Уилям Грифин
Специална част (35)

(Четири)

Курорт „Лао Лао“

Сан Карлос де Барилоче

Провинция Рио Негро, Аржентина

16:25, 30 декември 2005

Управителят на луксозния курорт — облечен във фрак с раирани панталони — ги посрещна на входа, стисна ръката на Мунц, не обърна абсолютно никакво внимание на останалите и го поведе през фоайето, където десетки служители сменяха празничната коледна украса с новогодишна, към асансьорите и накрая ги въведе в апартамент на последния етаж.

— Ще ни свърши работа — кимна Мунц, след като разгледа четирите стаи. — Ще ми трябват ключове за всичките врати, разбира се.

Управителят му подаде връзка ключове.

— Лодката е на кея, полковник — поклони се той и излезе.

— Може ли да използвам банята? — попита Светлана.

Мунц посочи една от вратите.

— Чакай я пред вратата, Брадли — нареди Кастило. — Ако се опита да избяга, постарай се да не я застрелваш, но…

— Разбрах, господине.

Светлана не погледна Кастило, когато мина покрай него. Макс заситни след двамата. Кастило остави кутрето на пода и кученцето незабавно последва баща си към вратата на банята, след това вдигна крак до крака на малката масичка и направи локва на килима.

— Не мога да се начудя откъде се взе всичко това — ахна почти възхитен Чарли.

— Нали ще го вземеш със себе си? — полюбопитства Мунц.

Чарли кимна.

— Той е за Елена. За нея, за Сергей и Александър, но най-вече за нея.

Мунц кимна.

— Все си повтарям, че го правя, за да покажа, че съм свестен човек — обясни Кастило, — но все се питам дали не го правя заради Певснер.

— И аз харесвам децата — призна Мунц. — А ти си свестен човек, независимо дали си го признаваш или не.

Кастило го погледна мълчаливо.

„Ами какво ще стане с теб, Алфредо, ако попаднем на най-лошия сценарий?“

„Една хубава кръгла сума ще ти се отрази добре, ами после?“

Мунц отметна сакото назад и отдолу се показа кобур.

Кастило веднага се сети какво означава жестът, и поклати глава.

— Отивам с мир, а дори да ги взема, те ще бъдат много по-добре въоръжени от мен.

— Не се притеснявай за Мата Хари. Аз ще се оправя с нея — обеща Мунц, усмихна се и добави: — Ако аз не мога, Лестър ще се справи.

Кастило се изсмя.

„Тя вече се е сетила. Може и да е любопитна за Лестър, но е наясно, че умее да държи пистолета. Тя самата умее да се справя и много добре знае, че ако се опита да избяга, има голям шанс да я уцели тежкокалибрен куршум.“

„Освен това вече е наясно, че макар отначало успешно да ми завъртя главата, нещата са коренно променени. Вече се отказа да ме гледа жално и милно в очите.“

— Нали знаеш как да стигнеш до лодката? — попита Мунц.

— Качваш се в асансьора, натискаш копчето „Минус 2“, след това тръгваш по коридора.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Напълно.

Кастило тръгна към вратата на банята, пое кутрето в ръце и подкани Макс:

— Хайде, Макс. — Кимна на Мунц и излезе от стаята.

 

 

Когато Кастило излезе на кея, чу тихото боботене на двигателя на лодката. Видя я едва когато стигна до мястото, където беше вързана.

Остана малко изненадан. Очакваше малка яхта с кабина, докато пред него бе моторна лодка, по-скоро скутер. Когато беше дете, имаха такава на Мексиканския залив. На двамата с Фернандо им беше забранено да изкарват сами моторната яхта „Крис Крафт“ — но те, разбира се, не слушаха — тъй като дядо им мислеше, че е опасно, когато са сред океана.

Тази бе направена от махагон и имаше две пътнически отделения, едно в предната и едно в задната част, а двигателят се намираше между тях. В предната кабина бе контролният пулт и рул, който приличаше на автомобилно кормило. В задната се виждаха кожени седалки за трима с нисък стъклен параван, който трябваше да пази пътниците от пръските вода, но така и не успяваше.

Мъжът, застанал на кея, го насочи.

— Настанете се на задната седалка, mi coronel. За да запазите равновесие.

— Благодаря — отвърна Кастило, притисна кученцето до гърдите си, качи се в лодката и се настани. Макс скочи без всякакво усилие на борда, огледа отпред, след това се върна и седна до Кастило.

Остави кутрето на пода. Така и не се сети да донесе вестник или някоя от хавлиените кърпи с монограм от „Лао Лао“.

Мъжът развърза лодката, скочи на борда и яхтата се заклати. Приклекна до Кастило и му подаде мобилен телефон.

— Знам, че полковникът сигурно ви е казал, mi coronel, но със седем избирате моя телефон, а четири е за полковника.

Мунц не му бе казал нищо.

— Благодаря — кимна Чарли.

— Ще ви откарам до кея. След това нямате нужда от помощта ми, нали?

— Да.

— Ще се дръпна от прожекторите, които, ако не се включат, когато приближим към кея, ще светнат, щом слезете. Има датчици за движение.

— Добре.

— Има кабинка за охраната, обикновено пази само един човек в края на кея.

Кастило благодари отново и се постара да не се изпусне със: „Знам. Това не е първото ми посещение в «Каринхол».“

Мъжът излази на ръце и колене до предната кабина. Кастило чу и усети вибрациите, когато перките се завъртяха.

Трийсет секунди по-късно моторът изрева и Кастило усети как лодката потегля. След десет секунди лицето му бе обляно в пръски вода. Макс се просна на пода до кутрето, а Кастило се опита да се сниши зад стъклото.

 

 

Моторната лодка намали и почти спря толкова неочаквано, колкото и когато тръгна.

Кастило надигна глава и забеляза мъждукаща светлина, когато наближиха кея. Хвана кученцето за гънка на кожата на врата и се изправи.

Мъжът акостира умело и задържа моторницата достатъчно дълго, за да скочи Кастило на брега. Щом Макс се озова до него, човекът даде газ и пое навътре в езерото.

Чарли едва бе нагласил скимтящото кученце в ръката си, когато прожекторите блеснаха.

Трябваха му двайсетина секунди, за да се адаптират очите му.

На двайсетина метра от него, полуприведен, някакъв мъж стискаше „Узи“ и напредваше бавно. Застаналият между тях Макс ръмжеше с настръхнала козина.

Мъжът се прицели.

— Ако застреляш кучето — предупреди Кастило на испански, — ще умреш!

Повтори същото и на руски, след това и трети път на унгарски:

— Свали оръжието! — прозвуча заповеднически глас на унгарски.

Кастило едва сега забеляза втория мъж, който също стискаше „Узи“.

— Здрасти, Янош — провикна се Кастило на унгарски към бодигарда на Александър Певснер. — Какво търсиш тук?

Янош закрачи към тях и Чарли нареди на унгарски.

— Долу Макс! Седни!

Макс се подчини, макар че така и не спря да ръмжи.

Янош се огледа.

— Сам ли си? — попита той, след това продължи, без да дочака отговора: — Значи не водиш червенокосата?

— Ти видя ли я, Янош?

— Той не те очаква — обясни бодигардът, след това се поправи: — Не очакваше да те види.

— Знае не по-зле от мен, че животът е пълен с изненади — отвърна Чарли.

Янош му даде знак да го последва. Бяха по средата на кея, когато прожекторите угаснаха и вместо тях заблестяха малки лампи, които осветиха пътеката.

— Добре ли си вече, подполковник? — попита тихо Янош.

— Още ме боли, когато седя — отвърна честно Кастило. — Кракът ми обаче е добре.

— Жената казва, че сега си имам цип. — Янош посочи от кръста си към подмишницата. Помълча за кратко и добави: — Така и не ти благодарих, подполковник, така че, благодаря.

— Пак заповядай, Янош.

Чисто нов джип „Вранглер“, сякаш току-що изкаран от автосалона, чакаше в края на кея. Зад волана седеше шофьор. Макс скочи на предната седалка и зачака.

— Отзад, Макс — нареди Кастило.

Макс се подчини с неприкрито нежелание едва след като стопанинът му повтори командата три пъти.

— Ще ме ухапе ли, ако седна отзад? — попита Янош.

— Сигурно — отвърна Чарли и с нежелание седна до кучето.