Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (61)

61.

Ролсът се спусна по инерция в края на Западна 218-та улица и влезе на паркинга между един очукан товарен автомобил и последен модел джип. От лявата страна се виждаше редица обикновени нискоетажни блокове; отдясно — зеленият овал на игрището Кълъмбиъс Бейкър. Около игрището и пейките бяха пръснати приблизително двеста души, които изглеждаха неорганизирани, но Д’Агоста беше сигурен, че са част от предстоящия протест. Бе видял подобни подозрителни групи, докато пътуваха през Инууд. Възхитително невежият Числит щеше да се окаже в ситуация, която не може да контролира.

— Ще тръгнем странично, през Ишъм Парк — каза Пендъргаст, докато вземаше една брезентова торба от задната седалка.

Те пресякоха на бегом бейзболното игрище и добре поддържаните тревни площи, преди рязко да свият в пущинака на Инууд Хил Парк. Самата Вила все още бе невидима зад дърветата. Пендъргаст бе избрал добър подход и маршрут: вниманието на обитателите на Вилата щеше да бъде насочено другаде, което щеше да им позволи да се промъкнат незабелязано. Той можеше да чуе звуците, които вечерният бриз носеше от юг: бръмченето на мегафони, далечните викове, свирките. Който бе планирал това, бе постъпил умно — позволявайки на една шумна група да привлече вниманието на полицията, така че останалите групи да могат да се организират и след това да нахлуят масово. Ако не измъкнеха Нора преди главната сила да направи стъпка…

Отпред Пендъргаст спря, пусна брезентовата торба на земята, отвори я и извади два комплекта груби кафяви мантии. Д’Агоста вече се потеше в бронираната си жилетка, която бе облякъл и бе доволен, че поне денят е студен. Пендъргаст му подаде едната мантия и той веднага я надяна през главата, като смъкна качулката върху лицето си. Агентът от ФБР го последва, оглеждайки се в джобно огледалце, което подаде след това на Д’Агоста, за да направи същото. Не беше лошо, ако държеше качулката вдигната, а главата — надолу. Той гледаше как агентът вади другите неща от торбата — малко фенерче с допълнителни батерии, нож, длето и чук, комплект шперцове — и ги подрежда в друга торба за през рамо, която бе пъхнал под мантията си. Д’Агоста се потупа по хълбока, доволен, че неговият Глок 19 и допълнителните пълнители са на достъпно място.

Пендъргаст сложи изпразнената вече торба под един паднал дънер, разхвърля малко листа наоколо и кимна на Д’Агоста да го последва по дигата, която лежеше точно пред тях. Телената ограда на Вилата се намираше на двайсетина ярда оттук, ръждясала и разнебитена, с не малко дупки из нея. Петдесет ярда по-нататък се виждаше уродлива група постройки, призрачни на слабата светлина на вечерта, сред които се мъдреше огромната стара църква.

Д’Агоста си спомни първия път, когато бе дошъл в тази гора и бе получил един здрав удар по главата. Той взе Глока в ръка, докато се изправяше. Това нямаше да се случи отново.

Като следваше Пендъргаст, хукна към телената ограда, промуши се през една дупка и изтича приведен до основата на външната стена на Вилата. Не след дълго стигнаха до малка, изгнила врата в стената, заключена с катинар. Един силен удар — и длетото на Пендъргаст го разби. Агентът отвори вратата и зад нея се разкри тясна, пълна с боклуци алея, с надвиснали над нея покриви, които се нижеха от едната страна на масивната църква. Той надникна вътре и Д’Агоста го последва, затваряйки вратата зад тях. Пендъргаст притисна ухо към задната стена на църквата. Д’Агоста направи същото. Вътре се чуваше монотонно припяващ глас, който се издигаше и спускаше, треперещ и осъдителен, и убеждаващ като глас на свещеник, но прекалено заглушен, за да се доловят някакви думи — като че ли в началото бе започнал на английски. Периодично отговаряха десетки гласове като басова партия на безсмислен хор, а после побърканото монотонно припяване започваше отново.

Примесено с него идваше лекото, високо изцвилване на изплашено жребче.

Д’Агоста се опита да отпъди този ужас от съзнанието си и да се фокусира върху онова, което правеха. Той отиде по алеята до Пендъргаст, притичвайки от едната пътека до другата, като през цялото време държеше главата си наведена, а лицето си скрито. Не се виждаше никой. Най-вероятно повечето бяха в църквата за отвратителната церемония. Алеята направи остра чупка в разнебитения комплекс от древни, рахитични сгради, след това мина покрай по-голяма постройка, залепена за църквата, която вероятно беше старият дом на енорийския свещеник или пастор.

Първата врата на сградата беше заключена, но Пендъргаст я отвори за по-малко от пет секунди. Те влязоха бързо вътре и се намериха в тъмна стая със спарен въздух. Когато очите им се адаптираха към мрака, Д’Агоста видя, че това е трапезария със стара дъбова маса, столове и много свещи в свещници с масивни подложки. Единствената светлина идваше от CRT терминала на стар компютър, съвсем не на място сред старата мебелировка. Врати на изток, юг и запад водеха към дори още по-тъмни стаи.

Декламацията на жреца тук се чуваше дори още по-силно, идваща от неопределена посока.

Изведнъж проблемът, за който бяха дошли — да намерят Нора в този лабиринт от сгради — им се строи непреодолим. Д’Агоста отпъди мисълта. Нещата трябваше да се вършат едно по едно.

— Кухните в тези стари къщи винаги имат вход към избените складове за провизии — прошепна Пендъргаст. Той избра една врата наслуки — тази на изток — и минаха през нея. Д’Агоста вървеше отзад. Озоваха се в килер, натъпкан с конопени чували, които изглеждаха пълни с жито. Там, в самия край, се намираше и примитивен асансьор. Като мина покрай Пендъргаст, Д’Агоста застана отпред, отвори вратата, светна фенерчето и погледна надолу — пътя надолу.

Внезапно зад тях се чу глас, силен и рязък.

— Вие двамата! Какво правите тук!