Уилям Грифин
Специална част (5)

(Пет)

Ресторант „Ока“

„Пилар“, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

18:55, 24 декември 2005

Според Лиъм Дъфи — нисък, мускулест, рус трийсет и девет годишен мъж — в ресторант „Ока“ имаше много неща, които да препоръчаш в адски горещата Бъдни вечер, като се започне с факта, че беше отворен чак до седем. Повечето от другите ресторанти в тази страна на убедени католици затваряха веднага след като минеше обедът, за да празнуват нощта преди святото Рождество Христово.

Храната бе добра, но основната причина, която той изтъкна пред Моника, съпругата му, когато предложи да отскочат до „Ока“ в „Пилар“, вместо да остават в апартамента в Барио Норте, бе гъската.

„Ока“ се намираше непосредствено до кънтри клуба „Фарм“. Точно отстрани на вратата на охраняемия квартал от просторни къщи, непосредствено зад ресторанта се намираше малко езерце, в което отглеждаха огромно ято гъски.

Те се бяха научили да цапат през водата до задната част на ресторанта, и да просят корички хляб. На децата на семейство Дъфи — две момичета и две момчета от две до седем — никога не им омръзваше да ги хранят.

Това означаваше, че Лиъм и Моника могат да си изядат десерта на спокойствие и да си изпият кафето, без да се налага да разтървават децата след поредната им разправия. Разправиите се случваха често, особено когато малките бяха развълнувани, както на Бъдни вечер, и когато температурата и влажността бяха потискащи като днес.

Дъфи се постара да не обръща никакво внимание на застаналия наблизо сервитьор, стиснал в ръка сметката им, но накрая не издържа и го повика. Моника пък повика децата, докато съпругът й чакаше рестото.

Оттук тръгваха към дома на родителите на Моника в Белграно, за да пият традиционния коледен „чай“. На Коледа щяха да обядват с неговите родители и още четири семейства Дъфи в апартамента им в Палермо.

Моника се появи с децата, стиснала ръката на най-малкото момче и ухото на най-голямото. Другите две, изглежда, бяха очаровани от подобно развитие на събитията.

Дъфи стисна ръката на собственика, който се усмихваше измъчено, след това излезе от ресторанта и се качи в колата. Подаде на момчето, което паркираше автомобилите, банкнота от пет песо, вместо обичайните две. Все пак бе Коледа.

Освен това шофираше джип „Мерцедес Бенц 320“ на една година, което предполагаше, че е заможен и може да си позволи да даде бакшиш от пет песо. Не беше точно така. Автомобилът бе служебен. Момчето, което работеше на паркинга, нямаше представа, че е така.

За да излезе на южния ръкав на магистрала „Панамерикана“, трябваше да мине през тунел. Дъфи тъкмо излизаше от тунела и се канеше да завие по рампата, когато стар очукан бял пикап форд „F-150“ застана пред него, при което Лиъм Дъфи зареди думи, които Моника побърза да подчертае, че не е редно да употребява в присъствието на деца.

Дъфи последва пикапа до рампата, където мръсникът, който шофираше, рязко удари спирачки.

Дъфи успя да спре, без да го удари.

В следващия момент погледна през рамо и усети как целият настръхва.

„Света Дево, божия майко, не и на Бъдни вечер!“

Включи на първа, изви волана надясно и настъпи газта. Удари задницата на форда. Гумите на пикапа изсвистяха, докато Дъфи го изблъскваше от пътя. Джипът — тъкмо затова го бе избрал Дъфи — бе четири по четири.

Моника изпищя.

В следващия миг Дъфи чу как куршумите барабанят по мерцедеса. Докато стигне най-отдалечената точка на отбивката, бе изрекъл молитва за спасението на семейството си и бе извадил изпод ризата полуавтоматичен пистолет, аржентинската версия на „Колт“, модел „1911 A1 .45 ACP“.

Натискаше клаксона с ръката, в която бе пистолетът, докато криволичеше между колите на магистралата.

Моника изпищя отново.

— Децата? — изрева той.

Тя престана да пищи и се опита безуспешно да се прехвърли на задната седалка.

— Моника, кажи, за бога!

— Добре са — съобщи тя след минутка. — За бога, намали!

„Да, и да оставя мръсниците да ни настигнат!“

Не намали, но престана да преминава от лента в лента.

Пет километра по-напред забеляза автомобил на федералната полиция, паркиран на бензиностанция „Шел“.

Отби от магистралата и спря до патрулката. Полицаите го погледнаха по-скоро с раздразнение, отколкото с любопитство.

Дъфи спусна прозореца.

— Комендант Дъфи от Националната жандармерия! — изрева той към полицая. — Току-що ни бе устроена засада. Стреляха по нас. Търсете очукан бял форд „F-150“.

Полицаите не се колебаха.

Шофьорът, млад офицер, изскочи от автомобила, извади пистолета си и заоглежда магистралата. Седналият до него сержант приближи към джипа.

Дъфи вече стискаше микрофона на радиостанцията.

— До всички от жандармерията. На комендант Дъфи бе устроена засада на четирийсет и шести километър на „Панамерикана“. Патрулките, най-близо до бензиностанция „Шел“, трийсет и осми километър, посока юг, да се отправят насам незабавно. По пътя следете за стар бял форд „F-150“ и оглеждайте задницата на автомобила за следи от удар.

„Това е напълно безсмислено, помисли си Дъфи. Копелетата отдавна са духнали.“

„Важното е, че никой не е ранен, а колегите идват.“

„Света Дево, майко божия, благодаря ти, че отговори на молитвите ми.“

Дъфи слезе от колата, прибра пистолета в кобура под ризата и отвори задната врата на мерцедеса.

Пое на ръце седемгодишния Хосе.

— Да влезем да си вземем по една кола, след това отиваме при баба ви.

Съпругата му, прегърнала най-малкото дете, го погледна.

— Поне ще има за какво да говорим, когато отидем у майка ти — обади се той.

— Върви по дяволите, Лиъм — отвърна Моника.