи „няма го“?

Родриго повика капитана с жест. Грозноватият моряк в кадифена туника, изпъстрена с петна от сол, се спусна напред, държейки вехтата си шапка.

— Какво стана? — попита Бенджамин.

Мъжът сви рамене и разпери ръце.

— Всички бяха под палубата — каза той на развален английски. — Матео остана на фалшборда. Държеше въже и гледаше във водата. Чухме гръм като от аркебуз. Матео извика, а сега го няма.

И други хора излизаха на палубата. Двамата с Бенджамин отидохме до борда и погледнахме в морето.

— Няма смисъл — промърмори Родриго. — Морето изглежда спокойно, но има силни подводни течения. Матео никога няма да изплува.

Господарят ми се обърна.

— Бързо, трябва да претърсим кораба!

Родриго даде заповед на капитана и палубата се оживи от шляпането на боси крака, докато моряците претърсваха навсякъде. Ние с Бенджамин се вгледахме в далечния бряг.

— Защо Матео? — прошепна той.

— Мисля, че искаше да говори с мен — отвърнах.

— Знаел е нещо — каза Бенджамин. — Може би по време на пътуването ни е размишлявал над случилото се — той мрачно се усмихна. — Е, поне установихме един факт, Роджър. Убиецът определено е на борда на кораба, а не в Англия.

След около час капитанът прекрати търсенето. След това ни каза, че не са открили никакво огнестрелно оръжие.

Докато вървяхме към Родриго и семейството му, Бенджамин каза:

— Как за Бога, Роджър, човек може да зареди аркебуз на борда на кораба, да убие горкия Матео и да го скрие, без да остави никакви следи?

Флорентинците си задаваха същия въпрос.

— Това е нелепо! — заяви грубо Джовани. — Синьор Родриго, това е невъзможно!

— Да, но е станало! — отсякох аз. — Някой се е качил на палубата със зареден аркебуз — погледнах многозначително наемника. — Трябва да е бил добър стрелец, за да улучи на тази слаба светлина.

— Видели ли са нещо моряците на вахта? — попита Бенджамин.

Родриго поклати отрицателно глава.

— Признават, че били полузаспали или гледали към брега. Видели Матео до борда, но не му обърнали особено внимание. После чули гръм, вика на Матео и плясъка от тялото му във водата.

— А къде са били всички останали? — попита Бенджамин.

Този въпрос предизвика едновременен изблик на обяснения. Хора влизали и излизали от каютата, някои дори видели Матео на релинга, но ничие поведение не изглеждаше подозрително. Убиецът беше подбрал добре момента. Спомних си нещо, което Бенджамин често повтаряше — най-умелите убийства са онези, които се извършват на публично място, където има много хора.

— Виждаш ли, Роджър — забеляза Бенджамин, когато се върнахме под палубата, — всички са уморени и замаяни от виното.

— Но, господарю — възкликнах аз, — как би могъл някой да носи аркебуз, без да бъде забелязан?

Бенджамин спря на стълбата и се подпря с ръка, защото корабът леко се залюля. Дори на слабата светлина лицето му изглеждаше мрачно.

— Бог ми е свидетел, че не знам, Роджър. Но мога да ти кажа, че това е само началото.