Уилям Грифин
Специална част (21)

(Четири)

Кастило остана учуден, когато петнайсет минути по-късно отвори вратата на купето и завари Березовски и Светлана застанали в коридора.

Очакваше Березовски да е сам — все пак той бе полковник, а тя подполковник и по-малката му сестра — или пък Светлана сама, за да му разиграе сценката дама в беда.

Погледна през рамо към Джак Дейвидсън, намръщи се и си каза: „Какво пък толкова“, след това им даде знак да влязат и дръпна резето от вътрешната страна.

— Ако ще продължаваме — заяви остро той, — ще се научите да изпълнявате заповеди. Казах да се върне единият от вас, не и двамата. Сега единият да излезе.

— Не искам брат ми сам да взема решения за живота ми — заяви спокойно Светлана. — Или оставаме и двамата, или си тръгваме.

Той срещна погледа й с надеждата притеснението му да не проличи.

След малко кимна.

— Добре. Какво предлагате освен синьото небе? — попита той.

— „Синьото небе“ ли? — повтори Светлана.

— Ако искам да разбера кой е сменил полковник Жданков, е напълно достатъчно да се обадя по телефона. Не е нужно да рискувам каквото и да било.

Братът и сестрата се спогледаха, след това Березовски попита:

— Какво искаш, подполковник?

— Имената на хората, които елиминираха Фридлер, а след това и семейство Кул.

— Както сам си се сетил, Фридлер е бил очистен от бивши кадри на Щази — отвърна Березовски. — Мога да ти кажа имената, които са използвали, но те няма да ти свършат абсолютно никаква работа. Документите им са били фалшиви. Взех ги от Специалния център. Нямаше причина да знам истинските им имена, затова никой не ми ги каза.

— Ти ли си организирал акцията?

Березовски кимна.

— Не исках да излагам собствените си хора за тази работа. Генерал Сиринов се съгласи и ми изпрати хора на Специалния център.

— Защо премахнахте Фридлер?

— Ако питаш защо е бил убит, подполковник, мисля, че знаеш много добре. Задаваше грешните въпроси за когото не трябва — Марбургската група — за дейността им в миналото в международната търговия с петрол и лекарства. Ако обаче питаш защо съм провел тази операция, направих го, защото ми бе наредено от генерал Сиринов.

— Искам имената на хората ти.

— Това ми е ясно. Само че те няма да са ти от кой знае каква помощ. В мига, в който изчезна, тях ще ги прехвърлят на друга работа. А пък нещастниците, които не успеят да научат къде съм, ще ги разстрелят.

— Ами семейство Кул?

— За семейство Кул не мога да ти помогна. Знам само, че резидентът във Виена се е занимавал с тази работа, а той също получава заповедите си от Сиринов. По всяка вероятност е използвал унгарци. Предполагам, защото в доклада прочетох, че е била използвана метална гарота.

— И не знаеш нищо за самата операция, така ли?

Березовски поклати глава.

— Не.

— И мислиш, че може и да е било предупреждение към теб.

Този път Березовски кимна и погледна сестра си.

— Светлана мисли, че може и да е предупреждение. Възможно е. От друга страна, може да е било взето решение, че е крайно време семейство Кул да бъдат възнаградени за дългогодишната им работа в ЦРУ.

„Вие наистина сте студенокръвни мръсници.“

Кастило погледна Светлана.

„Ами ти?“

„Студенокръвна кучка от същото котило.“

— Какво друго можете да ми предложите? — попита Кастило.

— Аз ще ти отговоря — двамата със Светлана ще ти отговорим — на всеки въпрос, по който знаем нещо.

— И, разбира се, няма да ми кажете нищо, без да съм питал — досети се Чарли. — Досега не чух нищо, което да струва два милиона долара и заради което да рискувам собствените си операции в Южна Америка.

— Онова, което имам да ти казвам, струва два милиона — заяви Березовски. — Дори повече.

— За съжаление, Том, стари приятелю, последната дума има купувачът — сопна се Кастило. — А този купувач съм аз.

— Кажи му — подкани го Светлана.

Березовски мълчеше.

— Какво да ми каже, Светлана? — попита Кастило.

— В някогашното Белгийско Конго има химическа фабрика — започна тя.

— В Хобокън, Ню Джърси, са няколко. Какво от това? — попита той.

— Там се произвеждат химически оръжия за масово поразяване — уточни тя.

Кастило усети как мускулите по врата му затрепкаха.

— Излитаме към синьото небе — въздъхна той.

— Ако си решил да ни помогнеш — продължи Светлана, — бъди така любезен да ни кажеш.

— Разкажи ми още за Конго.

— Знаем кои германски фабрики им продаваха химикали, преди Ирак да падне — каза с нежелание Березовски, недоволен, че играта се разширява. — Знаем кои германски компании продават химикали в момента. Знаем и кой управлява фабриката, разбира се.

— Управлява я от чие име?

— А ти как мислиш, подполковник? — попита саркастично Березовски.

— Или отговаряй на въпросите ми, полковник, или се разкарай.

Березовски го изгледа гневно.

— Иран, разбира се.

— А защо онова, което се прави за иранците в джунглите на Конго…

— Не съм казал, че е в джунглата — прекъсна го Березовски.

— Защо не се произвежда в Иран? — попита Кастило.

— Колко си скромен — отвърна Березовски. — Нали тогава Ленгли щеше да разполага с пълна информация още преди години. В ЦРУ не са чак толкова некадърни и некомпетентни, колкото се опитват да се изкарат.

Кастило стрелна с поглед Дейвидсън. По изражението му разбра, че и той е убеден в правотата на казаното.

— А ти знаеш ли къде се намира фабриката? — попита Кастило.

Березовски кимна.

— Някъде между Кисангани и езерото Албърт.

— Това е огромен пуст район.

— Затова е бил избран.

— Кой го е избрал?

— Някакви фабриканти от бившата Източна Германия. Казват, че искали да отглеждат различни растения за медицински цели.

Кастило погледна Дейвидсън и му даде знак да хвърли монета, за да види какво ще се падне.

— Печелиш, полковник — каза той. — Новините са добри. Лошата е, че ако открия, че си пропуснал нещо да ми кажеш, гарантирам ти, че лично ще те предам на ФСБ.

Березовски кимна спокойно.

— И аз като теб съм офицер, подполковник — отвърна той. — Имаш думата ми.

„Господи, той да не би да си вярва? Може би си въобразява, че аз ще му повярвам.“

— Ти чувал ли си, че римските католически свещеници, изпращани в Конго — едно време — били освобождавани от клетвата си за безбрачие? — попита Кастило.

Березовски погледна сестра си и се изсмя.

— Истина е, Светлана.

— Същото е и с възпитаниците на „Уест Пойнт“ като мен. Когато ни назначават на работа като моята, ние имаме разрешение да лъжем, да мамим, да крадем и да се сприятеляваме с други такива като нас.

На Березовски му се стори много забавно. Затова пък по погледа на Светлана личеше, че на нея не й е никак забавно.

— Сега, щом влакът намали на „Вестбанхоф“, на всеки перон ще видите вагони на „Тагес Цайтунг“.

— На всеки перон ли? — повтори Светлана.

— Нали познавате гарата? — попита Кастило.

И двамата кимнаха. Виенската западна гара бе най-големият железопътен терминал в Австрия.

— Между пероните има два коловоза. На всеки ще има по един вагон. Няма нищо подозрително, защото те спират там всеки ден, за да натоварят вестниците за дълбоката провинция. Когато влакът спре, вие ще бъдете в самия край, готови с багажа. Ако всичко е наред, двама мъже ще се приближат от спрелия вагон към вашия перон. Те ще ви качат във вагона. Ако обаче се окаже, че на перона ви търсят, мъжете ще послужат за отвличане на вниманието и тогава ще слезете от влака от другата врата, което означава, че ще се наложи да скочите на релсите, да се прехвърлите на другия перон и да влезете във вагона от другата му страна.

— Ами ако има някой и от другата страна? — попита Светлана.

— Тогава някой ще ви помогне — заяви Кастило.

— Къде ще ни отведат? — попита Березовски.

— Честна дума, нямам представа — призна Чарли. — На сигурно място. Човек на име Шандор Тор ще бъде с вас. Не е разумно да ни виждат заедно.

— Тези хора знаят ли какво правят? — попита Березовски.

— Той е бил полицейски инспектор в Будапеща, а преди това е служил във Френския чуждестранен легион.

— Много ми се иска да дойдеш с нас — обади се Светлана.

„И на мен, скъпа!“

„Да не би да го казваш, за да ти спася сладкото задниче?“

„Или може би тези небесносини очи се опитват да ми подскажат, че говориш истината, че си падаш по мен?“

„Внимателно, Дон Жуан!“

— Според мен излезте един по един — предупреди Кастило. — Тръгвай първа, Светлана.