Уилям Грифин
Специална част (11)

(Три)

Над Антверпен, Белгия

20:45, 26 декември 2005

— Ти си наред, Дик — обади се Джейк Торине, свали слушалките, разкопча предпазния колан и влезе в пътническата кабина.

Самолетът беше пълен. Клетката с кученцата беше наместена най-отзад. Медхен лежеше на пътеката пред нея и не откъсваше поглед от Макс, който също се бе разположил на пътеката, а Джак Дейвидсън стискаше каишката му. Макс така и не бе успял да разбере защо меденият му месец е приключил и защо майката на поколението му е решила, че той оказва лошо влияние върху малките и не му дава да припари до тях.

От двете страни на пътеката имаше по едно канапе. Били Кочиан — в червен копринен халат — се бе настанил царски на едното и четеше, а Джак Дохърти бе на другото и похъркваше тихо с отворена уста. Дейвид У. Юнг бе седнал на дясната седалка и пишеше нещо на лаптопа, поставен в скута му. Едгар Дешамп беше заспал седнал на седалката най-близо до стълбите. Шандор Тор, също заспал, се бе отпуснал срещу Дешамп.

От другата страна на пътеката, Дейвидсън с вързания за ръката му Макс бе седнал на последната седалка, от другата страна на Кастило, който говореше по телефона. Когато Чарли видя Торине, той вдигна пръст, за да го накара да почака.

— Според мен, няма да имаме проблем с посланика ни — обясняваше той. — Но така няма да възникнат проблеми с другия посланик. — Заслуша се какво му казват, преди да отговори: — Много ви благодаря, госпожо.

Обръщението подсказа на Торине, че Кастило разговаря с държавния секретар Натали Кохън.

— Да, госпожо, на всяка цена — продължи той. — Още веднъж ви благодаря, госпожо секретар. — Накрая нареди: — Можете да прекъснете връзката.

След тези думи затвори.

— Какво става?

— Държавният секретар се кани да говори по телефона със злия леприкон в Монтевидео…

— Мислех, че Дъфи е злият леприкон.

— Комендант Лиъм Дъфи е злият леприкон в Аржентина. Аз говорех за злия леприкон в Уругвай, посланик Майкъл А. Макгрори.

— Ясно, благодаря за уточнението. И какво смята да каже държавният секретар на посланика?

— Че изпраща агент Бритън от Тайните служби — досега в охраната на вицепрезидента — който да се погрижи за сигурността на посланик Лоримър, затова трябва да му бъде оказвана помощ всеки път, когато поиска.

— А ти случайно спомена ли причината, поради която Бритън е свален от президентската охрана?

— Да. Няма смисъл да я забаламосвам, защото, е първо, прекалено умна и, второ, прекалено досетлива. Разказах й всичко, освен колко грубо се е държал с шефа си. Накрая я попитах дали има нещо против да го изпратим да пази посланика и тя реши, че идеята е великолепна.

— Че как иначе. Тя наистина харесва стария. А това не е ли измама?

— Де да знам?

Торине поклати глава.

— Забеляза ли, че благодарение на попътния вятър не се наложи да спираме за презареждане? — попита Торине.

Кастило кимна.

— Остават ни около две хиляди мили — половин час — до „Флугхафен Франкфурт на Майн“ — продължи Торине. — Току-що се свързаха с нас. Ще ни чакат цивилни представители на властта.

Кастило изви вежди и погледна към Дейвидсън.

— Джак, напомни ми да напомня на всички, че се казвам Госингер.

— Jawohl^[1], подполковник. Herr.^[2]

— Herr е напълно достатъчно, Джак. Дядо ми обичаше да се обръщат към него с титлата му. Аз съм просто непрокопсаният наследник на плодовете от непосилния му труд.

— Знаех си аз, че е точно така — съгласи се Дейвидсън.

 

 

Наземен контрол насочи „Гълфстрийм“-а по писта настрани от главния терминал. Кастило си помисли — въпреки че не бе сигурен — че около него са сградите, останали от американската военновъздушна база „Рейн на Майн“.

Няколко автомобила — Чарли позна служебния „Мерцедес-Бенц S600“ на Гьорнер и личния му ягуар „XJ“ — чакаха пристигането им. Гьорнер бе слязъл от ягуара и се насочи към самолета още преди вратата да се отвори.

Когато Гьорнер приближи към стълбите, Макс изръмжа.

— Озапти проклетото си животно, Били! — почти изкрещя Гьорнер.

— Това е проклетото животно на Карлхен, Ото — отвърна Кочиан. — Разправяй се с него.

Гьорнер огледа кабината, накрая прониза Кастило с поглед.

— Мислех, че ще дойдеш сам — тросна се той, което имаше за цел да подскаже на Чарли: „Изрично ти казах да не ми водиш хора от ЦРУ“.

— Очевидно си сбъркал — отвърна Кочиан и кимна към насъбралите се около самолета. — Кои са тези хора, Ото?

— Някои са от Федералната следствена служба, някои са от нашата охрана, има и журналисти.

— Журналисти ли? — ахна Кастило.

— „Тагес Цайтунг“ ще предложи награда — петдесет хиляди евро — за информация, която да помогне за залавянето на убийците на Гюнтер Фридлер — обясни напълно спокойно Гьорнер. — Ти ще направиш изявлението, хер фон унд зу Госингер, тъй като си председател на борда на изпълнителния комитет. Чакат те да слезеш от самолета.

Подаде на Кастило лист.

— Позволих си да ти напиша няколко думи, за да не се чудиш какво да говориш — продължи Гьорнер.

Джак Дейвидсън забеляза блясъка в очите на Чарли.

— Спокойно, Чарли — започна той тихо на пущу, един от двата основни езика в Афганистан освен афганския персийски. — Спокойно. Брой до две хиляди петстотин и единайсет, като прескачаш по три цифри, при това на руски. Бавно.

Гьорнер погледна Дейвидсън, очевидно подразнен, че не разбира какво е казал.

Кастило срещна погледа на Дейвидсън. Кимна и се усмихна едва забележимо. Беше побеснял, но бе успял да се овладее и да премълчи напиращите думи.

Погледна Гьорнер и си помисли: „Знам, че не искаш да ме превърнеш в мишена, Ото, кажи тогава къде ти е умът?“

„Да не би това да ми е наказанието, защото си решил, че съм помъкнал хора от ЦРУ?“

„Да не би пък това да е проява на тевтонската ти тъпотия?“

Погледна отново към Дейвидсън и заговори на руски:

— Две хиляди петстотин и осем. Две хиляди петстотин и единайсет.

Сега вече и Кочиан, и Гьорнер ги наблюдаваха напълно объркани.

— Татко се гордее с теб — отвърна Дейвидсън на пущу. Говореше напълно сериозно. Неведнъж бе присъствал, когато Кастило губеше самообладание. — Получаваш златна звезда и щом се прибереш, можеш да се похвалиш на мамето.

— Чудесна идея, Ото — заговори Кастило на английски. — Благодаря ти, че си се сетил. — Той дръпна листа. — След като обявя наградата, какво ще правим?

— Отиваме във Вецлар, където двамата с Били ще поднесете съболезнованията си на госпожа Фридлер.

— Само че има два проблема, Ото. Първият е, че не познавам нито хер Фридлер, нито съпругата му, и като отида, ще попреча на Били да прекара малко време с нея.

Кочиан изръмжа в знак на съгласие.

— Вторият проблем са кучетата — продължи Кастило. — Били едва ли ще поведе Медхен и кутретата, а аз не искам…

— Кутрета ли? — попита Гьорнер. — Малки кученца, така ли?

— Четири са — отвърна Кастило и посочи клетката в края на пътеката. — Едното е подарък от нас двамата с Били за децата ти, кръщелниците ни.

— Този въпрос ще го обсъдим по-късно — заяви Гьорнер.

— Освен това искам инспектор Дохърти и специален агент Юнг…

— Кой?

— От ФБР са, Ото. Искам да ги представя на германската полиция колкото е възможно по-бързо…

— Карл, не знам дали е разумно — опита се да протестира Гьорнер.

— Ще ни трябва колкото е възможно повече помощ, за да открием убийците, Ото — намеси се Били Кочиан. — А и Дохърти, и Юнг са експерти в своята област.

„Не каза в коя област“, помисли си с възхищение Кастило.

„Едва ли някой от тях двамата разбира от разследване на убийство. Но пък Били знае, че Ото се превръща в нетърпим досадник, ако не го държиш на каишка.“

„Ето, че Били вече започна да се разпорежда и на бърза ръка постави Ото на колене. Нали се надявах да стане точно така.“

— Ще звънна един телефон — заяви Гьорнер.

— Ото, мислех си, че е най-разумно да откараш Били във Вецлар, а аз ще заведа Дохърти и Юнг в Марбург — ще ги настаня в „Европайшер Хоф“, където ще си направят среща с властите за утре сутринта. Останалите — включително и кучетата — ще взема с мен в мерцедеса, ягуара или във вана, за да отидем в къщата. Става ли така?

— За мен става — обади се Били Кочиан и по тона му стана ясно, че въпросът е приключен.

Гьорнер остана загледан в него, намръщи се недоволно, но кимна.

— Вземи ягуара му — въздъхна примирено той. — Предполагам, ще трябва да пийна едно — дори няколко — във Вецлар, а не искам да карам, след като съм пил.