Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (46)

46.

Когато Д’Агоста се появи в офиса на Марти Уортик, нервният бюрократ дребосък погледна гневното му изражение и набързо постла червената пътека: облече сакото си, придружи го до дивана и му донесе чаша изстинало кафе.

След това се върна на бюрото си.

— Какво мога да направя за вас, лейтенант? — попита той с тънкия си висок глас. — Удобно ли ви е?

Всъщност на Д’Агоста не му беше нито уютно, нито удобно. Чувстваше се все по-гадно от закуската насам — зачервен, всичко го болеше — и се чудеше дали не е пипнал някой грип. Опита се да не мисли за това как — по общо мнение — се влошаваше състоянието на Бертен или на служителя по ветеринарен контрол, Пулчински, който си беше тръгнал от работа предишния ден, оплаквайки се от втрисане и слабост. Оплакванията им не бяха свързани с Шариер и магическите му номера… не беше възможно. Но той не бе дошъл тук да говори за удобства.

— Знаете какво се случи на протестната демонстрация вчера следобед, нали?

— Четох вестниците.

Всъщност Д’Агоста забеляза екземпляри на „Нюз“, „Поуст“ и „Уест Сайдър“ на бюрото на заместник-началника, зле прикрити под папките със служебната документация. Явно беше, че началството следеше какво се случва във Вилата.

— Бях там. Едва не се стигна до сблъсъци. И не говоря за група левичарски настроени агитатори, господин Уортик. А за обикновени, спазващи закона, граждани.

— Обадиха ми се от офиса на кмета — каза Уортик, а гласът му прозвуча дори още по-високо. — Той също изрази тревогата си съвсем категорично относно размирното положение в Инууд Хил Парк.

Д’Агоста се почувства малко по-спокоен. Изглежда Уортик най-сетне бе схванал същността — или най-малко — посланието. Той сви устните си още по-плътно и изсечената му остра брадичка се вирна леко нагоре. Изглеждаше точно като някой, който току-що с големи мъки е получил шестица.

— Е? Какво смятате да правите?

Заместник-началникът кимна бързо като птица, и извади един лист от бюрото си.

— Консултирахме се с нашите адвокати, огледахме подобни прецеденти в миналото и обсъдихме този въпрос на най-високо ниво. И решихме, че правото на владение на отсрещната страна не се прилага в този случай, където по-висшето обществено благо може да бъде компрометирано. Нашата позиция е… ъ-ъ-ъ… подкрепена от факта, че е вписано, че градът се е опълчил срещу окупирането на държавна земя още преди сто и четиридесет години.

Д’Агоста се отпусна по-дълбоко в дивана. Изглежда обаждането на кмета най-после бе запалило огъня.

— Радвам се да го чуя.

— Няма ясни архивни записи относно това кога точно е започнало окупирането. Доколкото можем да кажем, било е малко преди избухването на Гражданската война. Което поставя първоначалните възражения на гражданите в законови рамки.

— Значи тогава няма проблем? Ще ги изселите? — Юридическите увъртания на служителя го караха да се чувства несигурен.

— Абсолютно. Да не говорим за това, че дори и да са получили някакви права върху собствеността, пак можем да спечелим правото да отчуждим имота. Общественото благо има превес над всякакви индивидуални нужди.

— Кое?

— Общественото благо. Добруването на общността.

— И какъв е графикът?

— График?

— Ами да. Кога ще ги изгонят?

Уортик се размърда неспокойно на стола си.

— Съгласихме се да поставим проблема преди юристите ни да заведат съдебен процес за изселване възможно най-бързо.

— Което е?

— С юридическата подготовка и проучването, с последващото дело, а след това и обжалването — което, разбира се, мога само да предполагам, — смятам, че случаят ще приключи в рамките може би на три години.

В стаята надвисна плътна тишина.

— Три години?!

— Може би две, ако се опитаме да ускорим нещата. — Уортик се усмихна нервно.

Д’Агоста се изправи. Беше невероятно. Шега.

— Господин Уортик, нямаме дори три седмици!

Дребният мъж сви рамене.

— Правим каквото трябва. Както казах на кмета, спазването на обществения ред е работа на полицията, а не на „Жилищно настаняване“. Да отнемеш дома на някого в Ню Йорк е трудна и скъпа съдебна процедура. Както и трябва да бъде.

Д’Агоста усещаше гнева, който пулсираше в слепоочията му, и мускулното напрежение. Направи усилие да овладее дишането си, канеше се да каже: „Не сте чули края на това“, но се отказа — нямаше смисъл да отправя заплахи. Вместо това просто се обърна и излезе.

Гласът на Уортик отекна в коридора, когато чиновникът се показа от офиса си:

— Лейтенант, ще направим пресконференция утре следобед, за да обявим какви действия ще предприемем срещу Вилата. Може би това ще успокои нещата.

— Кой знае защо се съмнявам — изръмжа Д’Агоста.