Уилям Грифин
Специална част (20)

(Три)

Кастило и Дейвидсън се бяха върнали в купето си преди не повече от пет минути, когато на вратата се почука.

Дейвидсън първо открехна, след това я отвори цялата.

Първа влезе сестрата. Държеше четири чаши бира за дръжките.

Макс стана, погледна я и размаха късата си опашка.

— Здрасти — заговори сестрата.

— Здрасти — отвърна Дейвидсън.

След нея влезе Березовски. Във всяка ръка държеше по две бутилки „Гамбринус“. Макс се напрегна, оголи зъби, изръмжа гърлено и настръхна, готов да скочи върху Березовски.

— Сядай, Макс — нареди строго Кастило на унгарски.

Макс седна, все още оголил зъби.

Березовски, който не смееше да помръдне, се усмихна с неудобство.

— Нали знаеш, Том — обясни Кастило на английски, — че кучетата били страхотни познавачи на характера.

— Ама аз нося дарове — оправда се Березовски и повдигна бавно бутилките бира.

— А не си ли чувал старата приказка: „Пази се от руснаците, които носят дарове“ или май беше за гърците, а?

— Много добре знаеш, че беше за гърците.

„Хубав глас. Хубави зъби.“

Тя седна и кръстоса крака.

„Хубави крака.“

— Пусни горкия човек да влезе, Макс — нареди Кастило на унгарски. — Ще ти позволя да го ухапеш по-късно.

— Унгарският ти е безупречен — отбеляза Березовски на унгарски. — Все едно си от Будапеща.

— Така е — съгласи се Кастило.

Сестрата се усмихна.

Кастило също се усмихна.

— Може ли да седна? — попита Березовски.

— Настанявай се удобно — отвърна Чарли.

Березовски седна. Дейвидсън затвори вратата.

Сестрата се приведе напред и остави чашите на малката масичка пред прозореца. Березовски отвори първата бутилка почти тържествено и напълни до половината две от чашите. След това отвори и втората бутилка и наля в другите две. След това подаде на всеки по чаша.

„Аз щях да отворя всичките бутилки, си помисли Кастило, и да подам на всеки чаша и бутилка. Защо обръщам внимание на подобно нещо?“

— Какво казват в Ню Йорк? — попита Березовски на руски. — „До дъно.“

— На някои места в Ню Йорк — отвърна Кастило на руски — казват: „Да пием за успеха на начинанието.“

— Не само че руският ти е безупречен като унгарския, но знаеш и как да вдигнеш тост по нашенски.

— Така е — съгласи се Кастило.

Сестрата отново се усмихна.

Чарли също й се усмихна.

— Не че не сте добре дошли — заговори й той на руски, — но доколкото си спомням, старият ми приятел Том каза, че не говорел за бизнес пред семейството си.

— Е — отвърна вместо нея Березовски, — има семейство, Чарли, и семейство. Позволи ми да се представя, а също и сестра си — това, в случай че все още не знаеш кой съм.

— Знам кой искаш да мисля, че си — отвърна Кастило. — Когато пристигнем във Виена, очаквам да разбера не само дали паспортът ти е истински, а и много повече за теб.

— Сигурен съм, че в Ленгли разполагат с повече от достатъчно информация както за мен, така и за сестра ми.

— Къде?

— В централата на ЦРУ в Ленгли.

— Може и да имат, но нямам намерение да те заблуждавам, Том, аз не съм от ЦРУ, ако това си мислел.

Кастило забеляза изненадата в очите на Березовски.

— Разузнаване към Министерство на отбраната, може би?

— Нямам нищо общо с отбраната.

Кастило забеляза нарастващата изненада.

„По дяволите, той си мисли, че го лъжа, и не може да се начуди.“

„Да не би да се притесни?“

Кастило вдигна дясната си ръка и изпружи средните три пръста.

— Какво е това? — попита обхванатият от подозрение Березовски.

— Честна бойскаутска. Не съм служител нито на ЦРУ, нито на Министерството на отбраната, нито на ФБР, за да сме наясно отсега, нито на военноморското разузнаване, нито пък на небезизвестните данъчни.

Дейвидсън се разкиска и Березовски го погледна намръщено.

— Играеш си с мен, Кастило — заяви студено Березовски. — А става въпрос за нещо много сериозно.

— Казвам ти самата истина — отвърна Кастило.

— Тогава за кого работиш?

— Това вече не мога да ти кажа.

— Ако ти каже, Том — подхвърли небрежно Дейвидсън, — ще трябва след това да те убие.

Березовски го изгледа гневно и се изправи.

— Да вървим, Светлана. Губим си времето с тези глупаци.

Макс се надигна и изръмжа тихо.

— Струва ми се, че Макс не те харесва, Том — отбеляза Кастило.

Сестрата, все още седнала, се усмихна на Кастило, след това погледна брат си.

— Седни, Дмитрий.

— Ти не се ли казваше Сюзън? — попита невинно Дейвидсън.

Тя му се усмихна и поклати глава.

— Позволете ми да се представя — заговори тя. — Аз съм подполковник Светлана Алексеева от служба Внешней разведки. Предполагам, знаете за какво говоря?

— Руското външно разузнаване — отвърна Кастило. — СВР е новото име на същия отдел от Службата за защита на конституцията. Ако не знаех истината, щях да реша, че някой се опитва да ми замаже очите.

Изражението на подполковник Алексеева подсказа на Кастило, че тя не разбира чувството му за хумор.

— В момента аз съм резидентът в Копенхаген. Брат ми, полковник Дмитрий Березовски, е резидент на СВР в Берлин. Освен това е член на Службата за защита на конституцията. Искаме, стига да ни предложите подходящи условия, да преминем от другата страна.

— Я виж ти! — възкликна Кастило и повтори: — Стига да ни предложите подходящи условия.

— Хайде, Светлана — настоя Березовски, — не е нужно да ги търпим.

— Често казват, че Дмитрий досега щеше да е станал генерал, ако не беше толкова нетърпелив — обясни Светлана, след това се обърна към брат си. — Сядай!

Обърна се към Кастило и го погледна право в очите.

— Интересуваш ли се? — попита напълно спокойно тя. — А ако се интересуваш, можем ли да се споразумеем с теб?

„И тя има пронизващия поглед на Александър Певснер.“

„Това качество по рождение ли го притежават, или някой ги е научил как се прави?“

„И нейните очи са като на Алек. Светлосини, небесносини. Много са красиви.“

— А ще ми кажете ли защо искате да минете на наша страна? — попита напълно сериозно Кастило.

— Ако ти кажа истината, няма да ми повярваш — отвърна тя. — Затова ще изтъкна финансовите причини.

— Каква сума ще представлява интерес?

— Два милиона долара — отвърна тихо тя.

— А ние какво ще получим за нашите два милиона?

— Това означава ли, че разполагаш с толкова пари?

— Ако разполагам, какво мога да си купя с тях?

— Пълното ни сътрудничество.

— И какво точно включва то?

— Например името на офицера, който ще замести подполковник Виктор Жданков — отвърна тя. — Други имена…

— Виктор чий?

— Мъжът, който… — започна тя, след това замълча. — Много добре знаеш за кого ти говоря, подполковник.

— И двата милиона са единственото, което искате, така ли? — попита Кастило.

Тя погледна брат си. Той поклати глава.

— Докато вие двамата се чудите как да отговорите на този въпрос, подполковник — каза Кастило, — защо не ми кажете причината да искате да преминете от другата страна, онази, на която съм нямало да повярвам.

Тя отново срещна погледа му.

— Ще ти я кажа, когато преценя, че ще ми повярваш — заяви тя. — След като постигнем някакво разбирателство. Ако изобщо постигнем разбирателство.

— Това до голяма степен зависи от другите ви условия — отвърна Чарли.

— Пътуваш с влак — предизвика го Березовски. — Къде ти е самолетът?

— Ако летище „Швехат“ е отворено, би трябвало вече да са кацнали — отвърна Кастило.

— А възможно ли е да осъществите дълъг полет без предварително предизвестие?

„Което, преведено на простичък език, означава, че не само искаш да избягаш, но искаш да стане незабавно.“

„Което на свой ред означава, че някой подозира, че се каниш да станеш предател.“

„А това ще рече, че те спипах, Том, стари приятелю.“

„Ако Службата за защита на конституцията и борба с тероризма са те погнали, не е нужно да ти плащам двата милиона, за да преминеш на другата страна.“

„Просто трябва да ти осигуря условия да побегнеш и да не спираш.“

„Не трябва ли в такъв момент да изпитвам задоволство?“

„Да не би да се удавих в бездънните небесносини очи на Светлана?“

„Какво пък толкова? Джеймс Бонд вечно спасява някоя закъсала красавица, а после тя му се хвърля на врата. Защо и при мен да не се получи?“

— Дишат ти във врата значи? — попита Кастило и този път сам се вгледа в сините очи на подполковник Алексеева от СВР.

— Няма ли да ми отговориш на въпроса? — попита гневно Березовски.

— Не знаем дали ни дишат във врата — отвърна Светлана.

— Но смъртта на семейство Кул ви е накарала да предвидите подобна възможност.

По очите й разбра, че се е докоснал до истината.

— Кой? — попита неубедително Березовски.

— Я, стига, полковник — сряза го Кастило. — Много добре знаеш за кого говоря.

— Нали разбираш, че току-що призна, че работиш за ЦРУ — засече го Березовски. — Иначе откъде ще знаеш за него?

— След като ти изнася да мислиш, че работя за Агенцията, добре. Само че, когато споменах семейство Кул, по очите на Светлана ми стана ясно, че съм близо до истината.

Березовски стрелна сестра си с поглед.

„Този поглед те издаде, Том, стари приятелю.“

— Така че ми отговорете на въпроса. Дишат ли ви във врата?

Березовски го погледна ледено.

— Не знаем — повтори напълно спокойно Светлана.

Кастило срещна погледа й.

— Но смъртта на семейство Кул ви подсказва, че има реална опасност, нали?

— Много възможно е случилото се със семейство Кул да е послание към някого. Може да е за нас.

— Подполковник, вярваш ли, че обикновено се случва най-лошият сценарий? — попита Кастило. — Кажи, подполковник Алексеева?

— Понякога е полезно да си предпазлив — отвърна тя.

— Те знаят ли, че пътувате за Виена?

Тя кимна.

— Ермитажът заема на Музея на историята и изкуството восъчната статуя на Петър Първи от Бартоломео Растрели. Виждали ли сте я?

Кастило кимна. Бе виждал восъчната фигура, съвсем като в Мадам Тюсо, в музея в Санкт Петербург.

— Учудвам се, че Ермитажът е позволил да се изнесе — изви вежди Кастило.

— В знак на приятелство и надежда за мир между стари врагове — обясни напълно спокойно тя. — Сега господин Путин е приятел на запада, в случай че не си чул.

— Сега, като спомена, започвам да си спомням нещо подобно.

Тя отново му се усмихна.

— Опакована е много внимателно и е придружена от тежка охрана. От Виена заминава за Берлин, след това за Копенхаген… и други градове. Така имаме възможност да се срещнем с хора, с които в друг случай пътищата ни не биха се пресекли.

— Най-лошият сценарий е да ви отвлекат на „Вестбанхоф“.

— Или да чакаме за потвърждение, че вече се знае за предателството ни, когато свръзката ни се опита да се свърже с нас. Както и да е, предполагаме, че намеренията ни са им известни.

„Значи решението да преминат от другата страна не е от вчера, така ли излиза?“

„Трябваше сам де се сетя, че не…“

— Кой е свръзката ви във Виена? — попита Кастило.

— Отговорих на всичките ти въпроси — прекъсна го Светлана. — Сега е твой ред да отговориш на въпроса на брат ми за самолета.

— Добре. Какво точно ме питаше, Том?

— Първо, ти ли решаваш закъде пътувате?

Кастило кимна.

— Можете ли да осъществите дълъг полет без предварителна заявка?

— Какво разбираш под „дълъг полет“?

— Дванайсет хиляди километра.

— Не и без да спрем някъде за презареждане. Обсегът ни е приблизително три хиляди и седемстотин морски мили. Къде искате да отидете?

— На дванайсет хиляди километра от Виена — отвърна Березовски.

— Буенос Айрес — отговори Светлана.

„Този отговор не би трябвало да ме изненада — тя спомена Жданков — въпреки това съм изненадан.“

— Защо точно там?

— Това вече не ти влиза в работата — сряза го Березовски.

— Влиза, след като искате да ви закарам там…

— Имаме роднини там — обади се Светлана, — които ще ни помогнат да изчезнем.

— Ще трябва да ми разкажете повече подробности — настоя Кастило.

— Когато сме на път — реши тя. — Ще ти кажа по време на презареждането.

„Дали да й повярвам?“

— Нали ще ни закараш? — попита тя.

„Пак ми отправя този тъжен поглед.“

„Добър опит, сладурано.“

„Някой сигурно ти е казал, че не се удържам, когато някоя красавица в беда се вгледа така жално в очите ми.“

„Кой беше казал, че най-важният сексорган се намирал между ушите?“

„Само че в момента не е никакъв проблем да се удържа, така че губиш, малката.“

„Сега май трябва да ги постресна тези двамцата.“

— Сега двамата с господин Дейвидсън трябва да си поприказваме и да решим дали онова, което аз ще направя за вас, не със значително повече от онова, което вие предлагате — измъкна се Кастило.

Забеляза разочарованието в очите на Светлана.

„Много зле ме накара да се почувствам, сладурче.“

„Само че в момента ще постъпя както е редно.“

Кастило продължи:

— Сега е най-добре да се върнете в купето си. Обърнете внимание дали някой не ви следи. След двайсет минути един от вас — в никакъв случай и двамата — да се върне, след като решите какво друго сте готови да ми кажете, освен името на заместника на мъртвия офицер от СВР, за да ме убедите да си сложа главата на дръвника заради двама агенти на СВР, които не съм виждал никога досега, и да ги откарам на другия край на света точно когато бившите им другарчета ги преследват по петите.

Изправи се и заговори на унгарски:

— Сядай мирно, Макс — след което пристъпи към вратата, дръпна резето, отвори едва-едва и почти шеговито даде знак на Березовски и Светлана да излязат.

— Двайсет минути са достатъчно време, през което да поговорите — каза той.

Березовски го изгледа злобно, докато излизаше. Светлана изобщо не го погледна.

Кастило затвори вратата след тях и погледна Джак Дейвидсън.

— Деветдесет секунди, за да се прехвърлят в съседния вагон, след това ще поговорим с Шандор да видим дали ще измисли как да слезем от влака.

— А имаш ли трийсет секунди, за да ме изслушаш, Чарли?

— Разбира се?

— Искам да ти кажа, че се справи забележително добре с тези двамата, което, като се има предвид, че дамата подполковник ти се слагаше, не беше никак лесно…

— Джак, ако ще казваш нещо важно, казвай.

— Макнаб ме прати, като ме накара да се закълна в децата си…

— Ти нямаш деца.

— Е, ако имах… Нали разбираш какво искам да ти кажа. Обещал съм на Макнаб — говоря напълно сериозно, че ще съм до теб, когато ентусиазмът ти започне да надига глава. Мисля, че моментът настъпи.

Кастило го погледна за момент.

— Я ми кажи, Джак, кога за последен път ентусиазмът е взел връх над здравия ми разум?

— Престани, Чарли! Не помня кога беше последният път, но я си спомни случая, когато открадна хеликоптера.

— Не съм го крал. Просто го взех назаем. И ако не ме лъже паметта, ти нямаше търпение да провериш способностите на „Гатлинга“ на същия този хеликоптер, докато търсехме Дик Милър.

— Знаех, че няма начин да те спра, Чарли.

— И сега не можеш, Джак. Според мен тези двамата са точно каквото ни трябва.

Дейвидсън срещна за момент погледа му, след това сви рамене.

— Добре, поне опитах. Ще отида да проверя дали Шандор знае някакъв начин да свалим Мата Хари и брат й от влака.