Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (57)

57.

Пендъргаст седеше в едно дебело кресло в салона на апартамента си на Дакота, прехвърлил крак върху крак, с отпусната върху свитите си пръсти брадичка. В също такова кресло от боядисана в бургундско червено кожа, на другия край на скъпия турски килим седеше Рен, а могъщата мебел почти бе погълнала дребното му птиче тяло. Между тях стоеше маса, върху която бе сложен чайник с чай Ей-Ли-Шан Джин Ксюан, кошничка с кифлички, кутия с масло и гърненца с мармалад и конфитюр от цариградско грозде.

— На какво дължа удоволствието от тази неочаквана визита посред бял ден? — попита Пендъргаст. — Би отнело доста време човек да ви измъкне в такъв час от бърлогата ви.

Рен кимна кратко.

— Вярно е, не съм привърженик на деня. Но открих нещо, което мисля, че трябва да знаете.

— За щастие, в апартамента ми рядко е ден. — Пендъргаст наля две чаши чай, сложи една пред госта си, след това вдигна другата към устните си.

Рен погледна към чашата си, но не я докосна.

— Все се каня да попитам. Как е прелестната Констанс?

— Получавам редовни съобщения от Тибет. Всичко се движи по график — или поне дотолкова, доколкото такива неща могат да стават по график. Надявам се да пътувам дотам в недалечно бъдеще. — Пендъргаст отпи нова глътка. — Казахте, че сте открил нещо. За бога, продължете.

— Докато проучвах историята на Вилата и нейните обитатели — и предшественици — аз, естествено, използвах голям брой счетоводни книги, вестникарски съобщения, обзори, ръкописи, стари издания и други документи. И докато го правех, забелязах нещо любопитно.

— И какво може да е то?

Рен се наведе напред.

— Че не съм първият, който прави подобно пътешествие във времето.

Пендъргаст остави чашата си.

— Наистина ли?

— На всеки, който проучва редки или исторически документи, му се издава идентификационен номер от библиотеката. Установих, че същият идентификационен номер се е появявал в базата данни за документите, които бях теглил за проучване. В първия момент си помислих, че е съвпадение. Но след като това се случи няколко пъти, влязох в базата данни и проверих на кого е този идентификационен номер. Напълно сигурно е: всеки документ за Вилата, за обитателите й, за тези, свързани с историята й, с историята на предишните й жители — със специално внимание, както изглежда, към основателите — са били също така проучвани от този друг изследовател. Бил е доста старателен — всъщност, сетил се е да изследва няколко вестника, които не ми хрумна да погледна. — Рен се засмя и поклати глава тъжно.

— И кой е този мистериозен изследовател?

— Там е въпросът — неговият, или нейният файл са били изтрити от архивите на библиотеката. Като че ли не е искал никой да знае, че е бил там. Единственото, което е останало, са следите, тъй да се каже, от минаването му. Знам, че е бил професионалист — това личи от представката на идентификационния му номер. Освен това съм убеден, че е бил нает за тази работа, а не че е проявявал личен интерес. Направено е прекалено бързо и методично за много кратък период от време, за да е просто хоби.

— Разбирам. — Пендъргаст отпи от чая. — И кога се е случило?

— Започнал е да изследва библиотечните материали преди осем месеца. Тегленията са продължили приблизително една седмица. И рязко са прекъснали преди два месеца.

Пендъргаст го погледна.

— Завършил ли е проучванията си?

— Да. — Рен се поколеба. — Съществува, разбира се, и друга възможност.

— И каква е тя?

— Търсил е нещо — нещо много специално. И рязкото спиране на работата му означава, че го е намерил.

 

 

След като гостът му си тръгна, Пендъргаст стана от креслото, напусна салона и тръгна по централния коридор на апартамента, докато стигна до малка, старомодна лаборатория. Съблече сакото на черния си костюм и го закачи на една закачалка зад вратата. Стаята беше доминирана от лабораторна маса от стеатит, върху която имаше химическа апаратура и една Бунзенова лампа. Стари дъбови шкафове стояха около стените, стъклени бутилки се състезаваха за място с парцаливи списания и добре подвързани справочници.

Той измъкна един ключ от джоба си и отключи един от шкафовете. Оттам извади чифт гумени ръкавици, лакирано ковчеже от орехово дърво, една стойка за епруветки с етикети и запушалки и една увеличителна лупа с месингов обков. Подреди всичко това на масата. Крачейки из стаята, той надяна гумените ръкавици и отключи втори шкаф. Миг по-късно в ръцете му се появи един череп — черепът, който той и Д’Агоста бяха изкопали от гроба край речния бряг. По челюстта и очните дупки още имаше пръст. Той внимателно остави черепа на масата и отвори сандъчето, за да извади комплект зъболекарски инструменти от 19 век с дръжки от слонова кост. С безкрайно внимание почисти черепа, отстранявайки мръсотията, част от която прехвърли в многобройните епруветки, като слагаше съответните етикети. В бурканите бяха пуснати проби белезникав прах, един зъб също отиде в една епруветка, заедно с част от кожа, косми и мастна тъкан.

Когато свърши, агентът остави черепа върху масата и се вгледа в него. Секундите минаваха, превръщаха се в минути. Стаята беше напълно тиха. И тогава Пендъргаст рязко стана. Сребристите му очи блестяха, осветени от вътрешен плам. Той взе лупата и се зае да изследва черепа от близко разстояние, като се фокусира най-накрая върху дясната очна кухина. Остави лупата и вдигна черепа, оглеждайки кухината от всички посоки. Виждаха се няколко тънки, разкривени рисунки във вътрешността й, същите като тези върху вътрешната задна стена на черепа.

Пендъргаст отиде до трети шкаф. Оттам извади странен инструмент, отмъкнат тайно от олтара във Вилата: остро, огънато парче метал, което стърчеше от дървена дръжка и приличаше на разгънат чудат тирбушон. Той го занесе до лабораторната маса и го сложи до черепа. Подпря се замислено на плота с две ръце, очите му неспокойно се местеха от черепа към огънатия метал.

Най-накрая седна пред масата. После с изтънчена бавност взе черепа с дясната си ръка и инструмента с лявата и приближи изкривения край на куката към очната кухина. Бавно, внимателно плъзна куката по бледите знаци и я завъртя по такъв начин, сякаш искаше да я пъхне през горната орбитална фисура — дупката в дъното на очната кухина. Върхът се плъзна перфектно в дупката. Сякаш решаваше пъзел, Пендъргаст проникна с куката в черепната кухина, като напредваше все по-дълбоко, следвайки надрасканите знаци върху костта, докато един зъб в металния инструмент не се захвана за орбиталната фисура и изкривеният край не хлътна още по-дълбоко.

С внезапна сръчна манипулация — леко завъртане на дръжката — Пендъргаст накара изкривения връх на инструмента да направи кръгово режещо движение. Завъртя назад и напред — назад и напред, и малката остра кука влезе в мозъчната кухина с идеална малка дъга.

Безрадостна усмивка освети лицето на специален агент Пендъргаст и той промърмори една-единствена дума:

— Брока.