Пол Дохърти
Гнездо на усойници (15) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава тринадесета

Господарят на Осмината ни откара до Флоренция. Небето вече аленееше. Около нас мълчаливо се бяха скупчили черните ездачи на Серафино, чуваше се само тропотът на конски копита. Главатарят и двамата му телохранители яздеха най-отпред. Аз бях заел място зад скърцащата каруца, за да наглеждам господаря си. Той спеше и лицето му все още беше бледо. Притеснявах се, защото някои отрови и сънотворни отвари въздействат по странен начин на мозъка и той никога не успява да излезе от мрака на съня. Бях загрижен, искаше ми се да го прегледа някой опитен лекар. Чудех се дали мога да убедя Господаря на Осмината, но си спомних колко черно е сърцето му и осъзнах, че молбите ми няма да доведат до нищо.

Влязохме във Флоренция през една странична врата и за моя изненада, вместо да се отправим към Смраднята, брат Серафино ни поведе към седалището на Братята на Милосърдието, които внимателно и нежно пренесоха Бенджамин по тъмните коридори до стая с белосани стени. Господарят на Осмината дойде с нас и направи нещо съвсем неочаквано — стисна ми ръката!

— Довиждане, мастър Шалот — той се засмя тихо на изненадата ми. — Ти се боеше от най-лошото, нали, англичанино? Не си в опасност, а имаш и могъщи покровители — той пъхна палци в колана си и леко наклони глава. — Странен човек си, Шалот. Смятах те за страхливец.

— Такъв съм си — отвърнах. — Кълна се, че във Флоренция се бих повече, отколкото когато и да било в живота си.

Брат Серафино се засмя и тръгна към вратата. На прага спря и ме погледна с лукава усмивка.

— Мастър Шалот, ако някога се върнеш тук, трябва пак да ни погостуваш!

Показах му среден пръст, но вратата вече се затваряше. Братята се бяха събрали около леглото на господаря ми и оживено разговаряха. Потърсиха пулса на шията му, повдигнаха клепачите му, подушиха дъха му. Бог ми е свидетел, добри хора бяха — някои от най-опитните лекари, които съм виждал. Един от тях леко ме потупа по китката и се усмихна.

— Тревожи се не — каза той.

— Искаш да кажеш, не се тревожи?

— Si, и това също.

Донесоха някакви отвари, които миришеха на конска пикня и ги изляха в гърлото на Бенджамин. После отстъпиха и един от тях поднесе пред лицето му купа. Господарят ми се размърда и се обърна рязко настрани. Повърна така силно, както аз, когато бях препил в кръчмата „Бесилото“ край Ипсуич. Уплаших се, но братята бяха много доволни. Гледаха съдържанието на купата, сякаш в нея имаше купчина рубини и диаманти. Дадоха му още една доза от отварата и той пак повърна. Стаята замириса отвратително, но братята подскачаха ентусиазирано от крак на крак, доволни, че стомахът му се е пречистил. Потретиха процедурата и господарят ми започна да проявява признаци на пробуждане. Оставиха го малко да си почине, после донесоха нова чаша. Долових аромата на вино, подправено с нещо. Насила изляха и нея между устните му. Господарят ми я изгълта, падна назад и захърка, сякаш беше съвсем здрав. Един от монасите, плешив, с весели очи, погледна към мен. Напълни отново чашата и ми я подаде, аз я изпих и в следващата минута спях дълбоко.

На другата сутрин ме събуди Бенджамин. Очите му бяха подпухнали, но изглеждаше здрав.

— Роджър, спиш като пън! — пошегува се той. — За бога, човече, кажи какво стана!

Разтърках очи, изправих се и го погледнах.

— Ти си се оправил, господарю.

— Да, благодарение на теб. Хайде, разкажи ми всичко.

Но беше невъзможно да разговаряме, защото добрите братя се върнаха, за да поздравят себе си и нас. Отведоха ни долу в трапезарията и ни нахраниха с най-вкусното задушено, мек бял хляб и леко бяло вино, в което, както усмихнато се заклеха, нямаше никакви отвари. Бенджамин беше ненаситен. Докато се хранеше, му разказах какво се беше случило. От време на време той спираше и задаваше по някой въпрос. Когато свърших, остави лъжицата си, облегна се с лакти на масата и ме погледна.

— Не помня много — каза. — Джовани дойде в стаята ни. Каза, че отворили ново буре фалернско и трябвало да го опитам. Така и направих. Но не изпих цялата чаша, защото миришеше необичайно. Джовани ме наблюдаваше с любопитство. Попитах го какво има. Той изглеждаше уплашен, отстъпи една крачка назад и каза, че лорд Енрико се е върнал — Бенджамин сви рамене. — След това нищо не помня. Лежах на леглото. Знаех, че съм направил ужасна грешка. Помня само, че ти влезе. Носеше ли някого?

— Мария — отвърнах тихо.

Тъга забули очите му.

— Бог да я прости! След това помня, че ме взеха и ме понесоха надолу по стълбите. Видях труп на жена, която лежеше там като убито куче.

— Беатриче — обясних.

— След това — продължи Бенджамин — пак изпаднах в забрава. Докато не се събудих тази сутрин, чувствайки известна слабост и гладен като вълк. Видях над себе си братята, които бърбореха като свраки и сочеха към теб с тъжни очи и лица. Клатеха глави и цъкаха с езици. Мили Боже! — Бенджамин скри лице в ръцете си. — Изобщо не предполагах, че Енрико ще направи това! Планирах да се изправя срещу него, когато се върнеш — той поклати глава. — Подцених омразата му и жаждата за отмъщение! — Той стисна ръката ми. — Роджър, никога няма да забравя това, което стори. Ти се държа изключително смело!

— Просто имах късмет! — отвърнах горчиво. — Кога ще можем да се приберем? — Огледах белосаната трапезария. — Братята са добри хора, но…

— Скоро, Роджър — каза Бенджамин. — Съжалявам за тези ужасни, ужасни убийства!

(Господарят ми никога не забрави събитията от вила Албрици и не можа да си прости. Но така помъдряваме, вглеждайки се в миналите си грешки. А и какво можехме да направим? Енрико бе си поставил за цел да убие всички от семейство Албрици. Въпреки това споделях мъката на господаря ми. Всяка пролет, когато времето се обърне, плащам да отслужат литургия за нещастните души. А Мария? Тя беше нещо различно. С нея умря и малка част от мен!)

— Ние се оказахме прави, господарю — ободрих го. — Енрико беше убиецът. Но той няма нищо общо със смъртта на Борели. И не е знаел за картината.

— Не — разсеяно каза Бенджамин. — Сигурно си прав. Още сме на тъмно, Роджър, и играта не е приключила.

Изстенах, но господарят ми се оказа прав. Няколко часа по-късно, докато седяхме на сянка в градината на манастира, онова испанско изчадие, негово преосвещенство кардинал Джулио Медичи, владетел на Флоренция, изпрати хората си да ни вземат. Очакваше ни, както преди, в своите разкошни и просторни покои с изглед към площада. Но този път не беше толкова любезен. Седеше зад писалището на високия си стол с тапицирана в пурпурно облегалка като коронована особа. Приличаше на красив сокол, който се чуди дали да нападне.

— Капитанът на стражата ми — започна той — е бил във вила Албрици. Из цяла Флоренция се носят новините за убийството им.

— Убиецът беше Енрико — каза му господарят ми.

— Да, знам — отвърна кардиналът.

— Енрико смяташе — продължи Бенджамин, — че синьор Франческо Албрици и брат му Родриго стоят зад убийството на баща му. Как може да е узнал това, твое преосвещенство?

Кардиналът го изгледа заплашително.

— Какво каза, англичанино? — тихо попита той.

— Някой му е казал — енергично каза Бенджамин, — че семейство Албрици са били убийците и са взели изумруда от тялото на баща му. А после го крили, докато не го подарили на крал Хенри.

Кардиналът неспокойно се размърда на стола си.

— Но този изумруд, твое преосвещенство — Бенджамин посочи картината на стената — е същият, който носиш на този портрет, завършен няколко години или дори само няколко месеца след смъртта на бащата на Енрико. От малкото, което знам — Бенджамин скръсти ръце — бащата на Енрико отишъл в Рим, за да купи скъп изумруд от един източен търговец. Сигурно си спомняш, твое преосвещенство, че по онова време Рим е бил управляван от твоя чичо, папа Лъв X. Както и да е, бащата на Енрико бил убит и големият изумруд изчезнал. Чудя се дали…

Кардиналът се пресегна през писалището и почука с пръст по него.

— Да, аз дадох изумруда на синьор Франческо Албрици — рязко каза той. — И му наредих да не казва на никого откъде го е взел, а да го обяви за част от семейните съкровища — той разпери ръце и се облегна. — Поне това можех да направя. Синьор Франческо щеше да похарчи много сребро за пътуването си до Англия. Не можех да очаквам сам да купи скъпия подарък. — Но — той вдигна показалец — вие нямате доказателство, че това е бил изумрудът, взет от бащата на Енрико.

— Твое преосвещенство е прав — усмихна се господарят ми. — Нямам никакви доказателства, само предполагам. Не те и обвинявам, че имаш пръст в ужасното убийство в Рим преди толкова много години. Въпреки това ще спомена, че скъпоценностите никога не са били намерени. Странно е, че си дарил такъв скъп камък на лорд Франческо, за да го подари, на нашия благороден владетел. Може би е просто съвпадение, че именно този жест сложи началото на убийствата в семейство Албрици. Все пак, какъв друг мотив имаше Енрико за тази касапница, освен отмъщението? — Бенджамин се размърда на стола си. Беше изпълнен с ярост към облечения в коприна демон, който тъй спокойно седеше срещу нас. — Затова — продължи той — се връщам към първия си въпрос. Кой би казал на Енрико всичко това? Със сигурност е бил човек с власт, някой, който има достъп до много тайни. Енрико вече е бил възмутен, че са го принудили да се ожени за Беатриче. Може би е хранел смътни подозрения, които са били подхранени от тази влиятелна особа. Но се е нуждаел от по-убедително доказателство, за да бъде сигурен. Смятам, че това доказателство, твое преосвещенство, е бил изумрудът.

— Мога да наредя да ви арестуват за държавна измяна — промърмори кардиналът.

— Съмнявам се. Хората може да започнат да си задават въпроси. Все пак ти напълно унищожи две от най-влиятелните флорентински фамилии — фамилии, които никога не са приемали изцяло управлението на Медичите над Флоренция.

Кардиналът си позволи лека, суха усмивка.

— Не забравяй, че синьор Франческо подари и други неща на краля.

— О, да, картината на клетия Борели, поръчана от лорд Албрици.

В очите на кардинала затанцуваха дяволити пламъчета. Той се закани с пръст на Бенджамин.

— Бива те, англичанино. Много, много си добър.

— Не! — отсече Бенджамин. — Заради мен умряха други хора и вероятно никога няма да бъдат отмъстени. Не лорд Франческо е поръчал онази картина, а ти!

— Така ли? И защо да съм аз?

— Като услуга.

— За какво?

— Ако Рим каже „да“ — цитира Бенджамин, — и Англия ще каже „да“. Какъв беше тайният смисъл на картината, твое преосвещенство?

Кардиналът отметна глава и се изсмя. После леко потупа облегалките на стола си.

— Наистина не знам, англичанино. Сериозно ти казвам, нямам представа.

— Но Борели трябва да е знаел! — намесих се аз.

— Може би — сатанинското изчадие избърса сълзите от смях по лицето си. — Но за съжаление синьор Борели стана жертва на ужасно злодеяние. Мисля, че погребението му е днес. Бог да ни пази! — кардиналът въздъхна. — В днешно време има толкова много насилие! — Той погледна към часовника, който започна да бие. — Tempus fugit — промърмори той, — tempus fugit — после се изправи. — Приключихте работата си тук — изгледа ни сурово. — Ако имаш още въпроси, мастър Даунби, питай скъпия си чичо. Той ще ти отговори. — Джулио любезно ни побутна към вратата. — Ще откриете на двора оседлани коне и багажа си. Трябва да напуснете Флоренция веднага. До седмица ще бъдете на кораб за Англия. Помниш ли отговора за чичо си?

Бенджамин кимна.

— Тогава се постарай да му кажеш истината.

Точно се канехме да излезем, когато кардиналът тихо каза зад нас:

— Мастър Даунби!

Обърнахме се.

Той очерта кръстен знак във въздуха.

— Заповядай след година в Рим.

После се засмя тихо и иронично, а ние с Бенджамин поехме по галериите, докато излязохме на обления в слънчева светлина двор.

Група здрави прислужници с ливреите на Медичи ни очакваха. След час бяхме вън от Флоренция и под палещите лъчи на слънцето препускахме по крайбрежния път към най-близкото пристанище. Там останахме още един ден, преди водачът на ескорта да ни осигури места на генуезкия кораб, който заминаваше за лондонското пристанище. Чувствах се добре на борда и макар че облекчението ми се примеси с опасения, когато се отправихме към открито море, плаването ни мина леко. Не срещнахме галери на турски корсари. В Бискайския залив ни пресрещна буря, но като цяло пътуването ни беше безметежно. След три седмици времето стана по-хладно, морето се успокои и когато белите скали на Англия се появиха пред погледите ни, аз паднах на колене и благодарих на Бога. Беше ми дошло до гуша от измамния блясък на Флоренция. Не съм вярвал, че ще изпитам такова желание да се мушна в постелята в Ипсуич и да заспя блажено. (Е, поне докато пристигне млекарката.) Но Бенджамин беше мълчалив. Още страдаше заради избиването на семейство Албрици. От време на време се ядосваше открито на злината на Джулио Медичи.

— Не разбираш ли, Роджър — каза ми той горчиво на няколко пъти, докато стояхме, облегнати на релинга и гледахме как слънчевите лъчи танцуват по морската повърхност. — Не разбираш ли, че семейство Албрици може би са били невинни? Възможно е Медичите от Рим, дори самият кардинал да са отговорни за убийството на бащата на Енрико. От това са спечелили не само скъпоценностите, но и са премахнали от пътя си една влиятелна флорентинска фамилия. А после използваха Енрико, за да унищожат и Албрици.

— Но това не е всичко, нали, господарю?

— Да, и скъпият ми чичо знае останалото. Борели не е трябвало да стигне до Англия.

— Тогава защо ни изпратиха?

— За да предадем съобщение на лорд Джулио, да изразим гнева или предполагаемия гняв на нашия владетел от смъртта на Франческо Албрици. Ние сме само пешки, Роджър. Но в шаха, ако използваш пешките умело, можеш да вземеш офицер или дори цар.

Поехме по Темза и корабът акостира на Даугейт. Попивах с поглед гледките, миризмите и шумовете на Лондон. Беше сива и студена утрин, но за мен това беше раят на земята. Дори баржите, които изхвърляха боклук в реката, ми се струваха красиви, а след като слязохме на брега изненадах господаря си, защото паднах на колене и целунах кея. Не се радвах, само защото съм отново в Лондон. Бях доволен, че ще се отърва от удушвачи, саби и най-вече от звъна на метал в метал. Тръгнах направо за любимата си кръчма, където се настаних удобно в тъмното и вмирисано помещение, докато господарят ми продължи по реката, за да посети Джоана в манастира „Сион“. Изпих три литра бира и запях с група моряци. Дори тях успях да изненадам с мръсните песни, които знаех.

Късно следобед господарят ми се върна, тъжен и унил. Макар и красива, Джоана беше безумна, полудяла заради благородния си любим, който я прелъстил и изоставил. Бенджамин го беше убил, но твърде късно. Джоана живееше в миналото и постоянно чакаше на прозореца младия Кавъндиш да се върне. Моето настроение само влоши нещата. Бях пиян като талпа и когато господарят ми пристигна, една сладурана ме беше прегърнала, а ръцете ми ровеха из корсета на друга. И двете пищяха от смях, докато им разказвах моята версия на историята за проповедника, магарето и гърдестата селска мома.

(Извинете, капеланът иска да му я разкажа. Удрям го здраво по кокалчетата с бастуна. Твърде млад и невинен е, а историята е дълга и много, много цинична.)

Както и да е, господарят ме извлече от кръчмата. Взехме си стая в един хан в Чийпсайд. Помня само, че пях по целия път дотам. Май още пеех, когато се стоварих на леглото напълно облечен и потънах в дълбок сън.

На другата сутрин, малко по-мъдри и малко по-трезви, двамата с Бенджамин се представихме в канцеларията на краля в Уестминстър. Сополивият писар, който отговаряше за кралските пратеници, ни съобщи, че негово сатанинско величество и любимият му кардинал били в Съри. Казаха ни да почакаме. Поне час висяхме на една пейка в мрачен коридор. Бенджамин непрекъснато ходеше при писаря и питаше има ли новини. Писарят вдигаше към нас слабото си, тясно лице, потупваше се с перото по носа и ни казваше да бъдем търпеливи. Господарят ми крачеше нервно напред-назад. Реших да вбеся писаря колкото се може повече — кашлях, кихах и се оригвах възможно най-шумно. Изглежда това подейства, защото той се засуети и докато замислях поредната си магария, една дребна, облечена в черно, фигура се появи на вратата — доктор Агрипа, все същият, такъв, какъвто го бяхме видели в Елтъм. Херувимското му лице се разтопи в усмивка. Той разтърси ръцете ни и ни потупа по гърбовете. Изглеждаше много доволен да ни види, нарече ни „добри момчета“ и ни каза, че имал нареждания от Улси. Хванах го за ръкава и погледнах в непроницаемите му очи, черни като въглени.

— Какво ни е скроил сега, докторе?

Той вдигна невинно вежди.

— Какво имаш предвид, скъпи ми Роджър?

— Не ми се умилквай! — изръмжах. — Доктор Агрипа, станах жертва на злодеяния, стреляха по мен, лежах в затвора, щях да умра от морска болест и се сблъсках с някои от най-проклетите негодници, които ходят по тази земя! За какво? — Отблъснах ръката на Бенджамин, който се опитваше да ме успокои. — Къде са дебелият Хенри и великият му съветник Том? Приключиха ли вече с нас? Не ги ли интересуваме повече?

Бенджамин ме разбра.

— Доктор Агрипа — меко се намеси той, — къде е картината на Борели?

— Да, проклетата картина! — изсъсках аз.

— О, докато ви нямаше, тук избухна пожар. Малка злополука в кралските покои. Няма сериозни щети, но за съжаление картината беше унищожена.

Бенджамин се наведе и прошепна нещо на ухото на Агрипа. Лекарят учудено отдръпна глава.

— Мисля, че е най-добре да ме последвате — каза той.

Излязохме от двореца и известно време мълчаливо вървяхме по Флийт Стрийт. Пред кръчмата „Златната крина“ Агрипа ни каза да почакаме и влезе. След няколко минути се появи, за да ни покани да го последваме.

Заведе ни право на горния етаж.

— Храната тук е много вкусна — каза той. — Прясно телешко в пикантен сос с лук. Имат и хубав кларет. Наех стая.

Идеше ми да го сритам. Бях ядосан и на господаря си, задето се държи толкова тайнствено.

— Какво става? — изсъсках.

— Досега не можех да ти кажа, Роджър — прошепна Бенджамин, — но унищожението на картината на Борели потвърди подозренията ми.

Стаята беше доста приятна, а храната — много вкусна. Агрипа все още се правеше на безгрижен придворен. Едва когато прислужниците се оттеглиха, той стана, заключи вратата и се изправи срещу нас.

— Какъв е отговорът на кардинал Джулио?

— Рим ще каже „да“ — отвърна Бенджамин.

Агрипа се отпусна и се усмихна.

— Не те ли интересува и останалото? — възкликнах.

Докторът отново седна.

— Ако искате, разкажете ми. Виждам, че мастър Борели не е дошъл с вас.

— Не, беше леко неразположен — отвърнах му.

— Мъртъв е — каза Бенджамин. — Както и всички от семейство Албрици.

Агрипа повдигна вежди.

— Разкажете ми.

Бенджамин му предаде накратко приключенията ни. Агрипа слушаше с внимание, кимаше и от време на време промърморваше нещо под нос.

— Кралят ще бъде доволен — възкликна той, когато Бенджамин свърши. — Както и кардиналът.

— Какво означава съобщението? — попитах.

Агрипа сви рамене.

— Не знам. Иначе щях да ви кажа.

Бенджамин се наведе над масата.

— Тогава аз ще ти кажа, добри ми Агрипа. През 1509 година — тихо каза той — бащата на нашия крал умирал. Сър Едуард Трокъл бил негов лекар. В годината преди смъртта му старият крал и синът му, настоящият владетел, се скарали сериозно, Бог знае по каква причина. Може би Хенри VII, мир на праха му, е съзрял убийствената лудост в душата на сина си.

Внимателно наблюдавах Агрипа.

— Той е луд — прошепнах аз. — Ти сам го каза, Агрипа. Той е Тъмният принц от древното пророчество, който ще удави кралството в кръв.

Очите на Агрипа изсивяха. Той докосна устните си и лукаво погледна към Бенджамин.

— Продължавай! — подкани го.

— Старият крал се бил скарал и с амбициозния си писар Томас Улси. Всички се отнасяли с презрение към принца на Уелс и към младия Улси. Кариерата на чичо ми можела да приключи тогава. Но за да съкратя една много жестока история, принц Хенри, озлобен от гнева на баща си и изпълнен с желание да сложи ръка върху короната, отровил собствения си баща. За тази цел използвал сър Едуард Трокъл.

Лицето на Агрипа остана безизразно. Признавам, че макар да смятам Хенри за най-големия негодник на Божията земя, не можех да повярвам на ушите си.

— Не може да бъде, господарю! — възкликнах.

— Говоря истината — продължи меко Бенджамин. — С мълчаливото одобрение или активното съучастие на Трокъл младият принц дал на болнавия си баща пагубна отвара. Старият крал умрял и Хенри бил коронясан. Трокъл се оттеглил с почит в провинцията в Есекс. Не съм съвсем сигурен за ролята на чичо ми във всичко това, но мисля, че го е разбрал. Помниш ли историята, че старият крал си водел дневник, който любимата му маймуна скъсала и изяла? — Бенджамин се усмихна. — На онази картина имаше маймуна. Сещаш ли се?

Кимнах.

— Може би скъпият чичо го е намерил и внимателно залепил листата. Както и да е, сигурен съм, че старият крал, самотен и уплашен, е написал там, че се бои от сина си. Може би дори е подозирал, че го тровят.

— Затова ли Трокъл се е самоубил? — попитах.

— Да, помниш ли поканата? Добрият сър Едуард беше поканен да отиде в двора и да занесе определени билки. — Бенджамин леко се усмихна — Отне ми известно време, докато осъзная, че в списъка са изредени не само обикновени билки, а и отрови като беладона и напръстник. Цветето, което Хенри държи на онази картина е много отровно — вид орхидея, широколистен дремник. Често го бъркат с лилия. — Бенджамин докосна ръката ми. — Затова изпратих теб и бедната Мария при билкарката в селото до вила Албрици. Повечето отровни цветя и билки, изобразени на картината, са известни и в Англия, и в Италия.

— Значи Трокъл — прекъснах го — е прочел между редовете на поканата.

— Определено. Впоследствие, когато видял имената на отровните растения, е решил, че го викат в двора, за да отговаря за някои тайни престъпления. Затова постъпил като римлянин — напълнил ваната с гореща вода и си прерязал вените.

— Но защо чичо ти е заплашил Трокъл? — попита Агрипа, леко наклонил глава на една страна.

— Той не е заплашвал Трокъл — отвърна Бенджамин, — а краля. Хенри сигурно е видял копие от писмото, чул е за смъртта на стария лекар и е разбрал, че първият му министър по един или друг начин също е посветен в част от тайната.

— Не вярвам — прекъснах го аз. — Смятам, че Улси от самото начало е участвал в заговора за убийството на стария крал. След като той умрял, тримата заговорници никога не споменават за отровата. Трокъл се оттегля рано от поста си, Улси се издига бързо, а Хенри е господар в собствения си дом. Историята е потулена до мига, когато Трокъл намеква, че би искал да напусне страната и Улси му праща покана за двора.

— Смяташ, че скъпият ми чичо е бил част от заговора от самото начало?

— Да — изръмжах. — Трокъл е бил в безопасност, докато не е пожелал да замине в чужбина. Може да си е мислел, че и тогава ще е в безопасност, че чичо ти е забравил станалото преди шестнайсет години. Поканата и скритият й подтекст обаче буквално уплашили Трокъл до смърт.

— Ами картината? — попита Агрипа. — Какво общо има тя?

— А! — Бенджамин побутна встрани чинията си. — И тримата знаем — тихо каза той, — че кралят е уморен от настоящата си съпруга Катерина Арагонска. Носят се слухове, че нежната съвест на краля страда от скрупули, задето се е оженил за вдовицата на брат си.

— Но Катерина — казах аз — беше девица, когато се ожени за Хенри. Бракът й с по-големия му брат Артър не беше консумиран.

— Хенри не го е грижа за това. Катерина, Бог да я благослови, е стара и трътлеста! Но по-важното е, че не му е родила син, а Хенри остарява. Подозирам, че е започнал да обвинява Улси, търсейки изход и чичо ми е започнал да крои планове. — Бенджамин се приведе напред и напълни чашите ни. — Как може Хенри да се отърве от Катерина? — попита той.

— С отрова — предположих аз. — Дебелият негодник е способен на всичко!

— Катерина си има собствен лекар — обади се Агрипа. — Освен английска кралица, тя е и испанска принцеса. Императорът не би бил доволен, ако й се случи нещо.

— Какво би направил — попита Бенджамин, — ако внезапно те загризе съвестта, както нашия крал?

— Ще поискам анулиране на брака — отвърнах. — От папата. Ще накарам кралските правници да оспорят валидността на брака по принцип.

— Да — каза Бенджамин, — но сегашният папа Адриан VI е почтен и много свят човек. Той би отхвърлил подобна молба.

— Но един по-корумпиран папа не би го направил — вметнах.

— Именно — продължи Бенджамин. — Миналата есен скъпият ми чичо взе участие в тайна дипломатическа среща в Болоня привидно с цел Англия, италианските републики и императорът да сключат съюз срещу стария си враг, френския крал. — Бенджамин отпи от чашата си. — На тази среща присъствали и чичо, и кардинал Джулио Медичи. Те разговаряли, разхождали се дълго във вечерния хлад. Лорд Джулио споделял собствените си проблеми, враждебността на влиятелни флорентински фамилии като Албрици и най-вече за голямото си желание да стане папа. А за какво ли е говорил Улси, Роджър? За страха си да не изгуби властта си върху краля и желанието на дебелия Хенри да анулира брака си?

— Естествено! — прошепнах. — И тогава са скроили плана.

— Да, кардинал Джулио е замислил да убие сегашния папа. Адриан ще умре тайно и мистериозно. Ще има конклав на кардиналите. Англия ще подкрепи избора на Джулио Медичи за папа, но — Бенджамин прокара пръст по ръба на чашата си — нашият кардинал във Флоренция не иска да замине за Рим със съзнанието, че зад гърба му хора като Албрици ще завземат властта. Затова ги изпраща в Англия. Преди да заминат, Джулио казва на Енрико, че семейство Албрици са виновни за смъртта на баща му и чичо му и че изумрудът, който лорд Франческо ще подари на крал Хенри, е доказателство за това. Той убеждава Енрико да започне отмъщението си далеч от флорентинска земя, за да избегне обвиненията.

— Ами картината? — отново попита Агрипа.

— В Болоня — отвърна Бенджамин — лорд Джулио разкрил тайната си на Улси и поискал друга уличаваща тайна в замяна. Улси му разказал за убийството на Хенри VII и помолил кардинала да изпрати по семейство Албрици картина, която да подсказва, че е наясно с тайната.

— Защо? — попита Агрипа.

— Като напомняне за тайното споразумение между Улси и Джулио Медичи. Всеки имал властта да изнудва другия. Албрици поръчал картината, без да подозира скритото й значение и сцената била подготвена. Джулио знаел истината за смъртта на стария крал. Улси знаел, че Джулио категорично е решил да унищожи не само фамилията Албрици, но и папа Адриан VI и да се увенчае с папска тиара. В крайна сметка — замислено каза Бенджамин — и двамата успяха. Албрици ги няма, Енрико също и никой не може да припише вината на рода Медичи.

— Това се опитваше да разбере Господарят на Осмината, нали? — възкликнах.

— Да — отвърна Бенджамин. — Сега Трокъл е мъртъв, Улси е сигурен във властта си, защото Джулио Медичи му се е заклел, че ако стане папа, ще анулира настоящия брак на краля. — Бенджамин въздъхна. — Той на свой ред успя да унищожи Албрици и да си осигури подкрепата на Англия. — Борели е мъртъв — някой от хората на кардинала се е погрижил за него — картината е унищожена, а ние танцуваме весело по пътя към ада.

Агрипа се подпря на масата и поклати глава.

— Не ми ли вярваш, доктор Агрипа?

Магът потърка лицето си.

— Чувал съм слухове — каза той, — че старият крал бил отчужден от сина си. Че се настроил срещу Улси. Знам, че Трокъл е бил постоянно наблюдаван. Вярно е, че чичо ти се срещна с Джулио Медичи в Болоня. Кралят беше нетърпелив и желаеше да се отърве от Катерина. Сигурно е и че кардинал Джулио е лош човек. Мразеше Албрици и иска да стане папа. Да, това са все нишки от едно и също въже. Но ми кажи за картината.

— Помисли за нея — отвърна Бенджамин. — Оригиналът е унищожен, но помниш ли цветята?

— Да.

— Като се замислиш, всички бяха отровни! Ами малката картинка върху гробницата? Светец, облечен в броня. Помислихме, че е свети Георги. Всъщност е свети Юлиан Хоспиталиерът. Малцина знаят легендата за този светец. Юлиан бил войник, който убил собствените си родители и прекарал живота си в изкупление на ужасното си престъпление. Хенри е разбрал значението му. Сигурен съм, че е имало и други скрити знаци — затова картината е унищожена. Разбира се, Борели е бил убит, за да не се замисля над това, което е нарисувал.

Агрипа се почеса по брадата.

— Но защо е била изпратена картината на Хенри?

— Първо, Улси деликатно е намеквал на краля за заговора. Второ, лорд Джулио е показал, че знае за мрачната им тайна.

— Но защо го е направил?

— Като гаранция. Улси, Хенри и Джулио вече са свързани с верига от ужасни, убийствени тайни. Това ще ги кара да изпълнят обещанията си за бъдещето.

— Какво ще стане сега? — попитах.

Бенджамин се изправи и се протегна.

— Очаквам, че до дванайсет месеца ще имаме нов папа, бракът на Хенри ще бъде анулиран, а кардинал Улси все така ще бъде най-довереният му служител.

Агрипа се изправи и прокара пръсти по ръба на черната си шапка. Лицето му беше пребледняло, очите му имаха цвят на кремък.

— Казах ви — тихо каза той, — че Хенри е Тъмният принц от пророчеството на Мерлин. Кралят ще бъде много доволен от вас. Ще получите благодарностите му, защото смята, че плановете му със сигурност ще се осъществят.

— Още не мога да разбера — обадих се — защо кардинал Джулио и кардинал Улси са толкова близки.

Агрипа вървеше към вратата.

— Преди години — каза той — Улси прехвърли постъпленията от епископството в Устър на Джулио Медичи.

Той се усмихна на изненадата ми.

— Да, Джулио Медичи е епископ на Устър от известно време. — Агрипа сви рамене. — Естествено, никога не е стъпвал там, но се радва на доходите от една от най-богатите английски епархии. Срещата в Болоня само затвърди приятелството му с Улси.

— Има и друга причина, нали? — попита Бенджамин, загледан в Агрипа. — И мисля, докторе, че знаеш повече, отколкото ни казваш. Умът на краля е помрачен от лудост — продължи Бенджамин — и скъпият ми чичо се бои от него. Изпращането на тази картина е било много рисковано. Улси напомнил на краля за мрачната тайна от миналото му и същевременно обвързал флорентинския кардинал. Сега те са завинаги свързани — Бенджамин си играеше с чашата. — Но Улси има и друга цел — той е предпочел сигурността пред краля. Разкрил е кралска тайна на чужд владетел. Сигурен съм, че кардинал Джулио е получил нареждане да я използва в полза на чичо, ако той изпадне в немилост.

Агрипа мрачно се усмихна.

— Ще видим. Ще видим.

И като ни се поклони подигравателно, той отвори вратата и се плъзна през нея, преди да осъзная, че хитрата лисица не беше платила сметката.

Ние с Бенджамин се върнахме в имението си край Ипсуич. Разбира се, „скъпият чичо“ ни изпрати благодарствени писма и кесии със сребро, но господарят ми си остана странно мълчалив. Зае се да прави добрини на арендаторите. Никога вече не отиде в древната крепост срещу мелницата на реката. Може би тя го навеждаше на тъжни спомени. От време на време аз се качвах там. Сядах и гледах разкопките, които бяхме направили. Тук беше започнало голямото ни флорентинско приключение. Затварях очи и призовавах духа на Мария, добродушно шеговита, изпълнена с живот. Оглеждах се, за да се убедя, че съм сам и скърбях, както може само старият Шалот. Все още понякога вадя ръкавичката, която взех от Мария като талисман преди толкова много години в красивата и топла градина на вила Албрици. Допирам я до бузата си и вдъхвам уханния парфюм. Горката Мария! Горкият Шалот! Кой ще скърби за двама ни? Отидох при стария свещеник Догъръл. Изпразних ковчежето си със сребро и поръчах да положат един специално издялан камък в източната част на църквата, до олтара. На него пише:

Все пак получих някаква утеха. Духът на Мария и тези на семейство Албрици сигурно са викали до Бога за възмездие. Улси, Хенри и кардинал Джулио получиха, каквото искаха. След година папа Адриан VI бе застигнат от внезапна и загадъчна смърт. Свикаха конклав и избраха Джулио Медичи, който прие името папа Климент VII. Как ли са се смели! Изглежда обаче има нещо вярно в поговорката, че Божиите мелници мелят бавно, но ситно. През 1527 година, четири години след избирането му, Рим беше нападнат от германските войски на император Карл V, роднина на Катерина Арагонска. Папа Климент стана негов затворник и с развода на Катерина и Хенри беше свършено. Как беснееше кралят! Колко ядосан бе Улси! Папа Климент беше напълно безпомощен! Като отровна змия, каквато си и беше, кралят удари бързо и фатално. Улси изпадна в немилост и Хенри се откъсна от католическата църква. Сега всички те са мъртви. Всички са само сенки в ума на стария Шалот. Но все още, когато дойде лято и почувствам жаркото слънце върху лицето си, си спомням за Флоренция, за Бенджамин и Мария, за всички онези нещастни жертви на кървави убийства.