Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (74)

74.

Алигзандър Естебан обърна от Понд Роуд, мина през автоматичните врати и пое към безукорната чакълеста алея, която се виеше сред дебелите стволове на дъбовете, оформящи подхода към имението му. Шофираше бавно, наслаждавайки се на чувството от завръщането вкъщи. До него на седалката лежеше обикновен документ от два листа, подписан, подпечатан, нотариално заверен и юридически непробиваем.

Документ, който би го направил, след известна борба, без съмнение, един от най-богатите мъже в света.

Беше късно, почти девет часът, но край на бързането. Край на режисьорството, на продуцентството. То бе изяждало практически всеки негов миг, докато беше буден, в продължение на месеци наред. Но това вече бе зад него. Шоуто бе завършило перфектно с овации на крака от публиката и сега оставаше само една свободна нишка, която трябваше да завърже. Едно последно падане на завесата: един финален поклон.

Когато колата намали още, за да спре пред хамбара, Естебан усети, че неговият Блекбъри започва да вибрира. Погледна го с раздразнение: задната кухненска врата регистрираше аларма. Гърбът му се вдърви. Сигурно беше фалшива тревога — такива често се случваха в голямото му имение, един от недостатъците да имаш такава широка охранителна система. И все пак трябваше да се увери. Той бръкна в жабката и извади любимото си оръжие, мощен деветмилиметров Браунинг с подвижен мерник. Провери пълнителя и се убеди, че е напълно зареден с тринайсет патрона. Като го пъхна в джоба си, той излезе от колата и благоуханията на нощта го обгърнаха. Огледа внимателно прясно заравнения чакъл на алеята — никакви следи от автомобилни гуми. Прекоси широката ливада, хвърли поглед към пустия кей, към бляскащите светлини отвъд Саунд, и установи, че всичко е наред. С оръжие в ръката мина покрай оранжерията, влезе в една оградена със стени градина и се приближи към задната врата на кухнята, онази, която бе регистрирала алармата, като се движеше безшумно. Спря пред вратата и опипа бравата. Беше затворена и заключена. Старата месингова ключалка не показваше белези за насилие, никакви драскотини по зеления меден окис, никакви счупени стъкла, нищо, което да сочи нередност.

Фалшива тревога.

Изправи се и погледна часовника си. Почти очакваше онова, което предстоеше. Перверзно удоволствие, да, но и древно, кодирано в самите гени: удоволствието да убиваш. Той го бе правил преди и установи, че е необичайно пречистващо преживяване. Може би ако не беше филмов режисьор, щеше да е станал отличен сериен убиец.

Като се усмихна на себе си, оценявайки тази малка духовитост, той извади ключа си, отвори вратата и набра кода, изключвайки алармената система на къщата. Но когато прекоси кухнята и тръгна към вратата, водеща в подземието, усети колебание. Защо фалшива аларма точно сега? Обикновено се случваха по време на гръмотевични бури или силен вятър. А нощта бе тиха, ясна, без полъх на вятър. Да не би да беше станало късо съединение, случайно изпразване на статично електричество? Изпита безпокойство, а това бе чувство, което се бе научил никога да не игнорира.

Вместо да се насочи към подземието, той се обърна и тръгна тихо през тъмните коридори към кабинета си. Включи компютъра си Макинтош, въведе паролата и влезе в уебсайта, който управляваше охранителните датчици. Ако някой беше проникнал през кухненската врата, той би трябвало да мине през ливадата зад старата оранжерия, където би го засякъл някой от датчиците. На практика нямаше начин да се влезе в къщата, без човек да бъде видян — покритието беше повече от сто процента — но ако реши да опита, страната откъм кухнята с оградената градина и започналата да се руши оранжерия, беше може би най-слабото място в цялата система. Той въведе втората парола и живата картина от камерите подскочи на екрана. Проверявайки Блекбърито си, той видя, че е регистриран алармен сигнал в осем и четиридесет и една минути. Натисна 8:36 върху дигиталната клавиатура, избра камерата и се приготви да гледа.

Беше минало залез-слънце и образът беше тъмен — нищо не нарушаваше нощната картина. Той се заигра с контролните уреди, увеличавайки изображението до краен възможен предел. Чудеше се на параноята си; както винаги, обръщаше внимание и на най-дребното нещо. Помисли си с иронична усмивка, че това беше едновременно и най-лошото, и най-доброто му качество. И все пак чувството за безпокойство си оставаше…

Точно тогава видя нещо черно да прекосява ъгъла на екрана.

Естебан спря движението, върна назад и го пусна на бавен ход. Ето отново: една фигура в черно, която прелетя на самия ръб на полето на камерата. Усети, че гръбнакът му се вледенява. Много, много умно; ако той самият се опитваше да се вмъкне в къщата, точно така щеше да го направи.

Спря и отново върна, кадър по кадър. Бягащият човек се мярна само в шест от кадрите, за по-малко от една пета от секундата, но камерата с висока резолюция го беше уловила добре; и в централния кадър Естебан ясно видя бледото лице на мъжа и бледите му ръце.

Той стана рязко, блъскайки стола. Това беше агентът от ФБР, онзи, който го бе посетил преди една седмица. Мигновено вълна на паника заплаши да го залее, усети, че се задушава и че гърдите го стягат. Всичко дотук беше минало перфектно — а сега това. Как е разбрал? Как е разбрал?

С огромно усилие на волята той прогони паниката. Да мисли под напрежение беше едно от най-силните му качества, нещо, което бе научил във филмовия бизнес. Когато се случеше нещата на снимачната площадка да се объркат по средата на снимките, и всички стояха наоколо при хиляда долара на минута, чакайки го да измисли нещо, той трябваше светкавично, за част от секундата да взема правилни решения.

Пендъргаст. Така се казваше агентът от ФБР. Беше сам. Бе оставил мускулестия си приятел, онзи, с италианското име. Защо? Това означаваше, че е надушил нещо, работейки сам, необвързан. Ако разполагаше с твърди доказателства, щеше да дойде със спецотряд, с бълващи огън оръжия. Това беше първо.

Второто беше, че Пендъргаст не знаеше, че е разкрит. Може би беше видял Естебан да идва с кола или е предположил, че ще дойде. Но не знаеше, че Естебан знае, че той е тук. Това даваше на Естебан несъмнено преимущество.

Трето: Пендъргаст не познаваше плана на имението, особено този на обширното и объркващо подземие. А Естебан можеше да се движи из него със затворени очи.

Той се върна на бюрото си, мислейки трескаво. Пендъргаст трябва да се бе насочил към подземието — в това беше сигурен. Дошъл е да търси жената. Вероятно се е спуснал долу през задното кухненско стълбище, много близо до вратата, през която е влязъл. И несъмнено сега се намираше там: под къщата, като търсеше пипнешком сред стария филмов реквизит, пробивайки си път през южните изби. Щеше да му отнеме поне петнайсет минути да намери пътя през цялата тази бъркотия към тунела, който водеше към хамбара.

За щастие, момичето беше в избата под хамбара. За нещастие, имаше тунел, който свързваше подземието на къщата с подземието на хамбара.

Внезапно Естебан взе решение. Пъхна пистолета в колана си и се изправи, след което бързо излезе през входната врата и тръгна през ливадата към хамбара. Докато крачеше, тънка усмивка разтегна лицето му: планът придоби форма. Този нещастник нямаше представа в какво се забърква. Тази малка драма щеше да има очарователен финал — много очарователен. Не по-различен от последния му филм „Бягство“. Жалко, че не можеше да го заснеме.