Уилям Грифин
Специална част (23)

(Шест)

Барът

Хотел „Сахер“

„Филхармоникерщрасе“ 4

Виена, Австрия

19:25, 28 декември 2005

Полковник Джейкъб Торине остана изненадан, когато завари Кастило да дава на Макс чипс на бара. Не се стърпя и попита:

— Да не би да пускат кучета тук?

— Само ако те харесат — отвърна Кастило.

Спаркман и Дешамп се разсмяха, а Торине поклати глава.

— Да си намерим маса — предложи Кастило и кимна към маса в ъгъла на залата с винени завеси и тапети.

— Кога пристигнахте? — попита Чарли. — По-важният въпрос е дали ми носите нещо.

Дешамп му подаде подплатен плик, специално за пренасяне на сидита.

Кастило извади лаптопа от куфарчето, постави го на масата и го включи. След това извади сидито от плика и го пусна.

— Пристигнахме в „Бристол“ в единайсет — обясни Торине. — Как мина пътуването с влака?

— Беше изключително интересно — отвърна Кастило.

Дешамп се премести, за да вижда екрана на лаптопа.

— Тъкмо се канех да те предупредя, че съдържанието на диска е засекретено — подхвърли Дешамп. — Виждам, че не беше нужно да си хабя приказките. Не работи. Какво, по дяволите, е това?

— „Централно разузнаване на Съединените щати“ — прочете Кастило на екрана. — „Оценка на международно разузнаване. Строго секретно. Материалът не може да се презаписва или прожектира без писмено одобрение от експерт на «Международно разузнаване».“

— Аз защо не го виждам?

— Старост — нерадост, Едгар. Кога за последен път си ходил на очен лекар?

— Престани, Чарли!

— На екрана има филтър — обясни Кастило. — Ако не си точно срещу него — отстрани не става — не можеш да прочетеш какво пише на екрана. Още по-важно е, че хората наоколо не виждат какво има на екрана ти.

— Откъде го намери?

— Уредих се — отвърна Кастило. — От приятел. Май струва четиристотин деветдесет и пет. — После добави. — Я, ето го досието на подполковник Алексеева.

— Ти си научил за нея? — не се стърпя изненаданият Дешамп.

— Двамата с Чарли дори можем да ти кажем какъв цвят бельо носи — обади се Дейвидсън. — Наблюдавахме я чисто професионално, разбира се.

Дешамп го погледна, поклати глава, но не реагира, както двамата мъже очакваха.

— Имахме проблеми, докато се сдобием с диска, Чарли — призна той.

— Хайде, разказвай — подкани го Кастило, без да сваля очи от екрана на лаптопа.

— Свързахме се в мига, в който излетяхме от Франкфурт. Казах на Милър какво искаш. „Няма проблем“, отвърна той. „Ще кача Лестър в един «Юкон» и ще го изпратя веднага. И без това се оплаква, че не вършел нищо.“

— После какво стана? — попита Кастило.

— Дик ми се обади тъкмо преди да кацнем и каза, че в Ленгли мотаели Лестър, затова най-сигурният начин бил да отиде лично. Тогава се сетихме, че няма начин да получим информацията, без да вземем една от преносимите радиостанции в хотела и да я монтираме.

— Тогава Спаркман каза, че ще остане…

Спаркман изсумтя.

— Реши да остане на „Швехат“, за да презареди самолета и да направи каквото там трябва, тъкмо ще е около радиостанцията.

— Това се получи преди около час, подполковник — намеси се Спаркман. — Майор Милър каза, че трябвало да звъни на посланик Монтвейл, за да го помоли лично да се обади на директора на Централното разузнаване.

— Нали Монтвейл трябваше да уредил този въпрос и Ленгли да ни предоставят всичко, от което се нуждаем? — попита Кастило.

— И аз бях останал със същото впечатление, шефче, но Милър това е казал на Спаркман — обади се Дешамп.

Спаркман кимна и продължи:

— Майор Милър каза, че някакъв тип, не го познавал, казал нещо от сорта, че не искал да се намесва в текуща операция от най-висок приоритет. Не казал каква е информацията. Милър разправя, че му потекла слюнка от яд и от злоба, когато директорът на Централното разузнаване се разпоредил да предаде досиетата. Та тогава — най-сетне — му дали информацията за жената. Каза, че докато директорът на Централното разузнаване бил в архива, му казал, че ти искаш всичко, и директорът наредил: „Дайте им всичко.“ Много хубава жена. Коя е тя, подполковник?

— Сестрата на Березовски — отвърна Кастило и продължи да пита: — Едгар, как мина с местния шпионин?

— Кофти карма, шефче. Славата ти те предшества.

— Това пък какво трябва да означава? — изви вежди Кастило.

— Шпионинът е всъщност от женски род. Госпожица Елинор Дилуърт, води се съветник по консулските въпроси. Приятелка е на Алекс Дарби, поне така твърди. Ще ми се да попитам Алекс дали наистина е така, но пък не съм чул и една лоша дума за нея. От друга страна, не мога да кажа, че беше готова да ми сътрудничи, когато я попитах какво знае за семейство Кул. А този разговор се провеждаше, преди да съм споменал името ти.

— А защо се наложи да споменеш името ми?

— Тя ме попита какво правя във Вашингтон, и аз й обясних, че работя за теб. — Той замълча. — Шефче, в отговор на киселата ти физиономия, искам да ти кажа, че Звеното за организационен анализ вече не е тайна за разузнавателната общност.

— Мама му стара! Май ще трябва да свикна. Добре де, тя как реагира, когато спомена името ми?

— Ще повторя почти дословно: „Всичко знам аз за този копелдак и не желая да имам нищо общо с него.“ Аз, разбира се, попитах дамата какво има предвид, и тя обясни, че първо си съсипал блестящата кариера на нейна близка приятелка от Ленгли и си я натопил, за да я уволнят.

— Нима? — подхвърли саркастично Кастило. Погледна Дешамп. — Тя спомена ли име?

— Не, а и не беше моя работа да разпитвам.

— Въпросната дама е госпожа Патриша Дейвис Уилсън. Беше от аналитиците в Ленгли и когато скапа работата, която трябваше да свърши с откраднатия самолет, се опита да прехвърли вината на местния шпионин. Заяви, че бил некомпетентен пияница, че докато бил на градус, й се пускал, макар да знаел, че е омъжена. Сигурно щеше да й се размине, но за съжаление, по времето, когато се предполага, че Дик Милър се е опитал да я изнасили…

— Нашият Дик Милър ли? — прекъсна го Дешамп.

Кастило кимна.

— По същото това време тя се чукаше с мен. Излъга, че Милър се опитвал да я тръшне в леглото. Тогава я прехвърлиха на друга работа. После тя отишла при Хари Уилън-младши, небезизвестния журналист, и се опитала да ме натопи. Уилън отишъл при Монтвейл с цялата насъбрана мръсотийка и изпял всичко, което бил научил от госпожа Уилсън. Монтвейл — много съм му задължен за тази работа и се налага често да си го напомням — не само че свил перките на Уилън, но записал разговора, в който журналистът повтаря няколко пъти, че госпожа Уилсън била „личната му къртица в Ленгли“.

— Боже господи! — възкликна възмутеният Дешамп.

— Накрая Монтвейл пуснал записа пред директора на Централното разузнаване и тогава я уволнили.

— Винаги става опасно, когато в този бизнес работят жени — отбеляза Дешамп.

— И аз казах същото на Чарли — заяви невинно Дейвидсън.

Кастило обърна лаптопа към него.

— Погледни, Джак, и ми кажи какво мислиш.

Дешамп се намеси отново.

— Да ти кажа, Чарли, не мисля, че истината ще впечатли много госпожица Дилуърт. Носи ти се славата на чистокръвен мръсник. Според мен да се свържем с Алекс Дарби и да го накараме да се заеме с дамата. След това аз ще поема. Ще потвърдя, че и аз съм изпитал на собствен гръб какъв си мръсник.

Кастило вдигна ръка, за да накара Дешамп да почака. Не откъсваше поглед от Дейвидсън.

Най-сетне Дейвидсън вдигна очи от екрана на компютъра.

— По всичко личи, че Големият лош вълк и малката Червени гащи са точно, които твърдят.

— Май да — кимна Чарли. — Джейк, след колко време можем да излетим?

— Нали ти казах, трийсет минути след като пристигнем на летището. Закъде потегляме?

— Едгар, ще имаш възможност да обсъдиш госпожица Мънипени лично с Алекс — заяви Кастило.

— Какво ще правим в Буенос Айрес, Чарли? — попита уморено Едгар.

— Там искат да отидат полковник Березовски и подполковник Алексеева, шпионите, които дойдоха от студа^[1].

— Свърза ли се вече с теб? Господи, кога успя, току-що пристигнахте.

— Аз работя бързо — отвърна Кастило. — Тази вечер ще успеем ли да излетим, Джейк?

Торине кимна и повтори:

— Трийсет минути след като стигнем на летището.

Кастило погледна часовника си.

— Седем и четирийсет. Да пробваме да излетим в десет. Спаркман, тръгвай и пусни летателен план за Престуик, Шотландия. След това пусни нов за Мароко или за друго място, откъдето е най-безопасният път за Буенос Айрес. Нали ще стане, Джейк?

Торине кимна.

— Чакай малко. Правилно ли разбрах, че въпросният Березовски ще пътува с нас?

— И съпругата му, и дъщеря му. И, разбира се, малката Червени гащи.

— Това пък какво трябва да означава? — полюбопитства Дешамп. — Защо наричате така сестра му?

Кастило погледна многозначително Дейвидсън и се ухили.

— Това е тайният код на шпионите, Едгар. Ти не ги разбираш тези работи.

— А ако ти кажа, трябва да те убия — добави Дейвидсън.

— До този момент, Джейк, ми се струваше, че ни бъзикат — рече Дешамп. — Сега вече не съм толкова сигурен. — Погледна Кастило. — Да не би наистина да си пипнал берлинския резидент?

— Плюс резидента от Копенхаген, агент на СВР.

— Ще повярвам, когато се уверя лично — заинати се Дешамп.

— Тома неверни! — поклати глава Чарли.

— Ако си въобразяваш, че в Ленгли те мразят, шефче — рече Дешамп, — чакай да видиш какво ще стане, когато чуят за тази работа.