Пол Дохърти
Гнездо на усойници (4) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава втора

Бенджамин сграбчи свитъка, разви го и го зачете внимателно:

— „Аз, Едуард Трокъл“ — започна той, — „в пълно съзнание…“

Прочете го бързо, мърдайки устни и вдигна очи, пълни с недоумение.

— Не казва нищо особено, сякаш го е написал с намерението да живее още сто години! Не споменава за проблеми, тревоги или болест. Всъщност завещава тази къща и всичко в нея на краля. — Бенджамин хвърли свитъка на масата. — Елате! — подкани ни той. — Да видим какви други документи сме пропуснали.

В крайна сметка се оказаха малко — ръкописи, сметки, писма от приятели; останалото бяха придобивки от времето, когато е бил на кралска служба. Бенджамин въздъхна и заяви, че всичко това е загадка. Покри трупа със завивките от леглото, докато Агрипа излезе да прати един от хората си при местния съдия. Когато този благородник пристигна, ние продължихме пътя си, но аз усетих обичайната тръпка страх в стомаха си. Нещо тук беше гнило. Демоните се събираха в мрака и се готвеха да ни нападнат. Бенджамин също беше неспокоен. По-късно следобед спряхме в една пивница, точно преди Майл Енд Роуд. Когато ни настаниха в една градинска беседка зад кръчмата, далеч от ушите на хората на Улси и останалите клиенти, Бенджамин се наведе и стисна китката на Агрипа.

— Concedo^[1], добри ми докторе — промърмори той, — че смъртта на мастър Трокъл е мистерия, но кажи ни, защо отиваме в Лондон?

Агрипа хвана чашата си. Седеше срещу нас като доброжелателен херувим. Въпреки топлото следобедно слънце още носеше черната си широкопола шапка, а широката му наметка беше увита около тялото му, сякаш беше зимен ден. Но по гладкото му лице нямаше нито прах, нито мръсотия, нито дори капка пот.

— Добри ми докторе — изръмжах аз, — очакваме със стаен дъх отговора ти.

Агрипа остави чашата си на земята.

— Добре. Първо, нямам пръст в убийството на Трокъл, нито знам защо се е самоубил. Съдията сигурно ще обяви, че е имал пристъп на меланхолия и е отнел живота си. Предадох писмото на кардинал Улси. Оставих Трокъл в повишено настроение. Не видях нищо в тази покана, което да подлуди човек така, че да реши да посегне на живота си.

— Ами работата в Лондон? — попита Бенджамин.

— А, това вече е убийство! — Агрипа ни направи знак да се приведем към него. — Преди десет дни влиятелното семейство Албрици, богати търговци от Флоренция, пристигнаха в английския двор като пратеници на този могъщ град-държава, който купува толкова много английска вълна с прекрасни златни монети. Носеха писма и поздрави от Джулио Медичи, кардинал и владетел на Флоренция до неговия „брат во Христе“ кардинал Улси и до краля. Албрици са влиятелно семейство. Те са, както следва, или по-скоро — поправи се кисело Агрипа — бяха, както следва: Франческо, глава на семейството, към шейсетгодишен; съпругата му Бианка — вече вдовица, както ще ви стане ясно; братът на Франческо, Родриго — малко по-млад от него; първият и единствен син на Франческо Алесандро — трийсетинагодишен; дъщерята на Франческо, Беатриче и съпругът й Енрико, също потомък на богато семейство, от което е единственият оцелял. Фамилията му е Каталина, но той е приел тази на Албрици. С тях са още папският нотариус на име Грегорио Пренесте — техен лекар, секретар и капелан, както и един телохранител — наемникът Джовани — Агрипа сви рамене. — Имат и други прислужници, но те не са важни, освен Мария — Агрипа се усмихна. — Мария е джудже, семейният шут. Интересно създание — добави той тихо. — Виждал съм такива като нея и преди; жена във всяко отношение, като изключим това, че е малко по-висока от метър — Агрипа взе чашата си и предпазливо отпи. — Та тази — продължи той — приятна група беше настанена в двореца Елтъм. Посещението им беше официално. Още от царуването на предишния крал семейство Албрици се радва на тесни връзки с английските монарси. Дойдоха в Англия, за да подпишат търговски договори и да разберат каква позиция ще заемат Хенри и Улси, ако владетелят на Флоренция негово превъзходителство Джулио де Медичи реши да участва в изборите за следващия папа.

— Ние си имаме папа — обади се Бенджамин. — Холандецът Адриан от Утрехт, фанатичен реформатор на Светата църква. Той се закани да изчисти всички петна от лицето на Рим и сега прогонва магьосниците, вещерите и куртизанките от града. Разбрах, че заплашил дори да разпопва епископите, виновни в корупция, както и насилствено да отстрани всеки кардинал, чиито ръце не са чисти.

— Да, да — промърмори Агрипа, присвил очи. — Папа Адриан се е съсредоточил върху прочистването на храма и прогонването на лихварите и онези, които смучат кръвта на вярващите. — Агрипа вдигна поглед — очите му пак изглеждаха безцветни. — Но Рим е клоака, истински Авгиеви обори. Адриан е болен. Онези, които не са харесвани от римските кардинали, обикновено умират от внезапна и загадъчна смърт.

(Не съм чувал по-верни думи! Както може би знаете, аз съм привърженик на старата вяра; свещеници идват в дома ми да изнасят литургия и все още казвам молитвите си пред статуя на Девата. Римската църква се пречисти от корупцията, но когато бях млад, Рим беше клоаката на света. Прочетете историята. Обзалагам се, че дори дяволът се боеше от неповторимата двойка Родриго Борджия или папа Александър VI, както се нарече, когато получи титлата, и любимият му племенник Чезаре, за когото Макиавели написа книгата си „Принцът“. Те вярваха в Бога, колкото лисицата вярва, че може да лети. Имаха само един принцип. Не, излъгах — два принципа „Борджиите са първи, а втори няма“ и „Отърви се от ближния си, преди той да се отърве от теб“. Но за тези двама симпатяги ще ви разкажа по-късно!)

През онзи топъл слънчев ден в английската градина, където розите обръщаха личица към слънцето и изпълваха въздуха с тежкия си аромат, тези неща изглеждаха на векове разстояние. Въпреки това мълчанието на Агрипа и мрачният му вид ме накараха да потръпна. Агрипа беше напипал пулса на властта — той предсказваше убийството на папата.

— И как се отнесе Хенри със семейство Албрици? — наруши Бенджамин тишината.

— Като с отдавна изгубени роднини. Размениха си подаръци. Те подариха на Хенри негов портрет като младеж, който се моли пред гробницата на баща си. Хенри каза, че е много доволен — беше красив като ангел на портрета. Предполагам, че е бил такъв, преди да превърне живота си в безкраен гуляй. Подариха му и красив скъпоценен камък на златна верижка, златни фигурки и часослов. Хенри им отвърна със също тъй скъпи подаръци — английски мечове и килими от чиста вълна. Търговските преговори вървяха отлично и защо не? Флоренция е добър пазар за английската вълна — Агрипа замълча и отпи от чашата си. — Всичко вървеше добре, докато не се намеси убийството. Франческо Албрици отишъл на пазар в Чийпсайд с дъщеря си и зет си. Тримата се разделили. Чул се гръм — някой стрелял с аркебуз от една уличка. Франческо бил прострелян в слепоочието и умрял на място — Агрипа завъртя чашата между ръцете си в черни ръкавици. — Представяте ли си суматохата? Шерифи, правници, пълномощници и съдии плъзнаха по най-гадните лондонски улици като горещ нож през меко сирене. — Агрипа поклати глава. — Но не откриха нито убиеца, нито аркебуза, с който е стреляно.

— А причината за убийството? — попита Бенджамин.

— Бог знае! Едно е сигурно — малко разбойници или наемни убийци използват аркебуз и или каквото и да е огнестрелно оръжие. А и ако те го бяха направили, щеше да се разчуе, и нещастникът, провинил се в убийството на такъв могъщ човек, щеше скоро да бъде предаден срещу значителна награда.

— Ами кралят? — попитах аз.

— Ужасен е и е много ядосан на гражданите. Каза, че ще им отнеме правата, ако убиецът се окаже лондончанин.

— Това не го разбирам — обадих се. — Аркебузите са скъпи. Не е възможно да разнасяш пушката из Лондон, да застанеш на някоя улица, да я заредиш, да се прицелиш, да убиеш водача на флорентинското пратеничество и да изчезнеш, без никой да те види.

Агрипа направи тъжна гримаса.

— Но точно така е станало. Претърсиха Чийпсайд из основи, но никой не е видял убиеца или пушката. Когато отекнал гърмежът, Албрици, който се оглеждал, извикал и паднал като простреляна птица на земята.

— Къде са били спътниците му? — попита Бенджамин.

— Дъщеря му и зет му били наблизо. Тя се възхищавала на английското платно, а Енрико бил влязъл при някакъв бижутер, за да купи скъп подарък за младата си жена. Щом чули врявата, и двамата забързали към мястото. Наложило се да си пробиват път — Агрипа се усмихна безизразно. — Никой от тях не е носел пушка. Пък и защо единият или двамата да планират убийството на човека, когото обичали и когото почитали. Нещо повече — добави Агрипа, — всеки, който е стрелял с аркебуз, знае, че пушката оставя петна по ръцете и дрехите. Енрико бил облечен в красив бял жакет, безукорно чист.

— От английски или от италиански аркебуз е куршумът?

— Тялото било отнесено обратно в Елтъм и оставено в един от частните параклиси на краля. Кралските балсаматори облекли трупа и извадили куршума от черепа му. Бил най-обикновен. Главният оръжейник на краля и помощниците му в Тауър смятат, че и аркебузът, и куршумът са английски.

— Къде са били другите от семейството?

— А, това вече е друга история — Агрипа остави празната си чаша на масата. — Всички освен Енрико и съпругата му били в Елтъм. Но е много трудно да се установи верността на твърденията им… — гласът му рязко секна.

— Защо са го убили? — повтори Бенджамин първоначалния си въпрос.

— Един Бог знае — повтори Агрипа. — В семейството имало търкания, особено между покойния и брат му. Франческо подкрепял рода Медичи, но Родриго… Е, ще откриете сами. Накратко, той вярва, че Флоренция трябва да се превърне в република, управлявана от олигархия, в която, разбира се, Албрици ще играят водеща роля — той изду бузи. — Имало е и други търкания. Алесандро искал повече независимост. Разбира се, всички те имат врагове във Флоренция, които може да са платили на някой убиец да извърши престъплението в Лондон, далеч от бастиона на рода Албрици — Агрипа се изправи.

— Какво казва семейството му за убийството? — попитах.

Агрипа се почеса по бузата.

— Това е странното — нищо не казват. Скърбят за смъртта на Франческо. Тялото му е погребано в параклиса „Свети Стефан“. Но Албрици са богато и изтънчено семейство. Те не биха отправили обвинения към страната, която е техен домакин, а и спомнете си, че за флорентинците тайните убийства са отдавна утвърдено политическо средство. Те ще направят всичко възможно да открият каквото могат. Ако разберат кой е убиецът, няма да се успокоят, докато не го заловят — Агрипа придърпа шапката си още повече над очите си. — Кралят и кардинал Улси искат убиецът да бъде заловен. Обявили са награди и използват всички законни средства, за да открият каквото могат, но засега безуспешно — Агрипа направи жест към нас. — Затова отивате в Елтъм и, ако кралят пожелае, ще придружите Албрици обратно до Флоренция. Задачата ви ще бъде да разкриете самоличността на убиеца.

Затворих очи и изпъшках. Ето, пак се започва, помислих си. Старият Шалот изпратен на път, само за да задоволи някой каприз на лукавия кардинал или на великия звяр, онзи тлъст негодник крал Хенри VIII.

— Какво ще стане, ако убиецът остане в Англия? — попита Бенджамин.

Агрипа поклати глава и се усмихна леко.

— Надали ще стане така, Бенджамин. И кардинал Улси, и кралят вярват, че каквото и да казват семейство Албрици, убиецът е един от тях. Ако не го е направил лично, със сигурност е платил, за да го направят.

— Но ти смяташ, че второто е доста невероятно? — попита Бенджамин.

— Да, да — Агрипа присви очи срещу слънцето. — Да наемеш убиец, за да ти свърши мръсната работа, може да е много опасно; когато свалиш маската на убиеца, разкриваш и онзи, който го е наел. Второ, ако наемеш убиец да премахне влиятелен човек, нямаш гаранция, че той няма да ти вземе златото, а после да спечели още, като съобщи на потенциалната жертва. И най-накрая…

— И най-накрая — заключи Бенджамин вместо него — Албрици може да са влиятелни във Флоренция, но не са запознати достатъчно добре с английските нрави или живота в Лондон, за да знаят къде да намерят подобен убиец.

— Именно! — потвърди Агрипа. — Така че, независимо дали ти харесва или не, мили ми Роджър, първо отивате в Елтъм, а после ви чакат прелестите на Флоренция. Красив град — добави той, — сгушен сред златистите хълмове на Тоскана. Казват, че виното е добро, а жените — още повече. Сигурен съм, че ще въздадете кралско правосъдие и ще се върнете, увенчани със слава.

Саркастичният му негодник! Кога ли се е случвало това, запитах се! О, като си спомня само! Преследване през студените блата! Нападение от леопарди в лабиринт край Париж! Убийци от всякакъв вид и род, следящи стъпките ни! Повярвайте ми, оказах се прав. Щяхме да се озовем в гнездо на усойници и да се впуснем в едно от най-опасните приключения в дългата ми и разнообразна кариера. Но такъв е животът, нали? Ако седнеш на земята и заразказваш тъжни истории за крале (подсказах нещо подобно на Уил Шекспир), накрая ще откачиш. Да, точно като Хамлет, който мрачно декламира: „Да бъдеш или не, туй е въпросът.“ Уил Шекспир измисли този стих, докато изтрезняваше след пиянски гуляй с мен. Имаше лека склонност към меланхолия, наследена от майка му, а опърничавата му жена изобщо не му помагаше. Бог да ни пази, с езика й можеше да се реже желязо. Но горкото момиче може би имаше основания. Уил никога не си седеше у дома и вечно се занасяше по някаква си смугла лейди — дори на стария Шалот не каза коя е тази загадъчна хубавица. Опитах се да го накарам да промени стиха на Хамлет: „Не е важното да бъдеш“, изкрещях, „а да бъдеш щастлив!“ Старият Уил поклати глава, усмихна се мрачно и отново напълни чашата си. Така е с писателите! Не са от най-щастливите и доволни хора. Освен мен, но аз пък си имам Марго и Фийби да ме утешават и разказвам тези истории с една цел — да разкрия злините на великия звяр, да възхваля добродетелите на моя господар, защото той беше много почтен човек; и накрая и за да поуча вас, млади (и не толкова млади) хора за опасностите от похотливостта, ругаенето, перченето, пиенето, хазарта и всички други интересни страни на живота. Но младите никога не мислят, както не мислех и аз, когато продължихме пътя си и навлязохме във веселия, мръсен и шумен Лондон.

Живял съм деветдесет и пет години, но и на сто и петдесет да стана, никога няма да се уморя от Лондон. Той е мръсен, вонящ, окървавен, жесток, пъстър и абсолютно незабравим. Влязохме през Бишъпсгейт. Радвах се, че пристигаме там, но Бенджамин беше озадачен.

— Доколкото знам — извика той на Агрипа — трябваше да влезем през Кларкънуел, за да стигнем до Елтъм?

Агрипа направи гримаса.

— Искам да ви покажа къде е умрял Франческо Албрици. После може да нямате тази възможност.

Това не ме интересуваше. Просто се оглеждах, наслаждавах се на гледките, заслушвах се в шума и приказките наоколо. Търсех онези, чиято близост толкова обичах — дамите на нощта, наперени уличници в копринени рокли; магьосници и мъдреци в тъмни наметки, обшити със сребърни звезди и слънца; луди акробати, дрипави поети, които крещяха стиховете си, напети разбойници в кожи и коприна, чиито скъпи парфюми се смесваха с мириса на сяра, разхвърляна по улиците, за да приглуши вонята от изпражненията и боклуците, хвърлени там. Държах ръка върху кесията си и бях нащрек за наглите злодеи, мошениците, чистачите на торища, все прекрасни момчета, с които бях тичал в детството си.

Завихме по улица Треднийдъл, покрай оковите и влязохме в Поултри. Прекосихме Уестчийп, оставихме конете си в конюшнята на „Божият агнец“ близо до църквата „Сейнт Мери-льо-Боу“. Обесниците, които ни следваха, моментално влязоха в кръчмата и зареваха за бира, а Агрипа поведе мен и Бенджамин по оживената улица. Чийпсайд не се е променил много, затова можете да си представите сцената. На север от Чийпсайд, между колежа „Сейнт Мартин-льо-Гран“ и „Сейнт Мери-льо-Боу“ имаше две големи улици — Удстрийт и Милкстрийт. Край къщите, построени в Чийпсайд между тези две улици, минават тесни улички. Агрипа ни насочи наляво и ни показа сергията за платове, където пазарувала дъщерята на Франческо, Беатриче. После продължи още малко.

— Франческо е стоял тук — той посочи между сергиите и ние видяхме началото на тъмна уличка. — Трябва да е гледал към мястото, където се е криел убиецът.

— Ами зетят? — попитах.

— Енрико ли? — Агрипа посочи към редицата магазини зад сергията с платове. — Бил е в онази златарница. Виждате ли я, под табелката със сребърното хаванче.

— Никой ли от семейството не се е навъртал наоколо?

— Очевидно не.

— Какво е станало? — попита Бенджамин.

— Чул се гърмеж. Франческо паднал мъртъв. Събрала се тълпа, дошли Беатриче и Енрико.

Бенджамин поклати неразбиращо глава, докато вървяхме из уличките. Слънцето внезапно се скри и трябваше да стиснем носовете си, за да не усещаме вонята на човешки изпражнения и урина, да не говоря за размазаната от каруца котка, която още лежеше там с подут от жегата корем.

— И нито следа от убиеца не е открита тук? — попита Бенджамин.

— Нито следа, не са видели и някой да бяга.

Бенджамин кимна към мен.

— Роджър, иди и разпитай продавача на платове и златаря.

С удоволствие се махнах от улицата и си запробивах път през тълпата. Намръщеният продавач на платове ми каза, че бил твърде зает, за да отговаря на въпросите ми, но когато го заплаших, че ще му преобърна сергията, той въздъхна раздразнено и ме погледна с присвити очи.

— Да, да — отсече той. — Италианката беше тук, опипваше плата, баща й беше с нея. После го видях да се отдалечава.

— Чу ли изстрела?

— Мисля, че да. Погледнах и видях мъж, паднал на калдъръма. Един крадец вече беше извадил камата си, за да му пререже кесията, затова изкрещях. Събра се тълпа, после дойде младият италианец. Целият беше облечен в бяло и носеше очила.

— Очила ли? — възкликнах аз.

— Да, от най-новите, италианските, които се прикрепят с тел. Беше тук с жена си и видях, че е много късоглед. Отиде при Крокъртън, златаря. Разказах същото и на следователя, на шерифа и на помощник-шерифа. Не, не знам нищо повече. Имаш ли други въпроси?

— Не.

— Добре — изръмжа мъжът. — Тогава се разкарай.

Минах плътно край сергията му и съборих топ с платно на земята. Едно не мога да понасям в Лондон — грубостта на някои търговци! Златарят не се различаваше особено от продавача на платове. Той ме изгледа подозрително.

— Да, помня добре онзи ден — отвърна той на въпроса ми. — Младият италианец влезе тук. О, помислих си, какво конте. Беше облечен в жакет от бяла коприна с набори на ръкавите и на гърдите. Започна да ме разпитва за украшения, пръстени и други подобни. Беше много досаден, пипаше всичко — златарят посочи към вратата. — Казах му да излезе и да погледа по сергиите — там нямаше да причини толкова щети. Той излезе. Тогава чух шума — златарят сви рамене. — Това е всичко, което знам.

Поблагодарих му и излязох навън. Поех по Чийпсайд към улицата. Господарят ми и Агрипа говореха с млад мъж пред една заложна къща. Бенджамин го потупваше по рамото, докато с интерес изучаваше разписката, която той държеше.

— Какво има, господарю?

— Този младеж току-що заложи много рядка и древна чаша — очите на Бенджамин блестяха от възбуда. — Предложих да му платя двойно колкото му даде собственикът срещу разписката. После ще вляза да я откупя.

— Не, няма — отвърнах аз. Хванах опърпания младеж за рамото и се взрях в сближените му, шарещи очи. — Ах, ти, мръсник!

— Какво искаш да кажеш? — издърдори мошеникът.

— Ще ти платя три пъти колкото струва разписката при едно условие! — отсякох. — Ако ти, ти, гаден боклук, влезеш в заложната къща заедно с мен.

Той кимна, но в мига, когато си дръпнах ръката, изпусна разписката и побягна като хрътка. Бенджамин гледаше с изумление.

— Какво стана?

— Това е стар номер, господарю. Тези мръсни червеи подправят разписка от заложна къща, седят отпред и чакат. Обикновено хленчат и оплакват нещастието си. Доверчив човек като вас минава и предлага да купи разписката, смятайки, че ще си купи нещо скъпо на ниска цена. Но когато влезе в къщата, установява, че собственикът не знае нищо за това.

Агрипа се усмихна като котарак. Бенджамин ме плесна по рамото.

— Слава Богу, че имам теб, Роджър! И благодаря на Бога за проницателността ти. Бог знае какво щях да правя без теб.

Агрипа се изкашля и отмести поглед, сякаш нещо му беше заседнало в гърлото. Изгледах го свирепо, а Бенджамин ме прегърна през раменете.

— Слава Богу, че те имам, Роджър! — повтори той.

(Малкият ми капелан спира и ме пита откъде съм разбрал. Умът му е колкото гълъбово яйце! Когато бях млад, и аз правех този номер!)

Както и да е, Бенджамин каза, че е видял достатъчно. Измъкнахме групата бандити от „Божият Агнец“ и поехме към Лондонския мост. Докато си пробивахме път през тълпата, смушках Бенджамин и му показах къщичката на вратаря. Над нея се виждаше редица отрязани глави, набучени на колове; чайките гарваните и враните се биеха шумно за по-вкусни порции.

— Нашият благороден крал пак е имал работа — прошепнах.

Агрипа ме погледна през рамо.

— Помни ми думите, Роджър. Когато наистина дойде време за кръв, няма да има достатъчно колове за главите.

Думите му ме уплашиха. Осъзнах, че скоро ще попадна в лапите на Тъмния принц и пак ще трябва да танцувам на зловещите му мелодии.

Минахме през моста, през Саутпарк и завихме на югоизток към Кент. Препускахме в лек галоп под палещото слънце, покрай тучни ливади към големия дворец Елтъм. О, и какъв дворец беше той! Голямата зала беше иззидана от варовик, с ясенови греди; външният и вътрешен двор, градината, овощните дървета и полята бяха защитени с дълбок ров. Въздъхнах с облекчение — очевидно Хенри и Улси бяха в резиденцията. Въоръжени мъже с ливреите на краля или кардинала охраняваха пътя и входа към подвижния мост. Когато преминавахме, видях бесилките, издигнати в двата му края. Всяка имаше шест разклонения и на всяко висеше полугол труп.

— Какво са направили? — попитах. — Изкашляли са се в присъствието на краля?

— Не — отвърна Агрипа. — Ограбвали складовете му. Били са вратари и прислужници, крали са провизии от кухнята и килера, за да ги продават на пазара в Лондон.

Закрих носа и устата си, за да не усещам вонята, докато Агрипа спря и показа пълномощните и заповедите си на пазачите. Минахме под свода при къщичката на вратаря и влязохме във външния двор. Един шамбелан ни уведоми, че Хенри и кардиналът ловували по ливадите край реката. Агрипа му каза да ни покаже стаите.

— Тук ли са флорентинците? — попита той.

Шамбеланът кимна.

— Покажи на кралските гости покоите им — Агрипа посочи към нас. — Бенджамин, Роджър, умийте се и се преоблечете. Можете да се срещнете с Албрици в голямата зала.

И се запъти нанякъде, докато шамбеланът, на чието кисело лице се беше изписало неодобрително изражение, заситни пред нас. Потни носачи, преметнали през рамо дисагите ни, се влачеха отзад. Мога само да кажа, че се радвам, задето не трябваше да носим проклетите неща. Гости! Настаниха ни в горната част на една от пристройките в малко таванче точно под покрива — с голи дъски, мръсни стени и прекалено нисък таван. Леглата ни бяха малки, а за принадлежностите ни имаше само една очукана ракла. Бенджамин възрази, но шамбеланът се наду като гълъб. Каза, че дворецът бил пълен и сме имали късмет, че не са ни настанили в конюшните.

— Бих предпочел да съм при конете, петниста жабо! — извиках след него, но той не се и обърна.

Затръшнах вратата зад гърба му и разопаковах дисагите. Измихме се с една и съща кана вода. Вече ме бяха хванали дяволите. Слязох долу и се върнах след успешен набег в кухнята с кана вино, две чаши пресен хляб и сравнително чисти кърпи.

— Откъде взе тези неща, Роджър? — попита Бенджамин.

— „Скъпият ти чичо“ ги е оставил за нас.

Но той не усети сарказма ми, както обикновено — толкова беше невинен и наивен! Седна на леглото си, раздели хляба и отпи от доста разреденото вино.

— Танцът пак започна, а, Роджър?

— Да — отвърнах горчиво. — Първо тук, а после — хей-хо — във Флоренция.

Бенджамин се усмихна.

— Не унивай толкова, Роджър. Помисли колко неща ще видим. Мисли за слънцето, за красотата. Казват, че италианските градове са най-красивите на света, а Флоренция била тяхна царица.

— Казват също — отвърнах аз, — че много хора умират там млади.

Бенджамин отказваше да падне духом. Сменихме ботушите с по-удобни обувки и слязохме в залата. Там цареше обичайният хаос — слуги и икономи се мъчеха да подчертаят кой е по-важен и с по-висок сан. Самата зала беше охранявана от кралски алебардисти и трябваше да бием пети, докато дойде Агрипа, за да ни вкара вътре.

— Семейство Албрици скоро ще дойде — прошепна той.

Огледах пустата зала. Беше красиво, дълго помещение, осветено от трикрили прозорци в двата края и големи прозорци с ниши от всяка страна. Мебелировката се състоеше от великолепни позлатени столове, табуретки, изящни маси и тежки шкафове. Цветни знамена висяха от гредите на тавана. Прекрасните картини по стените се редуваха с гербове и различни символи на рицарите на Жартиерата, а полираният дъбов под беше покрит с дълги вълнени килими. Влязоха още слуги. Масата на подиума беше скрита зад сини кадифени завеси — сега ги дръпнаха и наредиха столове около нея. Щях да питам Агрипа дали кралят ще се връща, когато облечен в яркочервено и златисто наметало хералд влезе в залата.

— Негова светлост Родриго Албрици!

Херолдът отстъпи встрани, когато братът на Франческо, Родриго, сега глава на семейството, влезе, последван от останалите Албрици.

Първото ми впечатление беше за гордост и пъстрота. Семейството изглежда ни най-малко не беше смутено от скорошната и внезапна кончина на Франческо. Едва ни забелязаха. Агрипа се спусна към тях като черен паяк. Поклони се и целуна отрупаната с пръстени ръка на Родриго, докато останалите членове на семейството бъбреха и се въртяха наоколо. Агрипа прошепна нещо на Родриго и флорентинецът се втренчи в нас изпод тежките си клепачи. Лицето му беше смугло и обгоряло от слънцето. За наша изненада косата му не беше черна, а кестенява, ниско подстригана, както и брадата и мустаците, които той леко потриваше, докато гледаше към нас.

Прилича на ястреб, помислих си или на пъстропер сокол, безмилостен и властен. Родриго продължи да ни гледа, после устата му се изкриви в самодоволна усмивка, сякаш беше очаквал едно, а открил друго. Опасен човек, заключих аз. Още по-опасна изглеждаше особата от дясната му страна, чието лице, тъмно като на мавър, беше обградено от блестяща черна коса. Имаше едновременно женствени и сурови черти, които не подхождаха на кожения жакет, обкованите с метал ленти на китките и бойния колан, увит около тясната талия. Мъжът — предположих, че е кондотиерът Джовани — беше въоръжен със сабя и две ками. Родриго се обърна и му прошепна нещо, явно тайна шега, защото устните на събеседника му се разтвориха в усмивка. Зърнах бели остри зъби — приличаше на вълкодав, който се кани да нападне.

Агрипа се изкашля и ни покани с ръка на масата. Докато заемаха местата си, бързо изучавах останалите от групата. Бианка, закръглена и хубавка, беше облечена в черна копринена рокля, а гарвановочерната й коса бе скрита под бяла пребрадка. По лицето й още личаха сълзите — това трябва да е скърбящата вдовица, помислих си. Алесандро, високомерният син на покойника, беше облечен в черно кадифе и строгостта на облеклото му се смекчаваше само от бялата яка на батистената му риза. Той също носеше боен колан, както и късогледият Енрико — мъж с пясъчноруса коса и приятно, гладко обръснато лице. Той предизвика объркване, когато се спъна в столовете и събуди смях. Накрая жена му Беатриче го дръпна за ръката. О, тя беше сладкопойна птичка! Една от онези руси италианки, които се срещат в някои части на Ломбардия — със златиста кожа, златиста коса и ясносини очи — типът, тъй много харесван от Ботичели и големите придворни художници. Беатриче също беше облечена в траурни одежди, но много елегантни. Воалът й беше от златиста дантела, тъмната й кадифена рокля, затворена до шията и опъната от изпъкващите й гърди, се спускаше на пищни гънки от талията. Най-накрая тук беше и Пренесте — лекар и капелан, с умно лице, проницателен поглед, дълъг нос, сребристосива коса и мустаци.

Да, помислих си, Шалот ще си има неприятности. Грешах — чакаха ни не неприятности, а нещо по-лошо — кърваво убийство.