Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (56)

56.

Отдел „Мултимедии“ на площад „Полиция“ №1 напомняше на Д’Агоста за контролна зала в подводница: гореща, натъпкана с електроника, задушна. Под ниския таван имаше най-малко двайсет души, приведени над терминали и уъркстейшъни. Някой ядеше, пикантната миризма на къри се носеше във въздуха.

Той спря и се огледа. Най-голямата група беше концентрирана в дъното, където се намираше кабинката на Джон Лоудър, началник на техническите служби към следствието. Д’Агоста тръгна нататък и чувството му за безсилие нарасна, когато видя, че Числит вече е там. Заместник-началникът се обърна, изгледа Д’Агоста и отново се върна в предишната си поза.

Лоудър седеше пред дигиталния си уъркстейшън — компютър с могъщ процесор под бюрото и двоен трийсетинчов монитор върху него. Въпреки предположението на Д’Агоста, съдебният техник бе настоявал, че са му нужни поне два часа, за да обработи и подготви видеото. До този момент бяха изминали деветдесет минути.

— Дай ми последните данни — каза Д’Агоста, когато се приближи.

Лоудър се отблъсна от бюрото.

— Става въпрос за MPEG-4 файл, изпратен по електронната поща до Отдела за радио и телевизионни новини.

— А трасето?

Лоудър поклати глава.

— Който го е направил, е използвал сървър в Казахстан.

— Видеото?

Техникът посочи към екрана:

— То е в съдебния видеоанализатор.

— Това ли е, което отнема двайсет минути?

Лоудър се намръщи.

— Синхронизирах и приведох кадрите в съответствие по време в целия клип, отстраних шумовете и изсветлих всяко изображение, след което приложих дигитално стабилизиране на образа.

— А спомняте ли си дали сте сложили черешка отгоре?

— Лейтенант, изчистването на файла не е само изглаждане и контрастиране на образа, то включва също и редуциране на отвличащите вниманието елементи, и може да накара да изпъкнат доказателства, които иначе биха останали незабелязани.

Д’Агоста понечи да каже, че тук става дума за заложен човешки живот и че всяка минута е от значение, но се отказа.

— Достатъчно. Да го видим.

Лоудър дръпна джог шатъла по-близко — кръгъл черен механизъм с размерите на хокейна шайба — и видеото оживя на разположения отляво монитор. Сега изглеждаше по-малко зърнесто и неясно, отколкото когато го бе видял по новините. Чу се тракане, след това слаба светлина прониза мрака: и се появи Нора. Тя се вгледа в камерата, лицето й, осветено от източника на светлина, приличаше на бял дух, който се носи в тъмнината. Зад нея Д’Агоста едва успя да различи разхвърляната на циментовия под слама, грубо измазаните с хоросан каменни стени.

— Помогнете ми — произнесе Нора.

Камерата трепна и фокусът се изгуби; след това отново се върна.

— Какво искате? — попита Нора.

Никакъв отговор, никакъв звук. После дойде нещо като заглушено стържене или скърцане. Светлината се завъртя и се отдалечи, мракът се върна и клипът свърши.

— Значи не можете да го проследите. — Д’Агоста се опитваше да говори със спокоен глас. — Има ли нещо друго около файла, което можете да ми кажете? Каквото и да е?

— Не беше мултиплексирано.

— Което означава?

— Не беше от затворена телевизионна мрежа. Източникът е най-вероятно стандартен потребител на дигитална видеокамера, може би с по-стар модел ръкохватка, което е причина за трепкането на образа.

— И няма никакво съобщение по имейла? Никакво искане за откуп, никакво послание от какъвто и да било род?

Лоудър поклати глава.

— Пуснете го отново, ако обичате.

Когато видеото тръгна, Д’Агоста се напрегна да различи нещо в тясното помещение, каквото и да е, което да му помогне да го идентифицира.

— Може ли да дадете увеличение на онази стена? — попита той.

Лоудър върна назад секунда-две от клипа; освети един отрязък от стената, близко до Нора; после го увеличи.

— Прекалено зърнест е — каза Д’Агоста.

— Изчакайте малко. Ей сега ще го оправим. Търпение. — Няколко кликвания с мишката и стената се открои значително — подредените груби камъни на зидарията, слепени с цимент.

— Мазе — каза Д’Агоста. — Със стара мазилка.

— За съжаление — обади се Числит за първи път, — няма как да определим къде е.

— Какво ще кажете за произхода на камъните?

— Невъзможно е да се определи специфичният им минералогичен състав — намръщи се Лоудър. — Може да са шисти, може да е базалт…

— Пусни го отново.

Те мълчаливо гледаха записа. Д’Агоста чувстваше как гневът му изпълва стаята. Запита се защо ли толкова го е грижа да се контролира: наглеците бяха отвлекли Нора.

— Този звук отзад — каза той. — Какво е това?

Лоудър дръпна джог шатъла на една страна.

— Работихме върху това. Ще използвам подобряващ качеството на звука софтуер.

На втория екран се появи един прозорец, в който се виждаше неравно извита лента, която приличаше на синусоида — звукова вълна.

— Малко по-тихо, ако обичате! — извика Лоудър. Залата притихна и той натисна бутона за включване в ъгъла на прозореца.

Извитата лента започна да се развива в средата на прозореца като лента на магнетофон. Д’Агоста чуваше заглушените движения на човека, който по всяка вероятност носеше камерата в тъмнината, краткото изщракване, когато камерата се включваше и стържещия звук, сякаш оставя камерата върху нещо — сякаш лещите бяха пъхани между решетки или в дупка. Чу се отново Нора да говори. И един звук. Изскърцване ли беше? Дращене? Беше прекалено тихо и имаше прекалено много странично съскане, за да се разбере.

— Можете ли да подобрите звука? — попита той. — Да го изолирате?

— Ще добавя едно параметрично устройство към сигналната писта. — Появиха се още прозорчета, някакви сложни графики тръгнаха през силуета на звуковата вълна. Лоудър пусна отново звуковия файл. Звучеше по-ясно, но все още имаше шумове. — Сега ще използваме един филтър, който ще блокира ниските шумове. — Още кликвания, още работа с мишката, най-накрая вълновата форма се появи отново.

— Това е звук от животно — каза Д’Агоста. — Животно, което колят.

— Боя се, че не го чувам — обади си Числит.

— А вие? — обърна се Д’Агоста към Лоудър. — Чувате ли го?

Техникът разтърка чело малко неспокойно.

— Трудно е да се каже. — Той отвори друг прозорец. — Според този спектроанализатор, става въпрос за микс от много високи честоти, някои по-високи от онези, които човешкото ухо е способно да чуе. Предполагам, че в случая имаме скърцане на пантите на ръждясала врата.

— Глупости!

— С цялото ми уважение… — започна Лоудър.

— С цялото ми уважение, това е животно. Мазето е старо, грубо. Нека ви кажа нещо: тази лента е дошла от Вилата. Трябва да нападнем мястото. Веднага. — Той се обърна и тръгна войнствено към Числит. — Нали, шефе?

— Лейтенант — припя Числит, а гласът му бе самото въплъщение на спокойствие и здрав разум, — вие по-скоро обърквате ситуацията, вместо да я изяснявате. Няма доказателства — никакви! — върху лентата, които да индикират източника й. Този звук може да бъде от милион различни неща.

„Обърквате ситуацията, вместо да я изяснявате. Милион различни неща.“ Не можеше да се начуди как такъв претенциозен тип като Числит бе в състояние да превърне една обикновена среща във викторина по правопис и правоговор? Д’Агоста се опита да запази спокойствие.

— Шефе, знаете, че тази вечер ще има демонстрация срещу Вилата.

— Получиха разрешение за демонстрацията и всичко е напълно законно. Ще разполагаме с достатъчно хора по това време, за да държим нещата под контрол.

— Нима? Няма как да сме сигурни. Ако демонстрацията стане неуправляема, може да предизвика реакция от Вилата — и да стане причина да убият Нора. Трябва да ги нападнем сега, още днес, преди да е започнала демонстрацията. Да използваме елемента на изненада, да влезем бързо и да измъкнем Нора.

— Лейтенант, не чувате ли? Къде са ви доказателствата? Никой юрист няма да разреши нахлуване на базата на този единствен звук — дори и ако е от животно. Знаете го много добре. Особено — той подсмръкна — след злополучното ви претърсване на офиса на Клайн.

Д’Агоста се изправи. Усети, че бентът се пропуква, гневът и недоволството го заляха. Не го интересуваше.

— Погледнете се — произнесе той силно, — седите тук и се занимавате с апаратурата си.

Всички спряха работа и се обърнаха към него.

— Докато си играете с играчките си, една жена бе отвлечена, двама журналисти и един служител — убити. Онова, което ни трябва, е един внушителен многоброен отряд за бързо действие, с който да нанесем внезапен удар на онези торби с лайна вътре.

— Лейтенант — повиши глас Числит, — ваш дълг е да държите емоциите си под контрол. Знаем какви са залозите и правим всичко, каквото можем.

— Не, няма да сдържам емоциите си и не, не правим всичко! — Д’Агоста се обърна и напусна бързо стаята.