Уилям Грифин
Специална част (59)

(Две)

Березовски и Светлана излязоха от стаята, където чакаха.

Кастило подаде справката от ФБР на Березовски. Той я прочете и я прехвърли на Светлана.

— Не знам какво е това — призна той.

— Справка — уточни Кастило. — ФБР ги изпраща на хора, които са заинтересовани. Води се неофициална, но всъщност си е съвсем официална.

— Въпросът — намеси се Дарби — е откъде е получена информацията. Подозирам, че е Монтвейл.

— Забил е нож в гърба на шефчето — подхвърли Дешамп. — Въпреки че му обеща да не го прави.

— Може да е Монтвейл — съгласи се Кастило. — Но може и да са от ФБР, независимо че президентът е наредил никой да не закача Звеното за организационен анализ. Говорим за ФБР, които са под командването на съдебното министерство, не на Монтвейл. Те не понасят нито него, нито мен. А що се отнася до историята как съм отвлякъл Дмитрий и Светлана от представителката на ЦРУ във Виена, тя ще плъзне из цял Вашингтон. Те лесно ще открият „Гълфстрийм“-а. Знаят, че е в Буенос Айрес. Затова се твърди, че сме забелязани в Буенос Айрес. Мислят си, че могат да злепоставят Монтвейл, да ми го начукат и да оберат лаврите, като пипнат руснаците, като изпратят това сведение и в Буенос Айрес, и в Монтевидео. Нещо не се връзва с мотото им „Вярност, храброст и единство“, а?

Дарби, Деуит и Дейвидсън се изсмяха. Дешамп изсумтя.

— В Буенос Айрес — продължи Кастило — могат да се случат две неща. Може Артигас да е получил справката и да я е изгубил.

— Кой, Чарли? — попита Дик Милър.

— Хулио Артигас. Беше агент на ФБР в Монтевидео. Прилича на брат на Ордьонес. Умен. Свестен човек. Научи — по-скоро сам разбра — за нас повече, отколкото му се искаше, затова го прехвърлихме към Звеното за организационен анализ и го изпратихме на работа в посолството в Буенос Айрес. Инспектор Дохърти му даде ясно да разбере, че ако се държи прилично, Дохърти ще се погрижи за работата му във ФБР.

Милър кимна с разбиране.

— Значи е получил информацията и просто е скъсал листа. Друг агент на ФБР обаче я е получил също и я отнесъл на посланик Силвио, за да получи разрешение да съобщи на ДРУ или на когото трябва, а Силвио е казал: „Още не“ или пък: „В никакъв случай“. Същата информация е била изпратена и в Монтевидео, където момчетата от ФБР са я предали за Пищовлията Юнг, тъй като знаят, че работи за нас, и на посланика, който все още ни има зъб заради Пищовлията, а и лично на мен. Представям си Макгрори…

— Кой? — попита отново Милър.

— Посланикът — уточни Чарли. — Сигурно се е усмихнал доволно и е казал, че местните власти трябва да научат какво е съдържанието на сведението. Според Макгрори, да пъхне писмо под вратата на Ордьонес по време, когато инспекторът спи, му дава възможност да „се измъкне сух от водата“. Най-интересното е, че никъде не пише „ФБР“.

Той посочи листа.

— Така е — потвърди Дешамп.

— Май шефчето не е чак толкова тъп, колкото изглежда — отбеляза Дешамп и си спечели студен поглед от Светлана.

— Какво означава това? — попита Березовски.

— Тъй като нямаме представа в чии ръце е попаднала тази информация, не мога да кажа какво означава. Само че не е много разумно вие със Свет — а и останалите от нас — да се връщаме в Аржентина.

— Хрумва ми абсурдната мисъл — започна Дешамп — да приемеш фактите и да се откажеш да изравняваш със земята химическия завод.

— Според теб това ли трябва да направя? — попита спокойно Кастило. — Да не го правя ли?

— Това е просто една възможност, шефче.

— Не те попитах това.

— Очевидно това е най-разумното — заяви Дешамп. — От друга страна обаче, все още имам романтичното желание да се покрия със слава.

Милър изпъшка.

— Да не би представата ти да се покриеш със слава е, като се озовеш в някой жужу казан, в който къкри вечерята на конгоанец? Нали чу какво каза посланикът за шансовете на бял мъж в Конго?

— Посланикът е прав, господин Дешамп — обади се Деуит.

— Ако ми кажеш „господин Дешамп“ още веднъж, ще започна да те наричам ГПДЧ — грозна, плешива, дебела чернилка.

— Оставете ме една минута да помисля — помоли Кастило.

След като Дешамп прецени, че едната минута е изтекла, заговори:

— Шефче, след като не можем да се върнем в Аржентина, а Ордьонес даде ясно да разберем, че Порто Алегре не е подходящо място, къде да отидем?

— Във Вашингтон — отвърна Кастило.

— Това май е пълна глупост — заяви Дешамп.

— Слушай — настоя Кастило. — Изпращаме Алфредо обратно в Аржентина. Ще се качи на най-обикновен полет. Може да отпътува още днес. В мига, в който се върне, звъни на Певснер и му казва, че отиваме в Козумел, за да настаним там Дмитрий и Свет.

— Нещо взех да се обърквам — призна Дешамп. — Сега пък Козумел.

— Остров, близо до Канкун. Там има летище, на което може да кацне „Гълфстрийм“. Козумел. Там е курортът Козумел с прекрасни плажове, голф игрище, дълбоководен риболов и великолепна кухня. Много ще ти хареса, Свет…

— Няма да… Както кажеш.

— И не само защото е собственост на братовчед ти Александър. Там системата за сигурност е не по-малко впечатляваща от Барилоче или „Поло енд Голф Пилар“. Дали не беше „Голф енд Поло“? Абе все едно.

— Кажи, Карлос, къде си въобразяваш, че си тръгнал без мен?

— Заминавам за Вашингтон, Свет. Нали чу какво казаха посланикът и Деуит? Бяха пределно ясни, че да открием фабрика и да я взривим, е все едно да пикаем срещу вятъра. Мога да се обърна лично към президента. Според Монтвейл, както се изрази онзи ден, президентът е защитен от възмутителното ми поведение във Виена. Според мен не му е казал още нищо, защото това означава от ЦРУ да си признаят, че са изпуснали ценни руснаци, които Интерпол издирва. Значи отивам при президента. Щом оставим Светлана и Дмитрий в луксозния Козумел и се вдигнем във въздуха, ще му звънна по радиото. Освен ако не е някъде в Аляска, ще го открием. Ако имаме късмет, това ще стане, преди Монтвейл да научи какво става. Дори Монтвейл да е при президента, когато пристигнем, и да му е разказал своята версия, президентът ще ме изслуша. — Замълча и огледа мъжете около Дешамп. — Ще чуе каквото имаме да му кажем. Идваш с мен, Едгар. Ти също, Алекс. И Дейвидсън, и Левърет, и Деуит. Идват всички, които чуха онова, което ни казаха Дмитрий и Светлана и вярват, че в Конго не затварят риба в консерви.

Последва кратко мълчание.

— Или президентът ще ни изслуша, или отиваме в затвора без всякакви приказки. Не ви задължавам да дойдете с мен и няма да остана нито разочарован, нито изненадан, ако предпочетете да останете в слънчевия Козумел заедно с Дмитрий и Светлана.

Настъпи ново мълчание.

— Може ли да кажа нещо? — попита посланик Лоримър.

— Разбира се, господине — отвърна Чарли.

— Мислех си, подполковник, че ако ще ви бъде от полза, мога да подготвя кратък доклад за историята на дейността в района на Конго. Например как Западна Германия навремето е имала атомна централа. Това е малко известен факт и той сигурно не е чувал за него.

— Президентът ви не знае ли? — попита Березовски, неспособен да повярва.

— Вашингтон е странно място, Дмитрий — обясни посланик Лоримър. — Президент Труман е бил информиран, че Съединените щати разработват ядрена програма едва в деня след смъртта на президент Рузвелт. Докато Труман е бил вицепрезидент, той не е знаел абсолютно нищо — държан е в пълен мрак.

— Сега разбирате ли защо трябва да се срещна с президента? — попита Кастило.

— Според мен, не че съм най-компетентният, това е единствената ви възможност.

Чарли кимна умислено.

— Така е, господин посланик. Ще ви бъда много благодарен, ако подготвите този доклад.

— Тогава ще го напиша, въпреки че ми омръзна да търпя нежеланието ти да се обръщаш към мен с малкото ми име.

— Аз участвам, шефче — заяви Дешамп.

— И аз — реши Дарби.

Кастило погледна Дейвидсън.

— За бога, Чарли! Трябва ли да питаш? Да, господине, съгласен съм, господин подполковник. Идвам с вас при президента. Не само това, ами ще доведа и чичко Рем и грозната, плешива, дърта чернилка и ще направя всичко по силите си, за да не му позволя да се напие.