Уилям Грифин
Специална част (47)

(Две)

Кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“

„Пилар“, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

17:40, 2 януари 2006

След като размисли, Кастило прецени, че ще изгуби повече и няма да спечели абсолютно нищо, ако избяга от джипа на жандармерията, който ги чакаше пред кънтри клуб „Майерлинг“.

Комендант Лиъм Дъфи щеше да се ядоса, Кастило го разбираше, а сега съвсем не бе най-подходящият момент да дразни темпераментния латино (майка му беше аржентинка). По-точно казано, не биваше да дразни офицера от жандармерията още повече.

Кастило знаеше, че Дъфи е все още бесен заради покушението на Коледа срещу семейството му и макар че Кастило почти бе успял да идентифицира офицера от СВР, организирал и участвал в опита за убийство, трябваше да поговори с Березовски, за да е напълно сигурен. В мига, в който Дъфи научеше името му, щеше да направи всичко по силите си, за да го открие и да убие и него, и най-близките му сътрудници по най-жестокия начин, който успееше да измисли.

Кастило напълно разбираше Дъфи, ала не искаше бурята да се разрази, докато не приключи операцията в Конго. Ако очистеше офицера, изпратен на мястото на подполковник Виктор Жданков в Южна Америка, щеше да разкрие на СВР, че той знае доста за операциите на СВР.

Бе задължително да се изпрати заместник на Жданков, след като ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота ликвидира Жданков с точен изстрел от своя „Колт“ модел „1911“, четирийсет и пети калибър в подземния гараж на хотел „Пилар Шератон“, когато Жданков се опитваше да убие Александър Певснер.

Първоначалната заповед, според Александър Певснер и Светлана, била издадена от генерал Яков Сиринов, който отговарял за подобни операции в СВР. Той бил шеф или на отдел „С“, дръзко наречен незаконната разузнавателна ръка на СВР, или на служба „А“, ръката на СВР, която планира и привежда в действие „активни мерки“, с други думи, убийства.

По всяка вероятност, генерал Сиринов бил начело и на отдел „С“, и на служба „А“.

Или пък отдел „С“ и служба „А“ просто са едно и също.

Светлана и Певснер бяха казали на Кастило, че заповедта, издадена от генерал Сиринов, е доста неясно формулирана, че в нея е посочено, че единствено лицата в списъка представляват опасност за Руската федерация, следователно трябва да бъдат ликвидирани веднага щом местните резиденти уредят работата, за предпочитане в период от двайсет и четири часа.

По този начин, бе обяснила Светлана, останалите в списъка няма да заподозрат, че са набелязани за елиминиране, но също така ще бъдат наясно, че СВР отново е действаща сила, готова да премахне враговете също като КГБ, НКВД и ЧК навремето.

Сред имената със сигурност са били господин и госпожа Кул от Виена, господин Фридлер от Марбург, господин Бритън от Филаделфия и комендант Дъфи в Буенос Айрес. И Светлана, и Певснер са знаели, че сред хората в списъка на генерал Сиринов за елиминиране са Ото Гьорнер, Ерик Кочиан и Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, или К. Г. Кастило.

Нито Светлана, нито Певснер споменаха, че убийството на господин Фридлер е било поръчано на берлинския резидент, Дмитрий Березовски, докато убийствата на Ото Гьорнер, Ерик Кочиан и Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, или К. Г. Кастило са били оставени на втори план.

 

 

Когато Джак Дейвидсън излезе от клуб „Майерлинг“, Кастило помаха ведро на жандармите и им даде знак да го последват с джипа.

Когато най-сетне му се наложеше да се справя с нетърпението на Лиъм Дъфи — и с гнева му — да научи името на човека, опитал се да убие него и семейството му, аржентинското ченге щеше да е поуталожил ирландския си гняв и нямаше да фучи, задето Кастило се е опитал да избяга от охраната си, с други думи, опашката, която му беше лепнал.

На няколко километра след края на магистрала „Дел Сол“, където шестте ленти се сливаха в две край пункта за плащане на магистрална такса, Кастило забеляза надпис „Кънтри клуб «Голф енд Поло Пилар»“ и след малко бе пред вратата.

За разлика от кънтри клубовете „Майерлинг“ и „Буена Виста“, където оградите бяха високи и скрити от избуяли дървета и гъсти храсти, клуб „Голф енд Поло“ представляваше ширнала се, безупречно поддържана, зелена морава. Десетина електрически колички за голф се виждаха по тесните асфалтирани алеи, които криволичеха близо до голф игрищата и зелените площи.

На километър и половина от кабината на охраната, кацнали на нисък хълм, се виждаха десетина къщи, може би бяха повече, значително по-големи от Нуестра Пакеня Каза.

Около тях може и да имаше огради, но Кастило не успя да ги огледа добре, преди Дейвидсън да спре на портата. От едната й страна се издигаше двуетажна постройка. Бяха спуснати две яки бариери, след които се виждаше втора порта.

Иззад дебелите стъкла на сградата трима униформени охранители наблюдаваха беемвето и пътниците в него. Вътре се виждаха монитори, поставени над шкаф с оръжие. На шестте екрана автомобилът се виждаше от шест ъгъла, включително и отдолу.

В този момент Кастило се сети за нещо. Знаеше, че Светлана, Мунц и Лестър са в кънтри клуб „Голф енд Поло“, но нямаше представа къде точно.

Знаеше, че са в „квартира на Певснер“.

„Да се беше сетил да попиташ как се влиза, глупако!“

Оказа се, че не е никакъв проблем.

Черна „Киа“ комби с тъмни прозорци се приближи и спря пред вътрешната бариера. Едър мъж в строг костюм слезе от колата, сакото му се разтвори и отвътре се показа огромен полуавтоматичен пистолет, пъхнат в раменен кобур.

След това червената светлина угасна, заменена от зелена, и външната бариера бавно се вдигна. Дейвидсън подкара бавно напред към другия автомобил и охраната веднага спусна бариерата.

Мъжът, който слезе от „Киа“-та, приближи до беемвето, усмихна се и се наведе към прозореца.

Когато Дейвидсън свали прозореца, Макс скочи от задната седалка, където се бе настанил до Едгар Дешамп, промуши глава покрай Дейвидсън, изръмжа и оголи зъби.

Мъжът отскочи назад. Движеше се толкова бързо, че Кастило се уплаши да не изгуби равновесие.

Непознатият бързо се овладя.

— Полковник Мунц ви очаква, господа — заяви той. — Последвайте ме, ако обичате.

Вдигна се и вътрешната бариера и те последваха другата кола по криволичещия път покрай голф игрището. Кастило реши, че тук игрищата са с по осемнайсет дупки. Минаха покрай четири игрища за поло, две от които се използваха, след това покрай огромна сграда с шест тенис корта, което означаваше, че това е клубът.

Най-сетне приближиха до къщите, които бе видял от пътя.

Пред тях нямаше път, оградата от жив плет бе висока метър и осемдесет и той очевидно не я бе видял от пътя. Когато се вгледа, разбра, че на метър от тревата е прокарана жица.

„Сензор за движение, реши Кастило. Външната ограда пази играчите на голф и топките за игра, за да не паднат някъде в тревата, а пък сензорът за движение пази всичко по-голямо от голф топка да не попадне в близост до къщите.“

„Който и да е измислил тази работа, не е имал никакви финансови затруднения.“

Доказателството дойде, когато приближиха къщата отзад. Едва сега забеляза, че къщите са разположени на завой, входовете не гледат към пътя, виждаше се нова кабина за охраната и още една бариера. Два автомобила „Киа“, съвсем същите като на посрещача, бяха паркирани пред бариерата.

Тази беше различна. Състоеше се от четири метални цилиндъра, високи метър и петдесет, поставени в средата на пътя. Вдигаха се и се спускаха хидравлично. Потънаха в пътя, когато колата приближи.

Вътре в селището, автомобилите спряха пред третата къща, мъжът слезе и кимна към къщата.

Тя бе от тъмни тухли и щеше да е по-подходяща за ловна хижа на някой благородник в шотландските планини.

Едгар Дешамп отвори задната врата, като не спираше да мърмори, че тези смешни швабски автомобили не са правени за едри хора.

Бе спуснал навън единия си крак, когато Макс забеляза, че вратата на къщата се отваря от познат човек.

Скочи навън, като използва слабините на Дешамп за стъпенка, така че агентът се стовари отново на седалката и избълва всякакви гадости по адрес на Макс и майка му.

Макс се спусна към Светлана, като джафкаше радостно и подскачаше около нея. Тя се наведе и го почеса зад ушите.

След това видя Кастило и му помаха с ръка.

Макс облиза лицето й и се върна тичешком при Кастило, който вече бе слязъл от предната седалка. Макс изджафка отново, сякаш искаше да каже: „Шефе, няма да повярваш кого открих тук!“ Хукна отново към Светлана, изправи се на задните си крака и подпря лапи на раменете й.

Огромен мъж изскочи през вратата, готов да извади смъртоносно оръжие от кобура.

— Нет! — нареди Светлана с глас, напълно подходящ за подполковник от СВР, излязъл на парад в Москва. Мъжът се закова на място.

Гласът на Светлана омекна, докато сваляше лапите на Макс от раменете си, след това го прегърна през врата.

— Всичко е наред, Степан. Макс е кучето ни, нали така, Чарли?

Кастило кимна.

Пристъпи към нея. Тя го целуна скромно и не прекалено интимно по бузата.

— Нали помниш Едгар, мила?

— Разбира се — кимна тя. — Той ми разпори чантата.

Погледна Дешамп, след това Кастило. Накрая привлече лицето на Кастило към своето и го целуна по устата — страстно, недвусмислено и дълго.

— Заповядайте вътре, господин Дешамп — покани тя госта. — Ще пием по един коктейл и ще разведа двама ви с господин Дейвидсън в къщата ни.

Хвана Кастило под ръка и отпусна глава на рамото му, след това го поведе в къщата.

— Каква е тази работа с „къщата ни“? — попита Чарли.

— Много ми харесва — отвърна тя. — И на теб ще ти хареса, след като я разгледаш. Смятам да я купя. А това е господин Лий-Уотсън, който ще ми я продаде.

В просторното антре бяха застанали трима — полковник Алфредо Мунц, ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота и много висок мъж, в началото на четирийсетте, в елегантен костюм.

— Много ми е приятно да се запознаем, господине. Седрик Лий-Уотсън.

Акцентът издаваше, че той е благородникът, който притежаваше този замък, достоен за шотландските планини.

Кастило пое протегнатата ръка и погледна Мунц, като питаше с поглед: „Кой, по дяволите, е този тип и какво търси в тайната квартира на Певснер?“

— Господин Лий-Уотсън се занимава с недвижимите имоти на общия ни приятел в Барилоче — обясни Мунц.

— Точно така, познавам се с господина, чието име не се споменава почти никога, да не кажа абсолютно никога.

— Седрик е построил този… клуб за… приятеля ни — обясни Мунц.

Лестър Брадли привлече вниманието на Кастило.

— Подполковник, мога ли да говоря с вас?

— Какво има, Лестър?

— Насаме, господине.

— Не може ли да почака, докато му покажа къщата? — запротестира Светлана.

Кастило стисна рамото на Брадли и го поведе настрани, към широкото стълбище в края на фоайето.

— Казвай какво има, Лестър.

— Когато монтирах радиото, се обади господин Д’Алесандро.

— Какво иска? — попита изненадано Чарли.

Когато се пенсионира след двайсет и четири години служба, Виктор Д’Алесандро започна работа в командването на Специални операции към Форт Браг. Не се обсъждаше с какво точно се занимава.

— Каза, че един приятел искал да говори с вас, господине.

— Свържи ме с него, Лес.

— Веднага, господине.

Брадли тръгна към стълбите, затича нагоре, като прескачаше през стъпало.

Светлана, последвана от Дешамп, Дейвидсън и Лий-Уотсън, тръгна към Чарли.

— Звънял е Вик Д’Алесандро — докладва Кастило. — Казал, че един приятел иска да поговори с мен.

Дешамп и Дейвидсън свиха рамене, за да покажат, че нямат никаква представа какво е намислил Д’Алесандро.

Всички тръгнаха по стълбите към горния етаж.