Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (34)

34.

Моника Хато потрепна с клепачи и отвори очи, изправи се зад бюрото, опъвайки рамене и се опита да изглежда будна. Огледа се неспокойно. Големият часовник на облицованата с плочки стена показваше девет и половина. Последната рецепционистка нощна смяна в моргата беше уволнена за това, че е заспала на работното си място. Като оправи листовете на бюрото, тя отново се огледа и си отдъхна. Флуоресцентните лампи в пристройката хвърляха обичайната си дразнеща светлина върху подовете и стените, и въздухът миришеше на познатите химикали. Всичко беше тихо.

Но нещо я беше събудило.

Хато стана и приглади с ръце дрехите си, подръпна униформата над пищния си бюст, опитвайки се да изглежда спретната, отговорна и представителна. Това беше работа, която не можеше да си позволи да изгуби. Плащаше се добре и — което беше особено важно — вървеше със здравна осигуровка.

Чу се шум от тътрене, нещо като суматоха, някъде на горните етажи. Може би някой „пътник“ си беше хванал пътя. Хато се усмихна на себе си, горда, че овладява жаргона. Извади едно огледалце от дамската си чанта и начерви устните си, поправи косата си с няколко сръчни потупвания и огледа носа си за онзи противен мазен блясък.

До слуха й достигна втори звук, лекото блъскане на вратите на асансьора. Още един преценяващ поглед, малко парфюм, и огледалцето изчезна в чантата й, чантата увисна на облегалката на стола, документите върху бюрото отидоха в другия му край.

Звукът от стъпки се усили, идваше не откъм асансьорите, а откъм стълбището. Това беше странно.

Стъпките бързо приближаваха. След малко вратата се отвори с трясък, една жена връхлетя и се понесе по коридора. Беше облечена в черна коктейлна рокля, носеше обувки с високи токчета, а медената й на цвят коса се развяваше.

Хато беше изненадана и не знаеше какво да каже.

Жената спря в средата на крилото, лицето й сивееше на призрачната флуоресцентна светлина.

— Мога ли да ви помогна…? — започна Хато.

— Къде е? — извика непознатата. — Искам да го видя!

Моника Хато се облещи.

— Какво да видите?

— Тялото на съпруга ми! Уилям Смитбак!

Хато отстъпи ужасена. Тази жена беше луда. Докато чакаше за отговор и трепереше, Хато чу трополенето на асансьора, който бавно тръгна.

— Името е Смитбак! Къде е той?

На бюрото зад нея един глас внезапно извика по интеркома:

— Пробив в охраната! Имаме пробив в охраната! Хато, чуваш ли?

Гласът прекъсна. Хато натисна бутона.

— Тук има…

Гласът по интеркома я надвика:

— Към теб идва някаква побъркана! Може да прояви насилие! Не я предизвиквай физически! Охраната е на път!

— Тя е вече…

— Смитбак! — извика жената. — Журналистът, който беше убит!

Очите на Хато неволно трепнаха и се завъртяха към Морга 2, където патолозите бяха аутопсирали трупа на известния репортер. Беше страшна работа, обади се полицейският комисар, всички вестници публикуваха статии на първа страница.

Жената се насочи към вратата на Морга 2, която беше оставена отворена от нощната смяна чистачи. Твърде късно Хато осъзна, че е трябвало да бъде затворена и заключена.

— Почакайте, не можете да влизате там…!

Жената изчезна през вратата. Хато стоеше като вкоренена, обхваната от паника. В наръчника за служители не се казваше какво да се прави в подобна ситуация.

С едно „зън!“ вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха двама едри охранители. Бяха ядосани.

— Хей — попита единият, като се задъхваше. — Накъде отиде…? — Ново задъхване.

Хато се обърна и посочи безмълвно Морга 2.

Двамата мъже спряха за момент. Откъм моргата се чу трясък, тръшване на стоманена врата, изскърцване на метално чекмедже. И отчаян вик.

— О, Исусе — произнесе единият гард. Те затичаха тежко, прекосиха коридора и се насочиха към отворената врата. Хато ги последва с омекнали крака, нездравото й любопитство надделя.

Пред очите й се разкри сцена, която никога нямаше да забрави, докато е жива. Жената стоеше в средата на стаята, лицето й беше разкривено, косата разрошена, очите й горяха. Зад нея се виждаше издърпано едно от хладилните чекмеджета. Жената разтърсваше с една ръка празния чувал, в който трябваше да е трупът; в другата си ръка държеше нещо, което приличаше на малко снопче пера.

— Къде е тялото? — изкрещя жената. — Къде е тялото на съпруга ми? И кой е оставил това тук!