Уилям Грифин
Специална част (45)

(Три)

Бронираното беемве на посланик Силвио чакаше до тротоара, когато петнайсет минути по-късно всички излязоха от „Рио Алба“.

— По-лесно е да тръгнем пеша — предложи Силвио.

— Нямам нищо против — съгласи се Кастило. — Стига господин Монтвейл да одобри.

Монтвейл го погледна злобно, кимна на полковник Ремли да ги последва и пое по тротоара.

— Посолството е насам, господин Монтвейл — посочи Кастило в другата посока.

Монтвейл спря и се обърна. Мина покрай Чарли, без да го погледне, а Ремли го последва.

По всичко изглеждаше, че ще образуват индианска нишка до входа за служебни лица, последвани от мъжете от Тайните служби, а джипът на жандармерията щеше да последва всички останали.

Ченгетата под наем пуснаха всички да минат. След това единият излезе на тротоара и арогантно махна с ръка на мерцедеса да се махне, защото бе забранено за паркиране. Един от жандармите слезе и се настани близо до вратата. Шофьорът показа документите си. Ченгето под наем веднага се сви и се пъхна обратно в кабинката си.

Кастило забеляза, че останалите забелязаха какво става.

— Господин Монтвейл, питали ли сте се какво е общото между дипломатите, членовете на жандармерията и тристакилограмова горила?

Монтвейл погледна Кастило с възмущение, примесено с известно объркване.

— Какво? — попита директорът на Националното разузнаване.

— Могат да паркират където пожелаят — обясни Чарли.

— Боже! — възкликна възмутено Монтвейл.

Той последва посланика в сградата. Когато Кастило пристъпи след тях, посланикът се обърна и към двамата.

— Предлагам да използвате моя кабинет за разговора — рече той.

— Много любезно от ваша страна, господин посланик — кимна Кастило. — Господине, бихте ли уведомили телефониста в централата, в случай че се наложи да ползваме обезопасена линия?

— Разбира се.

Минаха през детектора за метални предмети, където охраняваше морски пехотинец. Алармата се включи, но едно кимване от посланик Силвио бе достатъчно, за да ги пуснат без въпроси.

Качиха се на асансьора за втория етаж и влязоха в секретариата пред кабинета на посланика.

— Изключете го, ако обичате — помоли Кастило и посочи интеркома на бюрото на секретарката. — Телефонът също, ако през него може да се подслушва в кабинета на посланика.

Секретарката на посланик Силвио погледна шефа си напълно изумена. Силвио кимна и тя направи исканото от Чарли.

— Господин посланик — обърна се към него Кастило, — държа да ви уведомя, че онова, което обсъждаме в кабинета ви, е строго секретно по заповед на президента и не бива да го разкривате пред абсолютно никого, включително и пред държавния секретар. Ако сте съгласен с това условие, моля, заповядайте с нас.

Монтвейл отговори вместо него:

— Заповядайте, господин посланик. Бих искал да имам свидетел.

— Добре — съгласи се посланик Силвио с неприкрито нежелание.

Кастило се обърна към полковник Ремли.

— Простете, господине, но вие нямате нужния достъп за секретност.

— Ами ако държа полковник Ремли да присъства, Кастило? — попита студено Монтвейл.

— Тогава разговорът няма да се състои — отвърна преспокойно Кастило. — Освен това, полковник, след като посланик Силвио ще ни бъде свидетел, уведомявам господин Монтвейл, че няма право да ви информира за онова, което сме говорили в кабинета на посланика.

— Не мога да повярвам, че имаш право да нареждаш каквото и да било на посланик Монтвейл — изсъска Ремли.

— За съжаление, господине, в този случай имам.

— Изчакай тук, Ремли — нареди Монтвейл. — Имам чувството, че съвсем скоро ще мога да изтъкна пред подполковник Кастило за колко много неща греши.

Посланик Силвио им даде знак да влязат в кабинета му, след което затвори вратата.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Силвио.

— Позволете да ползвам съседното помещение — посочи Кастило личната баня с тоалетна на посланика. — Сервитьорът в „Рио Алба“ непрекъснато ми наливаше сода, аз не спрях да пия и сега положението е тежко.

— За бога, Кастило! — изсъска отвратен Монтвейл.

— Заповядай — покани го с усмивка посланик Силвио.

 

 

Когато Кастило излезе от тоалетната, Силвио се бе настанил зад бюрото, а Монтвейл беше на канапето. Чарли седна на кресло, тапицирано в коприна, извади кожен калъф за пури от джоба на панталоните си и започна да подрязва тънка черна пура.

— Когато приключиш със заниманието си, може ли да започнем? — попита Монтвейл.

— Чаках вие да започнете, господин Монтвейл — изви вежди Кастило.

— Добре, къде са?

— Кое?

— Полковник Дмитрий Березовски и подполковник Светлана Алексеева от СВР.

Кастило забеляза как заблестяха очите на посланик Силвио.

— Следващият въпрос? — въздъхна Чарли.

— Няма ли да отречеш, че са при теб?

— Зависи какво имате предвид с това „при теб“, господин Монтвейл.

— Мама му стара! Сега пък се мисли за Бил Клинтън!

Посланик Силвио потисна усмивката си.

— Посланик Силвио, искам да ви уведомя, че подполковник Кастило…

Кастило забеляза как директорът на Националното разузнаване наблегна на „подполковник“, сякаш изричаше мръсна дума.

— … ви избра да присъствате на този разговор, без да има каквато и да е власт, освен това е пренебрегнал напълно плановете на шефа на ЦРУ във Виена, за да накара въпросните руснаци — много важни руснаци (Березовски е бил резидент в Берлин, а жената-резидент в Копенхаген) да преминат на наша страна, след което ги е докарал тук.

— Говоря хипотетично, разбира се — заговори Кастило, — защо мислите, че шефът на ЦРУ във Виена ми е казала нещо? Та аз дори не я познавам. Как тогава мога да пренебрегна планове, за които не знам абсолютно нищо.

— Тогава какво, по дяволите, търсеше във Виена?

— Изпълнявах заповедите си да открия и обезвредя виновниците за смъртта на господин Мастърсън.

— А Березовски и Алексеева сами ти се изпречиха на пътя, така ли?

— В интерес на истината, беше точно така. Хипотетично, разбира се.

— Би ли обяснил, ако обичаш?

— Стига да се овладеете и да останете спокоен, ще пробвам.

Монтвейл великодушно махна с ръка.

— През двайсетте и четири часа преди Бъдни вечер са били извършени три убийства. За две от тях ми звъннахте, за да ме попитате какво знам — семейство Кул, убити с гароти във Виена, и…

— Нали ми каза, че не си и чувал за семейство Кул? — прекъсна го Монтвейл.

— Наистина не бях чувал.

— Мога ли да задам един въпрос? — обади се посланик Силвио, след това продължи, без да дочака отговор. — Кои са тези семейство Кул?

— Бяха — поправи го Монтвейл. — Дълги години работеха във Виена като агенти под прикритие на ЦРУ. Първоначално трябваше да набелязват руснаци — и други — които могат да окажат влияние на свои сънародници, за да преминат към нас. Действаха изключително успешно.

— Значи са били издадени и убити.

— Така изглежда — потвърди Монтвейл.

Двамата посланици наблюдаваха как Кастило пали повторно пурата си.

След като издиша син облак дим, Кастило продължи:

— По същото време, когато са били убити семейство Кул, кореспондент на „Тагес Цайтунг“, Гюнтер Фридлер, е бил убит в Марбург на Лан. Това е малко градче на стотина километра от Франкфурт на Майн, известен с университета „Филипс“. Тялото му е било обезобразено, за да бъде представено убийството като разправия между хомосексуални любовници. Фридлер е разследвал Марбургската група, която се състои от германски бизнесмени, облагодетелствали се от „Петрол срещу храни“, и се е опитвал да открие връзка между тях и химически завод в Белгийско Конго, който някога е бил западногерманска ядрена установка.

— А ти как разбра? — попита Силвио.

— Имам акции в изданието „Тагес Цайтунг“ — отвърна Кастило.

Монтвейл се усмихна, след това погледна Чарли.

— Всъщност, господин посланик, той има втора самоличност като Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. Кастило притежава империята „Тагес Цайтунг“.

Силвио изви учудено вежди.

Подполковникът продължи спокойно:

— Когато научих, бях във Вашингтон с Ерик Кочиан, издателя на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща. Преди известно време се опитаха да го убият в Будапеща. Кочиан е човекът, който е започнал отново издаването на вестника във Виена след Втората световна война. Освен това е стар приятел на семейство Кул. Фридлер също му е бил близък приятел. Той заяви, че заминава, първо, за да отиде на погребението, и, второ, за да разбере кой ги е убил. Не можах да го спра, затова се качихме на „Гълфстрийм“-а и отлетяхме за Германия. През следващите двайсет и четири часа са били направени още два опита за убийство, и двата са се провалили. Единият е бил тук, в „Пилар“, съвсем наблизо, господин Монтвейл. Когато комендант Лиъм Дъфи от Националната жандармерия и семейството му излизали от ресторант…

— Чух за тази работа — прекъсна го Силвио.

— Дъфи участва в операцията, когато трябваше да измъкнем агента на „Наркотици“ от наркобароните в Парагвай. Второто покушение, във Филаделфия, било срещу агент Джак Бритън от Тайните служби и съпругата му. Стреляли по тях с автоматични „Калашников“, когато се прибирали вкъщи. Години наред Бритън е бил ченге под прикритие във Фили и е държал под око така наречените афроамерикански луди глави, които участвали в шантавата идея да разбият краден „727“ в „Либърти Бел“ и честичко пътуват до Африка — включително и до Конго — и са финансирани от парите на „Петрол срещу храни“. Бритън бе включен в охраната на президента. Когато му съобщили „свален си от охраната“, все едно е някакво наказание, задето са се опитали да го убият, той казал доста груби нещица на старшите агенти от Тайните служби, след това им обяснил къде да си заврат протокола и дойде при мен точно преди да замина за Германия. Изпратих двамата със съпругата му тук…

— Ти защо реши, че имаш право да се намесваш? — попита Монтвейл.

Кастило не обърна внимание на прекъсването, погледна Силвио и продължи:

— Първоначално мислех, че Джак е най-подходящият човек, който може да защитава посланик Мастърсън в Уругвай. Тъй като Джак вече бе изгорил мостовете към Тайните служби, прецених — все още съм на същото мнение — че не трябва да поискам разрешение.

Срещна погледа на Монтвейл.

— И какво стана в Германия? — попита след малко Монтвейл.

— Бях в семейното имение, близо до Бад Херсфелд (навремето е било на майка ми, но сега там живее Ото Гьорнер, управител на холдингова компания „Госингер“), когато по телефона ме потърсиха като Кастило — уж от посолството ни в Берлин. Когато се обадих, някакъв тип с берлински акцент попита дали разговаря с Госингер — не Кастило — и когато потвърдих, че съм аз, той ми каза: „Съжалявам за безпокойството, подполковник Кастило, но прецених, че трябва да ви уведомя, че по време на погребението на Фридлер ще бъде извършено покушение срещу вас, Гьорнер и Кочиан“. Представи се като Том Барлоу и ми каза да се пазя от бившите Щази. След това затвори. Погребението на Фридлер на следващия ден беше в църквата „Света Елисавета“ в Марбург. Имахме запазени места. Двама от хората ми провериха всичко преди церемонията. Откриха плик, адресиран до мен, Госингер, в един от молитвениците. Вътре имаше фотокопие от паспорта на Березовски и четири картички — едната с името Том Барлоу, другите „Виена“, „Будапеща“ и „Берлин“. „Берлин“ беше задраскан. Реших, че Березовски иска да се срещнем или във Виена, или в Будапеща и ще използва името Том Барлоу.

— Значи е искал да се предаде, така ли? — попита спокойно Монтвейл.

— Не съм казал подобно нещо, въпреки че си го помислих.

— Не ти ли хрумна да се свържеш с някой от представителите на ЦРУ в Берлин, Виена или Будапеща?

— Помислих, но прецених, че не е разумно да го правя.

Монтвейл възмутено поклати глава.

— Значи замина за Виена, за да разбереш какво става.

— Оставете ме да довърша — каза Кастило и след като ядосаният Монтвейл кимна, той продължи: — В църквата не се случи нищо, тъй като моите хора и местната полиция бяха навсякъде. След това Кочиан настоя да отиде на погребението на семейство Кул във Виена с влак. Изпратих самолета във Виена и заедно с Кочиан, плюс бодигарда на Кочиан и един от моите хора, се качихме на влака в Касел.

— Кой е той?

— Не е германец.

— Да не би да е онзи, когото Макнаб изпрати, за да следи да не вършиш глупостите, към които си склонен? Говорим за господина, който седеше с жандармите, нали? Старши сержант Дейвидсън.

— Докато бяхме във влака, отидохме да обядваме — продължи Кастило, без да отговаря на въпроса. — Березовски, съпругата му, дъщеря му и Алексеева бяха във вагон-ресторанта. Познах го от снимката на фотокопието и го заговорих. Той заяви, че искал да говорим по работа, затова го поканих в купето си. Трийсет минути по-късно се появи — беше с Алексеева — и ми каза кой е, като призна, че е готов да премине на наша страна срещу два милиона долара и обеща да ми разкаже за химическия завод в Конго в мига, в който го закарам където пожелае с „Гълфстрийм“-а.

— Къде искаше да го закараш?

— Следващият въпрос?

— Добре. И на теб изобщо не ти хрумна, че не ти е по силите да се заемеш с подобна задача, че е трябвало да се свържеш с хората в американското посолство във Виена и да ги предадеш на шефа на ЦРУ. Не ти ли мина през ума да ми позвъниш, да ме попиташ какво да правиш? Мислех, че имаме договорка.

— Това би означавало, че имате власт над мен, а и двамата знаем, че не е така — сряза го Кастило. — Наистина имаме договорка, но прецених, че ситуацията няма връзка с нея. Березовски и Алексеева бяха нервни, оказа се, че са знаели, че семейство Кул са убити, затова реших аз да се заема. Страхуваха се от онова, което ще заварят във Виена — от онова, което ще им поднесе всеки, който зависи от вас. Затова успяхме да се споразумеем.

Монтвейл не каза нищо. Погледна замислено към другия край на стаята. Бе очевидно, че не е доволен от чутото.

— А как се свързаха с теб в Германия?

— Според мен по това време Березовски е бил в Марбург, за да се увери, че бившите кадри на Щази са очистили Кочиан и Гьорнер. След това — в тази последователност, предполагам само — е видял снимката ми, снимката на Госингер, — в „Тагес Цайтунг“…

— Защо е била снимката ти във вестника?

— На първа страница беше публикуван материал, че издателят, Госингер, се е върнал в Германия от Щатите за погребението на Фридлер и предлага награда — огромна награда — за информация, която може да отведе до хората, които са убили журналиста. Реших, че Березовски знае кой е Госингер — кой съм аз — видял е във вестника снимка, че пътувам със самолет „Гълфстрийм“, и е решил, че това е най-сигурният му билет да се измъкне от Европа. Оказа се, че съм бил прав. Казаха ми, че знаят за семейство Кул, което означаваше, че СВР ще ги чакат във Виена. Нямаха доверие на шефката на ЦРУ във Виена, защото се страхуваха, че тя ще ги остави да се оправят сами, ако се окаже, че СВР са по петите им. Затова ги измъкнах от гарата във Виена и ги качих на самолета, след което излетяхме.

— И ги доведе тук — довърши вместо него Монтвейл. — Къде са, Чарли? Ако искаме да спасим положението, трябва да ги откараме във Вашингтон и да ги предадем час по-скоро на Агенцията.

— Няма начин, за съжаление. Те няма да се предадат на Агенцията.

Монтвейл въздъхна шумно.

— Да не би да твърдиш, че си предложил да им дадеш два милиона долара, за да ти разкажат за химическия завод в Демократична република Конго? Господи, та ти дори не знаеш името на завода.

„Нямам намерение да отговоря на тази абсурдна забележка.“

„Той се опитва да ме ядоса.“

— Аз знам абсолютно всичко за въпросния завод — продължи Монтвейл. — Там няма нищо интересно. — Той се ухили. — Измъкнали са ти два милиона долара, млади приятелю.

Кастило усети как пулсът му се ускорява.

„Не се обаждай.“

Преброи до десет и заговори спокойно:

— Вижте какво. Защо не звъннете в Агенцията и не ги попитате? Ако те потвърдят, че там няма абсолютно нищо, което да заплашва националната ни сигурност, значи отново вярвате сляпо на онези, които ви подават разузнавателни сведения. Там съществува действаща химическа лаборатория и завод, който се захранва с пари от „Петрол срещу храни“. Мисията им е да отровят водоизточниците на основните ни градове, ще измрат милиони американци, които ще бъдат сложени в графата косвени жертви.

— Березовски ли ти го каза?

Кастило кимна.

— И ти му повярва?

Кастило кимна отново.

— Не е нужно да звъня в Агенцията, за да се уверя в онова, което вече знам.

— На ваше място щях да позвъня — настоя Кастило. — Ако ви кажат, че владеят положението, че няма за какво да се притеснявате, тогава сте подсигурен — още повече че двамата с посланик Силвио сме свидетели — когато нещата се разсмърдят. Значи сте питали и са ви казали, че всичко е тип-топ.

В първия момент Кастило си помисли, че Монтвейл няма да посегне към обезопасения телефон с дебел кабел на бюрото на посланик Силвио, но накрая той протегна ръка.

— Как работи това чудо?

Силвио пое слушалката от Монтвейл.

— Трябва да поискаме обезопасена връзка от телефонистите на Държавния департамент. Те ще ви свържат с ЦРУ — обясни Силвио, след това включи обезопасения телефон.

— Обажда се посланик Силвио. Свържете ме по обезопасена линия с държавния, след това пак по обезопасена с директора на Централното разузнаване. Обажда се посланик Монтвейл.

Когато казваше: „Обажда се посланик Монтвейл“, Силвио повиши глас и погледна Монтвейл, сякаш питаше: „Монтвейл наистина ли иска да се свърже с директора на Централното разузнаване, или с някой друг?“

Монтвейл кимна, за да покаже, че ще разговаря с директора.

— Включете на микрофон — помоли Кастило. — Така двамата с посланик Силвио ще свидетелстваме, че лично сте попитали и директора на Централното разузнаване.

Монтвейл го погледна злобно, след това огледа копчетата на телефона и натисна нужното тъкмо навреме, за да чуят всички.

— Кабинетът на директора на Централното разузнаване.

— Обажда се посланик Монтвейл. Свържете ме с директора, ако обичате.

След миг прозвуча веселият глас на Джон Пауъл, директор на Централното разузнаване.

— Как сте, господин посланик?

— Много добре, Джак, благодаря.

— Какво да направя за вас?

— В момента съм в кабинета на посланик Силвио в Буенос Айрес.

— Доста е топличко там, нали?

— Ужасна жега. Джак, подполковник Кастило е с нас.

— Виж ти.

— Говорехме по един въпрос — всъщност Кастило повдигна въпроса — за някакъв проблем в Демократична република Конго, по-точно за експериментална установка на западногерманците, която действа там. Знаеш за какво говоря, нали?

— Да, разбира се.

— Знаеш ли какво става там?

— За това ли говори Кастило?

— Да.

— Откъде е разбрал?

Кастило плесна с ръце, след това прокара лявата си ръка през гърлото.

— Не казва — отвърна Монтвейл.

— Добре. Както казах, не съм чул нищо. Ако ми дадете минутка, ще проверя какво съм пропуснал. Почакайте за момент.

Чуха се гласове, след малко Пауъл се обади отново.

— Ще ми трябват няколко минутки. На микрофон ли сте?

— Да, Джак, всички те чуват.

— Как сте, подполковник?

— Много добре, господин Пауъл, благодаря. Вие как сте?

— Разбирам, че си бил във Виена.

— Носи се такъв слух, господине.

— Съвсем между другото, подполковник, докато чакаме да научим нещо повече за Африка, искам да ви кажа, че тази сутрин мярнах няколко интересни съобщения от Интерпол.

— Какви, господине?

— Руснаците твърдят, че техни дипломати — Дмитрий Березовски и Светлана Алексеева, за които се знае, че са офицери от СВР, тя в Копенхаген, господинът в Берлин — са избягали с огромни суми пари. Повече от един милион долара от Копенхаген и два пъти повече от Берлин.

— Което ще рече, че не сме ние единствените, които имат алчни дипломати — отвърна Кастило и намигна на посланик Силвио, който се усмихна и поклати глава.

— Руснаците са силно разтревожени за тях двамата — продължи Пауъл. — Предлагат огромна награда за всеки, който може да даде информация. Само че никой няма представа къде са.

— Ще се оглеждам за руснаци мошеници, господин Пауъл. Веднага ще ви съобщя, щом науча нещо.

— Не ми се мисли какво ще се случи на тези хора — подполковник Алексеева е сестра на полковник Березовски, с тях е съпругата му и дъщеричката им — ако СВР ги пипнат. А те рано или късно ще ги открият.

— Аз бих казал, господин Пауъл, че ако някой знае как да се измъкне от лапите на СВР, то това е само висш офицер от СВР. Особено ако разчитат на куп пари. Колко пари са откраднали? Три милиона долара ли?

— Между другото, подполковник Кастило — продължи нетърпеливо Пауъл, — ако има как, в техен интерес е да се предадат на ЦРУ, за да ги защитим.

— Сигурно искате да разговаряте с тях.

— Да, много бихме искали да поговорим с тях.

— Може и да се случи някой ден, но в момента ми се струва невъзможно.

— Защо го казвате?

— Чух, че шефката на ЦРУ във Виена има доста голяма уста — разбрах, че разправяла разни небивалици на старата си приятелка госпожа Патриша Дейвис Уилсън, която на свой ред ги предавала на Хари Уилън-младши — Кастило погледна Монтвейл, за да прецени реакцията му, когато спомена журналиста, който се бе опитал да разпъне на кръст Кастило, но Монтвейл успешно го бе надхитрил, — затова си мисля, че руснаците също са чули нещичко. При тези обстоятелства, аз на тяхно място нямаше да се доверя на Агенцията. А вие?

Последва дълго мълчание, след което Пауъл попита:

— Знаете ли кой е подполковник Оливър Норт, подполковник Кастило?

— Една от говорещите глави по „Фокс Нюз“.

— Преди това е бил офицер от флота, на когото са дали прекалено много власт и той не е успял да се справи.

— Доколкото знам, господин Пауъл, подполковник Норт е изпълнявал дълга си на офицер, заклел се да защитава Америка от враговете както в страната, така и в чужбина, и го правел независимо от пречките, които са му създавали ЗЛ.

— Кой?

— Мисля, че означава „задниците от Ленгли“, но не съм сигурен.

Силвио се закашля, но когато Кастило го погледна, той оглеждаше с огромен интерес върховете на обувките си.

— Правилно ли разбрах, че споделяте мнението на Норт за Агенцията? — изстреля в отговор Пауъл.

— Нямам представа какво е било мнението на Оли за ЦРУ. Да не би да питате за моето мнение?

— Именно.

— Там работят някои прекрасни хора, които се опитват да държат глава над наводнението, причинено от левите бюрократи.

— Много интересно — отвърна с леден глас Пауъл.

— Така няма да стигнем доникъде — намеси се Монтвейл. — Колко време ще отнеме, докато получиш информацията за химическия завод в Конго?

— Господин Монтвейл има предвид Демократична република Конго — подхвърли Кастило.

— Току-що получих сведенията — отвърна Пауъл. — Последният анализ е отпреди пет дена. В него се твърди, че не е забелязана никаква дейност, която да представлява интерес за САЩ. Очевидно правят експерименти с риба.

— Риба ли? — повтори Кастило.

— Да, подполковник. Ще ви кажа думата по букви. Р-И-Б-А.

Кастило поклати глава.

— Приемате ли предложения, господин Пауъл?

— Ще ви изслушам, подполковник Кастило.

— Не отхвърляйте възможността човекът, който е анализирал и одобрил получените данни, да е същата стока като госпожа Дейвис.

— Благодаря ви, че споделихте мнението си, подполковник — отвърна саркастично Пауъл. — Разбира се, че няма да отхвърля подобна възможност.

— Беше ми приятно, че имах възможност да поговоря с вас, господин Пауъл — въздъхна Кастило.

— Подполковник, знаете ли старата руска поговорка, че хората, които си копаят гробове, често ги зариват в тях.

— Според мен си я измислихте — засече го Чарли.

— Ще се чуем по-късно, Джак — прекъсна ги Монтвейл.

— Няма да е зле, господин посланик.

По изражението на Монтвейл стана ясно, че не знае какво да прави с телефона. Посланик Силвио пое слушалката.

— Прекъснете връзката, ако обичате.

— Доволен ли си, Кастило? — попита Монтвейл.

— Съвсем не. Толкова пари потъват в ЦРУ, че би трябвало да могат да си намерят задниците с една ръка, въпреки че те не успяват и с две.

— Любопитен съм защо ти трябваше да обиждаш директора на Централното разузнаване?

— Какво е записано във фоайето на Ленгли? „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ Ако обижда директора на Централното разузнаване, трябва да си потърси друга работа.

— Добре. Достатъчно. Сега ще ти кажа какво става и какво ще става.

— Поправка. Какво ви се иска да стане — сряза го Кастило. — Ако не получа директна заповед от президента на страната, не съм длъжен да изпълнявам заповедите ви.

— Бъди така любезен първо да ме изслушаш — настоя Монтвейл.

Кастило срещна погледа му, сви рамене, отпусна се в креслото и отново запали пурата.

— Слушам ви.

— В армейски медицински център „Уолтър Рийд“ са се събрали специалисти, които са разгледали случая ти и са преценили, че стресът, на който си бил изложен, докато си изпълнявал задълженията си, те прави психологически негоден за служба, следователно са решили от първи февруари да те пенсионират.

— Какво, мама му стара, означава това? — скочи от мястото си Кастило.

Монтвейл вдигна ръка, за да го спре.

— Изслушай ме — Повтори той. — Преценката е, че си увреден на двайсет и пет процента. Следователно ще получиш двайсет и пет процента от полагаемата ти се пенсия. Говори се, че по време на церемонията по пенсионирането ще ти връчат медал за отлична служба. По време на същата церемония ще бъде награден и майор Милър и ще се проведе в Армейския авиационен център във Форт Райкър, Алабама. Засега се знае, че ще присъства генерал Алън Нейлър. Майор Милър е вече в отпуск. Ти също ще бъдеш в отпуск, щом подпишеш документите, които полковник Ремли е донесъл. Аз също ще присъствам на церемонията по пенсионирането ти, както и господин Хари Уилън от „Уошингтън Поуст“, и директорът на Централното разузнаване Пауъл. По време на полета господин Пауъл ще съобщи строго конфиденциално на господин Уилън, че в разказа на госпожа Дейвис няма и капка истина, че не е вярно, че си се намесил в операция на ЦРУ, когато полковник Березовски и подполковник Алексеева са искали да се предадат, както и че руснаците са в ръцете на ЦРУ. Ако директор Пауъл прецени — това ще бъде доказателство колко високо мнение имат служителите на ЦРУ за работата и патриотизма на господин Уилън — той може да помоли журналиста, веднага след завръщането във Вашингтон, да посети квартирата в Мериленд, където разпитват Березовски и Алексеева. Аз също ще дам съгласие в знак на признателност към работата на господин Уилън. Така той ще има доказателство, че госпожа Дейвис е просто една бивша недоволна служителка на ЦРУ, която няма никаква представа какви ги дрънка. А ти не вършиш тайни поръчки от името на президента, ти си отличил се войн, който е преуморен от тежката си служба, затова ти е дадена малка агенция във Вътрешна сигурност, докато психолозите и психиатрите в „Уолтър Рийд“ ти помагат да възвърнеш душевното си равновесие. За съжаление, не са успели, затова господин Уилън ще присъства на пенсионирането ти под развети знамена, ще види как ти връчват медал и се отнасят към теб с почести.

Замълча за момент, за да може Кастило да осмисли чутото.

— Разбираш ли, Кастило?

Кастило се облегна на стола и дръпна от пурата.

— Напълно.

— Сега просто трябва да подпишеш документите, които носи полковник Ремли, да докараш руснаците на летището и всичко остава зад нас.

Кастило посочи телефона с пурата.

— Ето телефона. Звъннете на президента.

— Защо?

— Защото той не знае нищо по този въпрос. Нали?

Монтвейл сви рамене и призна:

— Не. Искам да го защитя, доколкото е възможно, от последствията на кашата, която забърка.

— Значи ще го изправите пред fait accompli.

— Точно така.

— Кофти идея — сви на свой ред рамене Кастило. — Сега е мой ред да ви кажа какво няма да стане и…

— Нямаш избор, Кастило. За бога, не разбираш ли?

— Много грешите.

Монтвейл го погледна вбесен, но замълча. Понечи да стане.

— Няма ли да ме изслушате? — попита той.

Монтвейл го погледна и отново се отпусна на канапето.

— Щом настояваш.

Кастило дръпна от пурата, докато обмисляше думите си.

Изпусна дима.

— Първо, руснаците няма да се качат на вашия самолет, за да отидат в тайната квартира на ЦРУ в Мериленд. Дори да искам, няма начин да ги убедя да го направят, а и аз не искам. Второ, нямам намерение да подписвам документите, които полковник Ремли носи в куфарчето си. Това няма да се случи в моя сценарий. Трето, онова, което ще се случи, е — с ваша помощ или без нея — заминавам за Демократична република Конго, за да проверя дали онова, което ми бе казано, е истина.

— Ти си напълно луд.

— Когато събера доказателства, ще се оправя сам със завода, а ако не успея, сложете доказателствата на бюрото на президента и му разкажете какво съм направил, защото от ЦРУ са отказали — за пореден път — да повярват на онова, което съм им казал.

— Знаеш, че не мога да позволя подобно нещо — заяви Монтвейл.

— Знаете, че не можете да ме спрете — отвърна Кастило. — Има и компромис, който може лесно да реши проблемите ни. Първо, докарваме Дик Милър с първия полет. Трябва ми човек, който да ми помогне да управлявам „Гълфстрийм“, тъй като полковник Торине и капитан Спаркман ще се върнат във Вашингтон с вас. Поредното доказателство, което да представите на приятеля си журналист, че не аз ръководя Звеното за организационен анализ — Торине е полковник, докато аз съм подполковник. В момента Джон Дохърти от ФБР е във Виена заедно с Дейв Юнг. Присъствието им там вече не е нужно, тъй като имам друг, много важен източник на информация за убийствата на семейство Кул и Фридлер…

— Очевидно руските ти приятелчета — подхвърли саркастично Монтвейл.

— … и опита за убийство на Дъфи и семейство Бритън. Когато приключа с всичко, ще ви предам пълен и много подробен отчет. Говорих с Дохърти и Юнг снощи. Юнг ще изпрати оставката си на ФБР още утре сутринта. Затова никой няма да може да се свързва с него и Уилън няма да успее да го открие, за да го разпитва. Дохърти обаче държи да се върне в сградата на Дж. Едгар Хувър. Той пътува към Вашингтон, където, ако Уилън успее да го открие, ще каже на Уилън, че в момента работи като консултант към Звеното за организационен анализ и анализира операциите на Вътрешна сигурност, открай време работи за Торине и не знае почти нищо за мен, чул е единствено, че не съм съвсем с всичкия си. Алекс Дарби и Едгар Дешамп ще напуснат Агенцията и никой няма да може да се свърже с тях. Джак Бритън ще напусне Тайните служби, също и Тони Сантини. Уилън няма да успее да ги открие, а дори да успее, няма да научи нищо от тях.

— Посланик Силвио — заговори Монтвейл. — Убеден съм, че чухте достатъчно и можете сам да прецените, че подполковник Кастило не само че е нестабилен, както твърдят лекарите в „Уолтър Рийд“, но е и заплаха, защото в подобно състояние не би могъл да взема трезви решения, които са не само незаконни, ами ще злепоставят президента на страната, така че при създалите се обстоятелства е ваш дълг да ми помогнете да го кача на самолет за Щатите, независимо че му дадохте обещание, защото допреди малко нямахте никаква представа за състоянието му.

— Мръсник такъв! — изсъска Кастило. — Ако се опиташ да ме задържиш тук против волята ми, ако се опиташ насила…

Посланик Силвио вдигна ръка, за да накара Кастило да замълчи.

— Посланик Монтвейл — започна спокойно той. — Позволете първо да изтъкна, че не е нужно да изтъквате какъв е „дългът“ ми. Като посланик, по закон аз съм най-висшият американски офицер в Аржентина. Ще бъда напълно откровен. Докато слушах разговора ви с подполковник Кастило и разговора между подполковник Кастило и господин Пауъл, се запитах какви са отговорностите ми в този случай. Когато подполковник Кастило дойде в Аржентина за пръв път, президентът лично ми каза, че подполковникът действа от негово име и е упълномощен от него да предприеме необходимите действия, след което ми нареди да му осигуря необходимата помощ и съдействие. При това положение…

— Значи сте запознат с тази лудост!

— Оставете ме да довърша — помоли Силвио. — При това положение, господин посланик, вие нямате власт да принудите подполковник Кастило да отиде където и да било или да направи каквото не иска, без изричното одобрение от президента и преди президентът да го е поставил под ваша власт. Тъкмо обратното. Мой „дълг“ е да направя всичко по силите си, за да му съдействам да изпълни заповедите на президента и да попреча на онези, които се опитват да го спрат.

— В заповедите му не се споменава и дума за отвличането на руски предатели от ЦРУ — опита се да спори Монтвейл — и нито дума за операция в Конго.

— Под въпрос е какви точно са заповедите му, така че единственият, който е в състояние да ги уточни, е лично президентът. След като подобно уточнение не е направено, нямам намерение да оспорвам намеренията на подполковник Кастило.

Монтвейл срещна погледа му и го задържа.

— Може ли да използвам отново обезопасения ви телефон, господин посланик?

— За да позвъните на президента ли?

— За да позвъня на президента.

— Разбира се. Ако възнамерявате да му звъните, държа да ви предупредя, че когато аз разговарям с президента — а аз на всяка цена ще поговоря с него — ще му съобщя, че по моя преценка, подполковник Кастило е напълно в състояние да изпълнява задълженията си, че вие се опитвате да спестите на ЦРУ неудобството, че са изпуснали руснаците, че двамата с директора на Централното разузнаване се опитвате да — простете ми за цветистите думи — да разкарате подполковник Кастило от пътя си.

Монтвейл го погледна вбесен, неспособен да повярва на думите му.

— Освен това ще му кажа — продължи Силвио, — че по моя преценка, ако се съгласи с намерението ви да отведете Кастило във Вашингтон, ще мине доста време — най-вероятно години — преди ЦРУ да успее да открие руснаците, а да ги отведе в Щатите и дума не може да става. Освен това ще изтъкна пред президента, че на Мосад, израелското разузнаване, са им били необходими десетилетия, знаете го не по-зле от мен, за да открият Адолф Айхман, макар да са знаели, че се намира в Аржентина, а едва преди няколко години изправиха пред съда Ерик Прибке, сдобил се с печална слава след клането в Ардеатинските пещери край Рим, макар да се знаеше, че е в Аржентина още от 1948 и притежаваше хотел в Барилоче.

Монтвейл пребледня. Кастило се запита дали директорът на Националното разузнаване няма да изгуби контрол.

Успя да се овладее.

— По всичко личи, че разговорът ни приключи, нали така, Кастило? — попита Монтвейл.

— Не съвсем, господин Монтвейл. Искам да знам дали смятате да попречите на операцията ми в Африка, или ще ми помогнете да я проведа?

Монтвейл се намръщи.

— Че защо да го правя?

— Защото, ако ми осигурите помощта, от която се нуждая, ви давам дума, че ще приема фиаското с пенсионирането по болест, дори ще дойда на церемонията.

Монтвейл го погледна така, сякаш не можеше да повярва на чутото.

— Ще се съгласиш ли? — попита той, след като помисли за кратко. — Защо?

— И аз искам да защитя президента не по-малко от вас. След този случай президентът ще трябва да избира между нас, а вие очевидно сте по-ценен от мен. Знам кога е време да подвия опашка.

Монтвейл се замисли и кимна.

— Ще ти осигуря всичко, от което имаш нужда.

— Не искам нито ЦРУ, нито някой друг да разбира какви са намеренията ми. Разбрахме ли се?

— Имаш думата ми.

— Пред свидетел — обади се посланик Силвио.

— Ще ми трябват два часа, за да обясня положението на полковник Торине и да повикам двамата с капитан Спаркман да дойдат на „Хорхе Нюбъри“.

— Къде? А, да, на летището. — Той погледна часовника си. — Добре. Ще сме там.

Без дори да се замисли, когато Монтвейл погледна часовника си, Кастило също погледна своя. Монтвейл забеляза.

— Това май е чисто нов „Ролекс“ — отбеляза директорът на Националното разузнаване.

— От бяло злато е. Подарък от приятел.

Кастило погледна посланик Силвио и го помоли да използва обезопасената му линия. Посланикът му подаде слушалката.

— Свържете се с Държавния, ако обичате — разпореди се Кастило, — и ги помолете да ми осигурят обезопасена линия с майор Ричард Милър от Звеното за организационен анализ в комплекс „Небраска“.

В стаята цареше тишина, Монтвейл и Силвио не откъсваха очи от него, докато той пухтеше с пурата и чакаше телефонистът да го свърже.

— Дик, ще ти позвъня отново след около час. Сега си стегни багажа, за да дойдеш тук. Ако има някакъв проблем с полета, се обади на президентския екипаж и помоли да те докарат с един от техните „Гълфстрийм“. Ако има някакъв проблем, кажи им, че посланик Монтвейл е дал разрешение.

Монтвейл се надигна от канапето и без да каже дума или да погледне посланик Силвио или Кастило, излезе от кабинета на посланика.

Кастило чу гласа му, след като излезе.

— Добре, Ремли, приключихме.

 

 

След като Кастило завърши разговора си с Милър, той погледна Силвио.

— Господин посланик, нямах представа, че ще ви замеся в тази каша. Много съжалявам и съм ви безкрайно благодарен, господине.

— Няма защо да съжаляваш, Чарли, нито пък да ми благодариш. Просто изпълних дълга си.