Уилям Грифин
Специална част (60)

(Три)

Международно летище „Козумел“

Козумел, Мексико

20:05, 5 януари 2005

Кастило забеляза, че Милър с мъка се надига от седалката на втория пилот — болеше го — но се престори, че не забелязва.

Беше напълно разбираемо. Самият Кастило се бе схванал, а през дългия полет на няколко пъти усети болки на местата на старите рани.

Полетът наистина беше дълъг. Шест часа и петнайсет минути от Пунта дел Есте, над Южна Америка, към Кито, Еквадор, а след час престой, за да заредят, и невкусна вечеря с пилешко, последваха нови три часа от Кито до Козумел.

По време и на двете отсечки изпрати Милър в пътническата кабина, за да се изтегне на някое от канапетата и да си почине коляното му поне за час. И в двата случая Светлана идваше, за да седне на мястото на втория пилот. Опитаха се да се държат за ръце, но пилотската кабина на самолет „Гълфстрийм“ не беше предвидена за романтични двойки, затова двамата седяха и наблюдаваха как уредът показва, че горивото намалява, и джипиеса, който показваше местоположението на самолета.

Имаше много време за мислене, а имаше за какво да се мисли, да се вземат решения, най-вече как и кога да бъде предприета първата стъпка от мисията.

Кастило се замисли над първата стъпка, след като Милър излезе от пилотската кабина и чу воя на единия мотор.

Тъкмо посягаше към слушалките на радиото, когато Светлана влезе. Изви любопитно вежди.

„По дяволите, все някога ще научи какво ще стане.“

Посочи слушалките. Тя му ги подаде, след това се отпусна на седалката и се заслуша в разговора.

— К. Г. Кастило — представи се той.

— Потвърждавам, подполковник Кастило.

Гласовото разпознаване реагира по-бързо, каза си той, отколкото би се обадил телефонист.

„Гласът изобщо не прилича на компютърен.“

— Генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб. Първо ниво на кодиране.

— Един момент, ако обичате.

След това прозвуча гласът на Макнаб.

— Много ти благодаря, че се сети да се обадиш, подполковник. Започвах да се питам дали не си решил да се пенсионираш по-рано от предвиденото.

— Добър вечер, господине.

— И дали не си попаднал в ръцете на аржентинските ченгета в страната на гаучосите. Нали вече знаеш, че от ФБР са пуснали справка?

— Да, господине. Вие видяхте ли я?

— О, да. Получих и второ съобщение „определете местонахождение, без да задържате обектите“.

— Това не ми беше известно, господине.

— Ако се опиташ да влезеш в Съединените щати, ще знаеш защо граничният патрул се заплесва по паспорта ти.

— Да, господине.

— Къде, по дяволите, си се дянал?

— Седя в самолета — току-що кацнахме в Козумел.

— Ще зареждате ли? Да не би да искате да си починете там?

— И двете, господине.

— Мислих как да се видим…

— Господине…

— … тъй като не е препоръчително да се мяркаш във Форт Браг. Та реших…

— Господине…

— … да летя до Райкър, това няма да привлече вниманието на никого, след това да се кача на хеликоптер до Хърлбърт. Никой няма да разбере. Предполагам, носиш германския си паспорт — ако се наложи да минеш през гранична проверка в Лодърдейл…

— Господине…

— По дяволите, Чарли, престани да ме прекъсваш! Ако те спрат имиграционните власти във Форт Лодърдейл, което е напълно реална възможност, след като идваш от Козумел, и двете места са ваканционни центрове, можеш да прелетиш до Пенсакола…

— Господине, няма да дойда на срещата с вас.

Последва кратко мълчание, преди Макнаб да отвърне:

— Я повтори.

— Няма да се срещна с вас, господине, поне…

— Не ти предлагам приятелска среща, подполковник. Това е заповед. Нали помниш от времето, прекарано в армията какво означава заповед?

— Заминавам да се срещна с президента, господине.

Последва ново мълчание, този път по-дълго.

— Той ли поиска да се видите?

— Не, господине. Ще му позвъня и ще помоля за среща веднага след като приключа разговора с вас, господине.

Последва ново мълчание, преди Макнаб да заговори.

— Чарли, съмнявам се, че президентът ще се върже на едно „Съжалявам, няма да се повтори.“

— Надявам се, господине, да повярва, че в Конго има химически завод.

— Нали си наясно, че според ЦРУ там обработват риба?

— Ще взема господин Дешамп, господине.

— Стария „Смъртоносна инжекция във врата“ Дешамп ли? Нали знаеш какво мислят за него в Агенцията?

— И господин Дарби.

— На когото зад всяко дърво се привиждат спотаили се руснаци, решили да завладеят света ли?

— И Джак Дейвидсън, и чичко Рем, и Ф. Б. Деуит. Те всички имат…

— Ф. Б. Деуит ли? Моят Ф. Б. Деуит? Пенсионираният сержант Финеас Бартоломю Деуит ли?

— Да, господине. Той е един от хората на „Чайна Поуст“, които наех да пазят посланик Лоримър.

— Не съм го виждал от погребението на съпругата му — рече на глас Макнаб.

— Те всички разговаряха с руснаците и им вярват, господине. Вярва им и посланик Лоримър. Посланикът подготвя информационен доклад за президента, господине, в който проследява историята на завода още от времето, когато германците…

— Значи имаш намерение да въведеш всички тези хора в Овалния кабинет — между другото, той не е там, изнася реч в Сейнт Луис — и после какво?

— Ще се опитам да го убедя, че там има химическа лаборатория и завод, господине. Ще поискам разрешението му да ги унищожа. Не мога да се справя сам.

— Доколкото си спомням, предложих ти нещо подобно, подполковник — подхвърли саркастично Макнаб. — Слушай ме внимателно, подполковник. На това му се казва пряка заповед. Няма да звъниш на президента. Няма да се срещаш с президента.

Кастило не отговори.

— Давам ти пряка заповед, подполковник, утре сутринта ще влезеш в Съединените щати под името Карл Вилхелм фон унд зу Госингер във Форт Лодърдейл. След това летиш до Пенсакола, Флорида. След като си осигуриш луксозно настаняване в някой хубав хотел на брега, се свързваш с мен по радиото — аз сигурно ще бъда във Форт Райкър — и ще ти кажа къде точно в Хърлбърт се намирам, а ти изпращаш Джак Дейвидсън да ме вземе. Не, да дойде Финеас. Искам да си поприказвам с него.

Кастило продължаваше да мълчи.

— Надявам се мълчанието не означава — рече след малко Макнаб, — че един от най-добрите офицери, които съм имал, обмисля как да се измъкне от заповедта ми.

„Да, господине.“

„Точно това обмислях, господине.“

„Точно така, говоря в минало време, защото за мен сте един от най-добрите офицери, които познавам.“

„Сигурен съм, че си мислите, че съм много по-умен, отколкото съм в действителност.“

„Работата е там, че наистина обмислям как да се измъкна от тази заповед…“

— Ще се свържа с вас по радиото веднага щом се настаним в хотел в Пенсакола.

След поредното дълго мълчание, Макнаб продължи:

— Почини си, Чарли. Полетът от страната на гаучосите е дълъг, а утрешният ден със сигурност ще бъде доста натоварен. Край на връзката.

— Прекъсни — рече Кастило и се обърна към Светлана.

Тя го наблюдава дълго, след това върна слушалката на мястото й. Накрая стана от седалката на втория пилот и се върна в пътническата кабина.

На Кастило му се стори, че тя искаше да каже нещо, но след това премисли и премълча.

Погледна през прозореца на кабината и видя мексиканците — митничар и служител на имиграционните власти — да проверяват паспортите и документите на самолета. Зад тях бяха спрели два джипа „Юкон“ с логото на „Гранд Козумел“ на вратите.

Четири горили — тези, изглежда, бяха мексиканци — стояха до джиповете и чакаха да се заемат с поставената им задача.