Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (41)

41.

— Какво да бъде, скъпи? — попита келнерката с измъчено лице, облегнала лакът на хълбока си, с отворен тефтер и готов за писане химикал.

Д’Агоста отмести менюто настрана.

— Кафе, черно, и овесена каша.

Жената погледна през масата.

— А вие?

— Палачинки с боровинки — каза Хейуърд. — Затоплете сиропа, ако обичате.

— Няма проблем — кимна келнерката, затвори тефтера си и се обърна.

— Един момент — спря я Д’Агоста.

Тези досадни съображения. От опита си по времето, когато живееха заедно, Лора Хейуърд поръчваше — или приготвяше сама — палачинки с боровинки само по две причини. Чувстваше се виновна, че е прекалила с работата и го е игнорирала; или искаше да покаже любовта си. И двете опции звучаха добре. Какво става, сигнали ли му изпращаше? Идеята за закуска все пак беше нейна.

— Нека порциите палачинки бъдат две — каза той.

— Няма проблем. — Келнерката се отдалечи.

— Видя ли днешния „Уест Сайдър“? — попита Хейуърд.

— Видях го. За съжаление. — Скандалната страница изглежда беше довела целия град до истерия. И не само „Уест Сайдър“ — всички таблоиди вдигаха шум до бога. Вилата беше описана с най-отвратителни изрази и намекваха не особено деликатно, че именно тя стои зад убийството на „звездната репортерка“ на „Уест Сайдър“ — Кейтлин Кид.

Но най-болезненото беше, че пресата се спираше надълго и нашироко върху самия Бил Смитбак. Убийството на репортерката Кид от Смитбак, след като вече е бил обявен за мъртъв и подложен на аутопсия; изчезналият му труп от Патологията — проклетниците бяха проучили всичко и разсъждаваха над него с върховно удоволствие. И, разбира се, намекваха дебело, че в края на краищата всичко сочи към Вилата.

Колкото до Д’Агоста, и той се тревожеше, че именно Вилата е отговорна. И въпреки нарастващия гняв знаеше, че последното нещо, от което се нуждае градът, е импулсивно правосъдие.

Келнерката се върна с кафето му. Той отпи от него с благодарност и погледна крадешком към Хейуърд. Очите им се срещнаха. Изражението й не беше нито виновно, нито пък проникнато от любов. Беше разтревожено.

— Кога посети Нора Кели?

— Снощи, веднага щом разбрах. Точно след претърсването на Вилата.

— Какво стана, нали се беше погрижил да я охраняват?

Д’Агоста се намръщи.

— Нескопосана работа. Всеки от двата екипа се оправдава с другия. Шибани идиоти.

— Как е Нора?

— Ударена на няколко места, порязана тук-там, има и охлузвания. Но най-много ме тревожи второто сътресение, което е получила. Ще остане в болницата поне още няколко дни за наблюдение.

— Съседите ли са се намесили?

Д’Агоста отпи нова глътка и кимна.

— Виковете й са ги накарали да дотичат. Разбили са вратата.

— И Нора настоява, че е бил Смитбак?

— Дотолкова, че е готова да свидетелства в съда. Както и съседите.

Хейуърд заби поглед във фалшивото мраморно покритие на масата.

— Това е толкова абсурдно. Искам да кажа: какво става?

— Проклетата Вила, ето какво става! — Само мисълта за Нора накара гнева му да се върне отново с пълна сила. Изглежда в последно време непрекъснато беше ядосан: ядосан на Вилата; ядосан на Клайн и мазните му заплахи; ядосан на комисаря; ядосан на висшата бюрокрация, която му връзваше ръцете; ядосан дори на Пендъргаст с дразнещата му престорена свенливост и непоносимия му съветник, френския креол.

Хейуърд го погледна отново. Тревогата й бе още по-силно изразена.

— Каква точно е връзката с Вилата?

— Не виждаш ли? Те стоят зад всичко. Сигурно са те. Смитбак е бил прав.

— Може ли да отбележа, че още нямаш доказана сигурна връзка. Смитбак е писал за непотвърдени убийства на животни — това е всичко.

— Не са непотвърдени. Чух животните във вана. Видях ножовете, пропитата с кръв слама. Само да беше видяла мястото, Лора. Господи, мантиите, качулките им, тракането… Тези хора са фанатици.

— Което не ги прави автоматично убийци. Вини, трябва ти пряка връзка.

— Освен това имат мотив. Онзи техен свещеник, Шариер… — Той поклати глава. — Истински мръсник. Дали е способен на убийство? Обзалагам се.

— А какъв е този Бертен, за когото четох в рапорта. Кой е той?

— Пендъргаст го домъкна. Експерт по вуду или нещо такова. Шарлатанин, ако ме питаш.

— Вуду?

— Пендъргаст е дяволски заинтригуван. Преструва се, че не е, но го интересува. Все ми е тая, че може да започне да боде с карфици разни кукли — нали всичко в края на краищата се връща във Вилата.

Поръчката им пристигна, миришеше вкусно на пресни боровинки. Хейуърд поръси малко кленов сироп върху чинията си, взе вилицата, но я остави и се наведе напред.

— Вини, чуй ме. Прекалено си ядосан, за да се занимаваш с този случай.

— За какво говориш?

— Не можеш да бъдеш обективен. Ти обичаше Смитбак. Страхотно ченге си, но трябва да обмислиш сериозно предаването на случая на някой друг.

— Шегуваш се. Потънал съм в този случай — двадесет и четири часа, седем дни в седмицата.

— Точно това имам предвид. Занимаваш се с лов на вещици, убеден си, че виновникът е Вилата.

Д’Агоста си пое дъх дълбоко, задържа го за малко, след което го изпусна, преди да си отхапе от палачинката.

— Не трябва ли да следваме убежденията си, вътрешното си чувство? Не е ли най-естествено да разследваш най-вероятния заподозрян?

— Това, за което ти говоря, е, че си заслепен от гняв, от емоция, че пропускаш да разследваш други вероятности.

Д’Агоста отвори уста и пак я затвори. Не знаеше какво да каже. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права. Не, знаеше, че тя е права. Проблемът беше, че в някаква степен това изобщо не го интересуваше. Смъртта на Смитбак го беше шокирала, беше оставила дупка, каквато не можеше да заличи. И искаше виновният за това да си плати.

— И какво правите с Пендъргаст? Всеки път, когато влезе в картинката, причинява неприятност. Този човек не ти се отразява добре, Вини — стой далеч от него. Работи сам за себе си.

— Това са глупости — озъби се Д’Агоста. — Той е блестящ. Получава резултати.

— Да, получава. И знаеш ли защо? Защото е прекалено нетърпелив да го направи както му е редът. Затова заобикаля системата. И те повлича и теб в извънзаконовите си приключения. И кой ще пострада накрая? Ти!

— Работил съм с него по половин дузина случаи. Стигна до дъното на всеки от тях и изправи убийците пред правосъдието.

— Пред правосъдието на Пендъргаст, искаш да кажеш. Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайност, че умират преди процеса.

Д’Агоста не отговори. Само избута настрана чинията си. Тази закуска не мина, както се беше надявал. Почувства се изморен — изморен и объркан.

Тогава Хейуърд направи нещо, което той не очакваше. Протегна се през масата и хвана ръката му.

— Виж, Вини. Не се опитвам да ти усложнявам живота. Опитвам се да ти помогна.

— Знам. И го оценявам, наистина го оценявам.

— Беше толкова близко да загубиш всичко заради онзи последен случай на Пендъргаст, в който се замеси. Комисарят сега те гледа под лупа. Знам колко е важна кариерата за теб и не искам да те виждам как отново я рискуваш. Ще ми обещаеш ли поне, че няма да му позволиш да те въвлича в някоя още по-незаконна авантюра? Ти си този, който отговаря за разкриването на този случай. Ти си в края на краищата човекът, който ще дава показания на пейката за свидетели за онова, което си направил — и което не си направил.

Д’Агоста кимна.

— Окей.

Тя стисна ръката му и се усмихна.

— Помниш ли първия път, когато се срещнахме? — попита я той. — Аз бях ветеранът, големият лош лейтенант от НПУ.

— А аз бях сержант-новобранец, директно от пътната полиция.

— Точно така. Преди седем години… можеш ли да повярваш? Тогава аз се грижех за теб. Пазех ти гърба. Смешно е, как се променят ролите.

Тя отново заби поглед в масата. Лека руменина обагри бузите й.

— Но знаеш ли какво, Лора? Това по някакъв начин ми харесва.

Иззад рамото на Хейуърд дойде бърз, задъхан глас.

— Това той ли е?

Д’Агоста погледна нататък. Една слаба жена в бяла блуза и черна пола се беше обърнала и сочеше право към него, притиснала клетъчния си телефон към ухото си. В първия миг той не разбра на кого говори жената — на него, на задъхания си събеседник или на човека от другата страна на телефонната линия.

— Той е! Познах го от снощните новини! — Като пусна телефона в дамската си чанта, жената се измъкна иззад масата и се приближи. — Вие сте лейтенантът, който разследва убийствата на зомбитата, нали?

Келнерката, дочула думите й, също се приближи.

— Ама наистина ли е той?

Слабата жена се наведе към него и притисна маникюрираните си нокти в масата толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Моля ви, кажете ми, че ще разрешите това скоро, тикнете тези ужасни хора зад решетките!

Една възрастна жена, случайно уловила разговора, пристъпи напред:

— Моля ви, полицай — умолително произнесе тя, докато един йоркширски териер надничаше от кошницата, която бе прегърнала. — Напоследък направо не мога да спя. Както и всичките ми приятелки. Общината не прави нищо. Вие трябва да спрете това!

Д’Агоста местеше очи от едната жена към другата изумено, загубил дар слово. Никога не се бяха случвали подобни убийства. Нюйоркчани бяха преситени, материалистично настроени, леко презрителни. Но тези хора тук — очите им, настойчивостта в гласовете им, не можеха да се сбъркат.

Той се усмихна уверено.

— Ще направя всичко по силите си, мадам. И няма да е след дълго, обещавам ви.

— Надявам се да сдържите обещанието си! — Жената се оттегли и се присъедини към общия разговор.

Д’Агоста погледна Хейуърд. Тя отвърна на погледа му.

— Интересно — произнесе накрая тя. — Проблемът наистина се задълбочава, и то много бързо, Вини. Внимавай.

— Ще ставаме ли? — кимна той към вратата.

— Ти тръгвай. Аз ще остана и ще си допия кафето.

Д’Агоста остави една двайсетачка на масата.

— Ще огледаме ли доказателствата след обед?

След като тя кимна, той се обърна и мина възможно най-спокойно между разтревожените лица.