Уилям Грифин
Специална част (37)

(Едно)

Ла Каза ен Боск

Сан Карлос де Барилоче

Провинция Рио Негро, Аржентина

08:45, 31 декември 2005

— Обичам те, Чарли — заяви подполковник Алексеева и го целуна бързо, макар и много страстно, а след това продължи: — Обичам и тази стая! Ще си имам същата!

Скочи от леглото и пристъпи боса към прозореца. Дръпна прозрачното перде и той усети как желанието му се надига.

— С изглед към езеро, също като това, и планини.

Бяха в „Синята стая“, поне така пишеше на телефона на нощното шкафче; стените бяха покрити с бледосин брокат — когато видя стаята за пръв път, Кастило реши, че цветът е същият като на аржентинското знаме и се запита дали е случайно, или нарочно.

Разполагаше с три минути, за да мисли по този въпрос и за много други неща, когато вратата към съседната стая се отвори и подполковник Алексеева, облечена по същия начин както сега — дойде при него.

Доста по-късно той забеляза, че стените в съседната стая са в тъмнозелен копринен брокат, и се запита дали тя не се казва „Зелената стая“.

По това време вече си бе направил няколко философски извода.

„Живей за деня, тъй като утре може да умреш“, бе единият.

„Нещо толкова хубаво не може да е лошо“, бе другият.

„Значи напълно съм се побъркал“, бе третият.

 

 

Светлана пусна пердето и погледна Кастило.

— По изражението ти личи, че всичко, което си струва да притежаваш, е скъпо — заяви тя.

Хвърли се обратна в леглото.

— Не ти ли харесва стаята? — попита тя.

— Харесва ми.

— Тогава ще ти купя точно такава — заяви тя и побърза да се поправи: — За нас, мой Чарли.

Той я прегърна през раменете, тя се отпусна на гърдите му и захапа зърното.

Остана му време за един-единствен философски извод: „Няма такова нещо като прекалено хубаво“, когато някой почука на вратата.

— О, не! — възмути се Светлана и вдигна глава.

— Може ли да вляза? — провикна се Ана Певснер.

— Момент — извика Светлана, претърколи се на гръб и дръпна чаршафа (Кастило едва сега забеляза, че и той е светлосин), за да завие и двамата. — Влизай!

Ана влезе и застана пред леглото, скръстила ръце.

— Много ми е трудно — започна тя, — но децата…

— Какво има, Ана?

— Знаеш не по-зле от мен какво е казал свети Йоан Златоуст за „светостта на брака“.

— Добре — отвърна Светлана. — Тогава не го прави.

„Това пък какво е, дяволите да го вземат?“

„Кой е този свети Йоан нечий си?“

— Искате ли да… ъъъ? — попита Кастило и посочи вратата на банята.

— Въпросът засяга и теб, Чарли — заяви Ана.

Светлана кимна за потвърждение.

— Може ли тогава да ми кажете кой е този свети Йоан? — помоли той.

— Нали си християнин, Чарли? — попита Ана.

— Не съм в добра форма.

— Жалко — отвърна Ана.

— Аз ще оправя тази работа — обеща Светлана.

— Та какво стана със свети Йоан който и да беше?

— Свети Йоан Златоуст казва, че човек трябва да избягва… — започна Ана.

— Точните му думи са, че човек никога не бива да осъжда брат си или сестра си — поправи я Светлана. — Никога не бива.

— Старая се. Ако си решила… да имаш интимни отношения… с мъж, който не ти е съпруг, това е между теб, господ и Евгени.

— Между мен и господ, да, но на Евгени не му влиза в работата.

— Евгени ти е съпруг.

— Беше ми съпруг. Ако е все още жив, значи се опитва да ме открие, за да ме убие.

— Независимо от това ти е съпруг — настоя Ана.

„Но не каза и дума за това, че се опитва да я открие, за да я убие. Какво става, Ана?“

— Независимо от това. Не спя в леглото му от четири години.

„Четири години ли?“

— Не можеш да нарушиш споразумението.

— Вече съм го нарушила. Знаеш, че свети Йоан Златоуст е написал, че е по-добре да пристъпиш дадената дума, отколкото да изгубиш душата си.

— Това е между теб и господ.

— Точно така. А що се отнася до Чарли, ще се позова на първото послание на апостол Павел към коринтяни.

— Ти решаваш.

— Май съм позабравил коринтяните — обади се Кастило. — Какво точно е казал апостол Павел?

Ана го погледна с неудобство. Светлана се изчерви.

— Кажете? — настоя Кастило.

— Защо не. Ти сигурно си чувал думите, че ако не могат да се владеят, да се оженят. Още щом те видях във влака, знаех, че няма да мога да се овладея.

— Апостол Павел го е казал за неомъжените и вдовиците — поправи я Ана.

— Вече ти казах, че наруших спогодбата. Не съм омъжена — заяви Светлана. — Когато видях моя Чарли за пръв път, вече се бях владяла в продължение на четири дълги, прекалено дълги, години. Трябва и ти да пробваш, Ана.

— Така няма да стигнем доникъде — отвърна Ана.

— Поне не се правим, че въпросът не съществува — каза Светлана.

— Просто предлагам да опиташ да… да се държиш прилично пред децата. Най-вече пред Елена. Тя помни Евгени.

— Последния път, когато е видяла Евгени, беше още в пелени. Няма да го познае, дори да дойде.

„Тогава ще стане наистина интересно.“

— Ще закусваме след половин час — предупреди Ана. — След това ще украсим новогодишната елха. — Погледна Кастило. — Благодаря ти, че прояви разбиране, приятелю Чарли. — След тези думи излезе.

Светлана изчака вратата да се затвори, скочи от леглото, отиде до вратата, заключи и се върна в леглото.

Плъзна ръка между краката му, стисна нежно члена му и усети незабавната реакция.

— Доволен ли си, мой Чарли, че не мога да се владея?

Преди да го завладеят по-еротични мисли, на Кастило му остана време да си каже: „И двете са предани на вярата. Как е възможно?“