Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (40)

40.

Д’Агоста седеше на пасажерската седалка в полицейската кола, мрачното настроение, което го бе обхванало, отказваше да се разсее. Дори по-скоро се задълбочаваше с приближаването към Вилата. Поне не се налагаше да седи отзад с дразнещия френски креол, или какъвто там беше, по дяволите. Той погледна към него крадешком в огледалото за обратно виждане, стиснал неодобрително устни. Седеше си спокойно, разположен на седалката, с вид на портиер от Горен Ийст Сайд, облечен в този фрак.

Шофьорът спря полицейската кола там, където Индиан роуд завиваше към 214-та, ванът с криминалисти, който ги следваше, прогърмя и спря зад тях. Д’Агоста погледна часовника си: три и половина. Шофьорът излезе, вдигна капака на багажника и Д’Агоста скочи на земята, измъкна грамадните клещи-резачи и щракна катинара, оставяйки веригата да падне на земята. Постоя известно време, загледан в краката си, после върна резача обратно в багажника, затвори го с трясък и седна отново в колата.

— Мръсници — произнесе той гласно, без да адресира към някого думите си.

Шофьорът натисна педала на газта и гумите изскърцаха при потеглянето на колата.

— Хей, водача — наведе се напред Бертен, — внимавай как караш, ако обичаш.

Мъжът — детектив Перес от отдел „Убийства“ — завъртя очи.

Те спряха отново до оградата от мрежа и желязната врата и Д’Агоста изпита огромно удоволствие, когато сряза катинара и го хвърли сред дърветата. След това, за да се увери, че работата е свършена както трябва, преряза двете панти, блъсна вратата и изхвърли двете парчета далеч от пътя. Върна се в колата леко задъхан.

— Пътят е обществен — обяви той, отново безадресно.

Ново изскърцване на гуми и пътниците политнаха назад. Колата се изкачи, после слезе надолу и прекоси тъмна здрачна гора, докато накрая излезе до една суха нива. Вилата се виждаше напред, окъпана в ясната светлина на есенния следобед. Въпреки слънцето тя изглеждаше тъмна и уродлива, обвита в сянка: безразборно струпани кули и покриви, като в някакво кошмарно село на доктор Сойс^[1]. Цялата конструкция беше нараствала около грамадна, полукаменна, полудървена църква, невероятно стара. Предната част бе заобиколена от висока ограда от колове, в която имаше една-единствена дъбова врата, обкована с железни ленти.

Возилата се придвижиха към един мръсен паркинг до дъбовата врата. От едната страна бяха паркирани няколко очукани коли, заедно с вана, който Д’Агоста беше видял по-рано. Само при вида му го разтърси нов пристъп на отвращение и гняв.

Мястото изглеждаше безлюдно. Д’Агоста се огледа, после се обърна към Перес:

— Вземи бокса и тарана. Аз ще нося сандъка за доказателства.

— Разбира се, лейтенант.

Д’Агоста отвори вратата и пристъпи навън. Ванът беше прекаран отзад и служителят от ветеринарния контрол излезе. Беше стеснителен човек със злощастни на вид руси мустаци, с червено лице, тънки ръце и шкембе. И страшно нервен, тъй като явно никога не бе изпълнявал съдебна заповед. Д’Агоста се опита да изрови името му от паметта си. Пулчински.

— Предупредили ли сме ги? — попита той с треперещ глас.

— Не се предупреждава човек, когото ще претърсваш. Последното нещо, което искаш, е да му дадеш време за унищожаване на доказателствата. — Д’Агоста отвори багажника и извади сандъчето. — Документите в ред ли са?

Пулчински потупа издутия си джоб. По челото му вече се стичаше пот.

— Детектив? — обърна се Д’Агоста към Перес.

Перес вдигна тарана.

— Готов съм.

Междувременно Пендъргаст и приятелят му — дребосъкът Бертен — бяха излезли от полицейската кола. Агентът беше загадъчен както обикновено, сребристите му очи — безизразни. Бертен — направо невероятно — се беше навел и миришеше някакви червени и розови цветя.

— О, небеса — възкликна той, — каква чудесна пясъчна герардия! Застрашен вид! Цяла нива от нея! — Той обгърна цвета в шепа и вдиша шумно.

Перес, който бе нисък, як и стегнат, застана до вратата; подпря тарана отпред и го хвана за дъното; уравновеси го за миг на нивото на хълбоците, залюля го назад, след това с изпъшкване рязко го тласна напред. Двайсеткилограмовият таран мощно удари в дъбовата врата и тя се разтресе на касата си.

Бертен подскочи.

— Какво беше това? — извика той.

— Изпълняваме съдебна заповед — обясни Д’Агоста.

Креолът се изтегли зад Пендъргаст и се огледа.

— Никой не спомена, че ще има насилие!

Дум! Втори удар, последван от трети. Нитовете на старата врата започнаха да се показват.

— Почакай. — Д’Агоста вдигна тарана и го притисна под един нит, използвайки го като лост. Нитът изскочи с изпукване. Лейтенантът извади по същия начин още четири и отстъпи назад, кимайки на детектива.

Перес засили отново тарана срещу тежката врата, като с всеки следващ удар я разцепваше все повече. Желязната верига отскочи и се освободи, падайки с дрънчене на земята. В дъба се отвори дълга вертикална пукнатина и наоколо се разхвърчаха трески.

— Още няколко и сме готови — каза Д’Агоста.

Дум! Дум!

Внезапно той усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се. На десетина крачки отзад стоеше един мъж и го гледаше. Беше странен субект, облечен в дълъг сив плащ с кадифена яка и странно, меко средновековно кепе на главата с два наушника върху ушите. Лицето му бе в сянка. Дългата му бяла коса беше вързана отзад на опашка. Беше много висок — най-малко шест стъпки и седем инча — около петдесетгодишен, жилав и мускулест, с разтревожен поглед. Кожата му беше бледа, почти колкото тази на Пендъргаст, но очите бяха черни като въглени, лицето — изсечено, носът — тънък, орлов. Д’Агоста веднага разпозна в него шофьора на вана.

Мъжът го гледаше с острите си очи. Откъде беше дошъл, как се бе приближил без да го чуят, беше загадка. Без да каже дума, той бръкна в джоба си и извади голям железен ключ.

Д’Агоста се обърна към Перес.

— Доколкото разбирам, май имаме ключ.

Ключът изчезна отново в плаща.

— Първо ми покажете заповедта — каза мъжът и приближи към него безчувственото си лице. Но гласът бе като мед и Д’Агоста за пръв път чуваше някой да говори с акцент, отдалечено напомнящ акцента на Пендъргаст.

— Разбира се. — Пулчински нервно бръкна в джоба си и извади един куп хартии, които започна да прелиства. — Ето я.

Мъжът я пое с едрата си ръка.

— „Заповед за претърсване и конфискуване“ — прочете той гласно със звучния си глас. Акцентът беше като на Пендъргаст и все пак беше много различен — с нотка на френски и нещо друго, което Д’Агоста не можа да определи.

Мъжът погледна към Пулчински.

— А вие сте…?

— Морис Пулчински, Ветеринарен контрол. — Той нервно протегна ръка, но тъй като онзи не я пое, побърза да я свали. — Имаме оплаквания за жестокост над животни, измъчване на животни, може би и жертвоприношения тук, и тази заповед ни позволява да претърсим помещенията и да съберем доказателства.

— Не помещенията. В заповедта изрично се упоменава само църквата. А тези другите?

Д’Агоста показа значката си.

— Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Вие имате ли някакъв документ за самоличност?

— Ние не носим идентификационни документи — каза мъжът. Гласът му прозвуча като сух лед.

— Ще трябва да се идентифицирате, господине, по някакъв, какъвто и да е, начин.

— Аз съм Етиен Босонг.

— Произнесете името си буква по буква. — Д’Агоста извади бележника си и отгърна една страница.

Мъжът го произнесе бавно, сухо, като изговаряше всяка буква, сякаш говори на дете.

Д’Агоста го записа.

— И каква е позицията ви тук?

— Аз съм ръководителят.

— На какво?

— На тази общност.

— А каква точно е „тази общност“?

Последва дълга тишина. Босонг мълчаливо гледаше Д’Агоста. После произнесе с подчертано съмнение:

— Нюйоркско полицейско управление? По проблем с ветеринарния контрол?

— Ние се присъединихме само за развлечение — саркастично отвърна Д’Агоста.

— Тези другите не са се идентифицирали.

— Детектив Перес, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за разследване. И господин Бертен, консултант на ФБР.

Всички показаха значките си, с изключение на Бертен, който просто гледаше към Босонг с присвити като цепки очи. Босонг потрепна, сякаш го разпозна, след това отвърна с твърд поглед. Нещо сякаш премина между двамата: някакво електричество. Това накара косата на Д’Агоста да настръхне.

— Отворете вратата — каза той.

След дълъг, напрегнат момент, Босонг отмести тежкия си поглед от Бертен. Извади масивния железен ключ от джоба си и го пъхна в ключалката. Завъртя го силно, резето изщрака шумно и вратата се отвори.

— Ние не търсим конфронтация — каза той.

— Добре.

Оттатък се простираше тясна пътека, завиваща надясно. Малки дървени постройки се редяха от двете страни, горните етажи бяха надвиснали над долните. Постройките бяха толкова стари, че се бяха кипнали една към друга и стръмните фронтони на надстройките им почти се допираха над алеята. Гаснещата есенна светлина се процеждаше надолу, но празните входове и прозорците със счупени стъкла оставаха забулени в мрак.

Босонг мълчаливо поведе групата по пътеката. Когато заобиколиха, Д’Агоста видя самата църква да се издига пред тях: безброй несиметрични, несамостоятелни структури, прикрепени към нея като прилепала. От страничните флангове стърчаха големи стари греди, прикрепени към дори още по-тежки, чудновато огънати вертикални трегери, забити в земята като примитивни опори. Босонг поведе групата между две от колоните, отвори една врата във външната стена на църквата и влезе. Още с влизането си извика нещо в мрака на език, който Д’Агоста не разпозна.

Д’Агоста се поколеба на прага. Вътрешността тънеше в абсолютен мрак. Излъчваше кисела миризма на животинска тор, изгорено дърво, восъчни свещи, тамян, страх и немити хора. Откъм горните греди дойде зловещо изскърцване, сякаш нещо се срутваше.

— Светнете лампите — нареди Д’Агоста.

— Тук няма електричество — отвърна Босонг от мрака. — Не позволяваме на модерните нововъведения да оскверняват вътрешната ни светая светих.

Д’Агоста извади фенерчето си и насочи лъча му из помещението. Мястото приличаше на пещера.

— Перес, донеси портативната халогенна лампа от колата.

— Разбира се, лейтенант.

Той се обърна към служителя по ветеринарен контрол.

— Пулчински, знаете какво да търсите, нали?

— Да ви кажа право, лейтенант…

— Просто си вършете работата, ако обичате.

Д’Агоста погледна над рамото си. Пендъргаст разглеждаше интериора на светлината на собственото си фенерче, Бертен стоеше отстрани до него.

Перес се върна с халогенна лампа, свързана с кабел към голяма батерия в брезентова торба.

— Аз ще я нося. — Д’Агоста я прехвърли през рамото си. — Аз влизам пръв. Останалите, последвайте ме. Перес, вземи сандъчето за доказателства. Знаете правилата, нали? Тук сме във връзка с контрола на животни. — Гласът му беше пълен с нескрита ирония.

Той пристъпи в тъмнината и включи лампата.

Стъписа се. Покрай стените бяха наредени хора, мълчаха, гледаха, всички облечени в груби кафяви дрехи.

— Какво става, по дяволите?

Един от мъжете пристъпи напред. Беше по-нисък от Босонг, като него слаб, но за разлика от другите, кафявата му роба беше украсена със спирали и сложни завъртулки в бяло. Лицето му беше грубо, сякаш изсечено с брадва. Носеше тежък жезъл.

— Това е свещена земя — каза той с треперещ глас на проповедник. — И няма да се толерира такъв вулгарен език.

— Кой сте вие? — попита Д’Агоста.

— Името ми е Шариер. — Мъжът почти изсъска думите.

— А кои са тези хора?

— Това е храм. А те са нашето паство.

— О, вашето паство! Да не би да ги черпите с куул-ейд^[2] след работа?

Пендъргаст се плъзна леко зад Д’Агоста и се наведе напред:

— Винсънт? — промърмори той. — Господин Шариер е свещеник. Бих ти препоръчал да избягваш да се опълчваш срещу него или тези хора, ако не е необходимо.

Д’Агоста си пое дълбоко въздух. Ядоса се, че Пендъргаст му дава съвети. Но в същото време осъзна, че е ядосан, а едно добро ченге не трябваше да е ядосано. Какво му ставаше? Гневът не го беше напускал от началото на случая. Трябваше да го превъзмогне. Той си пое отново въздух, кимна, и Пендъргаст отстъпи назад.

Дори на халогенна лампа помещението беше толкова голямо, че се губеше в тъмнината. А лошото беше, че във въздуха му се носеше отвратителна смрад. Мълчаливите, застанали до стените богомолци, вперили неподвижни очи в него, всичко това го накара да настръхне. Бяха десетки, може би дори над сто души. Всички възрастни, всички мъже, бели, чернокожи, азиатци, индийци, испанци и всякакви други. Всички с тъжни лица и опулени очи. Обзе го мрачно предчувствие. Помисли си, че трябваше да дойдат с по-голямо подкрепление. С много по-голямо.

— Добре, хора, чуйте ме. — Той говореше високо, така че всички да чуят, като се опитваше да предизвика доверие. — Получихме съдебна заповед за претърсване на тази църква, а това означава, че можем да претърсим района и всички присъстващи на това място. Имаме право да вземем всичко, касаещо заповедта. То ще бъде описано и ще ви бъде надлежно върнато. Всички ли разбраха?

Той направи пауза, гласът му отекна и замря далеч. Никой не помръдна. Очите им блестяха червени на светлината на фенерчето и лампата като очи на животни в нощта.

— Затова ви моля: никой да не мърда, никой да не се намесва. Подчинявайте се на заповедите на офицерите. Разбрано ли е? Това е единственият начин да свършим колкото е възможно по-бързо.

Той отново се огледа. Така ли му се стори или те леко бяха стеснили кръга? Сигурно си беше въобразил. Не беше чул, нито видял някой да мръдва. В тишината можеше да усети присъствието на мрачните древни греди, сведени отгоре, скърцането и разместването им.

Самите хора не издаваха никакъв шум. Никой от тях. В следващия миг долетя слаб звук от отсрещния край на църквата: трогателно блеене на агне.

— Добре — каза Д’Агоста, — да започнем отзад и да се движим към вратата.

Те отидоха до центъра на църквата. Подът беше покрит с големи квадратни блокове от камък, излъскани от стотиците крака; нямаше столове, нямаше пейки. Церемониите и ритуалите им — Д’Агоста дори не можеше да си представи какви можеше да са — сигурно се извършваха, докато стояха прави. Или може би клекнали. Той забеляза странни шарки, нанесени с боя по стените: завъртулки и очи, разлистени растения, всички свързани със сложни линии. Напомниха му силно за одеждата на свещеника — и още повече на кървавата шарка, която бе нарисувана на стената в апартамента на Смитбак.

Той посочи към Перес:

— Снимай това.

— Готово.

Светкавицата накара Пулчински да трепне.

Агнето проблея отново. Стотици очи ги гледаха и сега Д’Агоста беше сигурен, че мерна блясъка на наточен метал, скрит в гънките на робите им.

На дължина малката група стигаше до края на постройката. И там, където по принцип би трябвало да е хорът, имаше кошара за животни, оградена с дървена ограда, с разхвърляна по пода слама. В средата стоеше стълб, със закачена на него верига, към която бе привързано агне. Влажна слама, опръскана с тъмни петна, покриваше пода. Стените бяха покрити със засъхнала кръв, съсиреци и изпражнения. Стълбът навремето очевидно е бил резбован като тотемен стълб, но върху него се бяха напластили толкова остатъци и животинска тор, че резбата вече не се забелязваше. Отзад стоеше тухлен олтар, върху който се виждаха глинени стомни за вода, полирани камъни, фетиши и храна. Отгоре, на малък пиедестал, се виждаха някакви инструменти, които смътно напомняха на моряшки, но които Д’Агоста не разпозна: навити, изкривени метални парчета с дървена основа, почти като някакви огромни отварачки. Бяха идеално лъснати, подредени като свещени реликви. Близо до олтара стоеше сандък, покрит с конски косми, заключен с катинар.

— Симпатично — каза Д’Агоста, докато осветяваше сцената. — Наистина симпатично.

— Това е ужасно — каза Пулчински. Взе камерата и започна да снима.

Появата й предизвика шумолене и ропот, който постепенно се усили.

— Това е свещено място — каза висшият свещеник и гласът му отекна в затвореното пространство. — А вие го осквернявате. Осквернявате религията ни!

— Снимайте всичко, господин Пулчински — нареди Д’Агоста.

Свещеникът връхлетя с движение като на прилеп, робата му внезапно се развя, той размаха жезъла си и изби видеокамерата от ръцете на Пулчински, изпращайки я с трясък на пода. Пулчински отстъпи назад и извика ужасен. Д’Агоста извади служебното си оръжие.

— Господин Шариер, дръжте ръцете си така, че да ги виждам и се обърнете… казах: обърнете се!

Свещеникът не направи нищо. Оръжието беше насочено към него, но мъжът не изглеждаше разтревожен.

Пендъргаст, който обикаляше наоколо, стържеше проби от многобройните артефакти и предметите на олтара и ги пускаше в малки шишенца за тестове, бързо застана пред Д’Агоста.

— Един момент, лейтенант — каза той спокойно, после се обърна. — Господин Шариер?

Очите на свещеника се насочиха към него.

— Нечестивци! — извика той.

— Господин Шариер. — Пендъргаст произнесе името отново, като особено го натърти, и мъжът млъкна. — Вие току-що нападнахте служител на закона. — Той се обърна към инспектора по ветеринарен контрол. — Добре ли сте?

— Няма проблем, добре съм — кимна Пулчински, като се опитваше да изглежда смел. Коленете му обаче още трепереха. Д’Агоста се огледа с безпокойство. Този път не си беше въобразил: тълпата беше стеснила обръча.

— Това, което направихте, господин Шариер, беше много глупаво — продължи Пендъргаст, а гласът му — макар и не силен, някак си пронизваше. — Сега сте в наша власт. — Той се огледа. — Така ли е, господин Босонг?

Усмивка раздвижи лицето на свещеника. При повечето хора усмивките озаряват лицата; а усмивката на свещеника обезобрази неговото, разкривайки белези, които преди не се виждаха.

— Единствената власт идва от боговете на това място, властта на Лоа и техните жреци. — Той удари силно с жезъла си по пода, сякаш да подчертае смисъла. После в наелектризираната тишина изпод краката им се чу заглушен звук.

— Ааааааххххххъъъъ…

Д’Агоста трепна, разпознал звука — беше същият, който бе чул в храстите предишната вечер.

— Какво е това, по дяволите?

Никой не отговори. Тълпата изглеждаше настръхнала, наелектризирана, готова за действие.

— Искам да претърся долу.

Сега Босонг, водачът на общността, пристъпи напред. До този миг бе гледал конфронтацията отстрани, с непроницаем израз на лицето.

— Заповедта не се простира дотам — каза той.

— Имам основателна причина. Явно долу има животно или нещо друго.

Босонг се намръщи.

— Нямате право да влизате.

— За нищо на света няма да позволя — намеси се свещеникът Шариер, обърна се и заговори на тълпата: — Той не бива да влиза!

— Той не бива да влиза! — отвърнаха те едновременно. След пълното мълчание внезапният им оглушителен вик прозвуча ужасяващо.

— Първо ще завършим работата си тук — продължи спокойно Пендъргаст. — Всеки по-нататъшен опит да ни попречите, ще бъде посрещнат с неодобрение. Може би дори с възникване на сериозен конфликт.

Шариер заби пръст в палтото на Пендъргаст със замръзнала върху лицето му усмивка, наподобяваща гримаса:

— Вие нямате власт над мен.

Пендъргаст се дръпна.

— Лейтенант? Продължаваме ли?

Д’Агоста прибра оръжието си в кобура. Пендъргаст им беше спечелил още минута-две.

— Пулчински, вземете агнето и стълба. Перес, счупи катинара на онзи сандък.

Перес се подчини, счупи катинара и вдигна капака на сандъка. Д’Агоста освети вътрешността му. Беше пълен с инструменти, увити в парчета кожа. Д’Агоста взе един и го разви — беше извит нож.

— Вземете сандъка заедно със съдържанието му.

— Слушам, сър.

Из тълпата се понесе ропот и стотиците крака се придвижиха по-напред, затягайки още малко обръча около тях. Свещеникът с изкривено лице ги гледаше как работят и повтаряше нещо монотонно под носа си.

Д’Агоста улови един кос поглед на Бертен с крайчеца на окото си. Беше почти забравил за ексцентричния дребосък. Креолът сочеше към ъгъла, където от тавана висяха дузина одрани кожи със забодени в тях фетиши. След това той отиде до една чудата конструкция от пръчки, хиляди на брой пръчки, свързани в разкривен триизмерен квадрат. Лицето му беше съсредоточено и разтревожено.

— Вземете и това — каза Д’Агоста и посочи към лежащия на пода фетиш. — Това също! И това! — Той освети с фенерчето ъглите, после насочи лъча около вратите и шкафовете, опитвайки се да види зад масата от хора.

— Дано гибелният дъжд на Лоа се изсипе над развратния бака, който оскверни храма! — извика свещеникът. Сега в ръката си държеше странен амулет — малка тъмна хлопка с обла дръжка, завършваща с изсушена буца колкото топка за голф — и го размахваше пред неканените гости.

— Вземи амулетите от олтара — нареди Д’Агоста. — И тези инструменти, и онези боклуци там. Всичко.

Перес бързо пълнеше пластмасовото сандъче за доказателства.

— Крадец! — прогърмя Шариер и размаха още по-силно амулета в ръката си. Тълпата пристъпи напред.

— Успокойте се, ще си получите обратно всичко — каза Д’Агоста. По-добре щеше да е да побързат и после да слязат долу да проверят.

— Лейтенант, не забравяйте и онези неща. — Пендъргаст кимна към друг олтар, разположен в тъмна ниша, украсена с отрязани палмови листа, върху които бяха натрупани голямо количество малки глинени гърнета, амулети и жертвена храна.

— Добре.

— Бака! Мръсни свине!

Внезапно откъм тълпата се чу рязък съскащо-тракащ звук, като от гърмяща змия. Първо дойде от едно място, после от друго, а след това бе многократно повторен отвсякъде. Д’Агоста насочи фенерчето си към тълпата и видя хората — вече по-близо: всеки насочил напред резбована дръжка от кост с привързан накрайник от опашката на гърмяща змия, и явно това бе причината за тракането.

— Увийте и това — каза Д’Агоста, като се престори на равнодушен.

— Може би — промърмори Пендъргаст — търсенето долу трябва да почака.

Д’Агоста кимна. Исусе, наистина трябваше да побързат да се махнат оттук.

— Неверници! — изкрещя свещеникът.

Д’Агоста се обърна да излезе. Изходът сега бе напълно блокиран от хора.

— Хей, свършихме. Тръгваме си. — Пулчински нямаше търпение да се измъкнат, както и Перес. Пендъргаст се беше върнал да събира малките си проби. Но къде, по дяволите, беше Бертен?

В този момент се чу шумно сборичкване в един тъмен ъгъл. Д’Агоста се обърна и видя Бертен, който се нахвърли върху тромавата фигура на свещеника с писък на диво животно. Шариер отстъпи назад и двамата се вкопчиха в схватка за амулета, който свещеникът стискаше в ръката си.

— Хей! — провикна се Д’Агоста. — Какво става, по дяволите?

Тълпата се люшна напред и тракането се превърна в ниско съскащо бучене.

Двамата биещи се паднаха на пода, заплетени в робата на Шариер. За миг Пендъргаст се озова при тях. Малко след това се изправи, като дърпаше Бертен за ръката.

— Остави ме да му дам да се разбере! — извика Бертен. — Ще го убия! Ти, ти ще умреш, масиси^[3]!

Шариер само оправи робата си, изтупа се и се усмихна с противната си усмивка.

— Ти си този, който ще умре — произнесе той тихо. — Ти и твоите приятели.

Босонг, лидерът на общността, погледна бързо към свещеника.

— Стига!

Бертен се опита да се изтръгне, но Пендъргаст го хвана бързо и му прошепна нещо на ухото.

— Не! — извика Бертен. — Не!

Тълпата стесни обръча си и започна да трака безумно с костените дръжки. Д’Агоста забеляза проблясъци на наточени остриета в тъмните гънки на дрехите им. Бертен внезапно утихна, лицето му побеля и той се разтрепери.

Тълпата направи още една крачка напред.

Д’Агоста преглътна. За конфронтация не можеше да става и дума. Те можеха единствено, с повечко късмет, да успеят да си пробият път за навън, разбира се в случай, че никой от тази сган нямаше оръжие; но тогава щяха да прекарат остатъка от живота си по съдилища.

— Тръгваме си — успя да каже той и се обърна към останалите: — Хайде.

Шариер застана пред него, блокирайки пътя му. Тълпата стесни обръча като менгеме.

— Не сме дошли да се бием — каза Д’Агоста. Той отпусна ръката си върху служебното си оръжие.

— Вече е прекалено късно за това — извиси се гласът на първосвещеника внезапно. — Вие сте осквернители, развратници. Само пълно изчистване ще премахне петното.

— Да изчистим църквата! — извика един глас, подет от останалите. — Да изчистим църквата!

Пръстът на Д’Агоста разкопча кобура на пистолета и той пресметна бързо наум. В пълнителя на пистолета му, Глок 19, имаше петнайсет патрона; това щеше да е достатъчно да разчисти пътека към вратата през всяка нормална тълпа. Но тази тълпа тук съвсем не беше нормална. Той стегна хватката около приклада на пистолета и си пое дълбоко дъх.

Внезапно Пендъргаст пристъпи към Шариер.

— Какво е това? — Като мълния ръката му се стрелна напред и отпра нещо от ръкава на свещеника. Вдигна го и го освети с фенерчето си. — Вижте! Амулет за предпазване с неправилно усукан конец, направен в обратна спирала. Амулетът за лъжливо приятелство! Господин Шариер, защо носите това, щом сте пастор на тези хора? Защо се страхувате от тях?

Агентът се обърна към тълпата и размаха малката муска с пискюли.

— Той се съмнява във вас! Виждате ли?

Пендъргаст се завъртя отново към Шариер.

— Защо не вярвате на тези хора? — попита той.

С рев Шариер се наведе напред, за да го удари с жезъла си, при което робата му се изду; Но агентът от ФБР се извъртя толкова ловко, че мъжът се олюля във въздуха, завъртя се и един внезапен ритник го накара да пльосне в мръсотията долу. Гневен рев премина през тълпата. Босонг пристъпи бързо, сложи опънатата си ръка върху свещеника, докато той се изправяше, и гневно, изпълнено с ненавист изражение, разкриви лицето му.

— Ах, ти! Никаквец! — каза той на Пендъргаст.

— Несъмнено е време да си тръгваме — промърмори агентът.

Д’Агоста хвана предната дръжка на големия колкото ковчег сандък за доказателства, Перес хвана задната, и те се насочиха напред, разпръсквайки изненаданата и объркана тълпа. Със свободната си ръка Д’Агоста извади Глока си и стреля във въздуха; гърмежът отекна и сводестото пространство го повтори няколко пъти.

— Да тръгваме! Хайде! — Той прибра пистолета си и буквално сграбчи Бертен за яката, като го повлече към изхода, разблъсквайки хората. За миг проблесна нож, но Пендъргаст с внезапно движение запрати нападателя на земята.

Те вървяха към вратата, а освирепялата тълпа ги следваше по петите. Наложи се Д’Агоста да стреля втори път във въздуха.

— Назад! — изкрещя той.

Сякаш от нищото изникнаха дузина ножове и стоманата блесна матово на слабата светлина.

— В колите! — провикна се Д’Агоста. — Веднага!

Те се скупчиха, хвърляйки доказателствата в задната част на вана, като вкараха после и агнето вътре. След това ванът изскърца и се понесе още преди да са успели да затворят вратите, последвани от круизера, който посипа камъчета върху крещящата тълпа зад тях. Д’Агоста чу стенание откъм задната седалка. Обърна се и видя французина — побледнял и треперещ — да стиска ревера на Пендъргаст. Пендъргаст беше извадил нещо от вътрешния джоб на палтото си: един от странните, изкривени инструменти, които лежаха върху олтара в църквата. Сигурно го беше взел незабелязано по време на мелето.

— Ранен ли сте? — обърна се Д’Агоста към Бертен. Сърцето му биеше оглушително в гърдите и той едва можеше да си поеме дъх.

— Този жрец, този свещеник Шариер…

— Какво?

— Взе проби…

— Какво е направил?

— Проби от мен, от всички нас… косми, дрехи — не видяхте ли? Чухте го, чухте заплахите му. Магия за смърт. Ще го разберем, ще го усетим. Скоро. — Мъжът имаше вид на умиращ.

Д’Агоста се обърна рязко. Да работиш с Пендъргаст означаваше да се съобразяваш с врели-некипели.