Уилям Грифин
Специална част (75)

(Шест)

09:40, 8 януари 2006

— Знам какво мислиш, Карлос — рече Дмитрий Березовски, след като Кастило се разбра с Милър. — Но тази работа можеше съвсем да се обърка, ала не стана.

— Справи се добре, Чарли — похвали го с възхищение Дейвидсън. — Той е просто един надут пуяк.

— Който ще си намери мястото в казана с вряла вода на канибалите.

Березовски се разсмя.

— Струва ми се, че полковникът знае как да се оправя с канибалите.

Кастило го погледна и поклати глава.

— След като безкрайният ти оптимизъм свали тази тежест от плещите ми, може ли да се върнем към списъка на Брадли за пазаруване? — Погледна го. — Какво измисли, Лес?

— Господине, знам какво ни е необходимо, но едва ли ще успеем да го купим в обикновен магазин.

— Което означава, Лес, че няма да си лягаш, докато не напазаруваш. Покажи ми какво си написал?

Брадли му подаде лист. Кастило го огледа внимателно и го постави на масата.

— Не знам какво да очаквам и току-що ми хрумна — някои от вас може и да са забелязали, че се справях доста добре като шеф — че когато не знаеш дали нещо ще ти бъде от полза, най-добре е да попиташ.

Той се наведе и натисна едно от копчетата на радиото.

— К. Г. Кастило. Доктор Кейси. Закодиран разговор.

— Един момент, подполковник — отвърна зноен електронен глас. — Ще опитам да ви свържа.

Гласът на доктор Алойшъс Франсис Кейси — интересна смес от бостънски ирландски и южняшки — прозвуча десет секунди по-късно.

— Здрасти, Чарли. Какво, по дяволите, правиш на трийсет и шест километра от Мидланд, Тексас?

„Той пък откъде знае?“

— Добро утро, доктор Кейси.

— Наречи ме още веднъж така и не само че ще затворя, ами ще направя така, че слушалката да гръмне в ухото ти.

— Извинявай.

— Простено ти е. Знам, че не носиш на алкохол. Не мога да взривя слушалката — но това е добра идея, ще поработя по този въпрос — но джипиесът работи безотказно, нали? Стига наистина да си на трийсет и шест километра от Мидланд, Тексас.

— Точно там съм.

— Мога да си поиграя с индикатора до една десета от километъра — може би до два метра — стига да ми остане време. Какво да направя за теб, Чарли.

— Тъкмо се канех да изпратя Лестър да пазарува в „Рейдио Шак“ или на някое друго подобно място…

— Момчето пехотинец с теб ли е? Semper Fi, Лес!

— Добро утро, доктор Кейси — отвърна Брадли.

— Ти можеш да ме наричаш така. Вие, пехотинците, трябва да се научите да проявявате уважение към хора като мен.

Брадли се ухили, когато чу думата „пехотинци“.

— Така си е, господине.

— Чарли, не ми каза какво трябва да купи Лес.

— Трябва ни нещо, на което да прехвърляме данните от едно радио на друго, може би няколко радиа. Така че трябва устройството да е бързичко.

— И преносимо. Да се самозахранва или да има източник на енергия поне за два часа.

— Точно така.

— Какво друго?

— Високоскоростни принтери с добра резолюция за снимки и карти. И подобен скенер, може би трябва да са три. Трябва да поддържам контакт с два, може би три екипа стрелци и двама, които ще обикалят сами.

— Чарли, сателитът ограничава скоростта. Аз ги поддържам много по-бавни от истинския им капацитет. Но разбирам, че готвиш операция.

— Да. Операция „Риба“.

— Знам какво ти трябва, Чарли. Няма проблем.

Последва дълго мълчание. След това Кастило каза:

— Ще ми кажеш ли какво, Алойшъс?

— Ще разбереш, когато дойда. Ако не се получи, ще действаме, докато стане.

— Обадих се, за да ми кажеш от какво имам нужда, не да те разкарвам.

— Има ли летище близо до там, където си в Мидланд? Къде да кажа на пилота да кацне?

— Вкъщи. Отиваш си вкъщи, след като ми кажеш от какво имам нужда. След това ще пратя Лес да купи нещата.

— Как ли пък не. Къде да кацне пилотът?

Кастило поклати глава, но не спря да се усмихва.

— Имаш координатите ми.

— Имам ги. Вече ти казах, че си ми ясен до петстотин метра.

— Има писта на няколкостотин метра на юг.

— „Гълфстрийм V“ може ли да кацне, или да пътувам с нещо по-малко?

— „Г-V“ става, но не мога да го побера в хангара, много е голям, а ако паркираш на пистата, хората ще започнат да любопитстват.

— Значи е от онези операции, така ли? Няма проблем. Ще ги накарам да ме оставят, те дори няма да запомнят къде и после ще се чудя как да се връщам във Вегас. Седемстотин морски мили. Сложи час, за да стигнем до летището, да излетим и час и четирийсет и пет минути във въздуха. Смятай, Чарли, и ще знаеш в колко пристигам. Край на разговора.

Кастило натисна копчето и изключи спикъра.

— Имаш много интересни приятели, Карлос — отбеляза Светлана. — Това да не би да е Кейси от корпорация „АФК“?

— Знаеш за него, а, Свет? Току-що разговарях с един много самотен човек — съпругата му почина — когото направих безумно щастлив. Седи сам-самичък в къща, два пъти по-голяма от твоята в „Голф енд Поло“ или обратното, разположена сред няколко декара безобразно скъпа земя с изглед към Лас Вегас и, разбира се, лабораториите и завода на „АФК“.

— Не разбирам.

— Когато Алойшъс бил млад и зелен, подполковник — започна да разказва Дейвидсън, — участвал във войната във Виетнам, в комуникациите, сержант в Специалните части, които действали в Камбоджа и на други места. Когато дойде, ще научиш как за малко да спечели войната сам-самичък. Така и не си е свалил униформата.

— Това пък какво означава? — попита Светлана.

— Мисли си, че е от Специалните части — уточни Кастило.

— А Чарли току-що му каза, че може да дойде и да си поиграе на война. Не, това не е игра. Това си е истинска битка. Най-хубавото е, че той може да ни каже на нас младите как да проведем операцията. За Алойшъс това е по-голям празник от Коледа, рождения му ден и деня на свети Патрик в едно.

— Вече не разговаря с Били Уо — издаде Кастило. — Чухте ли?

Дейвидсън кимна.

— А-ха.

— Не беше ли това човекът, който залови Карлос Чакала? — попита Березовски.

— Същият — потвърди Дейвидсън. — Алойшъс и Били били млади Зелени барети навремето, а Били все още е в действие — последно чух, че отново бил в Афганистан и преследвал лошите. Междувременно Алойшъс е зад бюро и не може да се примири, че Били не е в старческа инвалидна количка, вместо да скача с парашут.

— Те на колко години са? — попита Кастило. — Поне на седемдесет и пет. Някъде към осемдесет.

— Значи би трябвало да имат достатъчно акъл да не се навират между шамарите — заяви Светлана. — Ако наистина са толкова стари.

— И какво да правят? — попита Березовски. — Американският генерал Патън ясно е казал, Свет. Единствената смърт, подходяща за войник, е да загине от куршум, изстрелян в последната битка.

— Какво ще кажете, ако взема да получа удар на осемнайсета дупка в кънтри клуб „Голф енд Поло“? Тогава ще трябва да ме натоварите на количката за голф. Така можем да се забавляваме заедно, без да си търсим работа. Поне ще играем голф.

— Предпочитам куршума — призна Березовски. — Въпреки че вече нямам такава възможност.

— Можем да ходим за риба на езерото на Александър и някой ден да паднем от лодката и да се удавим — довърши Кастило.

— Вашият Уилям Колби е загинал така — подхвърли Березовски.

— Кой? — попита Светлана.

— Бил е директор на Централното разузнаване — обясни брат й.

— Паднал е от кану — добави Чарли. — И се удавил.

— Предпочитам куршума — повтори Березовски.

— И аз — съгласи се с него Кастило. — Просто не се виждам на някое игрище за голф.

— Повръща ми се и от двамата! — заяви побесняла Светлана. — Господи, прости им.

Тя изфуча от библиотеката.

— Ама на нея какво й става? — попита Чарли.

— Жена е — обясни Березовски. — Ще ти бъде интересно, докато научаваш някои неща за жените. Болезнено, но интересно.