Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (45)

45.

Д’Агоста и Пендъргаст стояха на ъгъла на 214-та улица и Сийман авеню и гледаха развитието на протестната акция. Д’Агоста беше изненадан от малкото присъстващи — бяха не повече от стотина души, може би дори по-малко. Хари Числит, заместник-кметът на района, се беше появил, но виждайки броя на хората, си беше тръгнал. Протестът течеше мирно, спокойно, почти заспало. Нямаше гневни викове, нямаше натиск срещу полицейските барикади, не хвърчаха нито камъни, нито бутилки.

— Прилича на реклама за каталог на L. L. Bean^[1] — каза Д’Агоста, примижавайки на светлината на яркия есенен ден.

Пендъргаст се беше облегнал на един електрически стълб със скръстени пред гърдите ръце.

— L. L. Bean? Тази търговска марка не ми е известна.

Процесията зави на ъгъла на Западна 214-та и се насочи към Инууд Хил Парк с плакати и скандиране. Начело крачеше Алигзандър Естебан, още с превръзка на челото, заедно с друг мъж.

— Кой е онзи до Естебан? — попита Д’Агоста.

— Ричард Плок — отвърна Пендъргаст. — Изпълнителен директор на „Хора за Други Животни“.

Д’Агоста огледа с любопитство мъжа. Плок беше млад, не повече от трийсетгодишен, женствен, бял и с наднормено тегло. Той стъпваше енергично с късите си крачета, размахвайки отстрани закръглените си ръце, с решително изражение на лицето. Дори облечен с риза с къси ръкави на хладния есенен въздух, той се потеше. Докато у Естебан имаше харизма, у Плок изглежда нямаше нищо. Освен това около него витаеше някаква аура на официалност и тържественост, което направи впечатление на Д’Агоста: очевидно това бе човек с непоклатима вяра в правотата на каузата, зад която стои.

Зад двамата лидери вървеше една редица от хора, държащи обширен транспарант:

Всички изглежда имаха своя собствена програма. Имаше плакати, обвиняващи Вилата за смъртта на Смитбак и Кид. Освен това протестиращите бяха събрани от кол и въже: вегетарианци, противници на използването на животински кожи за облекло, противници на дрогата, религиозни фанатици, които се противопоставяха на вудуто и на зомбитата, тук-таме се виждаха дори антивоенни лозунги. „Месото е убиец“, четеше се на един от плакатите; „Приятелят не е храна“, „Кожата е мъртва“, „Измъчването на животни не е хуманно“. Някои размахваха увеличени снимки на Смитбак и Кид, една до друга, с надписи под тях — „Убити“.

Д’Агоста отмести очи от размазаните снимки. Наближаваше един часът. Стомахът му изкъркори.

— Не се случва кой знае какво.

Пендъргаст не отговори, сребристите му очи сканираха тълпата.

— Обяд?

— Предлагам да изчакаме.

— Нищо няма да се случи — тези хора не искат да си мачкат ризите.

Пендъргаст огледа преминаващите.

— Предпочитам да остана тук поне докато ораторите не преминат.

Пендъргаст изглежда никога не яде, помисли си Д’Агоста. Проклет неделен протест. Той последва Пендъргаст по тротоара, чувствайки раздразнение. „Тълпата“ беше започнала да се събира в края на бейзболното игрище по пътя към Вилата. Дотук всичко се извършваше по правилата. Полицаите започнаха да прибират във вановете принадлежностите за размирици и сълзотворния газ. От двете дузини полицейски коли, изпратени на мястото, половината вече бяха напуснали и се бяха върнали към нормалните си задължения.

Когато групата се завъртя, скандирайки и размахвайки лозунги, Плок се изкачи на една от пейките за зрители. Естебан пристъпи и се позиционира зад него, скръстил почтително ръце пред гърдите си, готов да слуша.

— Приятели и други животни! — извика Плот. — Добре дошли! — Той не държеше мегафон, но острият му писклив глас се чуваше добре.

През тълпата премина шепот и парцаливите лозунги бяха смъкнати. Тази тълпа от юпита и жители на Горен Уест Сайд, помисли си Д’Агоста, не беше нещо по-различно от кудкудякане на колониални дами, събрали се на следобеден чай. Онова, от което лично той се нуждаеше в момента, беше чаша кафе и чийзбургер с бекон.

— Казвам се Рич Плок, изпълнителен директор на организацията „Хора за Други Животни“. Моя чест и привилегия е да ви представя главния говорител на организацията. Моля, посрещнете Алигзандър Естебан!

Това сякаш възбуди по някакъв начин тълпата и Естебан се изкачи над скандиращите, чиито викове се засилиха. Той се усмихна и огледа присъстващите, оставяйки шума да продължи още минута-две. Най-накрая вдигна ръце за тишина.

— Приятели — каза той с глас, пълна противоположност на този на Плок, — вместо да държа реч, искам да опитам нещо друго. Ако искате, наречете го познавателно упражнение.

Хората се размърдаха и през тълпата премина ропот на недоволство, че те са се събрали тук да протестират, а не да правят упражнения.

Д’Агоста подсмръкна.

— Познавателно упражнение. Явно забавното сега започва.

— Искам всички да затворите очи. И да почувствате човешкото си тяло за миг.

Тишина.

— И да си се представите в тялото на едно малко агънце.

Отново размърдване.

— Вие сте родени през пролетта в една ферма близо до Ню Йорк — зелени поля, слънце, прясна трева. През първите седмици от живота си сте с майка си, свободни сте, сгушвате се в защитната прегръдка на козинката си. Всеки ден скачате на воля из полето заедно с майка си, братчетата и сестричетата си, всяка нощ се прибирате в оградената кошара. Вие сте щастливи, защото живеете живота, който Господ иска да живеете. Това е истинското определение на щастието. Не съществува страх. Не съществува ужас. Не съществува болка. Дори не знаете, че ги има.

— Един ден идва голям дизелов камион. Отделят ви грубо от майка ви. Това е ужасно, почти немислимо преживяване. Набутват ви в багажника на камиона. Вратата се затръшва. Вътре — воня на тор и на страх. Тъмно. Камионът се люшка по пътя. Можете ли да се опитате сега заедно с мен да си представите ужаса, който това малко беззащитно животно изпитва?

Естебан млъкна и се огледа. Тълпата беше притихнала.

— След едно ужасно пътуване камионът спира. Стоварят всички агнета — освен вас. Не, няма да ви сложат на яслата, участта ви е много по-лоша.

— Камионът продължава. Сега сте съвсем сами. Треперите от ужас в тъмното. Самотата ви смазва; тя е истинско чувство, биологична реакция. Отделеното от стадото агне е мъртво агне — винаги. И вие го усещате, усещате ужаса по-силно от самата смърт.

— Камионът отново спира. Един мъж се качва, увива един вонящ, изцапан с кръв синджир около врата ви. Отвеждат ви на едно много тъмно място. Това е църква, или поне нещо такова — но, разбира се, вие не го знаете. Пълно е с хора и мирише на лошо. На слабата светлина едва различавате нещо. Хората повторят монотонно някакви думи, след това започват да бият барабани. От тъмното надничат странни лица. Чуват се викове, съскане, тропане на крака. Ужасът ви е безграничен.

— Отвеждат ви до един стълб и привързват веригата към него. Блъскането на барабаните, тропането, застоялият неподвижен въздух — около вас няма нищо друго. Вие проблейвате от страх, продължавате да викате майка си. Единственото нещо, което ви е останало, е надеждата. Надявате се, че майка ви ще дойде и ще ви изведе от това място.

— Една сянка се приближава. Това е мъж, висок, грозен мъж с маска, който държи нещо дълго и блестящо в ръката си. Приближава се към вас. Опитвате се да избягате, но веригата около шията ви задушава, щом се дръпнете. Мъжът ви хваща и ви хвърля на земята по гръб. Сега припяването става по-бързо и по-силно. Вие врещите и се борите. Мъжът хваща главата ви за козината и я изтегля назад, разкривайки деликатната долна част на врата. Блестящото нещо се приближава на слабата светлина. Усещате го, че притиска шията ви…

Той отново спря, оставяйки тишината да се нагнети.

— Сега искам да ви помоля да отворите очите си и да се опитате отново да се превъплътите в онова безпомощно агънце.

Отново тишина.

— Блестящото нещо се притиска към шията ви. Следва внезапно движение, ужасяваща болка — болка, каквато не сте знаели, че съществува на света. Започвате да се задушавате от гореща кръв. Малкият ви кротък мозък не е в състояние да проумее жестокостта на този акт. Опитвате се да издадете още един жален вик, да призовете майка си, стадото — онези слънчеви зелени поля на детството — и изчезналите си братя и сестри… Но не излиза нищо. Само клокочещи мехурчета в кръвта. И животът ви започва да изтича върху покрития с животинска тор под в мръсното сено. И последната мисъл в съзнанието ви не е омраза, нито гняв, не е дори страх. А само: Защо?

— А после всичко свършва безжалостно.

Той спря. Тълпата мълчеше. Дори Д’Агоста се почувства неудобно, изпитал нещо като угризения заради досадата и саркастичното си отношение към „прочувствената“ реч, която бе изслушал току-що. Беше сантиментално, беше сладникаво, но — мътните да го вземат, — действаше.

Без да говори — без да добавя някакъв коментар към речта на Естебан, без да призовава към действие — Рич Плок слезе долу и тръгна през полето със същата решителна походка като преди малко.

Тълпата се поколеба, гледайки го как се отдалечава. Самият Естебан изглеждаше изненадан, дори сякаш не беше сигурен какво прави Плок.

После хората се размърдаха и тръгнаха подир Плок. Ниският мъж пресече полето и стигна до пътя към Вилата. Зави и тръгна по него, като ускоряваше крачка.

— Господи — каза Д’Агоста.

— Към Вилата! — чу се един глас от развълнуваната тълпа.

— Към Вилата! Към Вилата! — дойде отговорът, вече по-силен, по-настоятелен.

Мърморенето в тълпата прерасна в ропот, който на свой ред се превърна в бучене.

— Към Вилата! Да се изправим срещу убийците!

Д’Агоста се огледа. Ченгетата още изглеждаха полузаспали. Никой не очакваше това. За част от секундата тълпата сякаш се наелектризира, готова за действие. Много на брой или не, тези хора щяха да направят нещо.

— Към Вилата!

— Да изгоним убийците от Вилата!

— Да отмъстим за Смитбак!

Д’Агоста откопча радиостанцията си и я включи.

— Тук лейтенант Д’Агоста. Събудете се, хора, размърдайте си задниците! Протестната демонстрация няма разрешение да се приближава до Вилата.

Но тълпата продължи да се движи — като приливна вълна, не бързо, но неумолимо — към пътя. И сега Естебан, с изражение на тревога върху лицето, се присъедини към тълпата, пробивайки си път през нея, като се опитваше да мине отпред.

— Да се изправим срещу убийците!

— Ако стигнат до Вилата — извика Д’Агоста в радиостанцията, — всичко ще стане ясно. И ще последва меле!

По радиостанцията се чу пращене и няколко откъслечни думи, след което останалите полицаи се опитаха да извадят палките си и да спрат тълпата. Но бяха само няколко и прекалено закъснели — бяха хванати неподготвени. Стотици или хиляди — без значение — той можеше да прочете кръвожадността в очите на тези хора. Речта на Естебан ги беше възбудила по невероятен начин. Групата мина покрай бейзболното игрище и излезе на пътя към Вилата, като сега се движеше бързо, блокирайки всяка възможност на полицията да застане отпред.

— Винсънт, последвай ме. — Пендъргаст тръгна бързо през игрището към дърветата. Д’Агоста веднага разбра плана му — да минат напречно през гората и да пресрещнат тълпата долу на пътя.

— Жалко, че някой е счупил портата към Вилата… нали, Винсънт?

— Не ми говори глупости, Пендъргаст — не сега. — Д’Агоста чуваше отдалече скандирането на групата, виковете и крясъците, докато крачеха надолу.

За броени минути излязоха на пътя, малко пред тълпата. Оградата се намираше от лявата им страна, портата беше съборена. Тълпата се движеше бързо, предните редици вече тичаха начело с Плок. Естебан не се виждаше. Ченгетата бяха изостанали далеч назад в една полицейска кола. Медиите, от друга страна, се справяха добре, неколцина репортери тичаха заедно с групата, понесли на рамо видеокамерите си, придружени от фотографи и журналисти от вестниците. Това чудо тук щеше да е по всички канала в тазвечерните новини.

— Виж, май ни настигат — каза Д’Агоста. Той си пое дълбоко въздух, след това застана на пътя и извади полицейската си значка. Пендъргаст се изправи до него.

Той се обърна към тълпата, предвождана от Плок. Беше ужасно, като да гледаш стадо разярени бикове.

— Хора! — провикна се той. — Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление! Нямате право да продължавате нататък!

Тълпата не спря.

— Към Вилата!

— Господин Плок, не го правете! Незаконно е и, повярвайте ми, ще бъдете арестувани!

— Изселете ги!

— Да отиват по дяволите!

— Ако се приближите до мен, ще бъдете арестуван! — Той хвана Плок и въпреки че мъжът не се възпротиви, жестът беше безнадежден. Останалите връхлетяха като вълна, хвърлиха се към него, а той не можеше да арестува стотици хора сам-самичък.

— Стой на мястото си — каза Пендъргаст до него.

Д’Агоста изскърца със зъби.

Сякаш по някаква магия до тях изникна Естебан.

— Приятели! — извика той и се обърна към приближаващата се тълпа. — Моите приятели симпатизанти!

При тези думи първите редици забавиха крачка.

— Към Вилата!

С изненадващо движение Естебан се завъртя и прегърна Плок, после отново се обърна към тълпата с вдигнати ръце.

— Не! Приятели мои, смелостта ви ме трогна дълбоко… дълбоко! Но ви умолявам: не приближавайте! — Той внезапно понижи глас и заговори поверително на Плок. — Рич, нуждая се от помощта ти. Това е необмислено — и ти го знаеш.

Плок погледна Естебан и се намръщи. Виждайки явното несъгласие между лидерите, предната редица протестиращи започна да се колебае.

— Благодаря ви за големите ви сърца! — извика Естебан отново към тълпата. — Благодаря! Но, моля ви, послушайте ме. Има си време и място за всичко. Рич и аз сме единодушни: сега не е нито времето, нито мястото да се напада Вилата! Разбрахте ли ме? Изложихме нашето разбиране, демонстрирахме нашата непоколебимост и решителност. Показахме на обществото гнева си! Засрамихме бюрократите и накарахме политиците да обърнат внимание! Направихме онова, за което сме дошли! Но без насилие! Моля ви, без насилие!

Плок продължи да мълчи, лицето му потъмня.

— Дойдохме да спрем убийствата, а не да говорим! — извика един глас.

— И наистина ще спрем тези убийци! — каза Естебан. — Моля ви, какво ще постигнем с конфронтация? Не се шегувайте, тези хора ще ни посрещнат с бурна съпротива. Може да са въоръжени. Вие готови ли сте? Само неколцина от нас! Приятели мои, скоро ще настъпи времето, когато тези хора ще бъдат прогонени. Но не сега — не още!

Той направи пауза. Внезапната тишина беше впечатляваща.

— Съмишленици мои — продължи Естебан, — вие показахте смелостта на убежденията си. А сега ще се върнем на мястото, където се бяхме събрали. Ще поговорим, ще изнесем речи и ще покажем на целия град какво се случва тук! Ще доведем правосъдието.

Тълпата изглежда очакваше Плок да потвърди думите на Естебан. Най-накрая Плок вдигна ръка с бавен, неохотен жест.

— Ние показахме мнението си! — каза той. — Да се връщаме — веднага!

Медиите се стълпиха отпред, камерите на вечерните новини се вдигнаха, тук-там се показаха микрофони, но Естебан махна с ръка да ги изключат. Д’Агоста гледаше слисан как по призива на Естебан тълпата смени посоката, върна се на пътя и бавно се понесе на мирни групички като преди; някои вдигаха лозунгите, изоставени по пътя, докато само преди малко се носеха устремно към Вилата. Д’Агоста ги гледаше с удивление. Естебан беше възпламенил тези хора и ги бе накарал да действат — и в последния възможен момент ги беше охладил със студена вода.

— Какво става с този тип, Естебан? — попита той. — Мислиш ли, че се изплаши в последната минута?

— Не — промърмори Пендъргаст, вперил очи в гърба на Естебан. — Много любопитно — усмихна се той, сякаш на себе си. — Да знаеш, че нашият приятел яде месо. Агнешко, ако трябва да сме точни.