Уилям Грифин
Специална част (44)

(Две)

Джак Дейвидсън и неговият жандарм седяха на маса до вратата. И двамата бяха преполовили обяда си.

Дейвидсън срещна погледа на Кастило и кимна към задната част на ресторанта.

— Ти седни при тях и чакай — нареди Кастило на жандарма. От местата им се виждаше кръгла маса в дъното на ресторанта.

Кастило тръгна към нея. Там се бяха настанили почитаемият Чарлс У. Монтвейл, директор на Националното американско разузнаване, който обичаше да го наричат „посланик“ (през дългата си кариера бе работил като заместник държавен секретар, министър на финансите и посланик в Европейския съюз), в компанията на американския посланик в Аржентина Хуан Мануел Силвио, мъж в края на петдесетте, висок, спретнат, с късо подстригана коса.

Кастило си каза, че костюмът на високия, както обичаше да се изразява Дейвидсън, му стои като на манекен.

На масата до стената се бяха настанили двама мускулести мъже, които Чарли реши, че са кадри на Агенцията или бодигардове на Монтвейл от Тайните служби. Монтвейл забеляза Кастило, вилицата с хапка месо на нея застина пред устата му, след това я лапна.

— Каква приятна изненада! — възкликна Кастило, когато приближи. — Тъкмо се отбих в посолството, за да засвидетелствам почитанията си на посланик Силвио, но там дори не знаеха, че сте тук. Кажете, господин Монтвейл, какво ви води насам?

— Много добре знаеш, подполковник — сопна се Монтвейл с пълна уста.

Кастило огледа заведението и отново се обърна към Монтвейл.

— Предполагам, че някой ви е казал, че „Рио Алба“ се слави като заведението, в което сервират най-хубавите пържоли на света, не виждам друга причина.

Монтвейл преглътна, след това отпи от чашата бяло вино.

— Няма ли да седнеш, Чарли?

— Много благодаря.

Кастило се настани, огледа се за сервитьор и му даде знак да се приближи.

— Умирам от глад. Закусвах много рано — каза той на английски на Монтвейл, след това превключи на испански: — Донесете ми емпанада с рокфор, ако обичате, след това добре опечен бифтек, пържени картофи и салата от домати и лук.

Посегна към бутилката на масата, прочете етикета, намръщи се, остави бутилката и добави:

— И бутилка каберне совиньон „Сен Фелисиен“, ако обичате.

— Да не би нещо да не е наред с виното, подполковник? — попита саркастично Монтвейл.

— На етикета пише „Малбек“.

— Е, и?

— Мислех, че знаете, господин Монтвейл. Malbec на френски означава „лош вкус“. Не знам за вас, господине, но за мен това е достатъчно предупреждение.

Посланик Силвио се разсмя.

Непознатият изискан мъж изгледа ледено Кастило.

Кастило се пресегна и му подаде ръка.

— Казвам се Кастило, господине. Всеки приятел на господин Монтвейл…

— Подполковник Кастило — прекъсна го Монтвейл. — Това е полковник Ремли.

— Как сте, господине? — продължи любезно Чарли.

— От командването на Специални операции — добави Монтвейл.

— Не може да бъде! Ако ни остане време, господине, предлагам да поиграем на „Познаваш ли?“ Да знаете само колко народ познавам.

Полковник Ремли нито се усмихна, нито отговори.

— След като спомена време, Кастило — обади се отново Монтвейл, — иска ми се да се върнем във Вашингтон колкото е възможно по-скоро. Колко време ще ти отнеме да доведеш „гостите“ на летището?

— Какви гости, господине?

Монтвейл го погледна над ръба на чашата.

— Много добре знаеш за кого говоря.

Сервитьорът донесе виното, поръчано от Кастило. Подполковникът с наслада завихри виното в чашата, огледа етикета и най-сетне отпи, задържа глътката в уста, след това сви рамене към сервитьора, сякаш искаше да каже, че се налага да се примири.

След като сервитьорът му наля и се отдалечи, Кастило вдигна чашата и погледна Монтвейл.

— Дори да знаех за какво говорехте, ресторант, пълен с народ, едва ли е най-подходящото място за подобен разговор, нали така?

Монтвейл започваше да се вбесява.

— Както и пред тези господа — продължи Кастило.

— Тогава да вървим в посолството — нареди с тих гневен глас Монтвейл.

— След като обядвам. Поздравявам ви за тази идея.

— Кастило — сопна се полковник Ремли, — много добре знаеш кой е посланикът. Как смееш да разговаряш с него по този начин?

— Господин полковник, не съм имал намерение да проявя неуважение към нито един от двамата посланици. Подозирам, че господин Монтвейл намеква за строго секретен въпрос, а аз много добре знам, че нито вие, нито посланик Силвио имате право на достъп до толкова секретни материали.

— Подполковник, посланик Монтвейл ме запозна с положението, докато пътувахме насам.

— С цялото си уважение, господине, позволете да се усъмня.

— Арогантен кучи син! — възкликна остро Ремли и едва не преобърна чашата си. — Ти за кой се мислиш, бе?

— Господине — отвърна преспокойно Кастило, — причината, поради която се съмнявам, че посланик Монтвейл е запознал вас или който и да било друг, е, че само двама са упълномощени да преценяват кого могат да запознаят с този въпрос. Тъй като аз не съм разрешавал подобно нещо, а и не съм информиран от другия човек да е давал подобно разрешение, съм напълно убеден, че не е възможно да сте запознат с въпроса.

— Дяволите да те вземат, Чарли! — изсъска Монтвейл.

Кастило изви подигравателно вежди.

— Ако някой ще ме ругае, ще постъпя крайно невъзпитано и ще се преместя на друга маса. Много съм чувствителен и не ми е приятно да получа лошо храносмилане, докато обядвам.

— Един от вариантите, Кастило — продължи Монтвейл, без да обръща внимание на думите му, — е да помоля полковник Ремли да те арестува, след което да накара господата да те качат на самолета ми.

Кимна към двамата спретнато облечени мъже.

Кастило ги погледна, след това изви очи към посланик Силвио, който не криеше, че се чувства безкрайно неловко. Накрая отново се обърна към Монтвейл.

— Те от Тайните служби ли са?

— Да — потвърди Монтвейл.

— Обзалагам се, че са въоръжени.

— Въоръжени са.

— Господин посланик, виждате ли тримата мъже в съседната зала, които гледат насам?

Монтвейл се обърна.

— Какво те?

— Двама от тях са офицери — истински офицери — от Националната жандармерия. Ако някой от вашите агенти се осмели да ме погледне накриво, жандармите ще дотичат, ще ги помолят да се легитимират, след това ще ги проверят за оръжие. Ако са въоръжени — Тайните служби нямат абсолютно никакви правомощия в Аржентина — ще бъдат арестувани, оръжията им — конфискувани, след което посланик Силвио ще бъде принуден да измисли как да ги измъкне от дранголника. Една дума от страна на моя милост, ще задържат и полковника за разпит.

— Ще те изправя пред военен съд, подполковник! — избухна полковник Ремли.

Кастило срещна погледа на Ремли.

— Поне ми кажете по какво обвинение, господине — помоли спокойно той. — Мен са ме учили, че офицерът е длъжен да се подчини на последната издадена заповед, освен ако тя не бъде променена от по-висш офицер. А вие, господине, не сте по-висш от офицера, чиито заповеди следвам. Знаят го както посланик Монтвейл, така и посланик Силвио.

— Господа — намеси се посланик Силвио, без да крие колко му е неудобно, — цялата тази работа излиза извън контрол.

— Господин посланик, наистина се опитвам да не позволя да стане подобно нещо. Затова, след като отида в посолството, за да проведа разговор на четири очи с посланик Монтвейл, искам да ми дадете дума, че ще ми позволите да напусна територията на посолството когато пожелая.

Кастило видя, че сервитьорът носи поръчката му, и замълча. След това човекът взе бутилката „Сен Фелисиен“ и доля чашата на Кастило.

— Трябва да пробвате, господин Монтвейл — отвърна Кастило и вдигна чаша. — Много е приятно и веднага „измива“ неприятния вкус от устата ви.

Монтвейл не откъсваше поглед от него.

— Ако не ти дам дума, че можеш да напуснеш посолството когато пожелаеш? — попита посланик Силвио.

— Тогава, щом приключа с обяда си, тръгвам.

— Подполковник Кастило — намеси се остро полковник Ремли. — Ще ви издам пряка заповед…

Монтвейл вдигна ръка и го прекъсна.

— Изпий си виното, Кастило — нареди Монтвейл. — Наобядвай се. След това отиваме в посолството.

Кастило погледна Монтвейл, след това и Силвио.

— Имам ли думата ви, господин посланик, че ще ми позволите да си тръгна?

— Имаш думата ми — кимна посланик Силвио.