Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (84)

84.

Естебан пристъпи в килията и спря. С кого да започне? И тъй като не беше от хората, които ще агонизират над едно решение, той прекрачи тялото на момичето и се насочи към окървавената фигура на агента от ФБР. Този тип определено заслужаваше да умре. Но, разбира се, помисли си Естебан, като се усмихваше леко, той вече е мъртъв, или поне до голяма степен. Щеше да е бъркотия и звуците от пистолета в затвореното пространство щяха да накарат ушите му да писнат. Той презареди пълнителя. След това щеше да изгори собствените си дрехи заедно с труповете и оръжията — в това нямаше проблем. Кръвта в наши дни не можеше да се заличи напълно, дори със силни химически препарати, при изследване на сцената на престъпление; но самата килия можеше да бъде зазидана, без нищо да показва, че някога е съществувала. Всички тела щяха да бъдат под нея. Възможно беше в следващите дни някой да се появи и да започне да души наоколо, да търси агента. Може би Пендъргаст бе казал на някого къде отива. Но нямаше доказателства, че е дошъл: нито кола, нито кораб, нищо.

Той вкара с удар пълнителя отдолу, изтегли затвора, за да зареди, и вдигна оръжието с една ръка, а с другата прокара лъча на фенерчето по неподвижната фигура.

Ударът дойде отзад, зашеметяващо силен удар по главата, след което нещо се метна върху него като маймуна, в лицето му се впиха остри нокти и един пръст се заби в окото му. Той изкрещя от болка, завъртя се, опита се да се освободи от нападателя си, хващайки го с една ръка, докато пистолетът в другата му ръка произвеждаше оглушителна серия от изстрели. Фенерчето падна на земята с трясък и тъмнината ги погълна.

За миг съзнанието му се замъгли от изненада и болка, от неразбиране. След това осъзна: беше момичето. Той изкрещя като скачаше и се мъчеше да се отърси, ръката му зашари сляпо по нея, но стегнатата й хватка не се отпускаше и той усети очната му ябълка да се откъсва от орбитата си с влажен, всмукващ звук; ужасът и болката бяха толкова силни, че за известно време той загуби способността си за рационално мислене.

Падна на земята със стон, хватката около него се разхлаби, но когато той се претърколи и се опита да се докопа до пистолета си, осъзна, че сега го подхваща втори човек — сигурно агентът от ФБР, — и оръжието бе грубо избито от ръката му. Той замахна и удари нападателя си, освободи се, изправи се и затича, блъскайки се силно в стената, като си мислеше с отчаяние, че ръцете на нападателите му сякаш се протягат от всички посоки.

… Вратата! Спъна се в нея и изтича в мрака замаян и дезориентиран, като залиташе и се удряше в подпорите и стените като топка за пинбол, губейки дъха си от болка и паника, удряше и събаряше събраните купчини с непотребни вещи в опита си да избяга. Момичето и агентът от ФБР… как бяха оцелели и двамата? Но още щом въпросът се появи в съзнанието му, той вече знаеше отговора — и прокле колосалната си глупост. Докато тичаше, усети как очната му ябълка се люлее, увиснала на очния нерв, подскачаше при всяко негово движение и изпращаше нови вълни от неистова болка в цялата му глава.

Браунингът! Беше забравил за втория пистолет. Като мушна ръка под колана си, той го извади, обърна се и стреля назад по посока на преследвачите си. Миг по-късно на изстрела му бе отговорено с екот на Колт и плющенето на тежкокалибрен куршум мина през гредата близо до ухото му, обсипвайки го със стърготини.

Исусе, това беше съвсем близо. Той се обърна и затича, като се спъваше в старите декори и се опитваше да се ориентира. Можеше да чуе стъпките след себе си. Да стреля отново срещу тях означаваше само да издаде местоположението си и сам да стане мишена.

Той се блъсна в нещо и осъзна, че е завил, без да разбере, в опита си да избяга. Къде, по дяволите, се намираше? Каква беше тази греда тук? Масивна стена, измазана с хоросан, контури на каменни блокове… да не би да беше в крепостната кула? Да, това трябваше да е! Той пъхна пистолета обратно под колана си и се заизкачва към назъбените парапети на кулата, търсейки опипом пътя си. Малко по-нататък, още малко… Парапетът свърши и той скочи от другата страна, като се приземи на нещо като рампа. Това пък какво беше? Бе очаквал да се озове на направения от фалшиви камъни саркофаг на египетския фараон Ранеб, но това бе нещо съвсем различно. Дали се беше изгубил по някакъв начин? Съзнанието му се люшкаше в различни посоки, докато се опитваше да се ориентира сред безкрайните греди и подпори, освен това болката ставаше нетърпима. Той изпълзя по рампата, спъна се и падна, и остана да лежи на дървената платформа, като си поемаше конвулсивно въздух. Може би ако останеше тук абсолютно неподвижен нямаше да го намерят? Но не, това беше тъпо. Щяха да го намерят, и след като го намереха… Трябваше да се махне, да се прикрие някъде, откъдето можеше да ги застреля. Или да избяга.

Чуваше ги как напредват в черния мрак, как се движат покрай парапетите и го търсят.

Внезапният обрат в надеждите му го остави замаян и пронизан от болка. Трябваше да го приеме: бягството оставаше единствената му възможност. Мексико, може би; Индонезия, или пък Сомалия. Но първо трябваше да се измъкне от този затвор и да се погрижи за окото си. Той седна и усети до лицето си висящо въже, хвана го и започна да се набира нагоре, но внезапно въжето се отклони и той чу странен звук отгоре; миг по-късно осъзна какво е направил, какво е притеглило въжето, но беше вече прекалено късно и светът му завърши рязко с един къс, силен удар.

 

 

Нора чу скърцащия звук, последван от свистене, след което се появи колеблива жълта светлина. Пендъргаст държеше усукано парче вестник, запалено в единия край. Отворената гилза от един патрон, от който той бе извадил кордита, за да запали огъня, лежеше на циментовия под.

— Елате и вижте — произнесе той със слаб глас. — Но ви предупреждавам, че ще ви трябват сили за тази гледка…

Подаде ръката си и Нора я пое. Изпитваше болка навсякъде; сякаш всичките й ребра бяха счупени от силата на изстрелите; главата й туптеше силно. Бронежилетката на Пендъргаст, която агентът й бе подал в тъмнината на килията, беше необичайна тежест под болничния й халат. Тя заобиколи един участък от средновековна крепостна стена и видя пред себе си гилотина, спусната до долу, и проснато на платформата тяло; а в количката отдолу — прясно отсечена глава. Главата на нейния тъмничар — с едното око — широко отворено от изненада, а другото — разкъсано, увиснало на нерва.

— О, боже. — Тя притисна ръка към устата си.

— Вижте добре — каза Пендъргаст. — Това е човекът, отговорен за убийството на съпруга ви и на Кейтлин Кид. Мъжът, който е убил Колин Фиъринг и Мартин Уортик, и който се опита да убие вас самата и мен.

Тя ахна.

— Защо?

— Като част от почти перфектния сценарий и хореография на — бих казал — една драма. Ще знаем главната причина едва тогава, когато открием един определен документ. — Гласът му беше толкова нисък, почти шепнещ, и тя едва успяваше да долови думите. — А сега трябва по-бързо да се обадим на „Спешна помощ“, ако сте… когато приключите тук.

Загледана в сцената на ужаса тя осъзна, че всъщност бе преживяла един жесток катарзис през завесата от болка. Обърна се.

— Видяхте ли достатъчно?

Тя кимна.

— Трябва да се махаме оттук. Кървите лошо.

— Третият куршум на Естебан не беше в жилетката. Мисля, че засегна белия ми дроб отляво. — Той се закашля; от устата му изхвърчаха кървави съсиреци.

Като използваха светлината на факлата, те бавно тръгнаха из подземието, изкачиха стълбището, прекосиха тъмната ливада и стигнаха до имението. Тук, в тъмната дневна, Пендъргаст помогна на Нора да легне на един диван, взе телефона и набра 911.

След малко рухна на пода, където остана да лежи неподвижно в разширяващата се локва от собствената си кръв.