Уилям Грифин
Специална част (13)

(Едно)

Семейната къща

Близо до Бад Херсфелд

Област Херсфелд-Ротенбург

Хесен, Германия

23:15, 26 декември 2005

— Почти пристигнахме — обясни Кастило, когато ягуарът зави по покрит с чакъл път през гъста борова гора.

След малко наби рязко спирачки и зави надясно по друг път, също покрит с чакъл. Шофьорът на вана очевидно прецени, че не е разумно да прави същата маневра, затова подмина отбивката, даде заден и едва тогава последва другия автомобил.

Фаровете на ягуара осветиха два еднакви знака, поставени от двете страни на пътя. Бяха по шейсет сантиметра с нарисувани череп и кръстосани кости отдолу и надпис „Zugang Verboten^[1]!!!“

— По всичко личи, че те очакват, шефче — обади се Едгар Дешамп. — Добре дошъл у дома!

В следващия момент фаровете осветиха едър мъж, застанал по средата на пътя. Той размахваше огромен фенер, сякаш сигнализираше да спрат. Беше облечен в тежък лоден, издут от едната страна, вероятно от автоматичен „Хеклер и Кох MP7A1“.

Мъжът приближи към автомобила и Чарли свали прозореца.

— Wie gehts^[2], Карлхен? — поздрави той и подаде на Кастило ръка.

Макс се надигна от задната седалка и протегна лапи между предните две седалки. Оголи зъби и изръмжа гърлено.

— Млъквай, Макс — нареди непознатият. — Нали ме познаваш?

Макс се отпусна на седалката.

— Guten Abend, Зиги — отвърна през смях Кастило.

— Радвам се да те видя, Карлхен.

— И аз.

— Виждам, че водиш Макс. Хер Гьорнер и Хер Кочиан отзад ли са?

— С мен са Макс и фамилията. Съпругата му, ако мога така да се изразя, и четирите им кученца са във вана отзад. Ото и чичо Били отидоха във Вецлар. Няма да се бавят.

— Фрау Гьорнер много ще се зарадва. Нали знаеш колко обича кучета.

Кастило се ухили доволно.

— Чакай да видиш какво ще стане, когато разбере, че едното кутре е за Уили и Херман.

Мъжът също се ухили.

— Това направо ще довърши Коледата й.

Мъжът забеляза приближаващия се зад ягуара ван. Отстъпи, за да направи място, и им даде знак да минават.

 

 

Пет минути по-късно къщата се появи на светлината на фаровете. Издигаше се на хълм, близо до върха, и приличаше повече на събрани близо една до друга най-различни постройки, отколкото на семеен дом.

Ягуарът и ванът спряха на калдъръма и в същия момент се включиха прожекторите. Кастило слезе, даде знак на хората да го последват и се качи на тясната веранда към огромна двойна врата, отвори дясната половина, без да чука, и влезе.

Фрау Хелена Гьорнер бе застанала във вестибюла заедно с две момченца, икономка и прислужница. Никой не се учуди на пристигането на Чарли.

Когато Кастило приближи, реши, че Зиги („Зиги, пазачът на дивеча, както бе обяснил в колата, спира всички, които посмеят да преминат покрай знака с черепа и костите, за да се увери, че не са бракониери, преди да ги отпрати.“) носи или мобилен телефон, или радиостанция, но след това се сети. „Зиги има и мобилен, и радиостанция и се е обадил и по двете.“

— Винаги се радвам на посещенията ти, Карл — започна Хелена и протегна двете си ръце, а след това подаде буза за целувка, хладна също като усмивката й.

— А ти изглеждаш прекрасно, както винаги, Хелена. — Той се обърна към спътниците си. — Господа, запознайте се с домакинята ни, фрау Хелена Гьорнер. А това са кръщелниците ми, Уили и Херман.

Макс пристъпи след Джак Дейвидсън към момчетата, които очевидно се радваха да видят кучето, колкото и то тях.

Хелена никак не се развълнува от гледката. Усмихна се измъчено и протегна ръка на Едгар Дешамп.

— Добре дошли в дома ни. Вечерята ви очаква. Сигурно сте… — Тя погледна към вана. — Какво, по дяволите, носят?

 

 

Трудно е да се каже кое се оказа по-голямо изпитание за доброто възпитание на фрау Хелена Гьорнер през следващите няколко минути — дали изненадата, че трябва да приготви вечеря за гостите, които побързаха да я уведомят, че са вечеряли в Марбург, или мисълта, че Макс ще прекара нощта — най-вероятно следващите няколко дни — в дома й заедно с поколението си; — или че едно от кутретата — което със сигурност щеше да достигне размерите на родителите си — остава завинаги.

Хелена обаче се гордееше, че е дама, и единствената нецензурна дума бе изречена тихо, докато разпитваше защо внасят клетката. Пет минути по-късно гостите се бяха настанили в хола с напитки, които да стопят леда.

Просторният хол се намираше на последния етаж — трети — на къщата и до него се стигаше или по внушителното стълбище, или с асансьор. Когато идваха гости, го използваха и като хол, и като трапезария. Семейство Гьорнер си имаха отделен хол и трапезария на долните етажи.

Една цяла стена на огромната стая бе покрита със завеси. Когато ги дръпнеха, отпред се виждаха ширналите се поля. Икономката и прислужницата започнаха да подреждат масата.

Дадоха на кученцата да похапнат в клетката и те се заиграха с момчетата пред камината. Макс се бе отпуснал до Кастило и скимтеше тихо, защото в мига, в който мръднеше, зъбите на Медхен му подсказваха, че не е поканен да участва в игрите.

Чу се тих звън и шумът от изкачващия се асансьор. После вратите се отвориха.

— Може ли да съсипят килима? — обърна се Хелена към Кастило.

— Ако не постелеш вестници, със сигурност ще го скапят — заяви Ерик Кочиан, докато слизаше от асансьора и се отправяше към кучетата.

Ото Гьорнер и Шандор Тор го следваха.

— Ото, скъпи — посрещна го Хелена с леден глас. — Мислех да направя място на кучетата в конюшнята.

— Няма да стане, Хелена — обади се Кочиан. — На кученцата ще им бъде студено там. Медхен и кутретата ще останат в моята стая. Засега предлагам да постелем вестници, поне ще оползотворим плагиатските материали на Карлхен.

Той приклекна до Медхен и я почеса зад ушите.

— Шандор — продължи Кочиан. — Донеси ми една сливовица от барчето, ако обичаш.

Той вдигна ръка над главата си, разделил широко палеца и показалеца, за да уточни колко унгарска сливова ракия иска. След това се изправи и се обърна към Кастило.

— Поне ще притъпи всички чувства, не че много обичам вкуса й.

— Зле ли беше във Вецлар? — попита Чарли.

— Сети се, без да питаш, Карлхен — сопна се Кочиан. Въздъхна шумно, след това продължи по-внимателно: — Накратко казано, иска ми се да спипам Gottverdammt копелдаци…

— Ерик, децата! — опита се да негодува Хелена.

Кочиан я погледна със студено безразличие и продължи:

— … които причиниха това на Гюнтер Фридлер и семейството му. А „Тагес Цайтунг“ ще направи всичко по силите си, за да постигне тази цел. Първо, ще увеличим наградата на сто хиляди евро. — Отпи глътка сливовица и добави: — И — не знам дали се налага да го кажа — като осигурим на разузнавача Карлхен и приятелчетата му всички материали, с които разполагаме, за да открием копелдаците.

— Ерик, не е редно децата да слушат подобни думи! — заяви Хелена и пристъпи към момчетата очевидно за да ги изведе.

— Те могат да четат, вече са видели какво пише във вестниците — сряза я Кочиан. — Та по повод на възмущението на Хелена, че използвам неприличен език, спомням си как ти, Ото и Уили научихте Карлхен на всички мръсни думи, когато беше много по-малък от двете ти момчета.

Шандор Тор подаде на Кочиан водна чаша, пълна почти догоре с бистра течност. Той я пое и изпи половината.

Погледна Хелена.

— Някой не каза ли, че като дойдем тук, ще има нещо за ядене?

Тя се изчерви и побърза да излезе от стаята.

Ото се почувства неловко.

Почувстваха се неловко и останалите, включително Уили и Херман.

Кастило се замисли. „Били си има извинение за поведението. Наистина има. Очевидно смъртта на Фридлер за него не е просто загуба на лоялен служител. Между тях двамата е съществувала силна емоционална връзка — може би нещо като баща и син — както и да е, очевидно двамата са били много по-близки, отколкото дори Ото е предполагал.“

„Да не би Били да обвинява Ото, че е поръчал на Фридлер да се рови в тази история, макар да е знаел колко е опасно? Но пък Били разполагаше с достатъчно време да премисли нещата и да се сети, че Ото няма как да знае, че Фридлер ще се окаже на прицел.“

„Ако Ото не е знаел, значи вината не е негова, а на Ерик.“

„Сега вече Били е наясно и не може да си намери място.“

„Ото е наясно с йерархията в «Госингер» още от мига, в който е постъпил. Той не е бил в «Госингер» от самото начало, докато Били работи във фирмата от основаването й.“

„Дори като дете бях наясно кой след кого се подрежда. Дядо — шефът — беше господ и повелител на вси и вся. След него идваше чичо Били. Той бе втори. Следваше чичо Уили. Номер три. После се нареждаше Ото, номер четири.“

„Ото може и да се озова на върха, след като чичо Уили се преби заедно с дядо. Само че дядо не му остави много пари и нито един дял във фирмата. А мама не се омъжи за него.“

„Тъй като тя нямаше никаква представа как се върти бизнес, се обърна към чичо Били, който не само че бе наясно какво трябва да се прави, ами притежаваше една четвърт от фирмата.“

„И това се потвърди, когато другият ми дядо се намеси след смъртта на мама. Ото се премести в офиса на шефа и задвижи нещата — за тази работа му се плащаха повече от добри пари. Дон Фернандо пътуваше до Виена на всеки два месеца, а Били до Сан Антонио или Мидланд и това нямаше нищо общо с факта, че дядо обожаваше виенски шницел, нито пък че Били проявяваше интерес към Дивия запад.“

„Дядо ми контролираше три четвърти от фирмата и двамата с Били бяха решили, че Ото, стига да го насочват в правилната посока, е достатъчно добре квалифициран, за да управлява фирмата. А двамата бяха решили — и имаха пълното право — да го насочват в желаната посока.“

„Получи се добре и заслугата е на Ото. Плаща му се огромна заплата и има какви ли не ползи. Но проблемът е, че не притежава нищичко от «Госингер».“

„Цялата компания е в ръцете на нас с Били.“

„Включително и тази къща.“

„Май трябваше да обясня тази част, докато пробутвах сапунения сценарий в колата. Ако им бях обяснил, нямаше да се чувстват неловко.“

„Но аз не казах нищо, а сега е прекалено късно, защото не мога да обяснявам пред Ото.“

„Може пък да излезе и нещо добро от тази проява на невъзпитание от страна на Били. Дава ми смелост да настоявам «Тагес Цайтунг» да направи всичко по силите си, за да разкрие истината. Първо, ще удвоим наградата на сто хиляди евро. Второ, ще дадем на Карлхен разузнавача и приятелите му всички материали, за да спипа мръсниците.“

 

 

Кочиан допи сливовицата и се огледа за Шандор Тор, който не се мяркаше наоколо — „вероятно качва багажа на Били в стаята му“, реши Кастило — измърмори нещо и се отправи към бара, който представляваше огромен античен шкаф. Очевидно щеше да си налее още.

Кастило се надигна и го последва.

— По-полека със сокчето, Били — предупреди го тихо той. Кочиан изви едната си рошава снежнобяла вежда.

— Какво каза?

— Казах да не прекаляваш със сливовицата.

— Не си позволявай да ми казваш какво да правя, Карлхен!

— И аз трудно я понасям, Били, но не е нужно да я унижаваш, нито пък Ото. Всички се почувствахме неловко. Включително Херман и Уили.

— Я си го начукай, Карлхен!

Кастило сви рамене.

— Както кажеш — примири се той. — Знам, че няма смисъл да се разправям със стар пияница, потънал в самосъжаление.

— Самосъжаление ли? Арогантен малък…

Кастило вече се бе върнал на мястото си.

 

 

„Това изобщо не беше от най-разумните ми постъпки“, помисли си Чарли.

„Защо ми трябваше да си отварям устата?“

„Изобщо не помислих.“

„Май благородното момче в мен реши да надигне глас.“

„Ако не друго, то скапах нещата още повече.“

 

 

Хелена се появи след няколко минути.

— След малко ще бъде готово, Били — рече тя.

Кастило погледна Кочиан, който го наблюдаваше с гневно блеснал поглед.

Ерик допиваше втората си чаша сливовица.

— Хелена — каза Кочиан, — преди малко ми натякнаха, че тази вечер съм се държал зле с теб и семейството ти.

— Какви ги говориш, Били? — попита тя.

— Остави ме да довърша. — Той изчака тя да кимне и продължи: — Единствено се надявам да простиш на стария пияница, който се е потопил в самосъжаление заради загубата на човек, който му беше като син.

— Били, нито си казал, нито си направил нещо, заради което да ми се извиняваш.

— Ото — продължи Кочиан, — съпругата ти изобщо не умее да лъже, но пък има добро сърце. Да знаеш, че не я заслужаваш.

Хелена приближи до Кочиан и го целуна. Старецът погледна Кастило.

— В случай че си любопитен, Карлхен, говорех от все сърце, а умът ми не е замъглен от сливовицата.

Чарли усети как гърлото му се стяга и очите му овлажняват. Той бързо стана от стола.

— Ти всичката сливовица ли изпи, чичо Били? Остана ли малко и за мен?

— Според мен — намеси се Ото Гьорнер — време е да поговорим за утре.