Уилям Грифин
Специална част (25)

(Две)

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

12:40, 29 декември 2005

Кастило бе управлявал самолета по време на полета от Виена до Дакар, а по-късно и по време на последната къса отсечка от Сао Пауло, Бразилия, до Буенос Айрес. Накрая бе сменил Джейк Торине и се бе настанил на пилотската седалка, като направи заход за кацане, без дори да се замисли. След като бе вече на пистата, погледна Дик Спаркман и забеляза изражението му.

— Нали внимаваше, капитане? — попита напълно сериозно Кастило. — Ако след много практика и дълго обучение успееш да направиш такова кацане, тогава един ден може и да седнеш в пилотската седалка.

Спаркман поклати глава, понечи да каже нещо, но замълча.

— Кажи каквото има, капитан Спаркман.

— Не знам как да го кажа…

— Давай направо.

— Полковник Торине ми каза… — Той замълча отново. — Колко кацания имаш с „Гълфстрийм“?

— Не са много. Торине винаги поема от мен контрола, когато сме на петдесетина мили от дестинацията.

— Кажи колко са.

— Броят се на пръсти, включително и палците, но по-точно казано — без палците.

— Подполковник, имаше бурен страничен вятър, характерните предпоставки за неравно кацане, въпреки това кацна като по учебник. Полковник Торине ме беше предупредил, че ти идва отвътре. Сега вече знам какво е искал да каже.

— Ласкателствата ще те отведат далече, Спаркман.

— Казах го по-скоро с изненада, отколкото със страхопочитание и възхищение, подполковник.

 

 

Докато Кастило рулираше по частната писта, мислите му помрачиха удоволствието от комплимента. Ако наистина бе имало трудностите, които Спаркман бе споменал, а Кастило бе сигурен в точната му преценка на авиатор, то той не ги бе видял.

„Което означава, че не съм внимавал, а е трябвало.“

Забрави тази мисъл, докато приближаваше основната сграда. Веднага забеляза посрещачите. Освен имиграционните власти и митничарите с техните автомобили, мярна Алфредо Мунц, Алекс Дарби и Тони Сантини, застанали пред колите, които ги бе помолил да осигурят.

„Сега остава да минем през митническа проверка, да излезем от летището и да стигнем до къщата в Пилар, без да привлечем ничие внимание — нито на резидента на СВР в Буенос Айрес, нито на комендант Дъфи от националната жандармерия.“

Как щеше да се оправи с Дъфи — този момент неминуемо предстоеше — бе един от проблемите, които обмисляше, вместо да внимава за силата на вятъра и маранята над пистата.

— Спри двигателите, Спаркман. Всички да останат в самолета, докато разбера какво, по дяволите, става отвън.

Когато Кастило отвори вратата, заглъхващият вой на моторите нахлу в кабината. Той се провикна:

— Всички да останат в самолета, докато не ви кажа друго.

Слезе по стълбата и тръгна по асфалта. Забеляза, че Алекс Дарби, Тони Сантини и Алфредо Мунц следват плътно аржентинците, насочили се към него.

Спаркман бе застанал на последното стъпало, но Макс го избута. Хукна надолу по стълбите и се отправи към предния колесник. Едно от кутретата го последва, а след това и другото. София Березовски припна след кученцата. Бившият подполковник Светлана Алексеева от СВР, в ролята на любяща леля, се спусна след София. Едгар Дешамп последва подполковник Алексеева.

Един от аржентинците, намръщен мъж, протегна ръка.

— Документите, ако обичате.

— Трябва да ви ги донеса — отвърна Кастило на испански, широко усмихнат. Надяваше се акцентът му да прозвучи като на местен и тогава вероятността да му отвърнат с усмивка бе по-голяма.

Обърна се и едва сега видя, че Дешамп, Светлана, София и кучетата са излезли от самолета.

Върна се при застаналата край стълбата Светлана.

— Веднага се връщай обратно в самолета — нареди той. — Събери паспортите на всички. — Вдигна поглед и видя Дейвидсън. — Джак, донеси документите на самолета и американските паспорти.

Светлана тръгна нагоре.

След малко Дейвидсън и Спаркман слязоха с всички паспорти и документите на самолета.

Подредиха се един до друг и започнаха да свалят багажа. Кастило видя, че Светлана се е подредила при другите.

И чак сега забеляза, че полата й е или вълнена, или от някакъв друг дебел тежък плат.

„Господи, това е най-неподходящата дреха за тук.“

„Сега е най-горещото време на лятото.“

Митничарите започнаха задължителната проверка на багажа. Служител от „Джет Ейвиейшън“ заговори с Торине за летищните такси, таксата за престой и гориво.

— Браво, Чарли — обърна се Сантини към Кастило. Говореше за подполковник Алексеева. — Открай време си падам по червенокоси.

„Червенокоси ли?“

Кастило вдигна поглед. На слънцето, тъмнокестенявата й коса изглеждаше червена. Тъмночервена, но с ясно изразени отблясъци.

— Отношенията ми с дамата са чисто професионални, Тони — обясни Кастило.

— Разбира се.

— Тя е — те са — искам да ги прекараме живи и здрави до Пилар и без да привличаме внимание. Когато пристигнем, ще ти разкажа всичко за тях.

— Кои са?

— По-късно, Тони.

Сантини долови нетърпението му и не настоя.

— Какви са колите? — попита Чарли.

— Взел съм моята и „Събърбан“-а на посолството — отвърна Дарби и подаде ръка. — Добре дошъл, Чарли.

— И моята кола е тук — обади се Тони Сантини. — Мунц е взел своята.

Мунц забеляза, че има някакъв проблем с митничаря или служителя от паспортен контрол, и забърза да се оправи.

— Семейство Сиено? — попита Кастило.

— Той няма да дойде — отвърна Дарби, — а тя не успя да хване сутрешния полет. Май няма да успее да си намери място и на следобедния.

— По дяволите!

— Кенсингтън каза, че Милър е звънял и е казал, че Брадли ще пътува с аржентинските авиолинии тази вечер от Маями.

— Какво става, Чарли?

— Ще почакате, докато пристигнем в Нуестра Пакеня Каза — заяви Кастило и кимна към Мунц, който се връщаше при тях, свил левия юмрук, изпружил палец, за да покаже, че всичко е наред.